Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (6)

Глава 6

1873 — 1880, Калифорния

Маргарет Малъри никога не събра смелост да сподели с някого какво преживя през първата си брачна нощ. Този спомен тя предпочиташе да зарови в най-тъмните кътчета на съзнанието си. Разбира се, тя знаеше какъв е нейният съпружески дълг, но също така знаеше, че нито една дама не би трябвало да се наслаждава на това, както Джеб каза, че ще бъде. Той каза, че това доставя удоволствие на всички жени, но за нея то беше грях. „Всички, с изключение на теб“, беше извикал той с горчивина.

След това тя лежеше със заспалия си съпруг до себе си и размишляваше. Нараненото тяло я болеше, но тя беше в такова състояние, че нищо не усещаше. След час, когато беше абсолютно сигурна, че той спи, тя отиде в банята и се изми. Вчеса косата си, облече си чиста нощница и се погледна в огледалото. За нейна изненада, не изглеждаше много по-различна. Никой никога нямаше да разбере за нейния срам и за ужасното, унизително преживяване, която беше изтърпяла тази нощ. Но нямаше връщане назад. Тя беше мисис Джеб Малъри. И знаеше, че в бъдеще, когато съпругът й „има нужда от нея“ тя няма да го отблъсне. О, не, тя просто ще си лежи и ще го остави да прави каквото трябва, просто ще мисли за нещо друго, например за цвета на новите завеси или пък какво да сервира на обяд на другия ден.

Жената си има свои собствени оръжия на отмъщението, мислеше си студено Маргарет, докато се връщаше в спалнята и лягаше отново до съпруга си. И докато гледаше как първите утринни лъчи минават през пролуката, образувала се в жълтите кадифени завеси, тя реши, че ще използва всяка възможност за отмъщение.

Оттогава нататък Джеб прекарваше повечето време вън от дома си. Маргарет не знаеше къде ходи той, нито пък с кого, а и никога не попита. Но когато си беше у дома, не минаваше ден, без той да предяви правата, които имаше като неин съпруг.

Годините минаваха, а Розалия Констант се чудеше как Маргарет се примирява с отношенията, които съществуваха между нея и Джеб.

— Той си е у дома само по един ден в месеца, и то най-много — каза тя, ядосана, на Ник. — Връща се към присъщия си начин на живот — комара и лесните жени в Сан Франциско.

Ник сви рамене.

— Той се ожени за Маргарет поради причини, които не бяха правилни — каза той. — И когато не получи детето, което искаше, загуби интерес, както винаги става при него.

За да компенсират дългите отсъствия на Джеб, той и Розалия бяха много мили с Маргарет. Техният дом обаче беше винаги пълен с веселите им роднини Абрего, а това само подсилваше контраста със самотната голяма къща, в която живееше Маргарет. Те бяха свидетели на това, как тя се затваря все повече и повече в себе си и запълва дните си със създаването на красива градина.

Високи рожкови хвърляха сянка в средата на обширната морава. От двете страни на алеите, които водеха и към двете къщи, растяха млади брези, които бяха прекрасно зелени през лятото и златножълти през есента. Всяка година, при първия студ, те се освобождаваха от всички листа само с едно трепване на стъблото и заприличваха на черни голи скелети сред обграждащата ги златна покривка.

Но Маргарет обичаше най-много аленочервените макове. Обичаше ги повече от цъфналия хибискус и грациозния олеандров храст, повече от английските рози, които имаха доста тежък аромат, повече от всичко на света. Всяко лято полето зад къщата променяше свежата си пролетна зеленина в море от трепкащи аленочервени цветчета. Ливадата приличаше на червен килим, а тук-там, за контраст, се виждаха ясносини метличини. Тя седеше съвсем сама на верандата през дългите летни вечери и се опияняваше от тяхната преходна красота. Те съществуваха само няколко дни, преди вятърът да разпилее венчелистчетата им, като конфети, по хълма.

Розалия едва събра смелост да каже на Маргарет, когато през ноември 1879 разбра, че отново е бременна. Грег беше почти на седем години, а тя и Ник се бяха молили толкова дълго за още едно дете, че сега просто преливаха от радост. Но когато най-после й каза, Розалия беше силно изненадана от нейния отговор.

— Всъщност — каза Маргарет, като сведе поглед и скромно се изчерви, — аз и Джеб също ще имаме бебе. То ще се роди някъде по същото време като вашето.

След това нещата се промениха. Джеб изпрати най-хубавата мебелировка за детска стая, която успя да намери в Сан Франциско, лъскаво дървено конче и всевъзможни играчки. Идваше си у дома много по-често и всички забелязаха колко е загрижен за Маргарет, с каква нежност се отнася към нея, въпреки че никога не я целуваше и не издаваше с жестове привързаността си. А когато Джеб отсъстваше, Маргарет непрекъснато говореше за него и бебето, все едно че бяха нормална семейна двойка.

Дъщерята на Розалия се роди на 1 юни 1880. Раждането беше лесно. Детето имаше пшенично русата коса на баща си, а очите му бяха дори по-сини от неговите. Кръстиха я Ейнджъл, за да им напомня за руския град Архангелск, където беше роден Ник. Второто й име беше Ирина, на неговата майка, и следваше Ампара, на нейната майка. Ейнджъл Ирина Ампара Констант.

Когато две седмици по-късно Маргарет започна да ражда, Джеб беше нервен като хванато в клетка животно. Юнският ден беше влажен, слънцето беше ярка червена точка на оловносивото небе. Той крачеше неспокойно по верандата и трепваше всеки път, когато чуеше безпомощните писъци на Маргарет, които разцепваха затишието, предвещаващо буря. Караше се гневно на доктора, че оставя жена му да страда, крещеше на прислугата да приготви топлата вода и другите необходими неща. Страхуваше се, че трудното раждане може да увреди по някакъв начин сина му. Потеше се, гневеше се и се молеше. Най-после, след осемнайсет часа родилни болки, детето се роди.

— Красиво малко момиченце — каза му докторът уморено. — Вие сте щастливец, мистър Малъри, защото раждането беше много, много трудно. Но и двете оживяха.

Без да каже нито дума на Маргарет, Джеб прекоси спалнята и втренчи поглед в детето. Ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци, докато гледаше червеното сгърчено малко личице. Беше толкова сигурен, че ще бъде момче, че дори му беше избрал име — Джеймс Роугън Фицджералд Малъри, на баща му, дядо му и майка му…

Все така мълчаливо отиде до леглото и целуна съпругата си по бузата. Но Маргарет видя дълбокото разочарование в очите му и разбра, че отново се е провалила.

— Ще се оправиш — каза той сковано, — така ме увери доктор Свенсон. Изпитваш ли болка, или някакво неудобство?

Маргарет поклати глава, затвори очи и се пребори геройски с напиращите сълзи.

— Купих ти подарък… — каза той и й подаде брошка с огромен сапфир. — Заради раждането и твоето геройство…

Той рязко се обърна и отново отиде до люлката. Бебето му изглеждаше като всички други, можеше да бъде дъщеря на всеки друг. Не чувстваше нищо към нея — никакво чувство, никаква връзка не го свързваше с това малко същество, което той беше създал.

Бурята избухна неочаквано. Светкавиците раздираха небето над хълма, а той гледаше с празен поглед през прозореца. Дъждът беше същински порой, червеният цвят на маковете стана по-свеж и ярък.

— Трябва да й дадем име — каза уморено Маргарет.

Джеб сви рамене, с поглед, все още втренчен в хълмовете.

— Наречете я Попи^[1] — каза той, без да го е грижа за детето, и тръгна към вратата. На сутринта замина за Сан Франциско, без да се сбогува.

Няколко дни по-късно Маргарет се беше излегнала в люлеещия се стол на верандата, а люлката с детето беше до нея. Ник и Розалия бяха дошли да я видят. Тя беше извинила Джеб за отсъствието, но те не й бяха повярвали.

— Знам, че той искаше момче — прошепна Розалия, преди да си тръгне. — Сигурна ли си, че е щастлив, че всичко е наред?

— Той обожава детето — излъга Маргарет — и дори му избра името.

— Но защо няма фамилни имена, имена, свързани със спомени — попита озадачена Розалия.

Маргарет успя да се усмихне.

— Познаваш Джеб, той живее само с настоящия момент. Кръсти я на калифорнийските поля с макове, които видя през прозореца в онзи ден.

Докторите я бяха предупредили да не става много от леглото, но сега тя се чувстваше по-силна и копнееше да усети слънчевата топлина върху кожата си. Затова вземаше бебето и се разхождаше бавно по поляната чак до подножието на хълмовете.

Попи лежеше тихо в ръцете й и гледаше около себе си с широко отворени всевиждащи ясни сини очи, докато Маргарет вървеше през високата до коленете трева и цъфналите макове. Изпитваше жал към детето. Понякога коленичеше и протягаше ръце напред, за да може то по-добре да види цветята.

— Погледни, малката ми — шепнеше тя, — погледни колко са красиви калифорнийските цветя и ще разбереш защо баща ти те кръсти на тях. Виж как цветчетата им танцуват, раздвижвани от лекия вятър. Те приличат на малки алени пеперуди. — Откъсна едно цветче и го показа отблизо на бебето. — Винаги помни тази красота, малката ми, защото си кръстена на нея, на красотата.

После вдигаше глава и оглеждаше земята чак до хоризонта. Тя всичката принадлежеше на съпруга й и на неговия партньор.

— Това ще бъде твое някой ден, тази богата, плодородна земя — шепнеше тя, но детето не отделяше широко отворените си очи от аленочервените цветове. Беше като погълнато от цвета и аромата им.