Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (60)

Глава 60

1932, Франция

Ейнджъл седеше в градината на вила Д’Оро и четеше вестник. Забеляза заглавието, изписано с големи черни букви: ОПИТ ЗА УБИЙСТВО НА ФРАНКО МАЛВАЗИ. Но последните думи от репортажа бяха тези, които привлякоха вниманието й: „Малвази е имал придружителка, която е била тежко ранена. Твърди се, че е била синьора Попи Малъри“.

Вестникът падна на земята и в мислите й се появи образът на Попи, пронизана от куршумите. Ейнджъл покри лицето си с длани, обхваната от мъка и съжаление. Защо Попи е била с този мъж? Всички знаеха какъв е той…

— О, Попи, Попи — изплака тя. — Имахме толкова много, как стана така, че се стигна до това?!

Импулсивно скочи на крака. Трябваше да отиде при нея, не можеше да я остави да умре, та те се обичаха като сестри, макар и толкова отдавна… Вдигна вестника и прочете, че Попи е настанена в болницата „Кроче Роса“ в Генуа. Щеше веднага да тръгне за там.

— Мамо? Какво правиш тук, съвсем сама — извика дъщеря й Елена през моравата и Ейнджъл автоматично вдигна ръка в отговор. Понякога гласът на Елена звучеше почти нормално. Тя четеше отлично по устните и ако виждаше човека, с когото говори, разбираше какво казва той. Но с напредването на възрастта започваше да забравя какви са звуковете на речта и повечето от гласните й бяха само приблизително такива, каквито трябваше да бъдат. Само Мария-Кристина и Ейнджъл разбираха какво казва тя. Ейнджъл много съжаляваше, а понякога изпитваше и силен гняв, защото Елена беше толкова красива — висока, руса, с божествено сини очи. Но умствено Елена беше още дете. Ейнджъл я беше закриляла през целия й живот, не беше я пуснала дори да ходи на училище с Мария-Кристина. Години наред Ейнджъл се беше преструвала, че всичко е нормално. Прекалените й грижи не позволиха на Елена да порасне. На Елена й беше добре в нейния малък свят, където всички я обичаха и разбираха. Тя не се срещаше с никого извън кръга на семейство Констант и техните приятели, освен с докторите и специалистите, при които продължаваше да ходи за поддържаща терапия. А Ейнджъл щеше завинаги да носи вината, че беше позволила това да се случи.

Елена тръгна към нея с ракета за тенис в ръка. Носеше къса пола, стройните й крака бяха загорели от слънцето. Беше толкова грациозна, вървеше като танцьорка… И дори можеше да бъде такава, ако тя, Ейнджъл, не беше й забранила да живее заради своите собствени страхове.

— Мамо? Защо не дойдеш до корта да видиш как играя? Ти ми обеща… Липсваш ми, мамо.

— Съжалявам, мила, зачетох се във вестника и съвсем забравих колко е часът. Идвам веднага.

— Вече няма смисъл. На Мария-Кристина й омръзна. Не иска да играе повече.

Това е типично за нея, помисли си Ейнджъл. Тя не можеше дълго да задържа вниманието си върху каквото и да било. Приличаше на пеперуда, която прелита от цвят на цвят. Така правеше и с мъжете. Беше флиртувала с всички мъже в Сан Франциско, когато през 1916 дебютира в обществото. Беше се сгодила за възможно най-добрата партия. Три месеца по-късно развали годежа и се впусна в партита и забави. Навърши двайсет и пет години и хората започнаха да говорят, че времето й вече е минало. И тя разбра, че може би в думите им има капка истина. Само след месец поднови годежа си със същия младеж, който я беше помолил да му стане жена още когато тя беше на осемнайсет и търпеливо я беше чакал толкова време. Ожениха се три месеца по-късно, но Мария-Кристина не виждаше причина съпругът й да се бърка в живота й и да й пречи да ходи където пожелае. Любовта на съпруга й скоро се стопи. Разводът им три години по-късно предизвика скандал и се наложи Мария-Кристина да поживее в чужбина, докато нещата се уталожат.

Тя започна да води живота на безгрижна, но самотна жена. Нямаше никакви задръжки, нито обичаше когото и да било. Но също така нямаше и мъж, който да я обича. Докато не срещна Бил Астън. Бил беше богат ерген на четирийсет години от южното крайбрежие. Беше образован и изтънчен и, за първи път, някой успя да обуздае Мария-Кристина. След като се ожениха, Ейнджъл си беше помислила с облекчение, че дъщеря й най-после е пораснала. За известно време Мария-Кристина се забавлява да играе ролята на домакиня от висшето общество, като разпределяше времето си между Манхатън и Ийст Хамптън. За известно време женитбата им изглеждаше идеална, а после дойде бебето — Пол.

И ето, че само преди два месеца Мария-Кристина й беше телефонирала, за да й каже, че се връща в Италия, защото Бил се развеждал с нея. Ейнджъл я беше попитала какъв е проблемът, а дъщеря й беше отвърнала:

— Старият проблем, мамо — скуката.

Когато Александър се отказа от титлата, наследи я седемгодишният Пол, който се превърна в Паоло. Но фактът, че има дете, за което да се грижи, не промени Мария-Кристина, нито пък начина й на живот. Както винаги, тя отхвърляше всичките си отговорности. Не се грижеше за детето, пет пари не даваше за него. Добре, че Фиамета беше там.

„Аз съм толкова виновна, колкото и Попи — помисли си примирено Ейнджъл. — Не бях добра съпруга и, изглежда, не съм и добра майка. Дадох на децата си само любов, а това май не е достатъчно.“ Запита се дали беше правилно това, че отказа да отговори на въпроса на Попи. „О, Попи — помисли с тъга. — Нима не разбират? Наистина няма значение коя дъщеря на кого е. Те не принадлежат на теб или на мен… те са самите себе си.“

Когато си легна тази нощ, тя се запита дали да отиде при Попи, както й подсказваше сърцето. Или беше по-важно да запази тайната. И разбра, че не може да рискува да се види отново с Попи. Това щеше да причини нова катастрофа.