Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (40)

Глава 40

1904, Италия

Франко не знаеше колко дълго още ще успява да си играе на чакане. Попи Малъри беше обсебила мислите му, доминираше над всичко друго в живота му, диктуваше всяко негово действие. Той ръководеше бизнес империята си автоматично и изпълнителните директори започнаха да го гледат замислено и нервно. Безкрайни часове крачеше напред-назад из библиотеката на вилата си, неспособен да прави каквото и да било. Но желязната му ръка и стоманен мозък все още работеха безотказно. На масичката до леглото му лежеше изсъхналата гардения, която той беше забранил на слугите да изхвърлят. А в сейфа му се пазеха няколко листа, на които пишеше всичко, абсолютно всичко за Попи. Франко Малвази беше роден, за да наследи империята. Баща му го беше планирал така. Енцо Малвази беше егоист, чийто остър ум и безмилостност го бяха издигнали от дълбините на Сицилия до ръководен пост в мафията. Всъщност той притежаваше почти цяла Южна Италия.

Енцо беше започнал в Палермо още когато беше нетърпелив шестнайсетгодишен юноша. Много му се искаше да привлече вниманието на местния клон на Коза Ностра, за което беше готов на всичко. Беше започнал с дребни неща, но скоро работата му придоби важност. Насилието ставаше все по-голямо. Той издържа последния тест — убийството на човек и беше приет в редиците на Коза Ностра. Човекът, когото уби, беше бръснар, когото подозираха, че предава тайни от едно семейство на друго.

Енцо напредваше бързо. На двайсет и пет години вече живееше луксозно в Неапол. Знаеха го като твърд човек. Върна се за малко в Сицилия, за да се ожени за красиво местно момиче от уважавано в мафията семейство. Бащата на момичето беше убит две седмици по-късно от друга банда мафиоти.

Когато навърши трийсет години, стана глава на своето собствено семейство Малвази, чиято територия и бизнес го превърнаха в много богат човек, от когото мнозина се страхуваха.

Първото му дете, син, се роди девет месеца по-късно и беше кръстено Франко — на мъртвия баща на Кармела Малвази. Енцо не беше едър човек, физиката му не беше забележителна. С израстването на сина си той изпитваше все по-голямо разочарование, че момчето не е по-високо и по-яко. Но пък синът му беше извънредно умен още в детска възраст, интересуваше се от всичко, беше мил и привързан към родителите си. Майка му го обожаваше.

Ранното му детство беше щастливо. Той бягаше свободно из огромния двор на вилата им в Неапол, без да забелязва, че стените на градината са извънредно високи. Не усещаше също, че мъжете, които го пазеха и които стояха до железните врати, не са всъщност негови „приятели“. Децата, които му водеха, за да си играят, и децата, при които той ходеше, живееха абсолютно по същия начин. Баща му беше решил да направи от него джентълмен. Наеха му учители още когато беше на четири години. Учеше четене, писане, аритметика. Той обичаше да учи, да занимава с нещо ума си. Задаваше безбройни въпроси на учителите си, докато те не се уморяха от него. Но той никога не беше напълно доволен от отговорите. Когато навърши седем години, учителите казаха, че той има нужда от присъствието на други деца и е най-добре да го изпратят на училище. Кармела, която искаше най-доброто за сина си, не се противопостави, но Енцо не искаше и да чуе за това. „Прекалено е опасно“, каза само той.

Кармела знаеше, че Енцо е много ядосан, задето още не го е дарила с друга рожба. Франко беше всичко, което той имаше, но тя не можеше да позволи момчето да бъде лишено от „истински“ живот само защото Енцо изпитваше страхове и нервност. Нито едно семейство от мафията не би се осмелило да отвлече детето на друго семейство от страх за собствените си деца. Тогава тя разбра, че е бременна, и въздъхна облекчено. Детето можеше да отиде на училище.

Новото бебе беше истинско ангелче — с къдрави черни коси и топли тъмнокафяви очи. Кръстиха го Стефано — този път на бащата на Енцо. Стефано беше разглезен от баща си и от майка си, които го засипваха с нескончаемо внимание. Франко обичаше по-малкия си брат, макар невинаги да го харесваше и да одобряваше постъпките му. Това нехаресване се задълбочаваше, докато двамата братя растяха.

На седемнайсетгодишна възраст Франко постъпи в университет, а после — в училище по бизнес в Америка. Така пропусна много от годините на растеж на Стефано. Нямаше съмнение, че Стефано е красив, но също така нямаше съмнение, че е мързелив и глупав. Той не се интересуваше от света, не задаваше въпроси. Единствено сексуалният му нагон беше силен.

На Франко му се струваше, че винаги беше знаел какъв е семейният бизнес. Беше го приел, както и начина на живот, който следваше от него, защото не познаваше друг. Отиде в Америка, въоръжен с писма до други глави на подобни семейства, и животът му продължи да бъде свързан с този клан. В колежа завърза малко истински приятелства просто защото знаеше, че не може да очаква от хората да го разберат. Когато биваше изкушен от безгрижния живот на състудентите си, той сериозно си напомняше кой е всъщност: Франко Малвази, син и наследник на един от кръстниците на мафията.

Когато се върна от Америка, Франко с изненада установи, че Стефано вече е в „бизнеса“. Той дори си имаше собствен офис и място край овалната маса на борда на директорите. Фактът, че мястото на Стефано беше от дясната страна на баща им, докато неговото беше много по-надолу по масата, не убягна на Франко, но той запази мълчание. Беше отсъствал толкова дълго, че може би баща му беше прав да иска да докаже себе си отново, преди да го натовари с по-големи отговорности.

Беше от месец у дома, когато за първи път забеляза неудържимата жестокост на Стефано. Хвана го да държи котка в едната си ръка, бръснач в другата и ивица по ивица да дере котката, докато тя пищи силно. Той я взе от ръцете му и го погледна с презрение. След този случай той държеше и очите, и ушите си отворени и винаги се интересуваше от това, какво прави брат му. И скоро научи, че Стефано вече е добре известен с държанието си към жените, от публичните домове в Неапол. Той като че ли избираше най-западналите бордеи, където можеше да се държи като господар — да пръска пари, да се напива до безсъзнание, да бие момичетата и да се хвали със сексуалната си мощ. А у дома беше галеното дете на Кармела. Според нея, той не можеше да бъде лош. Беше винаги много нежен с майка си.

Франко беше на двайсет и пет години, а Стефано — на осемнайсет, когато една вечер Енцо ги извика и им каза, че скоро ще си отиде от този свят. Цяла дузина лекари бяха потвърдили диагнозата — рак на стомаха.

— Това не бива да се разчува вън от тази стая — каза им той. — Дори майка ви не бива да знае. Трябва да помислим за бъдещето ви, синове мои. Знаете какво изпитвам и към двамата. Разрешете на умиращия да отправи една молба. Направете ме щастлив… Оженете се. Веднага. Дайте ми внук, за да умра спокоен. Майка ви трябва да има внуци, за да е сама, когато умра.

Още на следващата седмица Стефано предложи брак на Емилия Бертана и тя веднага прие. Сватбата се състоя след месец. Осемнайсетгодишната булка беше много красива, стискаше силно ръката на Стефано и се усмихваше. Беше най-разточителната сватба, която Неапол беше виждал.

В три часа на следващата сутрин Франко беше събуден от звъна на телефона. Емилия се обаждаше от Рим, сама и разочарована още в първата нощ на медения си месец. Стефано пил много, опитал се да прави любов с нея, не успял, зашлевил я силно няколко пъти през лицето, защото обвинявал нея за всичко, облякъл се и излязъл. Тя заспала, но по-късно чула шум от хола на хотелския им апартамент. Отишла до вратата и надникнала Стефано бил коленичил пред едно младо момче и… Емилия не можа да продължи, но Франко беше чул достатъчно. Каза й да остане спокойна и след пет минути вече пътуваше към Рим.

Сега разбираше, че славата на Стефано сред жените не е добра. Сега разбираше какъв беше брат му, така лесно доминиран от милата му майчица! Беше готов да го убие. Но Стефано беше опаковал нещата си и беше изчезнал. Емилия му каза, че излязъл заедно с момчето преди час.

На Франко му трябваха два дни, за да го проследи. Намери го в един долнопробен бар, в който се носеше миризмата на опиум и пот. Горе имаше стаи. Намери Стефано в една от тях да спи гол върху дюшек, по които лазеха въшки. Момчето, което беше на единайсет-дванайсет години, се беше свило в ъгъла. Той накара Стефано да се облече и буквално го извлече от стаята.

Заведе го първо в градската баня, където нареди да изгорят дрехите му. Отиде да купи нови, а когато се върна, намери Стефано загърнат в бяла хавлия и много ядосан.

— Отвратителен си! — каза му Франко. — По-лош си и от животно! Щях да кажа на татко какъв си, ако той не беше толкова близо до края. Но ще се погрижа да спазваш брачната клетва или ще те убия!

— Няма да се осмелиш — отговори Стефано. — Ще правя каквото си поискам.

Но студеният гневен блясък в очите на Франко го караше да се страхува.

Емилия прие обратно Стефано само защото се страхуваше. Франко ги посещаваше почти всеки ден в новия им дом. Емилия казваше, че Стефано се държи разумно сега, въпреки че често се напива и изчезва през нощта. Тя беше свикнала с мъжките отсъствия, защото и в нейното семейство „бизнесът“ се вършеше посред нощ, затова не се тревожеше особено. Е, но Франко мислеше другояче. Умът му за момента обаче беше зает единствено с близкия край на баща му.

Той ставаше в седем часа всяка сутрин и се захващаше за работа. Интересуваше се от всеки клон на бизнеса. Мечтата му беше да основе „Банка Малвази“. Той работеше упорито, като влагаше всичките си знания, получени в бизнес училището в Америка. Един ден реши, че е време да поговори с адвоката на семейството, Кармино Гаетано, и да му разкаже какви са плановете му. Кармино познаваше и двамата синове на Малвази още от раждането и беше направил своята преценка сам. Когато каза на Франко, че баща му е определил Стефано за бъдещ кръстник, то беше, защото беше загрижен за оцеляването си и за собствените си интереси. Знаеше, както и изпълнителните директори, че ако Стефано оглави „бизнеса“, те ще са мъртви.

— Трябва да вземеш контрола в свои ръце, синко — каза адвокатът. — Може да ти е трудно и се моля да не е необходимо да вземаш крайни решения. Но съм сигурен, че ще запазиш честта на семейството. И в замяна семейството ще ти бъде винаги благодарно. Ще спечелиш нашата преданост.

На света нямаше по-щастлива жена от Кармела, когато Емилия й каза, че е бременна. Беше студена вечер, Енцо стоеше пред камината и с нежност гледаше как любимият му син целува майка си. Когато Стефано тръгна към него, той остави бастуна си и разпери и двете си ръце.

— Моят син, моят син! — извика той. — Ти изпълни дълга си, синко. Направи ме щастлив.

Очите на Стефано срещнаха тези на Франко и той се усмихна подигравателно.

— Винаги ще правя всичко възможно, за да се гордееш с мен, татко — каза той.

Енцо умря след няколко седмици. На погребението му присъстваха всички членове на семейството, както и главните сред другите семейства. Докато двамата му синове хвърляха пръст в гроба му, очите им се срещнаха. Тези на Стефано светеха победоносно.

По обратния път към вилата шествието беше нападнато от хора с маски. Първият автомобил беше направен на решето от куршуми. Стефано Малвази и младата му съпруга бяха убити на място, както и двама чужди кръстници. Прегърнал с една ръка съкрушената си майка, Франко разгледа телата. Съжаляваше за Емилия, но нямаше избор. Тя носеше сина на Стефано, а той не искаше бъдещи съперници. Сега вече беше глава на семейство Малвази.

По-късно Франко направи изявление, че ще отмъсти за покушението, но ще се погрижи да бъде удовлетворена честта и на останалите семейства, загубили кръстниците си. Няколко дни по-късно бяха намерени телата на шестима мъже, заключени в гараж на една от бедните улици на Неапол. Бяха наредени до стената и застреляни. Изглежда, Франко Малвази беше отмъстил за честта си. Вече беше кръстник на семейство Малвази. Беше заслужил репутацията на човек, с когото е по-добре да се съобразяват. А и той беше научил важен урок: в неговия свят оцеляваха само силните и безмилостните. Нищо — нито семейство, нито приятели, нито любов — не би могло да застане между него и „бизнеса“ му.

Никога не беше преосмислял това си решение.