Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (59)

Глава 59

1932, Италия

Врагът на Франко беше направил плановете си добре. Понякога отмъщението се забавяше с години, но това не означаваше, че за него е забравено.

На главните в Семейство Малвази им бяха необходими само няколко часа, за да открият кой е извършителят и да нанесат ответен удар. Тялото на Доктора беше открито в залива на Неапол. Белегът, който прорязваше лицето му от окото до устата караше лицето му да изглежда още по-гротескно в смъртта. Бяха го изгонили от семейство Малвази преди двайсет години, защото Франко го беше обвинил в ненужно насилие. Той беше чакал търпеливо да се образува пролука в охраната на Франко. И най-сетне я беше намерил.

Доктора от години имаше свой човек във вилата на Франко и му плащаше извънредно добре. Знаеше за всяко движение на Франко. И когато научи, че той ще пътува сам, беше разбрал, че това е неговата златна възможност. А когато шпионинът му беше казал, че хората на Франко ще го чакат на пътя извън Генуа, той беше решил да направи засадата си още по-напред. Дъждът му беше помогнал да осъществи плана си. Единствената му грешка беше, че не знаеше кой е на кормилото. Предполагаше, че Франко ще пътува на мястото до шофьора, и нататък беше насочил куршумите си.

Франко си помисли, че това е краят. Един куршум одраска главата му, стъклата се разхвърчаха на всички посоки. Почувства паренето на метал в гърдите си и чу как Попи извика до него. Колата излезе извън шосето. Като се бореше с разкъсващата го болка, той успя да я спре и така да се предпази от преобръщане. Чак сега си спомни, че чу как гумите на друга кола бяха изскърцали при бясното й потегляне. Нападателят си беше отишъл, сигурен, че е свършил работата си докрай. Всичко утихна, нощта му се стори още по-черна. Отпусна се на кормилото и загуби съзнание.

Когато се свести, усещаше само болката в дробовете си и стичащата се по ръцете му кръв. После се сети за Попи.

— О, господи, какво й причиних — изплака той. Протегна ръка и докосна нейната. Тя беше топла и лепкава. От кръвта, сети се той. Запали фаровете и успя да я види, но с цялото си сърце пожела да не беше го правил. Тя седеше свита — така, както когато дремеше. Когато се беше обърнала към него, за да го попита дали фаровете не трябва да бъдат угасени, куршумите бяха пронизали дясната страна на главата и тялото й. — О, мила моя, любима! — нададе стон той и докосна красивата й коса, напоена с кръв. Постави длан на гърдите й и долови слабото биене на сърцето й. Беше още жива, но се нуждаеше от помощ, и то незабавно.

Франко излезе със залитане от колата и се огледа диво в нощта. Дори врагът да го дебнеше, той пет пари не даваше. Трябваше да спаси Попи. Отвори вратата от нейната страна и притисна носна кърпичка до раната на главата й, за да спре кръвта. Болката в гърдите му беше разкъсваща, но той взе Попи на ръце и излезе на шосето.

Охраната на Франко беше миля по-нататък, до чакащата го кола. Хората му чуха стрелбата, скочиха в колата и потеглиха, без светлини, към мястото, откъдето бяха дошли изстрелите. Истинско чудо беше, че не прегазиха Франко, когато той изскочи на шосето пред тях.

— Помощ! — извика той и затича към тях. — Помогнете й, моля ви, помогнете й!

Франко имаше две рани в главата, но и в двата случая куршумите само бяха одраскали черепа, без да проникнат вътре. Екип опитни хирурзи работиха четири часа, за да отстранят парчетата кост, попаднали в главния мозък. Друг екип специалисти отстраниха куршума от левия му бял дроб. Само след няколко дни, целият бинтован и много слаб още, той седеше в леглото и питаше за Попи.

— Тя е сериозно ранена — казаха му. — Само времето и господ ще кажат какво ще стане с нея.

Един куршум се беше забил в дясната половина на мозъка й — не много дълбоко, но все пак достатъчно. Дясното рамо и дясната й ръка също бяха простреляни, но не бяха засегнати жизненоважни органи. Все още не се знаеше до каква степен е увреден мозъкът й. Не му позволяваха да я види. Той нареди да поставят охрана пред вратата й, но сестрите се противопоставиха. Не се опитаха обаче да отстранят охраната пред вратата на Франко, защото разбираха, че е много рисковано.

Когато две седмици по-късно изписаха Франко, Попи още не беше отворила очи. Той отказа да напусне болницата, докато не се увери, че тя ще се оправи.

— Но, синьоре — протестираха сестрите и лекарите, — не можете да останете, ще имаме нужда от стаята ви.

— Оставете ме — отговори той — и ви обещавам, че следващата година болницата ще има ново крило с поне стотина стаи!

Минаха още три седмици и Попи отвори очи. Той седеше до леглото и я гледаше с тъга и копнеж.

— Франко? — попита тя. Гласът й беше слаб и дрезгав, но го беше познала.

Франко й се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, Попи. Ще видиш, всичко ще се оправи. Скоро ще бъдеш по-добре. И ще имаш всичко, което пожелаеш. Трябва само да ми кажеш.

Тя се усмихна и каза една-единствена дума.

— Гардении.

Той напълни стаята й с гардении, а сестрите започнаха да се оплакват, че получават главоболие от аромата им. Ден след ден, състоянието на Попи се подобряваше, но щеше да мине дълго време — месеци и може би дори година, — преди тя да се възстанови напълно. Франко поръча специална линейка и я премести в частна клиника в Неапол. Всеки ден й носеше подаръци и говореше с лекарите за нейното състояние.

— Госпожата е имала късмет — казваха лекарите. — Куршумите не са засегнали особено важни части на мозъка. Няма да остане парализирана. Но паметта й е засегната. Все още не знаем до каква степен. Между другото, тя не помни нищо за катастрофата. Мисли, че колата се е подхлъзнала заради дъжда и че на кормилото е била тя. Ще бъде по-умно да не й казваме какво всъщност се е случило.

Попи се възстановяваше по-бързо, отколкото лекарите бяха предвидили, и след два месеца й казаха, че може да се върне у дома. Франко седна до леглото й. Желаеше да я задържи при себе си завинаги. Или поне още една седмица. Но беше време да я остави да си иде.

— Какво искаш да правиш? — попита я той.

Тя му се усмихна и отново заприлича на малко момиче.

— Ще се прибера у дома — отговори му простичко.

— В Монтеспан?

— Монтеспан? Разбира се, че не. Във вила Кастелето. — Тя смръщи вежди, озадачена. — Не е ли там домът ни, Франко?

Той кимна сериозно.

— Предполагам, че да.

— Винаги съм мислила за него като за свой дом — каза тя, объркана. — Но пък тези дни съм така объркана по отношение на толкова много неща, че…

— Да, вилата е твой дом. Попи. Дотогава, докато ти го желаеш. Ще ти дам всичко, което искаш.

Изведнъж очите й отново станаха разумни, тя го погледна и попита:

— А мога ли да имам теб?

Той се усмихна.

— Това е единственото нещо, което съм принуден да ти откажа.

— Значи ще си кажем довиждане, Франко?

— Да, този път е само довиждане.

Тя като че ли не го чу.

— Но аз трябва да отида първо в Монтеспан! — извика. — Да прибера Лучо! Бедният, милият Лучо, как можах да го забравя. И трябва да видя дали Роугън не се е върнал.

— Роугън?

Тя го погледна прикрито, с присвити очи.

— Какво — измърмори неясно. — Бедният Лучо, сигурно е много самотен! Ще си го взема и двамата ще отидем да живеем във вилата. Завинаги. — Тя му се усмихна нежно. — В тази дума, „завинаги“, има нещо толкова хубаво, нали, Франко?

Той я погледна тъжно. В един момент тя беше старата Попи, а в следващия мислите и спомените й убягваха, тя ставаше разсеяна и далечна. „Дано господ ми прости — помоли се мълчаливо той — за онова, което й сторих.“