Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (45)

Глава 45

1907, Италия

Заседателната зала във вилата на Франко олицетворяваше неговия класически вкус. Когато майка му беше умряла, две години след баща му, той беше изхвърлил всички тежки и мрачни мебели от къщата, кадифените завеси и стотиците дреболийки, които бяха отживелица от тяхното време. И когато къщата остана съвършено празна, той се беше разхождал из стаите и ги беше видял с нови очи. Сега къщата беше негова и той искаше тя да отразява неговите вкусове, неговата любов към красотата.

След като завърши обзавеждането на вилата, той посвети вниманието и времето си на истинската си любов — картините на старите майстори, особено тези от италианската школа. Франко не стъпваше в нито една художествена галерия, не присъстваше лично на нито една разпродажба. Знаеше какво точно иска и наемаше изключително вещи дилъри, които му доставяха желаното. Парите не бяха проблем. На стената в спалнята му бяха закачени снимките на баща му и майка му. В цялата къща нямаше нито една снимка на брат му Стефано.

Колекционирането на картини беше занимание доста самотно. То не изискваше кой знае какви социални контакти. Като се изключеха и бизнес контактите. Франко нямаше много приятели. Бизнесът и Семейството отнемаха всичкото му време. Живееше в свят, в който не можеше да има доверие на никого. Никога не беше водил жена в дома си. За тази цел си имаше апартамент в Неапол. Досега беше смятал живота си за задоволителен. Но предполагаше, че някой ден ще се ожени за някое подходящо момиче, което да го дари с наследник. Мислеше, че си е изградил система и начин на живот, осигуряващи му достатъчно красота и удоволствие, необходими да балансират стреса и грозотата, които произтичаха от отговорностите му. Никой мъж не би могъл да иска повече. Или поне така мислеше той, докато не срещна Попи.

Дори сега, на тази важна среща, когато беше жизненоважно да се концентрира, мислите му все се връщаха при нея и при техните срещи в Монтеспан, където и двамата бяха съвсем различни хора. Огледа цялата маса, оценявайки хората си. От лявата му страна седеше Кармино Гаетано Гаспари, банкерът, когото лично той беше избрал, за да ръководи банката му — Credito е Maritimo. Франко беше основал банката в същата година, в която умря баща му. Сега имаше седем банки, едната от които беше в Марсилия. Салваторе Меландри беше сицилианец. Като Франко, той беше посещавал бизнес училище в Съединените щати. Мозъкът му работеше отлично. От дясната му страна беше Джорджо Вероне — млад мъж, който нямаше още трийсет години. Беше се изкачил почти до върха, като беше минал последователно през всички рангове. Той слушаше, учеше се, разбираше всичко. Беше студенокръвен, безмилостен убиец. Франко никога не доверяваше всичките си планове и мисли, нито пък тревогите си, само на един човек. Но от всичките му приближени, Джорджо беше най-близо до онова, което се нарича приятел. Останалите, около дузина, мъже, които седяха около масата, бяха все важни за заеманите от тях постове, но нито един от тях не познаваше изцяло структурата на семейство Малвази или пък на бизнеса. И никога нямаше да узнаят. Те се грижеха за своите сектори и докладваха на Франко. Франко беше уважаваният от всички ръководител на Семейството. Той беше справедлив и великодушен.

— Господа — каза той, — вероятно знаете каква е причината за тази среща. Говори се, дори по улиците, за това Семейство Палоци завижда на нашата мощ. Всички вие си спомняте битката, когато заграбихме част от тяхната територия преди няколко години. Сега те си я искат обратно.

— Семейство Палоци са калабрийци, а те винаги създават само проблеми — каза с презрение Кармино, адвокатът. — Марио Палоци е тлъст, глупав селянин, който много иска да изглежда величествен. Дори да му дадем власт, той не знае какво да прави с нея.

— На Марио му е омръзнало да бъде беден — каза Гаспари, банкерът.

— Той много обича да играе ролята на господар — добави Меландри, онзи, който беше учил в Америка.

— Вярно е, че Марио е глупак — каза Джорджо Вероне. — Но той е един много разгневен глупак. По мое мнение можем да се справим със семейство Палоци без много шум.

Франко го изгледа остро.

— Ти знаеш, че това включва и насилие — каза той студено. — И знаеш, че съм против безсмисленото и ненужно проливане на кръв.

Телефонът иззвъня остро в настъпилата тишина и Джорджо въздъхна примирено, когато един от мъжете отиде да вдигне слушалката. Знаеше, че ако разполага с необходимото му време, най-накрая ще успее да убеди Франко, че Марио Палоци трябва да бъде елиминиран. И тогава, разбира се, семейство Палоци ще има нужда от нов ръководител. И кой ще бъде по-добър, по-подходящ от него за това? Той гледаше замислено лицето на Франко, което промени изражението си, когато му казаха кой е на телефона. Бръчката, която обикновено се образуваше между веждите му, изчезна. Изведнъж, той се подмлади с десет години. Изглеждаше щастлив като момче, което току-що е спечелило състояние на игралната маса. Или като много влюбен мъж.

— Кажете й, че ще й се обадя — каза Франко. Постави ръката си на рамото на Джорджо и добави: — Моля ви, продължете обсъждането. Ще наваксам, когато се върна. Ще се забавя само няколко секунди.

Салваторе Меландри подхвана оттам, където бяха спрели. Той беше много добър изпълнителен директор.

— Марио е загубил доверието на хората си — каза той разпалено, но Джорджо не го слушаше. Гледаше как Франко излиза от стаята, като полага усилия да не тича към телефона. А Джорджо знаеше кой държи слушалката в другия край.

Гласът на Попи беше толкова приглушен, че Франко едва го разпозна.

— Попи! — извика той, тъй като по линията се чуваха силни пукания. — Какво има? Добре ли си?

— Заради Грег е — проплака тя. — О, Франко, Грег…

Той стисна силно слушалката.

— Какво за Грег? Попи?

— Той… Той е… — Тя заплака, а той смръщи вежди.

— Опитай се да се успокоиш, моля ти се. Какво има? Болна ли си? Наранена ли си?

— Видях го, Франко — каза шепнешком тя. — Видях Грег. Той беше тук, в „Номер Шестнайсет“… Тук с Вероник…

Франко подпря чело на студената бледозелена стена. Попи никога не му беше говорила за Грег. Те никога не обсъждаха миналото.

— Той отиде ли си? — попита, внезапно изпитал страх.

— Да… О, да… — проплака тя.

Франко изпита толкова силно облекчение, че гласът му потрепери.

— Значи всичко е наред, мила — каза. — Успокой се. Извикай Симон и я помоли да дойде с теб във фермата. Трябва да се махнеш за известно време от Париж.

— Но, Франко, аз имам нужда от теб! — извика Попи — Отчаяна съм, Франко. Днес се возих с файтон край Сена и помислих си… О, боже, не знам какво чувствам, не знам какво да мисля. Видях миналото, Франко, и разбрах в какво съм се превърнала.

Той хвърли поглед към Джорджо, който беше застанал до вратата.

— Чакаме ви, сър — каза Джорджо. — Мисля, че имаме няколко възможности, които трябва да обсъдим с вас.

Франко смръщи вежди.

— Моля те, Франко — шепнеше тя, — моля те, о, моля те, ела!

— Ти си прекалено измъчена и не можеш да шофираш сама, някой трябва да те заведе там — нареди й той. — Чакай ме там. Ще бъда с теб. Ще дойда, колкото мога по-бързо.

— Тази нощ — помоли Попи.

Той отново хвърли поглед към Джорджо, който още го чакаше до полуотворената врата.

— Тази нощ — съгласи се той.

Джорджо отново зае мястото си от дясната страна на Франко. Сега вече знаеше как точно стоят нещата.