Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Клаудия се протегна лениво и погледна красивия златен часовник, изработен от „Картие“, една от няколкото дрънкулки, които й останаха след последния брак. Беше десет и половина сутринта, телефонът звънеше и тя беше ядосана. Приятелите й знаеха, че не бива да й звънят преди единайсет. Тя имаше нужда от много сън, за да бъде красива, особено сега, когато възрастта й напредваше.

Като въздъхна раздразнено, тя замери телефона с малка дантелена възглавничка и пъхна глава под завивките. Сигурно беше забравила да включи секретаря снощи! Този, който звънеше, беше много настоятелен. Сигурна беше, че не е някой от приятелите й, защото те отлично познаваха дневния й режим. Това означаваше, че е някой, който ще й иска пари. Филистин.

Най-после звънът на телефона секна и тя въздъхна от облекчение. Протегна се още веднъж и прокара длани по гладката кожа на тялото си и се запита какво ли би почувствала, ако мъж я галеше по този начин. Понякога й се искаше да може да се превърне в някой друг, за да може сама да се люби, само за да усети колко е чувствена. И тя почти го постигна веднъж, помисли си с усмивка, почти…

Още от тринайсетгодишна, Клаудия беше наясно с това, колко е сексапилна. Беше диво дете — прекалено диво, помисли си с горчивина сега. Ако тогава знаеше, че външността и сексуалното излъчване ще бъдат единствените й качества и по-нататък, може би щеше да ги използва по-добре. А вместо това се беше отдала на тихия аристократичен начин на живот в мраморна вила в средата на нищото.

Седна и запали цигара със златна запалка, също изработена от „Картие“, и разпръсна дима с леко движение на ръката си, която беше с безупречен маникюр. По дяволите! Един от ноктите й се беше малко нащърбил. Това наистина беше последната капка! Облегна се удобно назад на възглавниците. Пушеше, направила кисела физиономия, и мислеше за родителите си.

Александър Ринарди беше на петдесет години през 1952, когато се родиха близнаците. Гледаше недоверчиво плътта, която сам беше създал, и се чудеше как ли ще успее да запази спокойствието на своя живот. Беше женен за Лучия Гали само от две години. Тя беше първата жена, която беше успяла да проникне под ледената черупка на неговата самота, в която се беше обвил още от деветгодишен. Не даваше пукната пари за тези две бебета, мислеше си той. Но те правеха Лучия щастлива, затова беше готов да ги приеме.

Дребничката, с тих и приятен глас, Лучия беше златният лъч в сърцето на Александър. Заради нея той чакаше разцъфването на новия ден с нетърпение, за да се събуди и да я види сгушена в извивката на ръката си. А вечер обичаше да я гледа как спи дълбоко, докато той четеше на светлината на лампата с плътен абажур, за да не смущава съня й. Искаше само Лучия, никакви бебета, нищо друго — дори куче. Беше приел нейното име — Гали, защото мразеше името Ринарди. Беше се отказал и от баронската титла.

Когато пораснаха, близнаците Перлуджи и Клаудия разбраха, че фактически имат само един родител. Лучия им беше и майка, и баща. Тя ги глезеше, като с това се опитваше да компенсира безразличието на баща им.

Клаудия гневно угаси цигарата. Нямаше съмнение, че ако майка й се беше върнала в болницата, след като се появиха усложненията, щеше да е още жива. Но тя беше казала, че никой не умира след операция на жлъчния мехур, и си беше останала у дома. А животът щеше да е толкова различен с нея! Но тя беше пожелала да остане с любимия Александър. С него била в безопасност. Безопасност! След нейната смърт баща им се беше посветил на градините си. Искаше да направи огромно изкуствено езеро, а на тях им се струваше, че копаенето никога няма да има край. Той непрекъснато рисуваше, за да не забрави идеите си. На хартията се появяваха фантастични беседки и миниатюрни френски, английски и италиански градини. Александър не обръщаше никакво внимание на растящите си деца.

Бунтовно настроена и любопитна, Клаудия спа за първи път с мъж на тринайсет години. Момчето работеше в конюшните. Тя все се мотаеше там и гледаше мускулестите му ръце и гърди, твърдите му бедра и малките стегнати задни части. Понякога той се обръщаше и срещаше погледа й, а после й се усмихваше многозначително. Тя му се усмихваше в отговор, останала без дъх, и се правеше, че вчесва гривата на кобилата си, а всъщност продължаваше да го гледа. Тогава един ден той се подпря на вратата на яслата и я загледа как работи. Беше гореща лятна сутрин. Тя беше облечена в риза и бричове за езда. Не носеше бельо. Когато разбра, че той гледа гърдите й, които се очертаваха под ризата, тя се възбуди. Остави четката и се обърна с лице към него. Престори се, че оправя косата си, а всъщност вдигна ръце, за да може той по-ясно да долови очертанията на гърдите й. Очите му се плъзгаха смело по тялото й. Той се засмя, влезе в яслата и разкопча панталона си. Тя го гледаше, останала наистина без дъх, а той я гледаше присмехулно. После се изпика върху сламата, а урината направи красива арка.

— Докосни го — каза й. — Хайде, докосни го, това искаш, нали?

Това беше най-еротичният акт, който тя можеше да си представи. Почувства гореща и влажна възбуда между бедрата си и инстинктивно постави ръката си там. Когато свърши, той се обърна и я погледна как стои, с ръка, притисната между бедрата, с очи, приковани в члена му, който започна да се втвърдява под погледа й. Все още многозначително усмихнат, той се приближи и застана пред нея, за да може тя да го разгледа по-добре.

Очите й не можеха да се отделят от дебелия и пъргав член. Тя разбра, че той казва истината — страшно много й се искаше да го докосне. Беше топъл, твърд и гладък. Той разкопча ризата й и започна да милва гърдите й, като сладострастно дърпаше зърната й. Тя искаше ласките му, него самия и въобще всичко, което той можеше да й предложи. Искаше да направи и да опита всичко. Толкова отчаяно искаше да се люби, че изпитваше болка.

Сега, когато мислите й се връщаха към миналото, тя реши, че той не беше кой знае колко добър любовник, но беше млад, голям и твърд, а тя го оставяше да прави каквото пожелае, докато постепенно се учеше да използва красотата и частите на тялото си, така че накрая тя беше тази, която контролираше нещата. Срещаха се всеки ден в конюшните, понякога по два или три пъти. Тя не можеше да му се насити. Клаудия се усмихна и запали втора цигара. Разбира се, тогава не знаеше, че я наблюдават. Но това беше съвсем друга история.

На шестнайсет години избяга със сина на един концесионер във Форте де Марми, курорт на тосканския бряг. В този случай баща й не прояви нерешителност. Действията му бяха незабавни и твърди. Изключи я от завещанието си и никога вече не пожела да я види. Дори на смъртното си ложе. А и тя не отиде на смъртта му, която беше настъпила преди три години.

Това беше четвъртият — или може би петият — любовник на Клаудия. И той не се задържа дълго — само толкова, колкото да я научи на изкуството на любовта и на гърления говор. Но тя винаги изпитваше глад за промяна и за лукс, което я хвърли в прегръдките на няколко много странни мъже. Следващият беше английски офицер от армията, който беше влюбен в младостта й. Той я караше да се облича в гимнастическо трико и тъмносини флотски панталони, които купуваше специално от Лондон. Последва го учителят по езда от Виена, който обичаше да опитва вкуса на собствения си камшик. А после френският дизайнер, който обичаше да я гледа как го прави с някой друг… Но те всички й осигуряваха разкоша, с който тя беше свикнала.

Всичко това беше толкова отдавна, помисли си мрачно. Слава богу, че когато младостта й отмина, тя започна да подбира мъжете по-внимателно. Преди всичко се интересуваше от техните пари. И двамата й съпрузи бяха много богати и й бяха създали име. Тя беше въведена в международния елит. Само че сега не й се удаде да получи щедра издръжка, с което вратите на отбраното общество се затвориха за нея.

Телефонът започна отново да звъни и тя го погледна гневно. Въздъхна тежко, претърколи се по гръб и вдигна слушалката, като зави с чаршафа голото си тяло.

— Ало? — Гласът й беше дрезгав.

— Клаудия Гали ли е на телефона?

Мъжкият глас беше дълбок и приятен, но съвсем непознат. Тя загледа подозрително слушалката.

— Да, моля — каза остро, защото се страхуваше, че отново й се обаждат за неплатени сметки.

— Съжалявам, ако съм ви събудил, Клаудия — каза непознатият. — Казвам се Орландо Месинджър и съм приятел на Биби Моутън. Видях я в Лондон миналата седмица и й споменах, че ще ходя в Париж. Тя ми каза да ви се обадя, ако се почувствам самотен. Чудех се дали не сте свободна за обяд.

— Обяд? — Мисълта на Клаудия трескаво заработи. Ако кажеше „да“ той щеше да разбере, че тя няма никакви ангажименти, но ако кажеше, че е много заета, щеше да пропусне възможността да се нахрани в някой наистина добър ресторант и да се запознае с нов човек. А гласът му наистина беше много приятен и издаваше, че той е от висшето английско общество… — Благодаря ви, Орландо — отговори сладко тя. — Много мило от ваша страна да ме поканите, но се страхувам, че вече имам среща за обяд.

— Жалко — каза той, като че ли наистина разочарован. — Нямам търпение да се запозная с вас. Биби ми разказа толкова много неща…

Клаудия се колебаеше.

— И на мен ми е жал, че сте съвсем сам в Париж, особено след като Биби ви е казала да ми се обадите… Почакайте минутка, да видим какво бих могла да направя… — Тя направи пауза, като инстинктивно започна да барабани с нокът по слушалката. — Знам, че не е прието — каза тя със смях, — но щом е за Биби, ще го направя. Хората, с които трябва да се срещна на вечеря, са ужасно скучни. Ако сте свободен довечера, ще намеря някакво извинение… Всъщност колкото повече мисля за това, толкова по-силно облекчение изпитвам, че няма да ги видя. Знаете как се чувства човек понякога, нали?

— Знам, наистина — каза той и в слушалката се чу смехът му. — И оценявам жертвата.

— Бар „Риц“, тогава, в девет? — каза тя, също усмихната.

— Ще бъда там — обеща той.

 

 

Клаудия винаги се радваше на възможността да влезе някъде, защото тя не просто вървеше, а се движеше царствено. Тази вечер беше облякла тъмното си кожено палто, за да изпъкне млечнобялата кожа на лицето й. Беше прибрала шоколадово кестенявата си коса отзад с панделка на „Шанел“. Под палтото носеше черна вълнена рокля, която прилепваше плътно по тялото й като втора кожа. Черни обувки с високи и тънки токчета и красиви черни официални ръкавици допълваха тоалета й. На дясната си ръка носеше великолепен диамантен пръстен, а на лявата — огромен изкуствен смарагд. Беше сложила още диамантени обеци и гривна. Знаеше, че изглежда прелестно, затова се спря, уж случайно, от вътрешната страна на вратата, с полуотворено палто и с длан, поставена малко над гърдите. Огледа се из помещението. Естествено, всички обърнаха погледи към нея, но нейният поглед се спря на един ужасно привлекателен рус мъж, който седеше сам в ъгъла. С полуусмивка на устни, той се изправи и тръгна към нея.

— Клаудия Гали — попита и й подаде ръка.

— Орландо — отвърна тя с въпрос, а сините й очи заискриха с неприкрит интерес. Господи, та той беше направо неприлично сексапилен! Със сигурност дължеше на Биби услуга заради това, което й беше подарила тази вечер… — Извинявам се, че закъснях — каза тя провлечено с дрезгавия си глас, — но може би Биби ви е казала, че това е главният ми недостатък. Просто нямам никакъв усет за времето.

— Няма нищо — отговори Орландо извънредно любезно. Беше девет и двайсет и пет, но той изпитваше облекчение, че тя е тук, и вече беше забравил неприятните минути на очакването, които беше прекарал, като отпиваше от питието си и се питаше дали тя все пак ще дойде.

— Винаги съм обичала много бар „Риц“ — каза тя, като се настани на стола си и остави кожите да се смъкнат уж случайно от раменете й. — Чувствам го като свой дом.

Орландо се усмихна.

— А къде е вашият истински дом, Клаудия — попита я той и направи знак на келнера.

— Истинският ми дом? — Тя въздъхна. — Имала съм толкова много… та чак е потискащо. Предполагам, че вила Велата е моят истински, фамилен, дом, защото съм родена там и притежавам този имот, заедно с брат си, разбира се. Не че много обичам това място. Също така имам апартамент на улица „Андерс“. А вие, Орландо?

— Мадам? — попита келнерът.

— О, коктейл с шампанско, моля — каза тя. — А вие, мосю?

— Нека да са два — каза той. — Има една къща в провинцията, където съм прекарал почти цялото си детство. Сега, след като татко умря, тя е моя, но аз рядко ходя там. Имам малък апартамент в Лондон и студио, където работя.

— Вие сте художник? Очарователно! Какво точно рисувате, Орландо?

— О, в момента предимно портрети и пейзажи. — Той скромно сви рамене. — А всъщност — от всичко по малко. Имам намерение да специализирам следващата година.

— Портрети. — Клаудия наистина беше развълнувана. — Много интересно! Винаги съм искала някой да ме нарисува, преди да е станало прекалено късно.

— Прекалено късно — попита той с усмивка.

— Една жена трябва да бъде нарисувана, преди да е претърпяла първия лифтинг — отговори тя напълно сериозно. — Защото след него ще загуби младежката подвижност и изразителност на лицето. Няма да има бръчки, но изражението ще бъде сковано… В нея няма да има вече характерност. Не че имаме нужда от прекалено много характерност — например грозна брадичка или пък нос като на вещица, но поне трябва да има известна индивидуалност, нали?

Напитките им пристигнаха и той вдигна чашата си.

— За вас, Клаудия — каза той, — и за вашата индивидуалност. Вие сте много красива и няма нужда дори от грим, камо ли от лифтинг на лицето.

Тя се усмихна и също вдигна чашата си.

— За нашата щастлива среща, Орландо — прошепна много тихо.

Вечерята при „Жалиш“, където Клаудия много предвидливо беше запазила маса, беше изискана и скъпа. Когато плати сметката, Орландо си каза, че тя е равна на цената на една от малките му картини. Обаче той не съжаляваше. Клаудия беше неговата награда. Тя беше красива, очарователна, много секси и умееше да води разговор. Думите се лееха от устата й красиво, говорът й беше естествен като дишането, а между клюките и празния брътвеж можеше да се чуе и наистина полезна информация. Тя вече два пъти беше намекнала, че в скоро време очаква да стане много богата, без той да беше споменал дори името на Попи Малъри.

— Искате ли да отидем някъде да потанцуваме — попита го тя вече навън, като с красив жест притвори яката на коженото си палто и впи очаквателно поглед в лицето му. — Или пък може би ще предпочетете да изпием по още нещо в дома ми.

— Да — каза той просто. — Бих предпочел да дойда у вас, Клаудия.

— Апартаментът ми е съвсем малък — каза тя, когато се качиха в таксито. — Но, както вече ви казах, аз имам много домове, защото непрекъснато се местя. Но в този са дрехите ми!

Завесите бяха спуснати и кофите за смет не се виждаха. Апартаментът изглеждаше уютен и елегантен на приглушената светлина от многото нощни лампи.

— Бренди, мили — попита с провлечения си говор, като хвърли небрежно коженото палто на един стол. Напълни две чаши и седна до него на дивана. — Разбира се, когато си получа наследството — каза тя и го погледна замечтано, — ще си купя по-голямо жилище, но само за да мога да си купя още дрехи. Лично аз не заемам много място, но моите вещи имат нужда от по-голямо пространство. — Тя въздъхна. — Перлуджи ще побеснее, разбира се, той мрази да харча пари. Но пък той е толкова богат, защо да не харчи? Често му казвам, че е скъперник. Той се държи толкова лошо с мен, Орландо. — Тя го погледна объркано с големите си сини очи. — Разбирате ли?

— Не — каза той, протегна длан и изглади с пръст бръчката, образувала се между веждите й. — Не мога да си представя как е възможно някой да се държи лошо с вас, Клаудия. Това означава ли, че и той ще наследи пари?

— Да — въздъхна тя. — И той би трябвало да наследи част от тях. Това е странна история… Може би сте видели съобщението във вестника за наследника на Попи Малъри. Е, това съм аз. И Перлуджи, разбира се. Ние сме близнаци, а нашият баща беше син на Попи Малъри.

— Вашият баща е бил син на Попи Малъри!

Тя се засмя, като видя шока, изписал се на лицето му.

— Знам, че не е за вярване. Но е така. Татко се казваше Александър Ринарди, барон Александър Ринарди, но мразеше толкова много семейството, че се лиши и от името, и от титлата. Моята баба не му беше истинска майка. Попи беше неговата майка. И затова дядо го е мразел винаги — защото не бил негов истински син. Всичко е толкова логично и последователно, когато се замислиш… Александър беше като чужд за останалите членове на фамилията. Цял живот прекара в самота. Загадката е в това, защо Попи не се е върнала да го вземе.

— Предполагам, че можете да докажете достоверността на историята си — попита той уж нехайно и отпи от брендито си.

— О, предполагам, че във вила Велата или във вила Д’Оро ще се намерят доказателства — каза тя и се протегна доволно. — Няма съмнение, че парите ще бъдат наши. — Тя се засмя дрезгаво. — И този път няма да позволя Перлуджи да сложи ръце върху онова, което ми се полага. Имам намерение да се насладя на безумното харчене на пари!

— Колко е очакваното от вас наследство — попита той, изпълнен с любопитство.

— Милиони — отговори тя замечтано. — Стотици милиони, Орландо. Можете ли да си представите? — Тя се наведе и го целуна леко по устата. — Когато стана богата — усмихна се тя, — ще ти възложа да нарисуваш портрета ми. Искам той да бъде в екзотична обстановка и аз да бъда напълно гола.

— Виждам картината като картина на Гоя — прошепна той, постави длан под брадичката й и наклони лицето й към светлината. — Млечнобяло, шоколадово и синьо… Ти си много красива жена, Клаудия.

— А скоро ще бъда и много богата — прошепна тя и се усмихна, а той я целуна.

Клаудия беше от онези рядко срещани жени, които са по-красиви голи, отколкото облечени. А артистичният поглед на Орландо се наслаждаваше на всяка съблазнителна извивка така, както тялото му се радваше на бурната реакция на нейното. Нощта беше дълга и изпълнена със сладостни удоволствия. Той беше изпълнен с искрено съжаление, когато утринта настъпи и той трябваше да си тръгне.

— Ще се срещнем ли пак — попита го сънено Клаудия, докато той бързо се обличаше.

— Разбира се — увери я и я целуна за довиждане. — Нима мислиш, че ще ти позволя да си отидеш, след като току-що съм те открил?

Тя се усмихна щастливо.

— Само да не преследваш парите ми, а не мен.

— Не, Клаудия — отговори той и отново я целуна. — Не ме интересуват парите ти. Ще бъда в Париж следващата седмица. Ще ти се обадя.

— Аз мога да отида в Италия. Мога да поживея малко във вила Велата — каза тя. — Ще оставя съобщение за теб на телефонния секретар.

— Обещаваш ли? — попита той и оправи вратовръзката си.

— Обещавам. — Тя се усмихна. — Ще се видим скоро, Орландо.