Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (23)

Глава 23

Вила Велата беше разположена дълбоко в подножието на Доломитите. Ранният декемврийски сняг вече беше покрил храстите и ливадите, а чакълената алея, за която никой не се беше погрижил, беше покрита с лед. Перлуджи знаеше, че той няма да се разтопи до края на зимата, защото вилата беше построена в сянката на планината, а в това годишно време слънцето въобще не се показваше над билото й. Студът ставаше все по-силен, а ледът — все по-дебел, а после обилните снеговалежи щяха да покрият местността. И вилата щеше да се превърне в истински затвор за цели четири месеца. Както беше и в детството му.

Шофьорът внимателно преведе взетия под наем фиат по ледената алея. Гумите не се задържаха на повърхността и на шофьора много му се искаше да каже някоя сочна ругатня, но се страхуваше от мълчаливия клиент. Той не беше промълвил нито дума по време на цялото пътуване от летището „Грешно“ до тук. Гледаше през прозорчето на колата и приличаше на човек, който отива на погребение.

Шофьорът, с облекчение, спря колата пред вилата, закрита от овошките, и побърза да отвори вратата на пътника. Обаче не успя — Перлуджи вече беше излязъл. Шофьорът взе багажа му и започна да се изкачва по стъпалата към входната врата.

— Да натисна ли звънеца, синьоре — попита той Перлуджи, който продължаваше да стои на алеята и да гледа втренчено къщата.

— Благодаря, не. По-добре се връщайте бързо, защото май ще завали сняг — каза той и му даде бакшиш.

— Много благодаря, синьоре.

Шофьорът бързо преброи парите. Бакшишът не беше кой знае колко щедър, но не беше и малък. Шофьорът въздъхна. Очакваше повече от този очевидно богат мъж. Като потегляше, забеляза, че Перлуджи продължава да се взира в къщата. Като че ли се страхуваше да влезе.

Перлуджи знаеше, че никога няма да забрави дома на своето детство — несиметричната фасада, лющещите се стени, цвета на овошките, който влагата превръщаше в неприятно кафяво, рамките на прозорците, разкривени от времето. Изглеждаха така, като че ли пропускаха всеки порив на студения вятър. И празните, мълчаливи градини. Изглежда, баща му беше избрал да живее в тази мрачна къща, защото тя отговаряше на мрачната му душа.

Вила Велата се оживяваше само за няколко кратки седмици през лятото. Тогава във въздуха се носеше мирисът на току-що окосено сено, ароматът на цъфналите храсти, които баща му беше засадил заради някакъв експеримент. Бяха останали само онези, които успяха да преживеят първата жестока зима, и те цъфтяха само няколко кратки часа. Конете галопираха в полето, вдигаха задните си крака и ритаха, хапеха се игриво и се радваха на слънчевата светлина, която заливаше гърбовете им. И младата Клаудия тичаше, дива като тях, пищеше и риташе също като конете, събличаше дрехите си и се търкаляше в тревата, обсипана с маргаритки като горска фея.

Той отвори тежката входна врата и най-после влезе. Голямото преддверие беше тъмно, но той го познаваше толкова добре, че можеше да го премине и със завързани очи. Остави чантата си на пода и отиде в кухнята, която се намираше в задната част на къщата. Жената, която беше наведена над голямата тенджера в огнището, подскочи, когато го видя.

— Синьор Перлуджи! — възкликна тя. — Не ви очаквахме!

— Как си, Гуплета? — попита я той с усмивка. — Съжалявам, че те изненадах така.

— Всичко е наред, синьоре. Сигурно сте дошли да се видите със синьора Клаудия. Тя също, без съмнение, ще бъде изненадана.

— Без съмнение — отговори той саркастично. — Знаеш ли къде е тя?

— В кабинета на баща ви, синьоре. Заета е там вече два дни. Мисля, че търси нещо.

— Да — каза той. — Така е.

Премина през залата, библиотеката и влезе в кабинета на баща си. Клаудия седеше върху бюрото. Погледна го изненадано. Лека усмивка повдигна крайчеца на устните й.

— Е, е, блудният син се завръща у дома! — каза тя подигравателно. — И какво правиш тук, Перлуджи? Мисля, че чух думите ти, когато каза, че никога вече няма да се върнеш във вила Велата.

— Нима ти не каза същото?

Тя поклати глава.

— Очевидно, моите спомени са по-малко болезнени. Или пък по-привлекателни от твоите, братко.

— Мога да се досетя защо си тук — каза той студено. — Мислех, че може и да ми се обадиш, след като видиш съобщението. Телефонирах ти в Париж, преди да тръгна, но никой не ми отговори. Първо отидох там, като си мислех, че може да те намеря. И, разбира се, когато не те открих, се досетих къде си.

— Нима парите на Попи Малъри значат толкова много за теб? — попита го тя презрително. — За Перлуджи Гали, милионера, гения от Уол стрийт? Защо не оставиш всичко на мен, Перлуджи? Какво значение може да има за теб някой и друг милион? След като знаеш, че за мен той би бил всичко.

Перлуджи съблече сакото си и внимателно го сгъна. Постави го на облегалката на един стол и седна срещу нея.

— Очевидно си зле осведомена — каза той спокойно. — Парите на Попи не са просто милион-два. Става въпрос за стотици хиляди милиони. Ще има достатъчно дори за теб, Клаудия, макар, господ ми е свидетел, че парите минават през пръстите ти по-бързо от горещ нож през бучка масло. И въобще не се вразумяваш с възрастта.

— Ние сме на една и съща възраст! — извика тя, засегната. — Аз съм толкова стара, колкото и ти!

— За мъжете е различно, нали? Сигурен съм, че и ти много добре го знаеш, Клаудия.

— Е, сега вече знаеш защо имам нужда от парите. — Тя сви рамене. — Заради напредналата си възраст. Не просто защото съм алчна, като теб.

— Виж, Клаудия — каза той с въздишка, — да престанем с тези глупави заяждания. Винаги са ни карали да вярваме, че нашият баща е син на Попи Малъри и че ние сме нейни внуци. И двамата сме тук сега по една и съща причина — да намерим доказателства. Либер ми показа ксерокопие на така нареченото завещание. Там много ясно е написано, че тя оставя парите на дъщеря си. Обясних, че всъщност Попи дори не е видяла бебето си, че Ейнджъл го е взела още преди майка му да го е подържала в ръце. Ейнджъл искала тя да вярва, че детето е момиче, защото се страхувала, че някой ден ще дойде да си го поиска. Обясних също, че Фелипе Ринарди много мразел момчето, което не било негов син. Казах, че е направил живота му нещастен, и затова, когато Фелипе умрял, Александър напуснал дома им и отказал да приеме титлата. Не искал нищо, което принадлежи на Ринарди. Казах, че дошъл тук, купил вилата и по-късно се оженил за Лучия Гали, чието име приел. Либер призна, че историята звучи достоверно, но каза, че трябва да я подкрепим с документи. И затова съм тук.

— О? Помислих си, че може би си дошъл да навестиш любимата си сестра! — Клаудия се облегна назад и се протегна. — Не ти ли липсвах, Перлуджи? Не се ли чувстваш самотен в своята кула от слонова кост на Уол стрийт? Или пък в онзи музей на Парк авеню, който наричаш свой дом?

— Ти никога не ми липсваш, Клаудия — каза той с леденостуден глас.

Тя се усмихна. Познаваше го добре.

— Какъв е сексуалният ти живот тези дни — присмя му се тя. — Или вече не си подвластен на такива животински инстинкти?

— Ти си направо смешна — каза той студено и отвори вратата. — Ще се видим на вечеря.

— Нямам търпение! — извика тя присмехулно след него.

В просторната неотоплена трапезария беше много студено. Вечеряха на малката кръгла маса, пред огнището в малката трапезария. Гуплета, която живееше в къщичката в края на алеята, им сервира гъста супа от зеленчуци и фиде. Клаудия бъбреше непрекъснато, оплака му се, че са анулирали картата й за въздушните линии, и каза, че той въобще не се грижи за нея.

— Имаш толкова много пари, а никога не ми даваш дори цент! — извика тя ядосано. — Аз буквално гладувам в Париж, докато ти си живееш в лукс!

Гуплета предложи на Перлуджи овнешко, но той отказа.

— Грешиш, Клаудия — каза спокойно. — Първо, спасих те да не се забъркаш във финансови операции, както винаги правиш. И, второ, така си принудена да се грижиш сама за себе си. И ще се научиш да цениш парите.

— Да ценя парите! — Тя си напълни още една чаша вино, като разля малко на бялата покривка. — А колко ценни са за теб парите, братко? Ти просто ги прехвърляш от една банка в друга, играеш си с тях, купуваш това, продаваш онова. Никога не правиш нищо съществено с тях. Те не ти дават нито удоволствие, нито удобство, нито пък някакво физическо разтоварване. За теб парите са крайният резултат, а за мен е важно това, което мога да купя с тях.

Гуплета отнесе празните чинии и внесе шоколадовия мус, който беше приготвила същия следобед. Клаудия се нахвърли лакомо на сладкиша и си наля още вино.

— Ти никога не мислиш за последиците, нали — каза той, изпълнен с презрение. — Дори не се замисляш какво могат да направят две порции шоколадов мус с бедрата ти.

— Дяволите да те вземат! — извика тя и хвърли чинията си към него. — Ти си копеле, Перлуджи! Мразя те!

Гуплета събра парчетата от чинията и мълчаливо се прибра в кухнята. Двамата никога не се бяха обичали. И ето, че отново се караха, както винаги. Тя внесе кафето, остави го на масата и ги погледна разтревожено.

— Ще си лягам вече, синьор, синьора — каза тихо.

— Лека нощ, Гуплета. Благодаря ти — каза той.

Клаудия се беше свила, кисела и мълчалива, на стола си и беше скрила лицето си в дланите. Гуплета въздъхна. Радваше се, че ще се прибере у дома при съпруга си, на спокойствие, където ще може да си почине.

— Ти просто завиждаш, това е всичко. — Клаудия май беше уверена в думите си.

Перлуджи си наля чаша кафе и го отнесе до вратата.

— Връщам се в кабинета на татко, за да видя какво ще мога да открия — каза той, като не обърна никакво внимание на забележката й.

Беше останал там повече от час, когато чу стъпките й по коридора. Вратата се отвори и Клаудия се подпря несигурно на рамката й. Косата падаше разбъркана по лицето й, а по бялата й блуза имаше петна от вино.

— Искам да говоря с теб, братко! — изръмжа тя.

Той я изгледа студено.

— Ти си пияна, Клаудия — каза. — Защо не си легнеш и не спиш, докато изтрезнееш? Можем да поговорим и утре сутринта.

— Можем да говорим и утре сутринта… — каза тя, подражавайки безупречния му говор. — И за какво ще си говорим утре сутринта, Перлуджи? Ще говорим за теб и за мен ли? — Лека усмивка раздвижи пълните й устни. Тя ги облиза съблазнително. — За „старите времена“ ли, братко?

Перлуджи стисна по-здраво листовете хартия, които държеше.

— Хайде, върви си, Клаудия, моля те — каза той и се обърна към бюрото.

Тя се за клатушка към него.

— Нима не искаш да си спомняш за това, братко? Не ми казвай, че не мечтаеш за това, съвсем сам в тясното си ергенско легло, високо в Манхатън. Хайде, Перлуджи, и двамата знаем, че е така. — Тя застана зад него, обгърна врата му с ръце и го целуна по върха на главата. — Ти все пак обичаш сестра си, нали, Перлуджи? И аз не знаех колко точно ме обичаш до онзи ден в конюшнята. Ти никога не ми каза колко време си ни наблюдавал, братко. Два, три пъти… или може би десет пъти. — Тя се засмя, когато той раздели ръцете й и я отблъсна.

— Престани, Клаудия! — извика. — Веднага!

— Не това каза тогава — присмя му се тя. — Ти искаше това да продължава… Спомняш ли си онзи следобед, Перлуджи? Той току-що ме беше оставил, лежах в сламата. Знаех, че си там горе, в плевника, и гледаш… Извиках те. Ти слезе бавно по стълбата, не можеше да откъснеш очите си от мен, нали? Лежах полугола, полите бяха запретнати над кръста ми…

— Клаудия, за бога! — извика той, бутна стола си назад и се изправи с лице към нея.

— Беше твоят ред, нали, Перлуджи? Твоят ред да докоснеш малките гърди на сестра си, твой ред да се плъзнеш между бедрата й, твой ред да…

Перлуджи я удари силно през лицето, главата й отхвръкна назад.

— Ти, евтина курво! — изрева той. — Онова, което винаги си правила, е да продаваш тялото си!

— Но ти никога не си плащал за него! — каза тя горчиво с ръка, притисната до червенината на бузата си. — Ти го ползваше свободно, безплатно, братко!

— Оставям те — каза той и тръгна да излиза от стаята. — Отказвам да остана тук с теб.

— Страхуваш се, че ще те съблазня — подигра му се тя. — Така ли?

Перлуджи не й обърна никакво внимание, а продължи да върви към стаята си. Багажът му беше все още в чантата. Той облече сакото си, взе чантата и заслиза по стълбите. Клаудия го чакаше, застанала до телефона в преддверието.

— И как мислиш да си тръгнеш — попита го тя. — Нима забрави, Перлуджи? Ти не шофираш.

— Ще се обадя в селото за такси — каза той и протегна ръка към телефона.

Тя първа грабна слушалката и се засмя радостно.

— О, не, няма — каза тя. — Отрязаха жиците.

Той с изненада погледна ножиците в ръката й, а после прерязаните телефонни кабели. Взе отново чантата, която беше пуснал на земята, и мина покрай нея.

— Ще вървя до селото — каза с леден глас.

— Ще вървиш — извика тя и изтича след него. — До там са пет километра, навън вали сняг и…

— Махни се, Клаудия — каза й той, разярен. — Не искам вече да имам нищо общо с теб. Не искам никога вече да те видя.

— Дяволите да те вземат, копеле! — извика тя и се засмя с пиянски смях, а после замахна с ножиците към него. — Ще те убия!

Тя се спря, ужасена от кръвта по ръката му, която той беше протегнал, за да се защити. Очите им се срещнаха. Без да каже дума, той тръшна вратата след себе си.

Клаудия се огледа, изпаднала в паника. Какво беше направила, о, господи, какво беше направила? Не искаше да го наранява, просто искаше да го извади от студеното му самодоволство, да го накара да бъде мил с нея… той й го дължеше, по дяволите! Закрачи гневно из студеното преддверие, плачеше и бършеше сълзите си с длани, размазваше туша под очите си и по бузите си. Никога досега не беше отивала толкова далеч, макар те непрекъснато да се караха. Двамата никога не говореха за онова време, прекарано в конюшнята. Дори веднага след случилото се запазиха мълчание. Но тя винаги си беше мислила, че Перлуджи я обича, че истински я обича, че е като строг родител, който държи здраво юздите, защото знае, че тя е непредсказуема и своенравна.

Като продължаваше да мисли за Перлуджи, Клаудия не забелязваше, че времето тече, и подскочи стреснато, когато часовникът отмери часа. Беше десет часът. Той беше тръгнал преди повече от половин час. Пътят до селото беше дълъг, на места опасно заледен. Можеше да падне и да си счупи крак. Тогава щеше да лежи там и никой нямаше да го открие до следващия ден. Щеше да замръзне, да умре… Не би могла да понесе това, тя обичаше Перлуджи. И знаеше, че и той я обича…

Ужасена, облече палтото си и излезе навън. Беше хлъзгаво. Снегът полепна по високите й токчета, но тя вървеше бързо към гаража. Вратите бяха отворени и тя втренчи в тях недоумяващ поглед. Перлуджи сигурно се е опитал да запали колата, но… нали той не шофираше, имаше фобия…

Включи фаровете, изкара колата от гаража и се затресе по снежните бразди, докато не излезе на по-равния път за селото. Пътят слизаше надолу по хълма, от двете му страни растяха високи дървета и го предпазваха донякъде от снега. Чистачките работеха бясно, а тя се взираше отчаяно в мрака и го търсеше с поглед, страхуваше се, че може и да не го види. Отново избърса с длан сълзите си и прошепна името му.

— Перлуджи, не исках да стане така — шепнеше тя. — Обичам те, истински те обичам. Не знам какво ме накара да ти наговоря всичките тези неща.

Но от него все още нямаше и следа. Тя зарови из чантичката си, която беше хвърлена на съседната седалка, и отчаяно затърси книжна носна кърпичка, с която да избърше сълзите си.

Ето там! Какво беше това? Да, сигурно е той… Спря и се загледа във фаровете.

— Перлуджи! — извика тя.

И тогава, неочаквано, задните колела се плъзнаха, тя вече не можеше да контролира движението на колата, стискаше отчаяно кормилото, което не й се подчиняваше… Клаудия натисна инстинктивно спирачките, но полза нямаше. Колата вървеше все така бързо, дори по-бързо. Плъзна се извън пътя, мина през канавката и се преобърна сред дърветата. Чу се звънът на счупено стъкло. А после — дълбока, неземна тишина.