Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (22)

Глава 22

Твърдението на Орландо беше интересно, помисли си Майк, докато вървеше по влажните и студени лондонски улици към галерия „Maiz“. Като Перлуджи и Клаудия, той твърдеше, че детето на Попи е било момче, а не момиче. Но историята с Александър Гали беше основана на здрава психология, докато тази на Орландо, поне според него — на чисти догадки.

Той разгледа картините, изложени на витрината, преди да влезе. Бяха хубави, декоративни и имаха чар, но не бяха велико изкуство. Галерията беше топла и ярко осветена и Майк с благодарност пристъпи вътре. Дребен пълен мъж го погледна въпросително. Опитваше се да прецени дали е потенциален купувач, или още един зяпач. Майк се усмихна.

— Добър ден — поздрави той. — Дали случайно мистър Мейз не е тук?

— Аз съм — каза мъжът и тръгна към него. — Питър Мейз. С какво мога да ви бъда полезен?

— Майк Престън — каза той и му протегна десница. — Търся Орландо Месинджър.

— В какво се е забъркал този път Орландо — попита Мейз, като че ли изпълнен с лоши предчувствия.

Майк се засмя.

— Трябва ли да се е забъркал в нещо?

— Човек никога не знае, когато става въпрос за Орландо. Има ужасна репутация с жените… Реших, че сте някой вбесен съпруг, който търси отмъщение. — Той се усмихна извинително. — Обаче Орландо е приятно момче и много добър художник.

— Добър художник, може би — съгласи се Майк, — но не велик.

— Вашата преценка се основава на онова, което видяхте тук. Но аз продължавам да твърдя, че Орландо може да бъде велик художник, ако, разбира се, сам си даде шанс. Ако успее, тези картини ще струват цяло състояние и ще бъдат известни като „ранния Орландо Месинджър“. Трябва да купувате, докато цената е приемлива, мистър Престън, защото сега, когато Антъни Каралдо взе Орландо под крилото си, той може би ще нарисува майсторските си платна.

— Каралдо? Известният търговец на предмети на изкуството?

— Да, той самият беше тук преди две седмици, при откриването на изложбата. Купи една картина и предложи на Орландо работа във Венеция — да дава уроци на годеницата му. Може би това беше само извинение, за да избие от главата на Орландо онези грешни мисли, като в същото време му позволи да изкара малко пари. Орландо беше очарован, взе си пари в аванс и замина веднага. Надявам се, че когато се върне, ще видим огромна разлика в творбите му. — Той изгледа остро Майк. — Сега, след като ви разказах всичко това, може би ще е по-добре да ми кажете защо искате да го видите.

— О, просто минавах през Лондон, а един общ познат ми предложи да мина да го видя — каза бързо Майк. — Предполагам, че това ще стане някои друг път. Но какво имахте предвид с „онези грешни мисли“, мистър Мейз?

— О, онази история с Попи Малъри. Да, неговият проблем е в това, че обича хубавите неща в живота, а няма пари, за да си ги купи. — Той сви рамене и махна с ръце, за да опише графически нещата. — Орландо е млад, красив, жените го харесват… Можете да си представите останалото. Но преживява и много разочарования. Понякога му се налага да рисува, за да си плати вечерята, а, повярвайте ми, някои от тези важни дами са истински кучки. Знаят как да упражняват властта на парите върху човек като Орландо и се наслаждават на всеки подарък, който му дават, и на всяко унижение, което му причиняват. Цената, която художникът плаща, е висока, мистър Престън. Мисля, че на него вече му е дошло до гуша.

— Пари и власт — замисли се Майк. — Те винаги са управлявали света.

— Е, мисля, че Орландо е решил да промени нещата. Мога ли да ви предложа някоя от картините, мистър Престън?

— Иска ми се да можех да кажа „да“ — каза Майк, усмихнат, — но те просто не са моят стил. Но ви благодаря, че ми отделихте от времето си и поговорихте с мен.

— Беше удоволствие да се запозная с вас — каза Питър Мейз и затвори вратата след него.

 

 

Майк остана достатъчно дълго в Женева, за да се срещне с Йоханес Либер. Адвокатът беше нисък и пълен, но излъчваше достойнство. Беше около шейсетгодишен, лицето му беше набръчкано, а очите му гледаха преценяващо Майк. Беше свикнал да открива пороците и грешките в човешкия характер. Неприветливото му изражение се разтопи в усмивка и Майк му се усмихна в отговор. С облекчение.

— Свършихте добра работа — каза адвокатът на Майк. — Поне знаем коя е била Попи Малъри, макар да не знаем какво е направила, та е натрупала такова огромно състояние. — Той направи пауза. — Казвате, че ще пътувате за Венеция довечера?

Майк кимна.

— Мислех първо да отида в Париж, за да говоря с Клаудия Гали, но когато позвъних, телефонният секретар каза, че тя отсъства и ще се върне след седмица. И реших да отида направо във Венеция.

— Историята на близнаците Гали е интересна — каза замислено Либер. — Не мислите ли, че е странно, мистър Престън, да откриете такива интриги в едно семейство?

Майк сви рамене.

— С моя опит, това не ми се струва странно. Единственото нещо, което може да съперничи на семейството по двуличие и машинации, е голяма корпорация. Повярвайте ми, няма по-голямо зло от двете. И не забравяйте, че повечето от убийствата се извършват в семеен кръг.

Либер се засмя приглушено.

— Е, Попи поне не е убила баща си, макар той да си го е заслужавал.

— Предпочитам да мисля, че тя е хвърлила ножа само защото е изпаднала в паника — отговори сериозно Майк. — Доколкото мога да преценя, Попи не е била от жените, които лесно се превръщат в убийци.

— Да, но какъв тип жена е била тя тогава? — попита Либер. — Имате още загадки за разрешаване, мистър Престън.

На борда на самолета за Венеция Майк разбра, че адвокатът е прав. Той все още не познаваше истинската Попи Малъри. Попи — жената.

 

 

До Коледа оставаше само седмица и Майк реши, че ако трябва да прекара празничния период сам във Венеция, по-добре да отседне в уютния хотел „Киприани“. Хотелът беше луксозен, но луксът не биеше на очи. Докато вечеряше, Майк мислеше за Ариа Ринарди и Орландо Месинджър. Двама от претендентите за наследството, събрани от каприз на съдбата на име Антъни Каралдо — най-загадъчния мъж на века.

Единственото нещо, което свързваше всички претенденти, беше това, че те всички имаха нужда от парите. На Орландо му беше омръзнало да задоволява капризите на богатите си любовници, но пък не искаше да се лиши от лукса, с който беше свикнал. Не беше готов да страда и гладува заради изкуството. Макар че още не се беше срещнал с Ариа Ринарди, Майк усещаше, че и тя има нужда от парите, които ще й дадат свободата да не се омъжва за Каралдо. Лорийн Хънтър имаше нужда от парите, за да осигури приличен живот на себе си и на сестричката си. И може би да отиде да учи в колежа „Станфорд“. Перлуджи Гали имаше нужда от парите, за да запази империята си. А, според Либер, Клаудия също имаше нужда от парите, но нейната „нужда“ беше специална — тя просто искаше да им се наслади, както се бе наслаждавала на всичко в живота.

Въпросът, който, изглежда, никой не си задаваше, беше как Попи е спечелила богатството. Ако е вярна историята, че е забременяла и семейството й е сметнало това за позор, следва въпросът: какво е правила тя, сама, в Европа?

Като се върна в стаята си, той се обади на Франческа Ринарди.

— Моля — отговори му ясен, безличен глас.

— Баронеса Ринарди — попита той.

— Да. Кой е на телефона?

— Казвам се Майк Престън. Йоханес Либер ме помоли да се свържа с вас.

— Либер — попита тя и в гласа й се усети остра нотка. — Какво искате, мистър Престън?

— Мистър Либер ме помоли да говоря с вас за наследството на Попи Малъри. Очевидно, още нищо не е решено. Проучваме внимателно всички истории.

— Елате днес следобед в пет — каза тя и неочаквано затвори.

 

 

Майк стигна до палацо Ринарди пеш, през Кампо Морозини, а не през Гранд Канал. Палацото му се стори красиво, въпреки лющещата се боя. Свирепа на вид стара жена, в черна рокля и колосана бяла престилка, му отвори вратата и му кимна.

— Оттук, господине. — И тя го поведе, като през цялото време мърмореше, че ръцете и краката я болят заради артрита. — Нагоре по стълбите — поясни в средата на коридора. — Големите двойни врати, които са точно срещу площадката. Баронесата ви чака. Ще ми спестите болката, ако се качите сам.

— Няма нужда да идваш чак дотук, Фиамета! — извика Франческа със сребристия си глас отгоре. Усмихна се ослепително на Майк. — Моля ви, елате, мистър Престън. Фиамета ще ни донесе чай, нали, Фиамета?

Старицата кимна и се отдалечи, като продължаваше да си мърмори под носа. Майк тръгна нагоре по красивото мраморно стълбище към Франческа, която театрално въздъхна. Беше облечена в зелена вълнена рокля, а на раменете си, уж небрежно, беше наметнала кашмирен шал. Студеното й, абсолютно симетрично и много красиво лице беше умело гримирано — не прекалено много грим, който да е очебиен, но достатъчен, за да подчертае красивите й зелени очи и тънките устни. Майк си помисли, че външността й е като на жена, която харчи много пари за себе си.

— Бедната Фиамета — каза тя. — Страхувам се, че вече е много стара и не може да се справя с работата. Но, виждате ли, тя е със семейството ни повече от половин век, а когато един човек ви е служил толкова дълго, не можете просто да го уволните. Тя няма друг живот, освен този на семейство Ринарди. — Протегна му ръка. — Аз съм Франческа Ринарди. Страхувам се, че не знам за какво точно сте дошли, мистър Престън, но ви приветствам с добре дошъл в палацо Ринарди.

— Домът ви е много красив, баронесо — каза Майк, като се огледа в занемарената стая. Забеляза всеки недостатък, но знаеше, че с пари всичко може да се оправи.

— Наследство като това може да се окаже истинско бреме — въздъхна тя. — Както можете и сам да видите, палацото има нужда от истинско състояние, за да бъде възстановена първоначалната му красота. А семейство Ринарди вече няма пари. Така че, виждате… — Тя му се усмихна обезоръжаващо. — Богатството на Попи ще отиде за благородна кауза.

Майк се настани на тапицирания с жълт брокат диван срещу нея.

— Предполагам, че ако парите се падат на Ариа, тя ще реши какво да прави с тях.

— Ариа е още дете! — възрази остро Франческа. Усмивката й изчезна. — Аз съм нейният законен наследник. Но, естествено, тя също би искала да реставрира палацото, което е дом на нейния род толкова отдавна.

— Но ако не желае? — настоя той.

Тя раздразнено сви рамене.

— Накрая Ариа винаги постъпва така, както според мен е най-добре.

На прага се появи Фиамета с табла с прибори за чай. Майк скочи да й помогне.

— Благодаря ви, господине — каза тя и го погледна с тъмните си очи.

— Нямаше нужда да й помагате — каза студено Франческа. — Фиамета все още може да носи таблата с чая. Разбира се, когато получим парите на Попи, и нейният живот ще стане по-лесен. Ще можем отново да си позволим по-голям брой слуги. Фиамета е била гувернантка на съпруга ми. Познавала е майката на Паоло — Мария-Кристина. Разбира се, спомените й сега са мъгляви, тъй като възрастта й е много напреднала, но може би ще пожелаете да говорите и с нея по-късно.

— Да, това ще помогне — каза той. — Кажете, баронесо, имате ли някакви други доказателства в подкрепа на историята си? Всичко, с което разполагаме, е вашето твърдение, че Мария-Кристина е била дъщеря на Попи. Не казвате обаче защо мислите така. Като изключим факта, че другата дъщеря, Елена, не се е омъжвала.

— Като момиче Мария-Кристина е била доста дива — каза тя и наля чая. — Като майка си, Попи. Винаги правела онова, което не трябва. Омъжила се за неподходящ човек, вземала все погрешни решения. Не ми се иска да говоря така за бабата на моето собствено дете, но наистина е било така. А Елена никъде не ходела. Ейнджъл, майка й, не се отделяла от нея. Нямало никакво съмнение, че Елена била любимката на всички в семейството. И само можете да се досетите за причината. Защото Мария-Кристина не е била дъщеря на Ейнджъл. Тя просто се опитала да помогне на старата си приятелка Попи Малъри. А що се отнася до твърденията на потомците на Александър, това са глупости. Попи не е оставила пари на „сипа си“ в своето завещание просто защото е нямала такъв.

— Но нямате писмени доказателства — настоя Майк. — Никакви документи.

Франческа отново въздъхна.

— Мистър Престън — каза тя, — всичко, което имаме, е папагалът! Елате с мен и аз ще ви го покажа.

Той я последва в една просторна стая на следващия етаж. До прозореца бяха подпрени два триножника, а на една голяма маса бяха разпръснати принадлежности, необходими на всеки художник. А в огромната златна клетка до прозореца, на златната си пръчка, беше кацнал зелен папагал.

— Това е Лучо — каза му Франческа. — Бил е на Попи Малъри. Очевидно, когато е починала, някакъв адвокат го е донесъл тук и го е дал на Елена и Мария-Кристина. После го взе съпругът ми Паоло, а сега той принадлежи на Ариа.

— Господи, и клетката, и пръчката са истинско творение на изкуството!

— Чисто злато, мистър Престън. Камъните също са истински. Гривните на краката му са украсени със смарагди и диаманти. А топките в двата края на пръчката са обсипани със сапфири, рубини, смарагди и тюркоази. Попи сигурно е обожавала птицата. И най-смешното е, че нищо от това не може да бъде продадено дори сега, тъй като Попи изрично е забранила в завещанието си. А камъните са толкова известни, че не можем да пробваме да ги разрежем и да ги продадем на части.

Майк смръщи замислено вежди и се наведе, за да разгледа птицата по-отблизо.

— Лучо! — извика Франческа. — Кажи „Попи“, Лучо. — Но птицата подскочи в далечния край на пръчката и обърна главата си. — Папагалът е вече много стар. Но понякога все още произнася името й.

— Благодаря ви, че разговаряхте с мен, баронесо — каза Майк. — Мисля, че сега разбирам по-добре положението. Винаги е по-лесно, когато се срещнеш лично с хората и разговаряш с тях.

— Вие на работа при мистър Либер ли сте? — попита тя. — Той спомена, че може би ще ангажира частен детектив, който да разследва случая.

— Всъщност, не. Аз съм писател. Мистър Либер и аз може би ще успеем да си помогнем един на друг.

Тя го погледна остро, но се усмихна топло.

— Майк Престън! Е, простете, че бях толкова делова. Не бях разбрала, че вие сте известният на всички писател. Трябва да дойдете на вечеря и да се срещнете с дъщеря ми, Ариа. Къде сте отседнали, мистър Престън… Или, не е ли по-добре да ви наричам Майк сега, когато се опознахме по-добре?

— Отседнал съм в „Киприани“, баронесо.

— Никакви формалности вече, моля ви, наричайте ме Франческа. Какво ще кажете за утре вечер в девет. Удобно ли ще ви бъде?

— Да, много е удобно, благодаря — отговори той. — Само още нещо. Споменахте, че ще мога да разговарям и с Фиамета, преди да си тръгна.

— Разбира се! — извика тя. — По-добре да слезем в кухнята, ще спестим време.

Фиамета изненадано вдигна поглед. Франческа рядко слизаше в кухнята. Огледа се и сбърчи нос при миризмата на магданоза, който Фиамета режеше на дребно.

— Мистър Престън би искал да размени няколко думи с теб по повод на Попи Малъри — извика високо Франческа, макар Майк да не беше забелязал старицата да е глуха. — Мистър Престън идва по поръчка на мистър Либер, адвоката от Женева — добави тя, като натъртваше всяка дума. — Казах му, че си познавала Мария-Кристина.

Фиамета кимна.

— Добре — каза тя и изтри ръце в престилката.

— Фиамета ще ви изпрати до вратата, когато приключите с разговора, Майк — каза му Франческа. — Страхувам се, че трябва да тръгвам. Имам среща. До утре.

— До утре — съгласи се той и разтърси меката й нежна длан.

— Какво искате да знаете — попита старицата и го погледна. — Защо тези адвокати не могат просто да повярват на думите й? Мария-Кристина беше дъщеря на Попи, беше майка на Паоло и баба на Ариа. Това е всичко.

— Бих искал нещата да са толкова прости, Фиамета — каза Майк и седна на стола от другата страна на кухненската маса. До магданоза имаше купчинки нарязани зеленчуци и подправки. Миризмата им беше приятна. — Мирише вкусно! — одобри той.

— Аз съм добра готвачка — каза тя. — Научих се още като младо момиче. Кухнята на Венеция е различна от тази на останала Италия. По-добра е! Тук използват много ориз, но все първокачествен. Трябва да опитате моето ризото, господине, то е най-доброто във Венеция.

— Може би ще го опитам — каза той. — Баронесата ме покани на вечеря утре.

— Е, но тогава няма да ядете ризото, защото баронесата ще иска да блесне с някое по-изискано блюдо.

Майк кимна. Беше ясно, че старицата и госпожата не се обичат.

— Разкажете ми за Мария-Кристина — предложи той. — На каква възраст беше тя, когато вие я познавахте?

— Беше вече възрастна и при това голяма егоистка. Беше прекалено заета със своята собствена важност и със своите дела и никак не се грижеше за бедния Паоло. Мария-Кристина беше лекомислена. Непрекъснато бягаше с някой мъж. Беше се омъжвала веднъж, може би знаете, за един американец — Бил Астън. Пол беше негов син. Но тя се разведе и го взе тук със себе си. И оттогава започна да го нарича Паоло. Бил Астън беше богат, но ги отряза, остави ги без цент издръжка. Но на нея не й пукаше. Нейното семейство беше богато колкото неговото. Та, както виждате, Паоло дори не носеше името Ринарди, докато братовчед му Александър не се отказа и от името, и от титлата. Паоло беше техният естествен приемник — най-близкият роднина от мъжки пол. Това се случи, естествено, преди Александър да се ожени и Перлуджи да се роди. Обзалагам се, че тя не ви е разказала всичко това, нали — каза тя и изви глава към вратата. — Не, разбира се. По-удобно е да твърди, че името на Паоло е древно поне колкото палацото и двете са свързани. А бедната Елена, сестрата на Мария-Кристина! Тя беше странна, беше под чехъла на майка си. Не говореше много, а накрая казаха, че съвсем е полудяла.

— Споменаваха ли името на Попи понякога — попита той.

Фиамета поклати глава.

— Не си спомням. Но всички говореха, че едно от децата на Ейнджъл и Фелипе Ринарди не е тяхно.

— Бяхте ли тук, когато адвокатът е донесъл папагала на Попи?

— О, да — възкликна възбудено тя. — Бях тук. Беше дребен провинциалист в черен костюм. Денят беше горещ и той се потеше като прасе. И сега го виждам — потта се стичаше по лицето му, а той стискаше в ръка клетката с папагала. — Тя се засмя. — Ах, каква гледка представляваше той, спрял се там, на прага! Както и да е, каза, че Попи е умряла и е заръчала да занесат папагала на семейство Ринарди. „Но за какво ни е тази птица?“, извика Мария-Кристина. А после видя клетката. Завъртя се около нея, огледа я алчно от всички страни. Тя много обичаше бижутата. А папагалът започна да крещи. Вдигаше ужасен шум. Точно тогава Елена се появи от градината. „Какво има?“ — попита тя. — „Каква е тази птица, която пее така красиво?“ „Какво искаш да кажеш с думата «пее»?“ — попита я презрително Мария-Кристина. — „Този проклет папагал вдига адски шум!“ Елена погледна уплашената птица, а сините й очи бяха пълни с нежност. Тя беше хубаво момиче, с добро сърце, макар да беше разглезена от майка си. Никога няма да забравя какво каза тогава. „Не, Мария-Кристина, грешиш, той пее. Пее специално за мен.“ Сестра й я погледна. Мога да се обзаложа, че в този момент тя реши, че Елена е напълно луда. Но винаги беше много нежна с нея „Тогава го вземи ти, Елена. Папагалът е твой — каза тя. — Подарък от Попи Малъри.“ Тогава за първи и единствен път чух името на Попи Малъри да се споменава в това домакинство.

— Благодаря ви, Фиамета — каза Майк и се изправи. — Вашите спомени много ми помогнаха.

Тя го гледа замислено известно време и каза:

— Не сте ли се срещнали с Ариа все още? — Той поклати глава. — Тя струва колкото всичките Ринарди заедно. Отгледала съм я и знам. Тя има добро сърце, мистър Престън, и не е честно, че я принуждават да се омъжи за Каралдо. — Лицето й беше тъжно, когато добави: — Затова се нуждае отчаяно от парите на Попи Малъри, за да не се омъжва за този човек. Никога!