Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (34)

Глава 34

1899, Франция

Попи остана над чашата кафе в малкия рибарски кафе-бар толкова дълго, колкото се осмели, като през цялото време мислеше за петте франка и седемте сантима, които й бяха останали. Скъпите й кожени куфари, в които беше всичко, което тя притежаваше на този свят, бяха протрити и мръсни и ужасно тежки. Ненавиждаше момента, в който щеше да й се наложи отново да ги вземе в ръце и да продължи пътя си.

Беше октомври. Ясното лятно небе, под което беше направила пътешествието си от Италия до Южна Франция, беше сега сиво и мрачно. Духаше силен вятър и навесът на кафенето започна да скърца, а платното — да плющи. Тя все поглеждаше през отворената врата към уютната вътрешност на кафенето, където рибари в топли тъмносини пуловери и високи гумени ботуши се бяха подпрели на цинковия тезгях и пиеха червено вино. Топяха хапки дъхав хляб в топла яхния, чийто аромат я измъчваше през последния един час. Разкъсвана от изкушение и глад, Попи си напомни за пореден път колко малко беше останало в портмонето й. Повече от седмица ядеше само малки франзели, които си купуваше евтино всяка вечер точно преди фурната да затвори. Понякога си разрешаваше и по чаша силно кафе с мляко, за да се сгрее.

Съдържателят на кафе-бара тръгна към нея, взе празната й чашка и я погледна въпросително.

— Е, мадмоазел, какво ще си поръчате?

— Не, нищо, благодаря, мосю — каза тя тихо и неохотно стана от удобния тръстиков стол.

— Довиждане, мадмоазел — каза той, озадачен.

— Мосю — извика тя и се обърна назад, обнадеждена. — Чудя се… Е, мосю, имам нужда от работа. Може би имате нужда от помощ в кафенето? За сервиране и почистване… Въобще — всичко.

Тя беше толкова млада, а изражението й — така невинно и нетърпеливо, че той се поколеба.

— Ами… — поде той.

— Анри? Какво има? — Жена му беше застанала на прага. — Какво иска тя?

— Работа. Мисля, че може да помага с мръсните чинии…

— Мръсните чинии. Тя? — Тъмните очи на жената я изгледаха остро. — Мога да се закълна, че тя никога в живота си не е мила чинии! Пък и за какво ли й е работа? Дрехите на гърба й сигурно струват цяло състояние.

Съдържателят сви рамене, като да се извини, и избягна погледа на Попи.

— Съжалявам, мадмоазел — прошепна той и забърса бързо повърхността на масата.

Винаги едно и също, помисли си Попи и закрачи отчаяно по тясната уличка. Независимо от това, колко бедна и уморена изглеждаше, у нея имаше нещо, което подсказваше на хората, че е различна. Никой не искаше да я наеме, въпреки че беше опитвала много пъти. Веднъж дори пусна съобщение във вестника. В Луизиана, където, в един пансион, й бяха дали стая срещу сума, която, само преди година, тя весело би похарчила за кутия шоколади.

За нейна изненада, седмица по-късно, на подноса със закуската й беше оставено писмо. Тя го отвори нетърпеливо и погледът й пробяга по редовете… Мисис Монтгомъри-Клайд ще се радва да се срещне с нея днес следобед в три часа, за да види препоръките й. Тя даде на камериерката в пансиона няколко монети и я помоли да изглади красивото й кремаво сако и полата с цвят на тютюн. Вчеса грижливо косата си и забоде в нея поне стотина фиби. Излъска износените си вече кафяви обувки и подържа малко старата си сламена шапка над парата на чайника в кухнята, за да възвърне формата й.

Беше дала няколко скъпоценни франка за чифт нови кожени ръкавици. Сега си ги сложи внимателно и критично се огледа в огледалото. Завъртя се, за да се огледа и отзад. Сакото, което някога плътно прилепваше по тялото й, сега висеше като на закачалка и тя нервно се загърна в него. По-късно, докато чакаше, нервна, във фоайето на хотел „Льо Риваж“ мисис Монтгомъри-Клайд, си помисли, че работата на скромна компаньонка на дами от висшето общество би й отивала.

Минаха петнайсет минути, после — половин час, цял час. Попи стана от мястото си близо до вратата и нервно се приближи до рецепцията.

— Да не би мисис Монтгомъри-Клайд да е забравила за мен — попита колебливо тя. — Трябваше да ме приеме в три часа.

— Предполагам, че тя все още си почива — отговори й безразличният чиновник. — Обикновено си подремва след обяда. Сигурно ще изпрати да ви повикат, когато се събуди.

Попи започваше да задрямва в синьото кресло, после се опомняше и изправяше гръб. Трябваше да изглежда будна и интелигентна, просто в случай, че мисис Монтгомъри-Клайд я забележи. Беше пет часът и тя вече беше загубила надежда, когато мисис Монтгомъри-Клайд най-после изпрати да я повикат.

— Влез, момиче, влез. Изпратих за теб преди пет минути, къде, за бога, беше? — Високата и дебела жена в лилава копринена рокля, обсипана с диаманти, я гледаше със светло сините си очи, под които имаше торбички.

— Дойдох веднага, мисис Монтгомъри-Клайд — отговори Попи и силно се изчерви. Забеляза приборите за чай на масичката до прозореца и полупразната кутия шоколадови бонбони на масичката до дивана.

— Можеш поне да се извиниш — каза мисис Монтгомъри-Клайд и сложи още един шоколадов бонбон в устата си. — И каква подготовка, ако мога да попитам, имаш за работата на компаньонка?

— Всъщност никаква, мисис Монтгомъри-Клайд — каза Попи, като да се извини. — Искам да кажа… Бях нещо като компаньонка на леля Мелъди в Калифорния…

— Калифорния! — извика дебеланата. — Каква варварщина! И къде е сега леля ти? Защо си тук сама и търсеща работа?

Попи вдигна брадичка — предизвикателно, както винаги.

— Различни обстоятелства ме накараха да си потърся работа, откакто… откакто леля ми…

— Разбирам — побързала каже мисис Монтгомъри-Клайд, защото не искаше да чуе всички отегчителни подробности по погребението на лелята. — Хайде, ела по-близо до прозореца. Застани там, на светлината, за да те разгледам по-добре. — Тя приближи огромен монокъл до лявото си око и внимателно и безмилостно огледа Попи. — Търсиш работа — отбеляза студено тя — облечена в костюм, ушит в Париж, който струва повече, отколкото би могла да спечелиш за година. И то ушит в салона на мосю Уърт! Е, как се стигна дотам, момичето ми? Можеш да ме излъжеш, ако искаш.

— Да ви излъжа — възкликна Попи и пламна от възмущение. — Да ви излъжа? На какво основание вие, дебела и алчна нещастнице, предполагате, че аз не съм честна, че нямам достойнство? — Сините й очи гледаха гневно лицето на жената, което изразяваше изненада. — Мама и татко ми купиха този костюм. И се обзалагам, че поне десет пъти могат да платят вашата цена! Вие ме отвращавате — добави тя презрително. — Вие имате само пари! А те не могат ла купят всичко на света, мисис Монтгомъри-Клайд!

— Господи! — възкликна жената, станала пурпурночервена от гняв. — Ако покойният ми съпруг беше жив, ако мистър Монтгомъри-Клайд можеше да те чуе как говориш, щеше веднага и собственоръчно да те изхвърли навън…

— Жалко, че не е изхвърлил вас! — извика Попи и тропна ядосано с крак. — Може би тогава щеше да живее по-дълго! — Завъртя се на пети и бързо тръгна към вратата.

— Никога няма да си намериш работа тук! — извика след нея мисис Монтгомъри-Клайд. — Никога! Ще очерня името ти из целия град…

Същата нощ Попи уморено стегна куфарите. Случваше й се за кой ли път и тя започваше да се тревожи. Радостната възбуда от победата в словесната битка вече беше утихнала и тя трябваше да се изправи лице в лице с реалността. Ако искаше да си намери работа в света на хората като мисис Монтгомъри-Клайд, трябваше да държи езика си зад зъбите и да им се подчинява безпрекословно.

В задушното претъпкано купе на влака, който я отнасяше към Флоренция, тя си каза, че следващия път ще се облече по-дискретно. И ще внимава какво приказва.

Но във Флоренция англичанката от висшето общество Антея Гленис не хареса акцента й, а американката мисис Корнелия Фиш искаше да наеме момиче от Англия. В Рим контеса Милари не хареса червената й коса… „Прекалено много темперамент“, беше решила тя, след като я беше погледнала само веднъж.

На Попи се струваше, че във влаковете става все по-топло и все по-задушно. Тя седеше свита в ъгъла на най-евтините купета, където имаше твърди дървени пейки, а във въздуха се носеше миризмата на чесън, пот и развалени зеленчуци. Пътуваше към Монте Карло. Чудеше се какво у нея кара хората да мислят, че тя не е подходяща за работата, която търсеше. Упорито се опитваше да нагоди външния си вид към техните изисквания, въпреки различните обстоятелства. Запита се дали не би имала по-голям успех, ако си потърси работа като камериерка. Докосна с ръка перлената огърлица, която Ейнджъл й беше дала и която носеше, скрита под високата си яка. „Перлите на курвата“, беше казала Ейнджъл. „Струват цяло състояние.“ Но Попи знаеше, че е невъзможно да ги продаде. Бижутерите биха я заподозрели в кражба, биха я предали на полицията, която би намерила техния купувач — Фелипе. И кой знае какво можеше да направи той тогава! Може би щеше да я обвини, че ги е откраднала, и тя щеше да свърши дните си в затвора. Знаеше, че за отмъщението на Фелипе няма граници, че би отмъстил и на Ейнджъл, която й ги беше дала. Ако не можеше да оцелее, без да ги продаде, значи от нея нищо не става, реши тя.

В Ментон графиня Дьо Брилар я изгледа подозрително, но когато Попи й заговори на френски, тя омекна.

— Е, добре, Малъри — каза тя авторитетно, — ти си прекалено млада, но аз съм в отчаяна нужда. Започваш веднага, но ще имаш изпитателен срок от една седмица.

Цяла седмица Попи изпълняваше изискванията на мадам. Задълженията й бяха многобройни. Переше коприненото бельо на графинята, гладеше скъпите й копринени рокли, подреждаше косата й в сложни прически. Ръцете й бяха избодени от фибите и фуркетите на безброй места. Обикновено заспиваше от умора точно когато трябваше да е будна и работоспособна, за да помогне на мадам да се съблече след завръщането й от поредното парти в ранните утринни часове. И тогава, в един ужасен ден, забрави да провери колко гореща е ютията и направи дупка в разкошния копринен пеньоар на мадам. Беше уволнена незабавно.

В джоба си имаше малко пари, които криво-ляво щяха да й стигнат за храна. Попи преброди южното крайбрежие на Франция, като измолваше от търговците, които отиваха на пазар, да я качат на колите си. Търсеше квартира в най-евтините квартали на малките градове, питаше в баровете и кафенетата дали познават някого, който търси камериерка, чистачка, кухненска помощничка… Но хората свиваха рамене и я отпращаха, като гледаха подозрително очевидно скъпите й дрехи. Тя не принадлежеше на техния свят.

Когато стигна в Монте Карло, дрехите й вече бяха поизносени, а тя — много уморена. Червената й коса беше загубила блясъка си, подметките на обувките й бяха изтънели. Портиерите на малките хотели, към които тя се приближаваше с надежда, мръщеха вежди и й показваха вратата.

Като остави блясъка на Монте Карло зад себе си, тя тръгна на запад и накрая, все още без работа и само с пет франка в джоба, се озова в Марсилия.

Като остави тежкия куфар на земята, Попи уморено се облегна на влажната каменна стена на бедната, прилична на тунел, уличка близо до морето. В далечния й край се виждаше водата, сребърна под сивото октомврийско небе, и белите чайки, изпъкващи на фона на безцветността. Вятърът беше накарал фибите й да се разхвърчат на всички страни и сега косата й падаше свободно по лицето и раменете й. Попи разбра, че за нея това е краят на пътя. Нямаше пари, нямаше никой, който да се интересува от нея, нямаше надежда. Самотата я обгърна като плащеница.

От другата страна на улицата, откъм бара, се дочу дрезгав груб смях. През отворената врата тя видя насядалите вътре моряци. Току-що слезли от корабите, с които пътуваха до всички краища на света, те бързаха да се напият. Чернокос едър огняр, чиито ръце още бяха изцапани със сажди, седеше до бара. Пред него, на бара, имаше малка пухкава топка. Отново се чу вълна от смях и Попи надникна вътре, чудейки се какво намират за толкова забавно.

— Хайде, малко копеле такова, говори! — изрева огнярят и удари с юмрук по бара толкова силно, че малката, топчица изпищя и се опита да избяга.

— Господи, това е папагал! — възкликна Попи изненадано и се изчерви, защото настана тишина и всички моряци бяха приковали погледи в нея.

— Това е папагал от джунглата на Амазонка! — извика огнярят и я изгледа похотливо. — Защо не влезеш да го погледнеш по-отблизо? Аз го купих нагоре по река Амазонка, направо от майчиното гнездо… Струваше ми цяло шибано състояние.

Той отново удари с огромния си юмрук по бара, толкова близо до птицата, че Попи се уплаши, че наистина я е ударил.

— Не! — извика инстинктивно тя. — Не, моля ви, не правете това! Не го наранявайте!

— И защо не? — попита мъжът. — Три месеца вече се опитвам да накарам малкото копеле да говори, а той още не е произнесъл и дума. Безполезен малък негодник… — Той вдигна ръка и само с един удар запрати птицата на земята. — Пропилях толкова пари за него! — изрева той и всички отново пиянски се засмяха. — Трябва да му надяна примката на врата и да сложа край на всичко!

Попи остави куфара си на улицата и се втурна вътре.

— Моля ви, не го наранявайте! — извика тя. — Той е толкова малък… Сигурна съм, че скоро ще се научи да говори. Та нали той, все пак, е още бебе!

Огнярят вдигна ужасената птица от пода и сграбчи тялото й с едната си длан, а главата — с другата.

— Не искаш да видиш как ще умре бедният папагал, нали? — Той се усмихна. — Искаш ли да видиш как ще го направя? — Ръцете му стиснаха по-силно малкото телце и Попи изпищя.

— Не! Не! — извика тя и истерично заудря железните му юмруци. — Не правете това! Не можете да го убиете! Дайте ми го!

Той й се усмихна, а мъжете, които бяха в бара, се скупчиха около тях.

— А ти какво ще ми дадеш в замяна, а? — извика той и гръмогласно се засмя.

— Аз… Нямам много пари… — каза неуверено Попи и извади портмонето си от джоба.

— Не за пари си мисля аз, момиче — каза той. — Но да видим какво имаш, все пак.

Остави почти изпадналата в безсъзнание птица на бара и изсипа съдържанието на портмонето й.

— Права си, няма много — каза той и отмести монетите с мръсния си пръст. — Ще трябва да предложиш нещо повече от това, момиче. Да ти кажа ли какво? — Той метна яката си ръка през слабите й рамене. — Защо да не изпием по едно и да го обсъдим?

Попи погледна отчаяно малката ярка фигурка, скупчена на бара. Изведнъж папагалът отвори очи и също я погледна. В погледа му се четеше познатата й безнадеждност и тя разбра, че папагалът е също толкова самотен и уплашен, колкото и тя самата. Не можеше да го остави да умре в безмилостните ръце на този здравеняк. Когато огнярят се обърна с гръб към нея, за да си поръча още бренди, тя се хвърли напред, сграбчи папагала и хукна към вратата. Гръмогласният дрезгав смях на мъжете я последва на улицата. Тя се огледа диво за куфара си. Беше го оставила тук, от дясната страна на вратата… Но сега го нямаше!

Мъжете продължаваха да се смеят. Попи загърна папагала в предницата на якето си и се втурна да бяга. Завиваше из лабиринта от тесни улички, докато сърцето й заби толкова бясно, че щеше да изхвръкне от гърдите, и я принуди да спре. Тя се шмугна в сянката на един зловонен вход и се облегна несигурно на стената. Очите й бяха затворени. Тя буквално се бореше за въздух. Малката пухкава топчица под якето й се размърда и тя нежно постави длан върху нея, като благодари на бога, че папагалът е още жив. Нямаше представа, какво ще прави с него. Нито пък със себе си. Току-що беше загубила и последните си пари, всичките си дрехи и принадлежности. Нямаше нищо, освен „перлите на курвата“, които още бяха на врата й. Но те щяха да отидат на дъното на морето заедно с нея.

— Хей — извика й ядосано женски глас. — Какво, по дяволите, правиш тук? Това си е моята територия!

Попи отвори очи и се втренчи в русокосото момиче, което стоеше срещу нея с разкрачени крака, с ръце на хълбоци и предизвикателен поглед в очите.

— Територия — попита колебливо тя. — Не разбирам…

— А, хайде сега! — присмя й се момичето. — Не ми излизай с този номер! Разбира се, че знаеш какво говоря. — Тя замислено огледа Попи от главата до петите. — Е, а може и да не знаеш. Но тогава какво, по дяволите, правиш тук с този великолепен костюм и… — Тя посочи с възхищение сакото на Попи. — Платът е първокачествен. Наистина висока класа, от онези, които продават на улица de la Paix в Париж. — Тя погледна, изненадана, към гърдите на Попи. Папагалът се беше размърдал. — Какво криеш там? — попита момичето и отстъпи нервно назад.

— Младо папагалче — обясни Попи, разкопча сакото си и й го показа. — Откраднах го от един моряк в бара…

— Открадна го, така ли? — Момичето се засмя дрезгаво, отметнало глава назад. — Е, печелиш точка. Тези евтини моряци никога не се разделят доброволно с онова, което притежават. Преследват момичетата, докато си платят. Време е някой да ги изцери от лошите им навици.

— Е, не го откраднах наистина — побърза да каже Попи. — Той взе всичките ми пари.

— Колко бяха те? — попита подозрително момичето.

— Пет франка — призна тя.

— Пет франка? Ах, копелето, да те обере така! Господи, колко много мразя мъжете!

Те се изгледаха една друга любопитно. Попи не беше виждала момиче като нея. Беше средна на ръст, с едри, налети гърди и кръгло лице, късо чипо носле и великодушна уста. Мръсната й тъмноруса къдрава коса падаше в безпорядък по гърба й. Бузите й бяха намазани с руж, а устните — с червило. Яркочервени. Като се взря по-отблизо, Попи видя, че очите й са очертани с черен туш, а миглите също почернени толкова щедро, че бяха залепнали една за друга.

— Ти актриса ли си? — попита Попи най-накрая.

— Актриса — повтори момичето и се засмя гърлено. — Да, предполагам, донякъде… Може и така да се каже… Но не съм това, което предполагаш ти.

— Просто се питах — извини се Попи. — Заради ружа и другите неща.

— Е, те вървят заедно с професията, дете. — Тя също разгледа Попи по-отблизо. — Ти май наистина си дете, а? — каза тя замислено. — Но какво, по дяволите, е довело младо момиче като теб — Ти си чужденка, нали? — в тази част на Марсилия — довърши тя.

— Това е дълга история — каза Попи уморено. — Загубих и последните си пари, а откраднаха и куфара ми. Нямам нищо. Нямам и къде да отида… Сега сме само аз и папагалът.

Тя беше много спокойна, макар в главата й да се въртяха мисли за дълбокото безгранично море. В зелените очи на момичето проблесна тревога. Тя бързо погледна нагоре и надолу по улицата. Нямаше никого. В този час на следобеда винаги беше такова мъртвило и бизнесът не вървеше.

— По-добре ела с мен у дома — каза то. — Ще ти направя чаша кафе и ще ми разкажеш всичко. — То прегърна Попи през раменете и се учуди на това, колко слаби бяха те.

Попи я последва по мръсното дървено стълбище до стая на втория етаж. Огледа се с любопитство наоколо. Хлътнало желязно легло заемаше по-голямата част от пространството, но момичето беше успяло да вмести също и маса, и шкафче с чекмеджета, малък кухненски бюфет, върху който имаше леген и кана, и два стола антики с тъмночервена тапицерия. Всеки сантиметър беше запълнен с предмети и на Попи й се зави свят. Бляскави дрънкулки, евтини бижута, снимки на артисти и певци, спомени, събирани на морския бряг, пощенски картички, две стари сламени шапки. И купове, купове книги навсякъде.

— О, аз съм „образована“, знаеш ли — каза момичето, като проследи погледа й. — Мога да чета и пиша. Татко се погрижи да получа начално образование. Но това беше всичко, което направи, копелето! — Като напълни една очукана тенджерка с вода, тя се покачи на нестабилния стол и свали единствената останала й бутилка газ, предназначен за осветлението на стаята. Запали котлона и постави тенджерката на него. Усмихна се на Попи. — Забранено е, но всички го правим. Казват, че някой ден ще гръмнем и ще се разлетим във въздуха, но какво, по дяволите… — Тя философски сви рамене. — Чашката горещо кафе си струва.

Изведнъж коленете на Попи се подгънаха. Тя въздъхна и седна на другия стол.

— Какво има? — попита я остро момичето. — Не си бременна, нали. Ако си, знам кой е човекът, който ти трябва, но ще трябва да дадеш пари. Тези неща струват скъпо.

Попи поклати глава и момичето отново я погледна изпитателно.

— Гладът — каза тя решително. — Виждала съм го и преди. — Извади хляб и сирене от долапа и ги подаде на Попи. — Хайде, изяж това, изпий чашка горещо кафе и ще видим какво ще правим после.

Попи се огледа в бедната стаичка. Беше сигурна, че храната на момичето едва стига за него.

— Не, благодаря — отказа учтиво. — Не мога да приема храната ти.

Момичето отново се засмя гърлено.

— Колко прекрасно говориш, мис! И къде си се научила да говориш френски така?

— От гувернантката си в Сан Франциско. Тогава бях на пет години — отговори тя и погледна сиренето. Явно беше гладна. Момичето отново й го подаде.

— Хайде, яж! — окуражи я то. — Можем да ядем и да разговаряме. Предупреждавам те, искам всичко да знам — за Сан Франциско, за гувернантката, за скъпите дрехи… Всичко! Но първо ми кажи името си — попита то, докато Попи най-сетне се престраши да опита сиренето.

— Името ми е Попи — отговори тя и повторно отхапа.

— Попи! Ммм, хубаво е. Аз се казвам Симонет, всъщност Берт, но… Винаги съм мразила това име, затова си го смених със Симонет. Но обикновено ми викат Нета.

— Нета също е хубаво име — каза Попи, на която топлият хляб много се услади. Беше яла толкова дълго време коравите франзели, че почти беше забравила какъв е вкусът на хубавия хляб.

Папагалът се размърда слабо в пазвата й. Тя бързо разкопча сакото си и го взе в ръце. Погали нежно перата му.

— Толкова е мек! — възкликна тя. — Искаш ли да го докоснеш — попита тя Нета. — Не е ли по-мек дори от коприненото кадифе?

— Не знам — каза Нета. — Никога не съм докосвала копринено кадифе. — Но и ръцете, и погледът й бяха нежни, когато докосна птицата.

— Погледни само какви цветове! — възкликна Попи. — Смарагдовозелено и огненочервено по крилете и сапфиреносиньо по главата! А очите му са като топчета топаз. За мен обаче той е по-красив от всичките тези бижута. — Папагалът вдигна глава, погледна я с едното си око и тя се засмя доволно. — Виж, Нета, той се чувства вече по-добре!

— Той вероятно е също толкова гладен, колкото беше и ти — отговори Нета.

— Какво ли ядат папагалите? Ти как мислиш — попита Попп и впи в нея ужасения си поглед. — Нямам пари, за да му купя храна.

— Е, тогава ще трябва да яде това, което и ти, нали — каза Нета, натроши хляб и сирене на дребно и му ги предложи. Само след секунда върху шепата й нямаше нито трохичка, а папагалът нетърпеливо търсеше още.

— Виж го ти! — каза Нета. — Помислих, че ще ме ухапе, но той е нежен като бебе! — Тя погледна навън, където мракът се сгъстяваше, и засили газта.

— Става късно — каза Попи. — По-добре да тръгвам…

— Закъде? — попита Нета. Попи оброни глава и нищо не каза, а Нета се поколеба само секунда. — Остани тук за малко. Ще бъде най-добре за теб. Леглото може да събере и двете ни. Опитвала съм вече — добави тя и намигна дяволито. — А пък тази вечер няма да си бъда у дома. В пристанището са спрели цели три кораба.

Тя погледна Попи, която се беше свила на стола, а очите й се бяха затворили от умора.

— О, по дяволите корабите! — каза весело Нета. — Виж какво, Попи, лягай на леглото и си почивай. Ще изляза за малко, а когато се върна, и двете ще отидем в заведението на Виктор, за да хапнем топла храна и да изпием бутилка вино. И пак те предупреждавам: искам да чуя цялата ти история.

Попи се излегна удобно на леглото, а Нета се усмихна, като видя папагала, който се беше сгушил на гърдите й.

— Този малък палавник май си мисли, чети си майка му — каза тя.

Сърдечният й смях беше последното, което Попи чу, преди да заспи дълбоко.

 

 

— Сигурна ли си, че това е всичко? — попита Нета по-късно и отмести вече празните чинни. Двете си бяха похапнали добре и бяха изпили две бутилки вино.

— Да — увери я Попи. — Сега знаеш всичко за мен.

— Merde! — каза замислено Нета. — Значи така живеели богатите. Е, дете, сега ще трябва да научиш и други неща за живота. Моята история не е много по-различна от твоята. Един приятел на баща ми ме съблазни, когато бях на шестнайсет години, а съпругата му ме обвини, че аз съм го накарала да… Татко ме би, докато от гърба ми потече кръв. А мама просто стоеше и гледаше. Оставиха ме, изпаднала в безсъзнание, на пода. Когато се свестих, избягах. И оттогава не съм ги виждала. — Тя изгледа остро Попи. — На колко години каза, че си?

— На деветнайсет.

— Деветнайсет, ха? А на колко мислиш, че съм аз?

Попи се замисли.

— Трийсет — щедро предположи тя. — Трийсет и четири?

— Благодаря! — сряза я Нета. — Аз съм на двайсет и две.

— О… Съжалявам. — Изведнъж Попи се усмихна. — Не, не съжалявам, защото това означава, че сме почти на една и съща възраст. И се радвам, че намерих приятелка, Нета. Не съм говорила с никого от месеци, не съм яла такава храна не помня откога и не съм била толкова весела от години!

Тя се огледа из задушното малко кафене. Всички маси бяха заети от хора от народа — весели и добродушни. Жените се смееха от сърце, мъжете — също. Беше уютно и приятно. Не искаше да си тръгва. Очите й блестяха от изпитото червено вино. Тя погали нежно с пръст папагала, който също беше на масата.

— Знаеш ли какво мисля? — каза тя, изненадана от собствения си смях. — Мисля, че папагалът промени късмета и живота ми. Той ме доведе при теб, Нета. — Лицето й отново стана сериозно и тя тихо каза: — Мислех да… да се самоубия тази вечер. Щях да навляза навътре в морето и просто да оставя вълните да ме погълнат. Не исках да живея повече.

— Познавам това чувство — също шепнешком, каза Нета и хвана ръката й. — Аз също съм го изпитала, Попи.

— Проблемите ми още не са свършили — все така тихо продължи Попи. — Но ти ми даде сили отново да се изправя лице в лице с тях. Как бих могла да ти се отблагодаря, Нета?

— Да ми се отблагодариш? Глупости! На папагала трябва да благодариш. Той е лъчът светлина, довел те при мен.

— Ще го кръстя Лучо — каза тя и го погали нежно. — Лучо, моят лъч светлина. И мой скъп беден приятел.

— Тук всички сме бедни — каза Нета и взе шала и портмонето си. — И като говорим за това, по-добре да се връщам на работа. Хайде, Попи, тази вечер ще се наспиш добре, защото си хапна добре.

Попи облече една топла и удобна фланелена нощница, която Нета й даде, и се сви на леглото с Лучо до себе си. И загледа как Нета подсилва ружа по страните си.

— Нета — попита тя, озадачена, — къде всъщност работиш? Какво точно правиш?

— Правя? — повтори Нета, наметна се с шала и тръгна към вратата. — Е, аз съм проститутка, разбира се. Мислех, че знаеш.

— О! — възкликна Попи. — О, разбира се, колко глупаво от моя страна, че попитах…

Когато вратата се затвори след Нета и се чу тракането на тънките й високи токчета по голия дървен под. Попи погали „перлите на курвата“, които още бяха на врата й. Може би мадам дьо Бари не е била чак толкова пропаднала, все пак, помисли си тя и се унесе в сладък сън без сънища.