Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (26)

Глава 26

1898, Италия

Във Флоренция беше много горещо, а Рим беше невъзможен. Венеция също блестеше под бездиханната горещина. Попи се беше отдала на една от тайните си следобедни разходки. Пресече площад „Сан Марко“ и влезе в кафенето на Флориан. Седна на една маса до прозореца, поръча си чаша чай с лед и отново започнала препрочита последното писмо на Грег. Беше хубаво писмо, помисли си с въздишка, такова, каквото един любящ брат би написал на сестра си, освен в края, където пишеше: „Не ме забравяй, Попи. И не забравяй, че те обичам“. Проблемът беше в това, че тя също обичаше Грег, но не с онази любов, в която вярваше и която оприличаваше на полет върху яките криле на орела. Отново въздъхна, прибра писмото в чантичката си, постави въпросително пръст на леко раздалечените си устни и посвети вниманието си на съблазнителните торти, изложени на витрината.

— Препоръчвам ви тортата с лешници, синьорина — каза и на английски Фелипе Ринарди.

Очите на Попи се отвориха широко.

— Но откъде разбрахте, че съм американка? — възкликна тя.

— Проста дедукция, синьорина. Очевидно е, че не сте италианка — макар да имате косата на девица, рисувана от Тициан. Не сте надменна и студена като французойките — макар да сте облечена в рокля по последната парижка мода. Не сте германка или шведка — макар да имате техния ръст. И не сте англичанка — макар да говорите почти същия език.

Тя се засмя, възхитена.

— Много умно! И ви благодаря за съвета. Мисля, че днес е прекалено горещо, за да ям торта.

— Защо тогава не опитате плодовия сладолед? Този, който сервират тук, е най-добрият в света. За мен ще бъде удоволствие да ви поръчам една порция. Като домакин, а вие сте на посещение в моята страна, това е и мое задължение.

Очите на Попи заблестяха. Естествено, леля Мелъди им беше забранила да говорят с непознати, особено с мъже, но тя спеше здрав сън в хотела и дори не знаеше, че Попи е тук. А той беше много, много красив. Външният му вид се покриваше с представата й за гладуващ художник — висок и строен, с изпъкнали скули и с романтични сенки под красивите зелени очи. Правата му руса коса падаше свободно над челото. Ръката, която й протегна през масата, беше с тясна длан и дълги като на музикант пръсти.

— Разбира се, не можете да приемете, преди да сме се запознали — каза той. — Барон Фелипе Ринарди. — Твърдите му пръсти сграбчиха нейните, а устните му студено се допряха до плътта на ръката й, по която от китката нагоре запълзяха тръпки. — Естествено е за дама като вас да не иска да говори с непознати — добави той с очарователна усмивка, — но аз мога да предложа две обстоятелства, които биха могли да ви извинят. Моето семейство е най-старото във Венеция и идвам тук, при Флориан, още от дете. Ако искате, можете да попитате келнерите, които ще потвърдят, че съм уважаван член на обществото!

Попи се засмя, очарована, а той махна с ръка на минаващия келнер.

— Карло! — извика му. — Една порция плодов сладолед за красивата дама! — След което се обърна към нея: — Разрешавате ли? — И без да чака отговор, седна до нея. Попи го погледна разтревожена. — Нека да отгатна откъде идвате — каза той. — Сигурно от някоя гъста и дълбока гора в най-северната част на Америка, където слънцето никога не прониква и, следователно, не огрява кожата ви. О, не, не… у вас се забелязва и топлотата на южното слънце над Средиземно море — сините искрящи очи, топлата извивка на устните и луничките, които са като златен прашец по съвършения ви нос. Да не би да сте от южните щати тогава? Там, където дъбовете са огромни, а плантациите — много красиви? Но не, у вас не се забелязва ленивостта, която е характерна за красавиците на американския Юг. — Той театрално въздъхна. — Трябва да призная, че съм изпаднал в затруднение. И дори не знам името ви.

— Казвам се Попи — отвърна тя, замаяна, заслепена.

— Попи! Прекрасно име, което много ви подхожда. Попи, che bella… Попи коя?

— Попи Констант — отговори тя незабавно, като силно се изчерви.

— Констант? Доста необичайно име — каза той, а келнерът постави купичката сладолед пред нея.

Попи сведе нещастен поглед. Не биваше да казва това име, но то просто се изплъзна от устните й. Като че ли мечтата й да бъде член на това семейство най-после се беше сбъднала.

— Името е руско — прошепна тя. — Съкратено от Константинов.

— Руско? Но вие не приличате и на рускиня. — Фелипе се усмихна. — Опитайте го — каза той — и ми кажете дали не е най-хубавото нещо на света, което може да се намери в такъв горещ следобед във Венеция.

Той се облегна назад, скръсти ръце на гърди и я загледа как загребва пълна лъжичка. Попи му хвърли кос поглед. В него имаше котешка закачливост, което беше почти равно на флиртуване.

— Все още не сте отгатнали откъде съм — каза тя и облиза сладоледа от устните си с малкото си, заострено розово езиче.

— Калифорния — предположи той наслуки.

— Но как познахте? — удиви се тя.

— А откъде другаде бихте могли да бъдете? Вие сте истински калифорнийски мак и сте толкова красива, колкото и цветето, на което сте кръстена.

Попи го погледна срамежливо изпод дългите си мигли. Не беше сигурна как трябва да приеме думите му. Той изглеждаше напълно сериозен. Сега тя пожела с цялото си сърце да беше наблюдавала по-отблизо как се държат другите момичета на танците в Санта Барбара, защото тогава може би щеше да знае какво се отговаря на мъж, който ти казва, че си красива. А сега беше като с преплетен език — не можеше нищо да отговори. Отчаяна, напълни отново лъжичката със сладолед.

— Попи — каза той, все така сериозен, — бихте ли вечеряли с мен довечера?

— О, не мога — извика тя. — Леля Мелъди дори не знае, че съм тук.

И веднага сведе очи към масата. Мислеше си, че сега той ще приеме, че е някаква си хлапачка, твърде млада за него…

— Ами тогава ще поканим и леля Мелъди — предложи той с усмивка.

— Не, о, не… Тук е и сестра ми, Ейнджъл.

Фелипе се засмя.

— Ейнджъл, Мелъди, Попи. Откъде ги вземате тези чаровни имена? Семейство Констант май много обича лириката! Но защо да не поканим и Ейнджъл тогава?

— Не… моля ви — прошепна тя, ужасена. — Не мога. Леля Мелъди не би го позволила. Тя не сваля очи от мен. Не бива да знае, че съм излизала сама, още по-малко — че съм говорила с непознат.

Фелипе взе лъжичката, остави я настрани и обхвана ръцете й в своите.

— Но аз трябва да те видя пак, Попи — прошепна той, впил поглед в лицето й. — Няма да бъде честно, ако кажеш „не“. Никога досега не съм срещал момиче, което да прилича на теб. Моля те, кажи ми кога ще можем да се срещнем.

Коленете на Попи се разтрепериха. Тя едва си поемаше дъх. Като че ли земята беше престанала да се върти… Те бяха съвсем сами в целия свят, нищо друго не съществуваше.

— Утре — прошепна тя. — Тук, в същото кафене.

Тогава, изведнъж изпаднала в паника, грабна чантичката си и забърза към вратата.

— До утре, Попи! — извика той и се втурна след нея. — По същото време…

Той гледа как тя върви под сенките, как му хвърля последен срамежлив поглед и изчезва в лабиринта от улички зад площада.

— Извинете, бароне… — каза тихо келнерът и му поднесе сребърна табла, върху която беше поставено листчето със сметката.

— Пиши го на сметката ми, Карло — отговори Фелипе небрежно и тръгна към вратата.

— Но, бароне, не сте платили сметките си за миналия месец…

Фелипе смръщи вежди.

— Глупости, Карло, разбира се, ще платя всичко… Както винаги.

— Да, бароне — отговори все така възрастният келнер, поклати глава и пъхна в джоба си бакшиша, които Фелипе му даде. Познаваше няколко поколения на име Ринарди и виждаше, че финансовото състояние на семейството не се подобрява.

 

 

— Попи, какво ти става — попита я леля Мелъди по време на вечерята. — Въздъхна три пъти за последните пет минути и поне толкова пъти изпусна вилицата си!

— Съжалявам.

Попи изправи гръб и се опита да се концентрира върху това, което правеше в момента. Но мислите й непрекъснато се връщаха при Фелипе и срещата им през следобеда, към красивите му зелени очи с дългите мигли, които, като се спуснеха, сякаш скриваха душата му… А тя чувстваше, че душата му е много романтична…

— Попи! — Ейнджъл я смушка, тъй като келнерът беше застанал до масата им и чакаше да му подадат празните си чинии.

— О, извинете… Съжалявам — каза тя. Мечтите й отново бяха грубо прекъснати.

— Е, момичета, да се поразходим ли по площада — предложи леля Мелъди. — Вечерта е топла, а глътка свеж въздух ще ми се отрази добре.

— О, да, да, моля те! — Попи се затича към вратата, преди леля Мелъди да е променила решението си. Може би, само може би, ще види Фелипе.

Когато наближиха площада, чуха оркестъра, който свиреше популярни мелодии. Попи забърза нетърпеливо напред.

— Попи! — извика гневно леля Мелъди. — Ти си като кон за надбягвания, устремил се към финала! Излезли сме на разходка, а не да галопираме!

— Съжалявам — извини се тя за пореден път. — Ейнджъл, не би ли искала да похапнем плодов сладолед в заведението на Флориан. Толкова е горещо — добави тя и започна да си маха с ръка — жест, който много преувеличаваше топлината на лятната нощ.

— Защо не — съгласи се Ейнджъл мило. — И на мен не ми остана дъх от горещината.

— Добре, ще се отбием при Куарди — заяви леля Мелъди и решително тръгна към кафенето от другата страна на улицата.

— Ох! — завайка се Попи и хвърли изпълнен с копнеж поглед към прозорците отсреща.

— Какво има, Попи — попита Ейнджъл, изненадана. — На мен двете кафенета ми изглеждат съвсем еднакви.

— Ах… Някой ми каза, че при Флориан сервират най-добрия плодов сладолед — отговори тя и се насили да се усмихне.

— Откъде знаеш, щом никога не си била там?

Попи се изчерви и измънка:

— Мисля, че някой в хотела спомена затова… Но може и да греша…

— Не вярвай на мнението на хора, които не познаваш — каза леля Мелъди и се настани в един от неудобните плетени столове на „Куарди“. — Сигурна съм, че плодовият сладолед е също толкова вкусен и тук.

— Попи — прошепна Ейнджъл, когато леля Мелъди посвети вниманието си на оркестъра, — държиш се много странно. Защо си толкова развълнувана? И къде ходи днес следобед?

Попи се колебаеше. Част от нея копнееше да разкаже на Ейнджъл за срещата й с Фелипе, но друга част искаше да запази тайната за себе си. По-късно, реши тя, ще разкаже всичко на Ейнджъл, но засега това щеше да е нейна, романтична, тайна.

— О, просто отидох до кафенето на Флориан — отговори тя, също шепнешком. — Предполагам, че горещината ме прави неспокойна.

Но когато напълни лъжичката си с плодов сладолед, отново й се стори, че Фелипе седи срещу нея, усмихва й се и я гледа самоуверено, казва й, че е красива като картина на Тициан, и целува пръстите й с хладните си твърди устни. Просто нямаше търпение да дойде утре и отново да го види.

 

 

Попи облече прилепналото кремаво сако и тютюневата пола, които мадам Моне беше изработила съобразно един от моделите на мосю Уърт, и реши, че са твърде претенциозни. Захвърли ги върху леглото и облече жълта рокля с набрана пола, ушита от мисис Матюс, и отчаяна реши, че изглежда направо дете в нея. Обикновена бяла копринена блуза и тъмнозелена пола бяха единственото възможно решение. Тя прибра нагоре червената си коса и набързо втъкна в нея дузина фиби. Закъсняваше. Забърза по тихите улици на следобедна Венеция, като отмахваше бунтовните кичури, които влизаха в очите й и залепваха за бузите й, вече влажни от горещината.

Когато, подтичвайки, се озова на площада, часовникът на кулата показваше три и десет минути. Тя приглади косата си и намали ход, за да спази благоприличието. Със затаен дъх надникна през прозорците на кафенето и едва тогава влезе.

— Попи! Толкова се радвам. Помислих, че няма да дойдеш.

Зелените очи на Фелипе блестяха с искрена радост. Той взе дланта й в своите две ръце. Гледаше я така, все едно че тя беше най-красивото момиче на света. На Попи отново се стори, че има привилегията да попадне в неговия собствен вътрешен мир, където съществуват само тя и той. Погледът й срещна неговия и тя прошепна:

— Съжалявам, че закъснях. Стана така заради най-глупавата причина на света. Просто не можех да реша какво да облека.

Седнаха на същата маса… тяхната маса, помисли си Попи. Фелипе извика същия келнер, онзи с черните мустаци, Карло, и каза:

— Порция шоколадов сладолед за красивата госпожица.

— Снощи бях на площада — каза тя срамежливо. — Търсех те с поглед…

— Ах, ако знаех! — възкликна Фелипе. — Снощи вечерях с чичо си във вилата ни в провинцията. Там е убежището ми от горещината във Венеция. Мястото е като излязло от книжка с вълшебни приказки, Попи. Най-красивите градини на света, водопади и беседки. Един ден — каза той, изпълнен с гордост — вилата и всичко останало ще бъде мое.

Но не й каза, че прекрасните градини, засадени от неговите предни, са занемарени, че именията, заедно с къщичките, фермите и лозята не произвеждат нищо, защото никой не се грижи за тях, и че покривът на вилата е хлътнал и пропуска дъжда.

— Прекрасната вила ще бъде ваша — попита Попи възхитена. Помисли си, че той сигурно е забравил, че още държи ръката й, и смутена я остави да лежи в топлата му длан.

Той кимна.

— Мама и татко умряха, когато бях на седем години. Чичо Умберто ме отгледа във вила Д’Оро и в нашите замъци тук, във Венеция.

— Имате два замъка? — възкликна тя.

Той скромно сви рамене.

— Единият поначало е на семейство Ринарди, а другия са придобили чрез брак. Тъжно е, че вторият почти се е превърнал в развалини. Поддръжката на тези сгради струва много пари. Страхувам се, че поглъщат богатството на семейството ми.

— Но пък в такъв случай парите се харчат за нещо добро — отговори Попи, като наистина мислеше така. — Не мога да си представя нищо по-прекрасно от това да живея в замък, чиято огромна входна врата да гледа към Гранд Канал, и да имам частна гондола, която да ме развежда из този красив град! Фелипе, живеете в най-хубавия град на света!

Той стисна ръката й, очарован от думите й.

— Защо тогава да не дойдете да видите какво чудо е замъкът Ринарди отвътре, както и отвън, откъм Гранд Канал — предложи той. — Той е построен през петнайсети век и, уверявам ви, си има свой собствен чар.

Сладоледът на Попи бавно се топеше и се превръщаше в малка шоколадова локвичка, а тя продължаваше да го гледа в очите, очарована.

— Петнайсети век — възкликна. — Нищо в Калифорния не е толкова старо!

Фелипе отметна кичур коса, паднал над очите й.

— Разкажете ми за себе си и за семейството си, което живее в Калифорния. Не мога да си представя какъв е животът там.

Тя потръпна от удоволствие, когато пръстите му докоснаха лицето й. Калифорния й се струваше толкова далече, но тя му разказа за къщата в ранчото, боядисана с ярка бяла боя, за четвъртития двор, в които бяха засадени цветя, за фонтана, облицован със сини плочки, за огромната конюшня и за прекрасната арабска кобила, която ужасно много й липсваше, за безкрайните акри земя на ранчото Санта Витория, за говедата и овцете. Разказа му за къщата на улица „Де Нина“, за пикниците, които си организираха на брега, за прибирането на сеното, за разходките с коне. И за Розалия и Ник.

— Моите родители! — заяви тя гордо, защото те наистина бяха такива за нея. — И Ейнджъл, моята сестра — добави тя.

— Твоята по-малка сестра — попита Фелипе.

— Не, о, не. И двете сме на осемнайсет — отговори тя, без да се замисли.

— И двете? — Той наистина беше изненадан. — Значи сте близначки?

Попи се изчерви от неудобство, хваната в лъжата, в която тя самата почти беше повярвала.

— Да… — продължи да лъже с нещастен вид. — Ейнджъл е по-голямата… но съвсем с мъничко…

— И?

Тя го погледна нервно.

— И… какво?

— И кой още е там?

Господи, как можа да забрави за него!

— И Грег — добави тя бързо, — брат ми.

— Нямате представа колко много ви завиждам — въздъхна Фелипе. — Родителите ми загинаха при нещастен случай в Адриатическо море и аз заживях с чичо Умберто. Не можете да си представите колко самотен бях, Попи. Чичо ми е ерген и прекарваше по-голямата част от времето си в Париж и Лондон. Не му се живееше с малкото момче в дълбоката провинция.

— Толкова съжалявам за това.

Очите й издаваха искрено съчувствие. Тя си представи красивото момченце само в бляскавата вила в провинцията. Беше толкова погълната от мислите си за него, че забрави своето собствено безрадостно и трудно детство. Фелипе сви рамене и смело се усмихна.

— Това е минало. И ето, че днес съм тук, при Флориан, с най-красивото момиче, което съм срещал през целия си живот.

Попи сведе поглед към шоколадовата локвичка в сребърната купичка, защото не знаеше какво да отговори на това.

— Сигурно познавате много момичета… — прошепна тя и се изчерви.

— Наистина. Но нито едно не е като вас, Попи.

Объркана, тя не отговори. Фелипе извика Карло и пъхна пари в ръката му, като отново не обърна внимание на сметката.

Той я хвана за ръката и я поведе по „Вия Либерта“, а тя примираше от удоволствие заради допира до плътта му и от облекчение, когато хладният бриз повдигаше косата от горещото й чело. Излязоха на канал „Сан Марко“. Тя хвана сламената си шапка с две ръце и зарея поглед над лагуната. Островите Гуидеча и Сан Джорджо плаваха като мираж на хоризонта. Венеция беше вечна, тук човек не усещаше времето.

— Венеция е древна и притежава нещо като магия — прошепна тя очарована. — Венеция е като любовник, чиято прегръдка е сладка и нежна, който обещава, че няма да те напусне. И когато тръгне, знаеш, че ще се върне. — Тя рязко спря да говори, ужасена от онова, което току-що беше казала. Не смееше да вдигне поглед към него.

— Ах, Попи — прошепна Фелипе и стисна ръката й, — такава любов е истинска магия.

 

 

Попи се срещаше с Фелипе всеки следобед, но все не му позволяваше да се запознае с леля Мелъди и Ейнджъл. Когато не беше с него, тя се измъчваше заради измамата, която позволяваше. Но искаше да го запази само за себе си. За първи път в живота й имаше човек, който беше само неин, когото не се налагаше да дели с някого.

Фелипе я заведе да види палацо Ринарди с неговото великолепие, датиращо от петнайсети век. Слуга, който стъпваше безшумно, им отвори вратата и изчезна толкова тихо, колкото се беше приближил. Те останаха сами във високото мраморно преддверие. Вървяха, хванати за ръце, през многобройните стаи и Попи гледаше с възхищение картините и фреските по таваните, красивите мебели, направени от най-скъпото и хубаво дърво. Прокара пръсти по мраморната статуя, намерена при разкопки край Рим. Вървеше грациозно по копринените килими, тъкани преди много, много години. Фелипе й каза, че в празнични случаи, като например сватба, полилеите засияват с цялото си великолепие и палацото хвърля милиони малки светлинки по Гранд Канал… „като диамант на лунна светлина“. Попп се спря пред портретите на поколения Ринарди и затърси прилика между тях и Фелипе. Мислеше си, че е прекрасно да познаваш родословното си дърво и да знаеш точно кой си. Въздъхна доволно и извърна глава.

— Много си красива в тази семпла бяла рокля — каза Фелипе, докато двамата слизаха бавно по стълбището. — С тази хладна кожа и огнена коса си като картина на Тициан. — Гласът му беше наситен с чувство, когато прошепна: — Попи, мястото ти е тук, във Венеция. О, мила, страхувам се, че съм много, много влюбен в теб.

Очите на Попи заблестяха като звезди, когато ръцете му я обгърнаха. И когато Фелипе я целуна, тя си помисли, че това ето истинската любов, защото чуваше плясъка на орловите криле, кръвта шумеше в ушите й. Тя се носеше в нови, опияняващи висоти.

 

 

Времето неумолимо изтичаше и скоро щеше да настъпи краят на откраднатите им невинни следобеди. Попи не знаеше как да каже на Ейнджъл и леля Мелъди, затова просто избягваше да мисли и се молеше да се случи чудо, което да оправи нещата.

Тя откри един цял нов свят на чувственост. Не искаше нищо повече от това да бъде в прегръдките на Фелипе. Искаше да чувства докосването на пръстите му по лицето си, по шията си, в косата си. Искаше устните му да не се отделят от нейните. И ако беше честна със себе си, трябваше да признае, че иска и нещо повече. Но въпреки че трепереше от едва сдържана страст, той не отиде по-далеч от целувките.

— Тези дни ту си в превъзходно настроение, ту като че ли са ти потънали гемиите — оплака се Ейнджъл. — Не знам какво ти става, Попи. И къде ходиш всеки следобед?

— О, просто се разхождам из града — отговори тя весело.

— Сигурно вече познаваш Венеция по-добре от местните хора — въздъхна Ейнджъл. — Аз ще се радвам да се върнем в Париж, когато започне сезонът на партитата. Тук е толкова скучно — само стари сгради, стари картини, стари църкви. И вода! Нямам търпение да срещна някой привлекателен млад мъж.

Оставаха само още два следобеда и Попи беше изпълнена с отчаяние. Само два следобеда на откраднати целувки в някоя гондола със спуснати перденца в смълчана Венеция.

— Моля те, срещни се с мен довечера, Попи. Не мога да понеса раздялата с теб дори за час! — молеше я Фелипе, докато вървяха по площад „Сан Марко“.

Попи вече му беше казала, че е невъзможно, че са канени на вечеря в американското консулство и че тя вече се тревожи, защото е възможно леля Мелъди да стане по-рано от следобедния си сън, за да се приготви за събитието. Никой от двамата не го спомена, но и двамата знаеха, че имат само още един следобед.

 

 

— Тази рокля е истинско разсипничество! — възкликна Ейнджъл, застанала пред огледалото, облечена в чудесната сапфирена рокля на мосю Уърт. — Трябва да я нося на някой вълнуващ бал, а не да заслепявам с нея някакъв си скучен дипломат.

— Няма значение, изглеждаш великолепно в нея — отговори Попи, гледайки я е възхищение. — О, Ейнджъл, толкова си красива.

Ейнджъл се усмихна скромно и забоде диамантена пеперуда в косите си.

— Това означава, че роклята е още по-голямо разхищение. Помисли си само за ефекта, който може да произведе върху някой красив и млад французин. — Тя погледна Попи, облечена в роклята с цвят на мъх. — Ти също си много красива — каза тя. — Косата ти гори и хвърля червени отблясъци… Всъщност напоследък ти като че ли наистина блестиш. Какво точно правеше през горещите следобеди, докато ние дремехме уморено? Не вярвам, че си гледала още картини и статуи. Хайде, Попи, кажи ми! Тайните ти просто кипят!

— О, Ейнджъл! — Очите на Попи заблестяха. — Влюбена съм!

Тя въздъхна облекчено, когато най-после изрече истината. Беше сигурна, че ако каже абсолютно всичко на Ейнджъл — за глупавите си лъжи, за това, че се представи за нейна истинска сестра, за Фелипе и за това, колко много се обичат, — всичко ще се оправи от само себе си.

— Той е чудесен — говореше щастливо тя. — Срещнах го в кафенето на Флориан и оттогава се срещаме всеки следобед…

— Момичета, готови ли сте? — Леля Мелъди влезе величествено в стаята, сияеща в роклята си от тъмночервена коприна, с пет реда перли, намотани около дебелия й врат, със сребристи коси, покрити с мрежа и пера. — Мили боже! — възкликна тя, като ги огледа през лорнета си. — Трябва да призная, че мосю Уърт си заслужава парите! — Пълните й бузи се затресоха от смях. — Изглеждате превъзходно, момичета! Хайде, да тръгваме, защото ще закъснеем.

— Ще ми кажеш всичко по-късно — прошепна развълнувано Ейнджъл, докато бързаха към входната врата.

Американският консул заемаше приземния и първия етаж на великолепно палацо. На първия бяха най-хубавите стаи. Фреските по таваните бяха рисувани преди три века. Цветовете им бяха яркосиньо, червено и златисто и все още не бяха избелели от влагата. Под десетината полилеи, заредени с нови свещи, се тълпяха елегантно облечени хора, обсипани с бижута.

— Трябва да благодарим на бога, че ни срещна с мосю Уърт — прошепна Ейнджъл, изпълнена с благоговение. — Представи си как щяхме да изглеждаме в роклите на мис Матюс!

Вярно беше, помисли си Попи, възхитена. Всяка жена й се струваше по-елегантна от онази, която беше видяла преди секунди, всички сияеха в блясъка на рубините, смарагдите и диамантите. Герданите от дребни мъниста, които бяха получили на седемнайсетия си рожден ден, просто бледнееха.

Американският консул, Озгуд Барингтън, чакаше и поздравяваше гостите, застанал на върха на мраморното стълбище.

— Много се радвам, че дойдохте, мис Абрего — каза той с усмивка. — Очарован съм да видя прекрасните ви племенници. Съжалявам, че отсъствах и не можахме да се срещнем по-рано, за да ги представя в обществото на Венеция. Е, няма значение, може би ще дойдете отново, и то скоро.

Озгуд Барингтън беше приятел на чичото на Фелипе и той много лесно получи покана за партито. Отпиваше шампанско от една чаша, но погледът му не се отделяше от стълбището. Чакаше пристигането на Попи. Когато най-после я видя, разбра, че тя не е вече наивното обикновено момиче от горещите им следобеди. Тя беше елегантно видение, облечена в рокля, която говореше за вкус и много пари. Очите му не се отделяха от алабастровата й плът, от повдигащите и се гърди, от извивката на тънката й талия. А после забеляза сестра й. Ако Попи беше чувствена мечта, сестра й беше като истинско видение — бледа и руса като лунна светлина, крехка и толкова красива, че дъхът ти спираше. Дали беше игра на въображението му, или наистина всички в залата се смълчаха и не отделяха погледи от Ейнджъл. Той започна да си пробива път към тях.

— Озгуд — каза спокойно, с усмивка, — би ли ме представил на гостите си?

— Да, разбира се — заспя Озгуд. — Това е мис Абрего. А това е Фелипе Ринарди — барон Ринарди, би трябвало да кажа. Той е точно от типа младежи, с които вашите племенници трябва да се срещат. Фелипе, мис Абрего е от Санта Барбара в Калифорния. А това са нейните племенници, мис Ейнджъл Констант и мис Попи Малъри.

В тишината, която последва, на Попи й се искаше да умре. Сърцето й биеше толкова силно, че й се струваше, че всички го чуват. Подпря се на перилата, за да не падне. Страхуваше се, че ще припадне. Малъри. Малъри… Попи Малъри… омразното име още звънеше в ушите й. Лъжите й най-накрая излязоха наяве. Тя гледаше Фелипе втренчено, страхуваше се от онова, което той щеше да каже.

Но погледът му просто премина през нея. Той с нищо не показа, че я познава. Поклони се дълбоко и докосна леко с устни ръката на леля Мелъди.

— На вашите услуги, мис Абрего — каза той. — За мен ще бъде удоволствие да ви разведа из Венеция.

Леля Мелъди го погледна одобрително през лорнета си.

— Младя човече — загърмя гласът й, — през последните няколко месеца видях достатъчно забележителности. Стигат ми за цял живот. Жалко, че не ви срещнахме по-рано, щяхте да спестите доста мъки на краката ми. Но се страхувам, че вече е много късно. Заминаваме вдругиден.

— О, лельо Мелъди! — запротестира Ейнджъл, като хвърли бърз поглед на Фелипе. — Може би ще решиш да останем още малко? Има толкова неща, които още не сме видели, а кой знае кога ще дойдем пак във Венеция.

Леля Мелъди изгледа замислено племенницата си, а после и Фелипе.

— Хм — каза тя и влезе величествено в залата. — Ще видим, момичето ми, ще видим.

— „Ще видим“ винаги означава „не“ — прошепна Ейнджъл и въздъхна.

— Можете да се опитате да я убедите — усмихна се Фелипе, хвана я за ръката и последваха леля Мелъди.

Попи стоеше като вкаменена на мястото си и гледаше след тях, докато изчезнаха в тълпата. Фелипе дори не беше я погледнал втори път, просто беше тръгнал с Ейнджъл, като че ли тя не съществуваше. Като че ли техните следобеди, целувките, едва сдържаната страст, любовните думи никога не бяха съществували. Те бяха предназначени за Попи Констант, а не за Попи Малъри.

— Добре ли сте, мила — попита я разтревожено Озгуд Барингтън. — Ужасно сте бледа.

— Моля ви — прошепна Попи, а сините й очи бяха потъмнели от мъка, — моля ви, кажете на леля Мелъди, че внезапно ми е прилошало… и че съм се върнала в хотела…

— Защо да не я извикам — попита той, още по-разтревожен.

— Не! Не, моля ви. Ще се оправя съвсем скоро… Не искам да развалям забавленията им…

Меките кадифени поли на роклята шумоляха около нея като гълъбови криле, докато тичаше по стълбите. Най-после излезе на улицата, на чист въздух.

 

 

— Попи. Попи, будна ли си?

Тя стисна очи по-силно. Преструваше се, че спи, а Ейнджъл се суетеше тревожно около нея.

— О, боже! — плачеше Ейнджъл. — Моля те, кажи ми, че си добре, Попи!

— Къде е тя? — попита леля Мелъди, като се втурна в стаята. — Мило момиче, сега чувстваш ли се по-добре? Какво има? Отравяне с храна, обзалагам се, не може да се има доверие на тези чуждестранни блюда…

Попи уморено седна в леглото. Нямаше смисъл да се преструва на заспала, защото леля Мелъди викаше толкова силно, че би събудила и мъртвец.

— Сигурно е от нещо, което съм яла — каза тя едва чуто. — Сега вече съм добре. Само главата ме боли.

Беше вярно. Главата наистина я болеше, но болката не можеше и да се сравнява с болката в сърцето й. Но по-скоро би се оставила да я ранят на бойно поле, отколкото да си позволи да умре от раната, нанесена й от Фелипе. А най-ужасното беше, че и да искаше, не можеше да умре. Щеше да живее и трябваше да носи болката до края на живота си.

— Но ти изглеждаш ужасно, дете! — възкликна леля Мелъди. — Ще говоря с управителя и ще го помоля веднага да доведе лекар.

— Не! Не, моля те! — извика тя. — Уверявам те, лельо Мелъди, аз съм съвсем добре.

— Но видът ти говори друго. Чудя се дали няма да е по-добре да напуснем Венеция, както бяхме планирали. Горещината не се отразява добре на здравето ти.

— О, лельо Мелъди, ти обеща — извика Ейнджъл, силно възбудена. — Не е ли чудесно, Попи? Ще останем още малко! Фелипе Ринарди — барон Ринарди — обеща да ни покаже града. „Неговия град“, както казва той, и, според думите му, той притежава доста неща тук. Два замъка. Попи, и прекрасна вила с лозя и поля. Дори ни покани да му погостуваме при чичо му Умберто. Фелипе ще наследи всичко, когато чичо му умре.

— Ти май доста се интересуваш от него! — заяви възмутено леля Мелъди. — Трябва да призная обаче, че той наистина е много очарователен, а напоследък на вас ви беше май доста скучно. — Тя отново погледна разтревожено Попи. — Ако си сигурна, че си добре, аз ще си легна. Тези крака ще ме убият! — Тя изу тесните си тъмночервени обувки и тръгна към вратата. — Лека нощ, момичета! — извика весело. — Утре ще бъде чудесен ден!

— О, Попи! — извика Ейнджъл, когато вратата се затвори след нея. — Фелипе е прекрасен, мисля, че вече съм влюбена! — Тя се хвърли на леглото, смееше се и риташе във въздуха. — А си мислех, че ще бъде разхищение да облека парижката си рокля! Фелипе е много романтичен и тя произведе очаквания ефект и върху него. Лицето му е изпито и много интересно, Попи, като че ли е музикант, който гладува през повечето време. Само да можеше да видиш как ме гледа — като че ли съм единственото момиче в целия свят! О, той е чудесен, чудесен! Момчетата от Санта Барбара са истински деца, сравнени с него. Не мислиш ли, че е красив, Попи? Забеляза ли, че очите му са зелени? О, мисля, че съм влюбена!

Попи обърна лице към стената и стисна зъби, за да не заплаче — така, както правеше преди години, когато татко не се връщаше.

— Попи. Не се ли вълнуваш заради мен? — попита Ейнджъл тревожно. — О, каква съм егоистка! — каза тя внезапно.

— Бедната ти глава! Почакай, ще донеса студена кърпичка. — Тя потопи една ленена кърпа в студена вода и я постави на челото на Попи. — Сега ще се почувстваш по-добре, обещавам ти — каза тя. — О, Попи! — въздъхна дълбоко след минута. — Най-после, ще бъде толкова забавно!

Попи нямаше нужда от студени компреси. Вече беше студена като лед. Изречените от нея лъжи още звучаха в ушите й. Чуваше и името Попи Малъри, произнесено в мига на официалното й запознанство с Фелипе — това омразно, причиняващо й болка, срамно име! „Попи Констант“ не съществуваше. А ето, че нямаше да се превърне, както си беше мечтала, и в Попи Ринарди. Фелипе беше избрал Ейнджъл. А и как един мъж би могъл да устои на Ейнджъл? Тя беше толкова красива и носеше името Констант.