Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 50

Роугън беше на шест години и половина през юни 1914 година, когато Фердинанд, който заемаше престола на Австро-Унгария, беше убит от сръбски националист. Месец по-късно Австро-Унгария, подкрепена от Германия, обяви война на Сърбия. И изведнъж цяла Европа заговори за война. И Попи разбра, че годините на идилия и на усамотен живот със сина й са свършили.

Когато той беше на четири години, Попи беше принудена да признае, че за него не е достатъчна компанията на момчетата от селото. Той имаше нужда от голям град като Париж. Тя купи малък апартамент близо до Болонския лес и записа Роугън в близкото училище. И оттогава започна да разпределя времето си между двата апартамента и двете самоличности, които си беше изградила. На номер шестнайсет тя беше, както винаги, блестящата и елегантна бизнес дама — мадам Попи. А в апартамента до Болонския лес тя беше скромна вдовица и предана майка на сина си и винаги го вземаше навреме от училище. Пестеше пари като истинска скъперница, за да даде един ден на сина си огромно богатство. Роугън беше нейното бъдеще.

 

 

Сред клиентите на „Номер шестнайсет“ имаше министри и политици, финансисти и индустриалци. Понякога Попи се присъединяваше към тях, докато те вечеряха, слушаше със страх разговорите им за мобилизация и въоръжаване. Страхуваше се за детето си. Когато разбра, че войната е неизбежна, тя тихомълком превърна парите си в злато. В началото на август заведе малкия Роугън в Швейцария и внесе всичките си средства, включително и златото си, в една от женевските банки. На следващия ден Германия обяви война на Франция. Тя остана в Швейцария само толкова, колкото беше необходимо да настани Роугън в едно от най-добрите училища пансиони, и се върна във Франция, защото, заради Роугън и неговото бъдеще, не можеше да остави бизнеса си в ръцете на врага.

Роугън се усмихна смело, когато тя му махна за сбогом. Попи непрекъснато си повтаряше, че там ще се грижат добре за него, че той не би трябвало да види войната отблизо, но само като се сетеше за малкото му легло с плюшеното мече върху него и сърцето й се късаше.

„Номер шестнайсет“ претърпя драстични промени. Униформи в цвят каки замениха вечерните сака и черните вратовръзки, а обикновено спокойната атмосфера беше заменена от трескава възбуда. Младите офицери, пристигнали направо от фронта, искаха да се забавляват. Искаха да прекарат по една вълшебна и незабравима нощ с някое красиво момиче, за да забравят студените и страшни нощи, прекарани в окопите. И Попи им осигуряваше всичко това.

Имаше хора, които говореха, че онова, което става в къщата, е неморално. Но за Попи единственото неморално нещо беше да се печелят пари от мъже, които бяха готови да дадат живота си, за да спасят живота на сина й, а и нейния. Момичетата вземаха обичайните такси, но Попи не удържаше пари за себе си. Естествено, „Номер шестнайсет“ запази своята изключителност и високи цени, все така го посещаваха политици и финансисти, търговци на оръжие и индустриалци и сметките й все още бяха на печалба. Все още беше добра бизнес дама. Продаде апартамента до Болонския лес, но запази фермата в Монтеспан. „Номер шестнайсет“ беше целият й живот и всички свободни минути тя посвещаваше на това да се грижи и за най-малките подробности. Попи спеше само няколко кратки часа в денонощието и само когато си легнеше, си позволяваше да мисли за момчето си. И за Франко. Защото, въпреки желанието й, образът му се промъкваше в мечтите и сънищата й. И за неин срам, насън, той я любеше.

Попи нямаше любовници. Никога не бе имала такива, като се изключат двамата мъже, в които се беше влюбила. Въпреки че продаваше секс, тя нямаше безразборни сексуални връзки. Представата за секс без любов я изпълваше с отчаяние. И въздържанието беше единственият възможен за нея избор.

Отчаяно й се искаше да види Роугън, но можеше да получи виза и разрешително за пътуване само ако подръпне конците тук и там. Имаше много влиятелни познати, но те щяха да я попитат каква причина има да пътува. Щяха да я заподозрат, че укрива пари. А тя не искаше никой да знае за Роугън. Молеше се писмата й да стигат до него и се радваше, когато държеше в ръце неговите много редки и много скъпи за нея писма. Той обикновено пишеше, че е добре, че е много зает, че в училище е много забавно, а приятелите му — страхотни… И че, о, да, тя много му липсвала… Че съжалявал, но трябвало да тича, защото участвал в групата по алпинизъм, а днес отново щели да се катерят… Попи много се гордееше с неговите успехи в спортните дисциплини, както и с успехите му в науките. Не би могла да бъде по-горда. Един ден, обеща си тя, когато е спечелила достатъчно пари и Роугън е достатъчно голям и започне да разбира някои неща, тя ще затвори „Номер шестнайсет“ и ще заживее със сина си в Швейцария, а може би в Англия и дори, може би, в Калифорния.

Най-после, през лятото на 1918, французите успяха да вземат трайно надмощие. През септември линията на немските войски отново беше разкъсана, а през октомври Германия вече молеше за мир.

 

 

Попи взе първия влак за Женева. Броеше минутите до срещата със сина си. Страхуваше се, че той може да се държи с нея като с непозната след четирите дълги години на раздяла. Докато караше през планините, чиито върхове имаха шапчици от сняг, и през зелените ливади, по които пасяха безброй стада крави, тя се питаше как ли изглежда сега Роугън. Когато го остави, той беше на шест годинки, а сега беше вече почти на единайсет.

Роугън сигурно я беше чакал на стъпалата, защото, когато колата навлезе в алеята, която водеше към училището, изтича да я посрещне.

— Мамо! — извика. — Ето те най-после! — И когато тя излезе от колата, той я прегърна здраво, малко тромаво, но със синовна нежност.

— Внимавай! — възкликна Попи и се засмя. — Ще ме смачкаш!

И втренчи поглед, изненадана и доволна, в Роугън, който вече беше по-висок от нея, широкоплещест като истински мъж, с коса не така червена като нейната, примесена тук-там с руси кичури, но с очи, сини и искрящи като нейните.

— Мамо, ти си така красива, каквато те помня! — извика той. — Ела, искам да те покажа на приятелите си. От години се хваля с теб, а те не са те виждали. Сега ще разберат, че съм казвал истината!

— Роугън — каза тя, разкъсвана от силни чувства, — не можах да те видя как растеш. Пропуснах всичките тези години между малкото момче и юношата! Мисля, че всеки момент ще се разплача.

— Никакви сълзи, мамо — каза й той нежно. — Сега поне сме заедно.

Попи си помпели за всички онези майки, чиито синове нямаше да се върнат при тях, и отново благодари на бога. Забавлява се на срещата си с приятелите на Роугън. Той я разведе из училището, което беше негов дом през последните четири години и половина, а после тя го взе със себе си, за да прекарат само двамата няколко дни, през които да се опознаят.

Училището беше свършило добра работа. Синът й беше умен, съобразителен, красив. Говореше три езика съвсем свободно и щеше да се чувства у дома си навсякъде по света. Имаше вид и обноски на джентълмен.

Обядваха в малък планински ресторант, от който се виждаше Гщаад, и Попи гледаше с любов как синът й лакомо поглъща любимото си ястие, за което й беше казал, че представлява запържени лук, сирене и яйца, гарнирани с шунка и бекон.

— Страхувам се, че мога да ти причиня болка с въпроса си, но много искам да знам какво се е случило с баща ми — каза Роугън.

Попи мълчаливо погледна надолу, към долината, и се опита да сложи мислите си в ред.

— Баща ти беше добър човек — каза тя най-после. — Умря, преди да се родиш, при катастрофа в Италия.

— Ти беше ли с него… когато това се случи?

— Не. — Тя поклати глава. — Той беше сам. Пътуваше по бизнес. Аз много го обичах, Роугън.

— Бедната мама. — Ръката му покри нейната в опит да я утеши.

— Поне имам теб. Когато ти се роди, си помислих, че си пратеник от небето, дошъл, за да ми помогне. Също като Лучо.

— Лучо!

— Папагалът, не го ли помниш?

— Разбира се. — Той се усмихна. — Лучо — вълшебният зелен папагал! Той сигурно е вече много стар.

— Лучо ще надживее всички ни. Но ти искаше да научиш някои неща за баща си. Баща ти е англичанин. Казва се Франко… искам да кажа, Франк. Срещнахме се в Италия, когато бях на голямата си обиколка из Европа.

— Голяма обиколка! — попита той, изумен. — А аз си мислех, че винаги си живяла в Европа!

Попи почувства, че се изчервява. Лъжата водеше след себе си и други.

— Не, не… Аз съм родена в Америка. Баща ми емигрирал от Ирландия в Калифорния. Ти си кръстен на ирландските ми прадеди, не помниш ли? Дядо ти беше голям комарджия. Отначало му потръгнало добре, но после загубил много пари. Когато умря, Джеб, баща ми, не остави нищо. Влюбих се в баща ти и се омъжих. Но, за съжаление, баща ти умря много млад… Остави ни обаче фермата в Монтеспан и достатъчно пари, за да живеем удобно.

Стори й се, че сините му очи я пронизаха, когато той каза:

— Но, мамо, аз си спомням, че ти имаше някакъв бизнес. Нали така ми каза, когато ме остави във фермата, при гувернантката? Толкова дълго време отсъстваше.

— А, да — излъга тя набързо. — Дълго време имах бутик. Продавах също шапки и аксесоари. Неща, които жените много харесват. Печелех добре до войната.

— А сега? — попита я тревожно Роугън. — Имаш ли достатъчно пари? Когато порасна и започна работа, мамо, аз ще се грижа за теб.

Тя се усмихна — той беше толкова нежен.

— Направих много сполучливи инвестиции, Роугън — отговори тя скромно. — Когато умра, ще откриеш, че си доста богат.

— Дори не си помисляй да умираш! — възкликна Роугън и красивото му лице беше помрачено от ужас. — Парите не ме интересуват. Искам сам да спечеля богатство.

— Наистина ли — засмя се Попи. — И как ще го постигнеш?

— Още не знам — отговори той. — Но съм сигурен, че ще успея.

— Разбира се, че ще успееш, Роугън. Ти си точно като баща си.

— Наистина ли, мамо — запита я той, щастлив. — Знам толкова малко за него. Дори не съм виждал негова снимка.

— Всичките ни снимки и картини изгоряха при… пожар — каза тя и отчаяно се опита да измисли нова лъжа. — Но аз не исках да кажа, че приличаш на него по външност. Франк имаше тъмна коса, която беше започнала да посивява… И тъмни очи. Беше среден на ръст. По друго приличаш на него, Роугън. — Тя се поколеба, защото се сети за чара на Франко, а после за неговата безмилостност, и изведнъж изпита страх за своя син. — Знаеш ли, Роугън, не е важно какви сме се родили, важно е какви сме станали. Искам да запомниш тези думи.

Той кимна.

— Мисля, че разбрах, мамо. Ще направя каквото мога, за да се гордееш с мен.

— Само това искам — каза тя тихо.

Усмихнаха се един на друг.

— Щом татко е бил англичанин, сигурно имаме роднини в Англия. Бих искал да ги посетим сега, когато войната свърши.

— Да… Не! — извика тя и бързо съчини нова лъжа. — Франк беше много по-възрастен от мен. Само майка му беше жива, когато се оженихме, а и тя беше на осемдесет или някъде там. Умря, когато войната започна. Страхувам се, че ти си последният от рода. Нямаме имения… Към края на живота си родителите на баща ти бяха обеднели.

— Няма значение, мамо — побърза да каже той. — Да не говорим повече за това. Виждам, че започваш да се измъчваш. Имам теб и само от теб имам нужда.

Попи се усмихна щастливо.

— Така си казах и аз, когато баща ти умря — прошепна тя. — Поне имам теб и от нищо друго нямам нужда.

Беше последната им вечер заедно. На следващия ден тя трябваше да замине за Париж и Роугън я помоли да се позабавляват с някои от неговите приятели.

— Добре — съгласи се весело. — Хайде всички да вечеряме в „По Ривале“. Ще нощуваме в хотела и ще си прекараме чудесно!

 

 

Ресторантът на хотел „По Ривале“ беше пълен с бизнесмени и политици от цял свят, с генерали и банкери. Попи се чувстваше много горда с момчетата, които я придружаваха, смееше се и бъбреше весело, радваше се на обилната храна, която си поръчаха. Но като погледна нагоре, улови погледа на един мъж, седнал срещу нея. Той вдигна чашата си за поздрав, а тя пребледня силно. Беше известен в цял свят финансист, за когото се предполагаше, че е увеличил значително богатството си по време на войната, търгувайки с оръжие. Той беше един от най-редовните клиенти на „Номер шестнайсет“ и Попи го познаваше много добре. Той я беше молил много пъти да вечеря с него, въпреки че знаеше какви са принципите й, и не приемаше „не“ за отговор.

— Добре ли си, мамо? — попита я Роугън, разтревожен. — Изведнъж утихна, а и си много бледа.

— Аз… да… не… Добре съм. Само че е много горещо тук… — Тя погледна с копнеж към вратата, защото много й се искаше да избяга. Но беше прекалено късно. Той беше станал и идваше към нея… О, Господи, това беше краят! Тя чакаше като хванато в капан животно, неспособна да се помръдне.

Очите им се срещнаха, когато мина покрай масата им. Жакоб льо Фану се спря за един толкова кратък, та чак неуловим миг, и отмина с едно загатване за усмивка.

— Тъкмо казвах… — викаше развълнувано едно от момчетата. — А, вижте, това не ели Жакоб льо Фану? Синът му също учи в „Льо Росан“. Говорят, че е направил куп пари по време на войната.

— Наистина ли? — Попи се усмихна лъчезарно, но вътрешно трепереше. Беше си мислила, че ще успее да води двойствения си живот необезпокоявана, че двата й начина на живот няма да се сблъскат. Не беше си представяла, че може да попадне в ситуация като тази. А сега разбра колко опасно може да бъде. Льо Фану прояви дискретност, но друг мъж може и да не бъде така чувствителен. Интересно беше, че никога не беше харесвала Жакоб льо Фану, но сега му беше извънредно благодарна.

На следващата сутрин, докато пътуваше обратно към Париж, Попи се питаше какво да предприеме. Времето минаваше бързо. Без да усети, Роугън щеше да навърши осемнайсет. Ще напусне „Льо Росан“ и ще отиде да учи в университет. Ще влезе в света на младите мъже, а те знаят всичко за местата като „Номер шестнайсет“. Имаше само седем години, за да възстанови размера на богатството си, което беше понамаляло заради щедростта й към военните по време на войната — седем години, за да осигури наследството на Роугън.