Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (12)

Глава 12

Седмица по-късно тя престана да плаче и най-после се съгласи да се срещне с Каралдо. Той никога не закъсняваше и Фиамета му отвори вратата точно в осем часа вечерта. Ариа й беше разказала какво се готви да направи майка й, и Фиамета й беше предложила всичките си спестявания.

— Парите не са много, мило дете — беше казала тя, хлипайки, — но са достатъчно, за да ти позволят да избягаш и да започнеш нов живот в някое друго място. А това е много по-добре, отколкото да се продадеш на Каралдо!

Но Ариа беше твърдо решена да изпълни дълга си.

— Наистина няма друг начин, Фиамета — беше й казала нежно тя. — Това е мой дълг.

— Това непослушно момиче е отрязало красивата си коса — каза майка й в настъпилата тишина. — И сега прилича на гамен. Можем само да се надяваме, че косата ще порасне поне малко до сватбата.

— Искам да говориш с мен съвсем открито — каза Каралдо, като не обърна никакво внимание на Франческа. — Майка ти ми позволи да те помоля да се омъжиш за мен, но, разбира се, само ти можеш да дадеш отговор на молбата ми. Мога да те разбера и знам, че това е истински шок за теб. Не искам да те насилвам, не искам да се чувстваш принудена. Мога само да кажа, че искрено и дълбоко обичах баща ти, той беше моят най-добър приятел. И още, че те обичам от деня, в който се роди. Ако кажеш „да“ ще направя всичко, което е във властта ми, за да те направя щастлива.

Ариа се чувстваше така, все едно беше зрител в театъра и наблюдаваше евтина пиеса. Мислите й скачаха от краткото нейно минало към неясното нейно бъдеще и макар че Каралдо беше нежен, тя усещаше, че нежността му е само тънък пласт, който покрива вулкана.

— Ариа? — попита я с тревога в гласа майка й.

— Приемам, синьоре — каза тя и сведе очи към пода.

Каралдо постави дланите си на раменете й и докосна с устни бузата й. Това беше най-ефимерната целувка на света.

— Благодаря ти, Ариа — каза той.

Извади малка тъмносиня кутийка от джоба си, отвори я и й я подаде. Ариа гледаше, замаяна от блясъка му, огромния безупречен смарагд, който лежеше вътре. Той не беше украсен отстрани с диаманти, защото нямаше нужда от никаква украса. Един-единствен наситенозелен, ярък камък, чиято големина сама по себе си говореше за неговата уникалност.

— Той идва от съкровището на индийски махараджа — каза й Каралдо. — Хареса ми неговият великолепен цвят и липсата на други украшения. И помислих, че може да достави удоволствие и на теб.

Тя се сви. Огромният смарагд за нея беше символ на веригите на брака.

— Не мога, не мога да го нося — прошепна тя.

— Но какво ти става, Ариа — извика пронизително, остро, Франческа. — Всяко момиче на света ще бъде поласкано от подобен подарък. Моля те, Антъни — обърна се тя към него с молба в гласа, — не можем ли да почакаме мъничко…

— Както искате — каза тихо той. — Мога да почакам още няколко месеца. Но ще трябва да се оженим скоро след това.

Изведнъж в очите на Каралдо се появиха нетърпение и тревога и тя побърза да се съгласи.

— Да, да, обещавам. Само ми дай малко време.

— Ти ме направи най-щастливия човек на земята — каза той и се изправи. — Самолетът ми ме чака на летище „Марко Пачо“, за да ме откара в Ню Йорк, където утре ще има много важен търг. Ще вечеряш ли с мен, когато се върна. — Тя мълчаливо кимна и загледа как майка й го изпраща до вратата.

Каралдо беше нежен, чаровен и любезен. Държеше се с нея така, все едно тя беше рядък и много ценен предмет, на който можеш само да се възхищаваш и да го пазиш, за да не го загубиш. И тя почувства, че ако стане съпруга на Каралдо, ще бъде само част от неговата безценна колекция. Цели две седмици Ариа си лягаше вечер, изпълнена с облекчение, че денят е минал, без Каралдо да се завърне, а всяка сутрин се събуждаше, изпълнена с ужас, че той ще й се обади и ще поиска от нея да спази даденото обещание и да вечеря с него. Стана толкова напрегната и нервна, че когато той най-сетне й телефонира, тя изпита известно облекчение.

Като пренебрегна съвета на Франческа за това, коя рокля да облече, тя избра обикновена бяла пола и черен, плетен от копринени конци, пуловер и ги закрепи на извънредно тънката си талия с широк, кожен, черен колан. Обу си обикновени обувки с нисък ток на бос крак и с това накара Франческа да побеснее.

— Сложи си поне малко бижута — помоли тя Ариа, която за нищо на света не искаше да се съобрази с мнението на майка си. — Може би моите диамантени обеци.

Но Ариа си постави огромни бяло-черни керамични обеци и отстъпи назад, за да се порадва на образа си в огледалото. Прокара длан по късата си коса, за да я разроши и да я накара да изглежда още по-момчешки, а Франческа нададе стон.

— Мамо! — възкликна раздразнено Ариа. — Моля те, престани да се опитваш да ме превърнеш в нещо, което не съм. Аз съм такава, каквато съм, и ще обличам това, което ми харесва. Щом Каралдо ме иска, ще получи точно това, което иска. Няма да се променя, за да ти доставя удоволствие, нито пък — за да угодя на него.

Чуха рева на мотора отвън и Франческа тръгна бързо към стълбите, където изчака Фиамета да отвори голямата порта, която гледаше към Гранд Канал. Върна се миг по-късно, стиснала в ръка голям плик.

— Синьор Каралдо е бил задържан, синьора — извика тя. — Лодкарят чака, за да заведе Ариа на среща с него.

Франческа грубо взе плика от ръката на Фиамета. Беше адресиран до Ариа, но тя го отвори.

„Мило мое момиче — беше написал Каралдо с големи букви и твърда ръка, — прости ми, че не дойдох сам да те взема, особено сега, когато за първи път ще бъдем заедно, но, за нещастие, разбрах, че ще закъснея. Моят лодкар, Джулио, ще те доведе при мен. Нямам търпение да те видя.“

Беше се подписал просто Антъни Каралдо.

Небрежният външен вид на Ариа донякъде прикривайте неувереността и трепета, които я изгаряха отвътре, когато влезе в голямата елегантна черна моторна лодка на Каралдо. Неговият личен флаг, с черния гарван в златножълт кръг, се вееше на мачтата на носа. Лодкарят беше с бяло сако и моряшка шапка, украсена с жълти ленти. Тя очакваше, че ще я отведат направо в къщата на Каралдо, където да го чака, но лодката набра скорост и ревът на мотора стана по-дълбок — пресичаха лагуната.

— Синьор Каралдо ми заръча да ви заведа на летището, където да го посрещнете — каза й лодкарят и Ариа си помисли, доста нервна, че Каралдо сигурно няма търпение да се види с нея.

От лодката тя се прехвърли в елегантния черен мерцедес, който я откара до летището, където чакаше мощният черен „Гълфстрийм“. Очакващият я стюард я поздрави и я придружи нагоре по стълбичката и във вътрешността на самолета.

— Синьора Ринарди — обяви той, все едно че бяха на прием. Каралдо вдигна поглед от каталога за търга и бързо скочи на крака, усмихнат.

— Ариа, ще можеш ли да ми простиш, че не дойдох да те взема? Изпратих Джулио, защото знаех, че ние ще закъснеем.

— За мен вашето закъснение нямаше да има никакво значение — отговори тя срамежливо. — Аз самата не съм много точна.

— Страхувам се, че точността е един от моите навици. Баща ми цепеше секундата на две. Организираше живота ни по график, точен до минутата.

Ариа го погледна, изненадана. Странно, но никога не беше мислила за това, че Каралдо също бе имал баща. Може би той също щеше да се окаже обикновен човек, все пак. Тя усети някакво раздвижване и чу шума на моторите. Пистата се движеше все по-бързо покрай тях.

— Но къде отиваме? — извика тя, разтревожена.

— Седни, Ариа, и закопчай предпазния колан — каза й спокойно Каралдо. — Ще те заведа у дома за вечеря.

— Но аз дори не знам къде живееш. — Тя покорно закопча колана. — Мислех, че ще вечеряме тук, във Венеция.

— Аз имам много домове — отговори той. — Но предполагам, че за такъв трябва да смятам най-вече Милано, защото там е и центърът на моя бизнес. Там ще бъде и твоят дом, Ариа, и затова реших, че може би ще искаш да го видиш. — Той се усмихна. — Не се тревожи, ще се върнеш навреме.

Самолетът се вдигна без никакво усилие във въздуха и под тях заискриха в синьо лагуната и морето. Ариа погледна нервно към Каралдо. Бяха сами, а Венеция беше много, много далеч.

Той гордо я разведе из самолета. Бил най-малкият от всичките самолети марка „Гълфстрийм“, които притежавал, и той го използвал, за да прескача от град в град. Останалите два били „Гълфстрийм Г“ и били за трансатлантически преходи. Единият бил на летище „Кенеди“ в Ню Йорк, а другият — на „Шарл дьо Гол“ в Париж. Всички те били боядисани в същия блестящ черен цвят и носели неговата емблема. Интериорът им също бил еднакъв. Стените, сенниците на прозорците, столовете и шкафовете, рамките на огледалата, леглата, всички те били все в стоманеносив цвят. Каралдо не позволил никакви цветни петна. Каза й, че намирал монохромния ефект за много приятен и отморяваш за очите, след като бил видял толкова много вълнуващи платна през живота си на търговец с предмети на изкуството. Попита я за нейните уроци по рисуване и защо се е отказала от учението в университета във Флоренция.

— Защото ще се омъжвам — отговори тя и сведе очи.

— Тогава ще трябва да ти уредим нови уроци — побърза да каже той. — Остави на мен. Аз щети намеря най-добрия учител.

Ариа се чудеше как така той не разбира, че ще бъде съвсем същото. Не само уроците щяха да й липсват, но и приятелите, ще й липсва дружбата и смехът им в кафенетата и на партитата.

Появи се стюардът и попита дали не искат нещо.

— Шампанско — предложи Каралдо.

— Благодаря, но ако може, бих искала кока-кола.

Тя се изчерви, когато той се усмихна и погледна крадешком профила му, когато нареди на стюарда да донесе две кока-коли. Реши, че носът му, който приличаше на ястребов клюн, придава на лицето му арогантност и че виолетовите сенки под дълбоко поставените му очи ги карат да изглеждат още по-тъмни. Предполагаше, че някои жени сигурно го намират привлекателен, но тя се чувстваше неудобно в присъствието му.

— Знаеш ли, че имам къща и в Портофино — попита я той, като срещна погледа й.

— Не — отговори тя. — Знам толкова малко за теб.

— Трябва да поправим това — каза той някак припряно. — Мисля, че ще бъдеш щастлива там, защото в Портофино винаги има много млади хора. Имам къща и в Лондон и апартамент в Ню Йорк. Обичаш ли да пътуваш, Ариа?

— Не съм имала много възможности за това.

Отпи от колата си, като все така изпитваше неудобство. Беше й сервирана в нежна кристална чаша, с лед и малки резенчета лимон, но тя с радост би я заменила за обикновена кутийка кола, която да сподели с приятелите си от университета.

Когато самолетът се приготви за приземяване, тя си помисли, че половинчасовият полет е минал много бързо. Отново ги чакайте черен мерцедес, който да ги откара от летището до града.

— Всичките ти коли ли са еднакви — попита тя. — Като интериора на самолетите ти.

Каралдо сви рамене.

— Както винаги, си имам добра причина за това. Веднъж претърпях доста лоша катастрофа, в която почти загубих живота си. Карах стария мерцедес на баща си, кола, която той не беше сменял от години, защото харесваше модела. Кормилната уредба беше толкова добра, че успях да избегна опасността. Оттогава карам все мерцедес, а точно този модел отговаря напълно на нуждите ми.

Разбира се, мъж като Каралдо сигурно винаги си има причина за всичко. Той никога не би действал импулсивно. Всяко негово действие е предварително и внимателно обмислено. Но ако е така, каква ли е истинската причина да иска да се ожени за нея.

Когато мерцедесът спря, вратите им отвори иконом в черно сако и бели ръкавици. Каралдо беше реконструирал високата стара сграда и я беше превърнал в къща с всички удобства на двайсети век. Подовете бяха от излъскан до блясък паркет, а единствените килими бяха двете антични китайски рогозки, които висяха на стената като две ненатрапчиви платна. Стените на долните стаи бяха избити и сега там имаше само едно, но огромно, помещение със сводест таван. В двата му края имаше камини, които бяха съвсем еднакви. И в двете гореше огън. Стените бяха боядисани в кремав цвят, а диваните — тапицирани с обикновена ленена дамаска. Светлината беше приглушена, идваше от скрити в ниши лампи или от лампи, които бяха последна дума на техниката. Имаше страхотна хай-фай уредба с колони, високи колкото самата Ариа. От тях долитаха звуците на произведение на Моцарт.

Тя се огледа, готова да види известната на всички колекция на Каралдо, но като се изключат двете рогозки, стените бяха напълно голи. Нямаше нито една картина, нито една скулптура, нито едно украшение.

— Всичко в тези стаи има някаква функция — каза Каралдо. — Както споменах и преди, всеки ден виждам толкова много произведения на изкуството, че искам и очите, и умът ми да си почиват, като виждат у дома само съвършена простота. Единствено моята най-любима картина е тук, в спалнята ми. Тя е последното нещо, което виждам всяка вечер, преди да заспя. Тя стои там един месец, а после я сменям. Не искам да се привързвам прекалено към нито едно нещо, което ми принадлежи.

Масата в трапезарията беше от стомана и стъкло, а в центъра и имаше обикновена ваза, пълна с полски цветя. Масата изглеждаше не на място тук, както и цветята. Те приличаха на булчински букет, помисли си с изненада Ариа.

— Избрах ги за теб — каза й Каралдо. — Защото помислих, че би могла да ги харесаш.

Ариа се изчерви силно. Нима той я мислеше още за дете. Икономът й предложи чаша шампанско и тя отпи голяма глътка, защото изведнъж твърдо реши да се държи толкова лошо, колкото посмее.

Вечерята се състоеше от типични италиански блюда, отлично приготвени и изящно сервирани, но Каралдо яде много малко. Седеше, облегнат назад, отпиваше от шампанското си и я гледаше с леко сардоничната си усмивка. Ариа избягваше погледа му, пиеше шампанското така, все едно че беше вода, но не отронваше нито дума.

Изпиха и кафето си в мълчание. Тогава той взе ръката й в своята и каза:

— Искам да ти покажа нещо, преди да си тръгнеш.

Главата й се маеше от изпитото вино и тя неуверено го последва в стая, която очевидно беше кабинетът му. Там имаше огромно дъбово cartonniere, което явно беше антика. Чекмеджетата бяха облицовани с кожа, чийто цвят беше избелял от тъмночервено до розово. То контрастираше ярко със съвременната простота на бюрото му, чиято повърхност беше от черен гранит. Всичко беше безупречно подредено. До важните на вид книги бяха подредени купове хартия. Телефонът беше черен, а обикновените кремави щори на прозорците бяха в тон с цвета на стените. Ариа си помисли, че всичко изглежда така, като че ли Каралдо е искал да сведе личния си живот до минимум, и потрепери, като си помисли за това, каква ли би могла да бъде спалнята му. Представи си я като студена монашеска килия. На триножника стоеше пейзаж, поставен в златна рамка. Тя веднага то разпозна като творба на Мане.

— О! Колко е красив! — възкликна тя и се наведе, за да го разгледа по-отблизо.

— Да, реших, че ще го харесаш — каза Каралдо тихо, доволно.

Ариа гледаше очарована картината.

— Кога го е рисувал Мане? — прошепна тя, като за миг забрави къде е и с кого е. — Как е възможно да се създаде такова вълшебно, неземно светоусещане само с една четка и няколко цвята бои? Чувството е толкова… интимно. Чувствам се така, все едно съм там, на тази поляна край реката в този слънчев неделен следобед.

— Когато Мане донесъл този пейзаж в една парижка галерия през 1860, творбата била отхвърлена — каза Каралдо. — Решили, че е странна и грозна.

Ариа го погледна втренчено, шокирана.

— Колко е тъжно това, че той не е знаел, че един ден творбата му ще бъде оценена от всички. Но той трябва да е знаел, че собственикът на галерията греши.

Каралдо се извърна и сви рамене.

— През живота си Ван Гог не продал нито една от картините си. Това, което се опитвам да направя сега, Ариа, е да откривам млади таланти, на които мога да помогна с издръжка или пък да намеря пазар за работите им. Но сега времената са трудни за всички творци на изкуството. Човек трябва да има много кураж, за да превърне изкуството в своя професия. Трудно се става художник и е необходимо много време, за да се направи успешна кариера.

— Не знаех, че се занимаваш с това — каза тя, изненадана.

Каралдо свали Мане от триножника и й го подаде.

— Купих го за теб — каза той остро, отсечено. — Моля те, вземи го.

Очите й се разшириха от изненада.

— Купил си картината на Мане за мен? Но това е невъзможно, искам да кажа… никой не прави такива неща.

— Не успях да те впечатля със смарагда на махараджата — отговори раздразнено Каралдо. — Очевидно картината е по-красива и по-ценна за теб. Твоя е.

Тя се поколеба, втренчила поглед в картината, закована на място от изненада, защото не беше очаквала такъв великолепен подарък.

— Не мога — каза тя най-накрая. — Моля те, не ме питай защо, но просто не мога да го приема. Не още.

Каралдо върна картината на триножника, без да каже нито дума.

— Време е да тръгваме — каза той все така раздразнително.

Ариа го погледна нервно, докато двамата бързо минаваха през вратата един след друг. Изведнъж той беше станал толкова студен, че тя започна да се страхува от него.

Докато мерцедесът ги отнасяше в мълчание към летището, тя си каза, че е постъпила глупаво, а може би беше малко пияна от изпитото шампанско. Разбира се, Каралдо никога не би й причинил нещо лошо. Но тя чувстваше, че й е ядосан, задето е отказала подаръка му, а гневът на Каралдо беше сила, която тя не познаваше.

Тя се облегна назад в самолета със затворени очи. Когато най-после се осмели да погледне към Каралдо, видя, че вниманието му е погълнато от каталога със стоки на изкуството. Пътуването мина в пълно мълчание.

Черната кола ги чакаше, за да ги закара до моторната лодка. Докато лодката си проправяше път нагоре по водите на канала, той най-после й проговори.

— Радвам се, че имахме възможност да си поговорим. Чувствам, че сега се познаваме по-добре.

Но Ариа гледаше как лодката се плъзга по водите във венецианската нощ, и знаеше, че това не е вярно. Сега тя не знаеше повече за истинския характер на Каралдо, отколкото преди. И все още се страхуваше от него.