Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (52)

Глава 52

1925, Франция

Дойде осемнайсетият рожден ден на Халим льо Фану и баща му му осигури извънредно весело прекарване.

— Доведи десетина младежи със себе си в Париж — беше предложил великодушно той. — Ще настаним всички в „Риц“, ще вечеряте в „Максим“, а после ще отидете в който нощен клуб пожелаете. Искам да прекараш наистина весело, сине — каза той, като му намигна многозначително. — О, и, Халим, погрижи се да поканиш онова приятно момче, за което непрекъснато говориш, Роугън.

Роугън беше вече на седемнайсет години. Беше истински здравеняк. Беше висок метър и осемдесет и шест сантиметра, тялото му беше мускулесто, плещите — широки. Приличаше на атлет, а гласът му беше дълбок, мъжки. Беше изненадан, но много радостен, че е включен сред гостите на Халим. Халим беше красиво и приятно, с голяма популярност в училището, момче. Роугън очакваше с нетърпение тържеството, защото майка му не му позволяваше да ходи често в Париж.

Мистър Льо Фану беше ангажирал половин етаж в „Риц“ за партито на сина си. Беше осигурил много шампанско и великолепна храна. В десет часа те тръгнаха към „Максим“ вече порядъчно пийнали, в най-хубавите си дрехи и весело настроение. Докато келнерите им носеха табли с хайвер и малки порцийки pate de foie gras, Халим ги предупреди да внимават с виното.

— Почакайте още малко — каза той, широко усмихнат. — Ще имате нужда от всичките си сили за момичетата.

„Момичетата“ бяха главната тема за разговор след новата кола на Халим, подарена му от баща му за празника. Роугън вече усещаше радостно предчувствие в слабините и мислеше само за насладите, които го очакват. Някои от момчетата твърдяха, че вече са били с момиче, но той не беше сигурен, че казват истината. Всички бяха еднакво нервни.

— Лесно е — хвалеше се Халим. — А момичетата от „Номер шестнайсет“ ще го направят още по-лесно за вас. Баща ми ми каза, че те са най-красивите жени на света.

Беше два и половина, когато, най-после, колите им спряха пред „Номер шестнайсет“ на улица „Дьо Арбре“. Те се изсипаха, весели и още по-пийнали, пред елегантната къща. Смееха се, изгаряха от нетърпение.

— Не си мислете, че това е публичен дом — говореше възбудено Халим. — Баща ми каза, че това е най-скъпият клуб в Европа. Ако още не сте загубили девствеността си, това е точното място за събитието!

Те се втренчиха несигурно в къщата.

— Сигурен ли си, че точно това е мястото — пошегува се Роугън. — Изглежда като къща, в която живее семейството на благородник.

— Аз съм Халим льо Фану — каза той важно на сивокосия иконом, който им отвори вратата. — Баща ми ми каза, че ще ни очаквате.

— Разбира се, сър — отговори Уоткинс. — Влезте, моля.

Те се скупчиха във фоайето, огледаха се с широко отворени очи, очаквайки да видят голи момичета, изтегнати подканващо на диваните, но имаше само яркозелен папагал, кацнал на пръчка, обсипана с бижута.

От осветената от свещи трапезария долитаха приглушени, дискретни разговори, а в дъното на фоайето имаше отворена врата, през която се виждаше, че в библиотеката гори огън.

— Баща ми казва, че независимо дали е зима или лято, в библиотеката на „Номер шестнайсет“ винаги гори огън — говореше Халим, докато икономът поемаше връхните им палта и бели копринени шалчета. — Каза също, че на всяка цена трябва да видим коктейлбара и нощния клуб.

— Ако ме последвате, сър, ще ви покажа пътя — каза Уоткинс.

Те възкликнаха, изпълнени с възхищение, като видяха облицования с огледала коктейлбар и нощния клуб, чиито цветове бяха модерните черно и сребристо.

— Малко по-различно е от „Льо Томб“, а? — каза Халим, доволен.

— Погледнете само момичетата! — прошепна Роугън. Изведнъж, сякаш изпод земята, изникнаха поне дузина момичета — високи и ниски, закръглени и много елегантни, руси, брюнетки и червенокоси, и всяка една привлекателна като шоколад и сметана.

Красива млада блондинка в червена шифонена рокля дойде при тях.

— Аз съм Олга — каза тя със силен руски акцент. — Елате да пийнете шампанско с нас и да погледаме кабаретната програма. Тази нощ имаме нова звезда, Габи Долорес. — Тя се засмя и ги поведе към една маса, която беше сред първата редица. Скоро всяко момче имаше красиво момиче до себе си и отново шампанското започна да се лее.

После танцуваха, Роугън притискаше Олга към себе си и чувстваше как членът му започва да се надига — също като възбудата му. Огледа се и видя, че някои от момчетата вече са изчезнали на горните етажи.

— Това място е чудесно — каза той на Олга малко неуверено заради изпитото шампанско.

— Тук ние можем да накараме мечтите да се сбъднат — прошепна тя и положи глава на гърдите му. — Обещавам ти да получиш онова, което сърцето ти най-много желае, Роугън.

Свежият, чист аромат на косата й атакува ноздрите му и импулсивно, той се наведе и я целуна.

— Аз също искам да те целуна, Роугън — прошепна тя и се сгуши в гънката на врата му. — Но тук не е разрешено. Ела с мен в стаята ми.

Объркан от многото шампанско, толкова силно възбуден, та чак изпитваше болка, той премина, ръка в ръка с нея, през нощния клуб и се препъна, когато влязоха във фоайето.

— О! — извика Олга и се засмя. — Нека те обхвана с ръка през кръста. Може би ще е по-добре да вземем в асансьора, защото ще ти е трудно по стълбите.

Роугън щастливо се облегна на нея и зачакаха асансьора. Той затвори очи и си представи предстоящите удоволствия. Само допирът на ръката й до талията му го караше да я желае толкова силно… Нямаше търпение да я съблече, да види голото й тяло, да го докосне…

Асансьорът най-после дойде и спря с леко изскърцване. Вратите се отвориха и… Вътре стоеше една извънредно красива червенокоса жена. Тя вдигна поглед от огромната счетоводна книга, която носеше, и им се усмихна. Изведнъж усмивката й се стопи, лицето й пребледня, устните й останаха безкръвни.

— Bonsoir, мадам Попи — каза тихо Олга и дръпна Роугън за ръката, но той, изглежда, се беше превърнал в камък.

— Остави ни, Олга! — заповяда Попи. Гласът й беше тънък, думите прозвучаха рязко като удари на камшик. Олга се подчини.

— Роугън, бих искала да ти обясня — каза Попи.

— Да обясниш — извика той, изведнъж изтрезнял. — Да обясниш какво, майко? Че ти си мадам на известната къща „Номер шестнайсет“? Господи, трябваше да се досетя още като видях папагала в хола, но бях толкова наивен, помислих си, че такава е модата, че всички папагали днес носят бижута! Но само папагалите на публичните домове носят бижута, нали, майко?

— Роугън — помоли го тя, — моля те да ме изслушаш, да ме оставиш да ти кажа истината.

— Всички неща, които си ми купила — продължи да говори той, ужасен от току-що разкритото, — всичко, което притежаваме, фермата, бижутата на Лучо, моето образование… всичко си плащала с парите, спечелени от това място! Бащите на приятелите ми идват тук и сигурно знаят всичко за теб… Халим льо Фану…

— Льо Фану — извика тя. — Той ли те доведе тук?

Роугън я погледна и в очите му тя видя само ужас.

— Сега разбирам! — извика той. — Сигурно всички знаят за теб! За моята майка! Лъжите ти за починалия ми баща… Е, аз сигурно въобще съм нямал такъв… Обзалагам се, че дори не знаеш кой е баща ми! Живял съм с лъжи през всичките тези години!

Красивото му младо лице се сгърчи от болка. Попи направи крачка към него и сложи ръка върху дланта му, за да го успокои. Роугън отскочи назад, като че ли допирът го изгори.

— Не ме докосвай, майко! — Гласът му беше студен и заплашителен. — Дори не се приближавай към мен! Не искам да те виждам никога вече!

— Почакай, Роугън — извика тя, защото той закрачи бързо из фоайето. — Роугън, моля те… — Но той не се обърна нито веднъж, отвори вратата и излезе навън, в дъждовната нощ. — Роугън, върни се! — изпищя Попи и изтича по стъпалата зад него, стиснала перилата, за да запази равновесие. Викаше отчаяно името му. Гледа след него, докато той изчезна тичешком зад ъгъла.

Едва сега разбра как е възможно Франко да убива хора, защото в този момент тя мразеше Жакоб льо Фану толкова много, че искаше да го убие. Искаше да види как животът изтича от него, както изтичаше сега нейният. Искаше да го види как се гърчи в агония и плаче — като нея сега. Жакоб льо Фану беше чакал цели шест дълги години, но си беше отмъстил.