Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (29)

Глава 29

1899, Италия

Инстинктът подсказа на Попи да се скрие в онзи малък и тих пансион на брега на езерото Комо, при семейство Роси, които така добре се бяха грижили за нея и за леля Мелъди. Въпреки че носеше тънка златна халка, която си беше купила във Венеция, погледът на синьора Роси й подсказа, че тя не вярва на историята й за тъжно и бързо овдовяване. Но синьора Роси отново взе грижите й присърце и започна да се държи с нея по майчински нежно, както се държеше с вече порасналите си деца и внуците си.

Към Попи се отнасяха с уважението, което дължаха на всеки гост. В неделите, когато цялото семейство се събираше, тя седеше самотна и тъжна на масата си до прозореца, а синьора Роси бързаше да сервира първо на нея. После се извиняваше и тичаше да изпълни желанията на внуците си.

Попи се опитваше да не обръща внимание на децата, които тичаха навън и вътре, затрупани с храна и внимание, но изпитваше ревност и завиждаше на всички за обикновените семейни радости. Изяждаше набързо храната, която всъщност не желаеше, и отиваше да се разходи в малкото градче Беладжио. Спираше се в църквите, търсеше отговора, който не съществуваше, и намираше, поне временно, покой.

Дългите дни се превръщаха в седмици, седмиците — в месеци. Пред нея имаше безкрайно много време, в което да мисли за отмъщението на Фелипе. Всеки ден се надяваше, че ще получи писмо, но от Ейнджъл нямаше нито дума. Настъпиха дългите тъмни зимни нощи и самотата я погълна. Спеше неспокойно, сънуваше дома си и Грег, когото сега обичаше силно и нежно, но знаеше, че никога вече няма да го види. Понякога следобед се разхождаше край езерото, радваше се на острия студен вятър и се питаше как е възможно да е била толкова глупава.

И без това оскъдните й средства намаляха значително и тя нареди да й носят по-малко храна. Обикновено ядеше един път на ден — на вечеря. Бебето растеше, а тялото й ставаше все по-тромаво, но тя не направи опит да намери лекар, да се консултира или да се погрижи за каквото и да било. Синьора Роси прояви загриженост, но Попи само поклати глава и се престори, че не разбира. Като че ли, въпреки промените в тялото й, тя все още отказваше да повярва в реалността.

Дъждовните априлски дни свършиха, настъпи дъхавият май и в градината на пансиона разцъфнаха лозите и ароматните цветове, а тя, със страх, се замисли за бъдещето си. Нощем се въртеше неспокойно в леглото, питаше се къде ще отиде и какво ще прави. Имаше само смътна представа, кога ще се роди бебето, и когато една топла майска нощ първите колебливи болки прорязаха долната половина на тялото й, тя просто остана да лежи, защото не искаше да повярва, че това се случва с нея. А болките станаха по-силни и идваха по-бързо.

Когато бебето се роди, каза си тя в блаженото забвение между болките, целият й живот ще се промени. И изпълнените й с мъка и отчаяние викове събудиха синьора Роси.

— Ах, синьора — каза й тя успокоително, — знаех си, че бебето ще се роди тази нощ, видях го изписано на лицето ти. — И тя забърза към кухнята, за да донесе гореща вода и накъсани ленти от чаршафи, с които да завърже ръцете й за таблата на леглото, когато болките станат непоносими.

На Попи й се струваше, че нощта никога няма да свърши. Когато утринният хладен бриз най-после се промъкна през прозореца, бебето още не се беше родило. Разтревожена, синьора Роси изпрати съпруга си да доведе лекаря от Беладжио. Тя изтри запотеното чело на Попи и я взе в прегръдките си, както би постъпила със собствената си дъщеря. Болките непрекъснато разтърсваха слабото тяло на Попи.

— Бебето е неправилно разположено — каза той на семейство Роси. — Съществува голяма опасност и за неговия, и за нейния живот. Къде е семейството й?

Синьора Роси сви рамене и вдигна поглед към небето.

— Съпругът й е мъртъв — каза му тя. — Тя е сама. — И бързо застана отново до Попи, която нададе поредния си вик.

Отново настъпи мрак. И с един ужасен последен вик, който накара синьора Роси да запуши ушите си с ръце, бебето на Попи най-сетне се роди. Противно на очакванията на доктора, тя не се роди мъртва. Пищеше пронизително и тежеше три килограма и триста грама. Попи беше толкова уморена, че дори не отвори очи да я види. Лекарят изпрати да повикат кърмачка от селото и започна борбата за живота на Попи.

Следващите няколко дни тя прекара между живота и смъртта. Все по-вероятно изглеждаше волята й да надделее и да стане така, както тя иска. Като нямаше за какво повече да живее, тя искаше господ да я освободи от земните теглила. Сънуваше, че се прибира в някакво тъмно и спокойно местенце, където няма болка, където цари мир и тишина… където всичко е много лесно… Мракът се сгъстяваше все повече и повече, когато плачът на бебето достигна до нея; въпреки блаженото й безсъзнание болката се върна — и физическата, и душевната болка.

— Значи така, госпожо — каза доктор Калонио три седмици по-късно, — решихте да живеете.

Попи го погледна недоволно.

— Изборът не беше мой, господине — отговори му студено.

— Помнете, бедна ми госпожо — каза й той мило, — че нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат. — И сви рамене, като че да се извини. — Имате красива дъщеря, която още не сте виждали. Не бяхме сигурни, че ще оживеете, затова побързахме да кръстим детето, за да бъде то мило на бога. Синьора Роси си позволи да избере името, Елена-Мария Малъри.

Попи зарея поглед в синьото небе, което се виждаше през прозореца. Детето й беше вече на три седмици, имаше си и име… Беше истинско. Тя се зави през глава и се обърна с лице към стената.

— Не изпадай в отчаяние, детето ми — каза й синьора Роси, която за пореден път прояви разбиране. — Помни, че господ помага на всички.

„Но не и на мен“ — помисли си Попи, прехапала устни, за да не заплаче от болка и мъка. — „Никога не на мен.“

Когато й донесоха бебето, тя едва-едва го погледна. Нямаше и помен от нейната червена коса — дъщеря й беше руса като Ейнджъл. Въздъхна облекчено, защото никой нямаше да може да каже, че тя не е дъщеря на Ейнджъл. Но въпреки че бебето беше сладко и мило като всяко новородено, тя не изпитваше никаква обич към него. То беше дете на Фелипе.

Със завист и ревност си помисли, че сигурно всичко е различно за Ейнджъл. Когато се роди нейното дете, ще бъде радост за всички и всички ще празнуват. Помоли за писалка и хартия и написа телеграма на Ейнджъл: „Роди ми се дъщеря“. А после, като не обърна никакво внимание повече на детето, тя обърна лице към стената и зачака идването на Ейнджъл.

Всеки ден чакаше с нетърпение идването на мъжа от пощата в Беладжио, който да й донесе съобщение от Ейнджъл. И всеки ден й носеше разочарование. Детето спеше в люлка до леглото й, но тя не можеше да затвори очи. Всяка нощ крачеше неспокойно напред-назад, а после отиваше до гардероба, където беше скрила портмонето си и броеше оскъдните си средства. Трябваше да плати на доктора и на кърмачката. Не можеше да очаква от синьора Роси, колкото и добросърдечна и милостива да беше, да й дава даром храна и подслон… „О, Ейнджъл, Ейнджъл“, мислеше си, изпълнена с отчаяние, „ти ми обеща, че ще я вземеш, обеща да ми помогнеш.“

Дните минаваха и тя вече изгуби надежда, когато един късен следобед чу тропота на понито, което караше пътниците от гарата в Беладжио, и от каретата слезе Ейнджъл. Беше облечена в копринена рокля на цветя, а на главата си носеше огромна сламена шапка. Косата й беше безупречно фризирана, а перлена огърлица допълваше външния й вид.

— Чакай тук — нареди тя на кочияша, когато скочи на земята. Заслони очи от слънцето и вдигна поглед към сградата, от чиято входна врата навън изтича Попи.

— Ейнджъл, Ейнджъл — викаше радостно тя. — О, господи, Ейнджъл! Мислех си, че никога няма да дойдеш!

Ейнджъл се поколеба само секунда, а после разтвори ръце и двете здраво се прегърнаха.

— Добре ли си — прошепна тя.

В ясните й сини очи се четеше истинска загриженост.

— Не искам дори да си спомням — отговори Попи, все още изпълнена с горчивина. — А ти?

— Момиче е — каза Ейнджъл. — Роди се преди месец, по същото време като твоето. — Двете тръгнаха из градината, хванати за ръце. — Фелипе не знае, че съм тук. Изчаках го да замине за Венеция за два дни и дойдох. Той не ми разреши да ти пиша. Залавяше писмата ми. Той дори писа на мама, татко и Грег… Не знам какво им е казал, но оттогава мама нито веднъж не те спомена в писмата си. О, Попи, защо не ми разрешиш да й кажа какво се е случило! Тя ще ти помогне, знам, че ще го направи.

Попи само поклати глава. Разбра, че Фелипе я беше унищожил. По-скоро би умряла, отколкото да се изправи лице в лице с Розалия и Ник. Не би преживяла срама. А Грег никога не би повярвал на историята й. Не, никога вече нямаше да се върне у дома.

— Фелипе ми каза никога вече да не се срещам с теб. Каза, че не желае детето. Каза, че не бива да имам нищо общо с теб. Попи, Фелипе каза такива ужасни неща за теб, неща, които знам, че не биха могли да бъдат истина. — Сините й очи потърсиха потвърждение от Попи. — Фелипе каза, че си паднала жена и че дори си се опитала да го съблазниш. — Гласът й затрепери. — Моля те, кажи ми, че не е вярно.

Попи разрови чакъла с големия пръст на крака си. Избягна да погледне Ейнджъл в прямите сини очи.

— Не е вярно, Ейнджъл — каза тя накрая.

— Прости ми, че въобще ти зададох този въпрос, че си помислих, че сметнах за възможно… — заекна Ейнджъл. — Разбира се, бях сигурна, че не е истина! Но защо Фелипе би казвал такива ужасни, жестоки неща? Понякога просто не го разбирам, Попи. Понякога си мисля, че той не е същият човек, за когото се омъжих — нежният, мил, загрижен Фелипе от онези дни, които прекарахме във Венеция. Той може да бъде много студен, така далечен. Знаеш ли кога изглежда най-щастлив? Когато съм облечена в скъпи дрехи и блестя, цялата обсипана с диаманти, когато играя ролята на господарка на имението или пък крася ложата ни в операта. Понякога не се чувствам истинска, реална, Попи, като че ли се превръщам в някоя друга жена… — Тя направи пауза и впи изпитателен поглед в лицето на Попи. — Но как бих могла да се оплаквам — възкликна тя, — когато си помисля за теб и твоите беди! Разбира се, ще взема бебето — нали обещах! — Тя отново се поколеба. — Сигурна ли си, че искаш да преживееш и това? Още имаш време да промениш решението си.

Попи поклати глава.

— Истинско щастие е, че детето никак не прилича на мен, Ейнджъл — отговори тя. — Тя е толкова руса и красива, че лесно ще мине за твоя дъщеря.

— Тогава, от днес тя ще бъде моя дъщеря. Не ми пука какво мисли Фелипе — заяви Ейнджъл. — Мога да ти обещая това, Попи. Никой никога няма да усети разликата, дори детето.

Попи кимна доволно. Погледна кочияша, който разпръсваше мухите, за да не кацат по чакащото пони.

— Фелипе ще ти бъде ядосан, че си дошла. По-добре да се върнеш преди него.

Ейнджъл тревожно погледна златния си часовник, украсен с перли и рубини.

— Влакът тръгва след час — каза тя. — О, Попи, не искам да те изоставям! — Очите й бяха пълни със сълзи.

— Ще донеса бебето — каза Попи. Върна се след няколко минути. Носеше детето, увито във вълнен шал. — Синьора Роси ще донесе нещата й — каза шепнешком. — Не са много, само няколко дрешки.

Ейнджъл впи поглед в лицето на детето, което спокойно спеше.

— Но тя е толкова хубава. Попи… О, как понасяш всичко това? — От очите й отново потекоха сълзи и тя побърза да ги избърше с длан. — Не бива да плача — каза тя и се опита да се усмихне. — Казват, че не се отразява добре на млякото на майката. — Като носеше внимателно бебето, тя отиде до файтона и го остави в приготвената кошница. Синьора Роси дойде, забързана, и й подаде вързопа с дрешките.

— Ще кръстим детето официално следващия месец — каза Ейнджъл. — Избра ли вече име?

— Синьора Роси я кръсти. Елена-Мария.

Ейнджъл все още се колебаеше, вече застанала до файтона.

— Какво ще правиш? — попита шепнешком тя. — Какво ще стане с теб, Попи? Бих искала да се върнеш у дома при мама и при татко. И при Грег. О, Попи, сигурна съм, че Грег няма да намери покой, докато не те открие.

— Никога няма да ме намери — каза Попи, а гласът й като че ли идваше някъде отдалеч. — Ще се погрижа за това. — И подаде на Ейнджъл годежния пръстен, който Грег й беше дал толкова отдавна. — Моля те, върни му го. — Гласът й беше станал дрезгав от вълнение. — Той ще разбере. Всичко свърши. И не се тревожи, Ейнджъл, за хора като мен е лесно да… изчезнат.

Ейнджъл се поколеба, впила поглед в пръстена — символа, който подсказваше, че решението на Попи е окончателно. Вместо да го вземе, тя пъхна малък пакет в ръцете на Попи.

— Това са всичките пари, които имам — каза. — Бих искала да можех да ти дам повече, но Фелипе се грижи за средствата ни и не ми дава много. — Скъса перлената си огърлица и я даде на Попи. — Вземи и това. Продай ги. Сигурно струват цяло състояние. Фелипе каза, че някога са принадлежали на мадам Дьо Бари. Той ги нарича „перлите на курвата“. — Тя се качи бързо във файтона, по лицето й се стичаха сълзи. — О, моята мила Попи! — прошепна тя. — Дали ще се видим някога отново?

— Довиждане, Ейнджъл — отговори тихо Попи.

— О, Попи! — Ейнджъл продължаваше да плаче и докато файтонът се отдалечаваше. — Не мога да го понеса… Просто не мога… Сигурно има нещо, което мога да направя…

— Обещай ми само едно — каза изведнъж Попи, която тичаше наравно с понито. — Само едно нещо. Кръсти детето на мен. Нека се казва Попи. Моля те, Ейнджъл.

Ейнджъл я погледна шокирана.

— Ще бъде трудно… — заекна неуверено тя.

— Моля те, Ейнджъл — молеше се Попи.

Тя кимна.

— Добре. Обещавам.

Попи я погледна с благодарност, като знаеше, че я вижда за последен път. После се обърна и изтича обратно по пътеката. Скри се в спокойния мир на градината, която граничеше с езерото.