Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (42)

Глава 42

1904, Франция

Лучо разпери щастливо криле, а после разроши перата си. Радваше се на августовската слънчева светлина и наблюдаваше Попи, която сложи перлите на врата си и се огледа в огледалото.

Беше непоносимо горещо. Всички бяха избягали във вилите си на крайбрежието и Париж беше безлюден. Попи беше дала един месец почивка на момичетата и мислеше да отиде в Марсилия при Нета, обаче Нета беше във ваканция с поредната си любов — търговец на текстил от Тулуза. Така че Попи беше самотна и доста отегчена. Чувстваше се почти съвсем сама в целия град. Но днес се беше събудила с определено решение.

Огледа отражението си в огледалото. Беше облякла синя рокля — за първи път от много години насам смени сивото — и изпитваше чувството, че е захвърлила траура. В един луд миг, вдъхновена от слънчевата светлина и ясното синьо небе, си беше купила набързо цяла дузина рокли във всички цветове на дъгата.

— Днес се чувствам като малко момиченце, Лучо — каза тя усмихната и го целуна по меката главица.

Колата я чакаше пред входната врата. Беше същата като на Симон Лалаж, само дето Попи беше отказала да си вземе шофьор. Попи, застанала над кормилото на огромната кола, беше предизвикала още една сензация в Париж.

Половин час по-късно тя се разхождаше по едно пустеещо парче земя в село, южно от града, и слушаше продавача, който хвалеше красотата му.

— Не ставайте смешен — сряза го остро тя. — Нито селото, нито парчето земя, са красиви. А цената, която искате е много висока. Само глупак като мен би изявил желание да я купи, така че е по-добре да вземете онова, което ви предлагам, и да приключваме. Ако не… — Тя сви безгрижно рамене. — Ще си купя земя другаде.

— Петнайсет хектара, мадам. На тази цена? — попита мъжът отчаяно.

— Петнайсет хектара — каза твърдо тя.

— Но това е грабеж посред бял ден — въздъхна той.

И все пак я поведе към офиса си. Попи подписа със замах документа, който й даваше правото на собственост и който беше точно за сумата, която тя си беше определила предварително.

„Разбери към кои край ще се разраства градът — беше й казал Франко Малвази. — Изучи плановете на сградите, железопътните линии, нуждата от индустрия, а после си купи парче земя на пътеката, по която ще тръгне градът.“

По-късно, когато се върна да разгледа земята сама, Попи въздъхна от задоволство при далечния изглед на парижките покриви. Беше направила първата си застраховка за бъдещето, когато вече нямаше да й се налага да бъде „мадам“.

Рано привечер тя паркира колата пред входната врата на къщата си. Прозорците на стаите й бяха отворени, но въздухът все още беше много тежък. Не подухваше дори лек ветрец. Тя отново се почувства самотна и си поръча лека вечеря и бутилка шампанско, с което да отпразнува покупката. Реши да седне в малкото дворче, в което имаше фонтан, и където, ако затвореше очи, се чувстваше като в двора на семейство Констант отново дете. Като че ли всеки момент сребърното звънче на Розалия щеше да я извика на вечеря. Самотата я обгърна толкова плътно, че тя потрепери. Макар и отдавна позната, тя все пак беше страшна.

Беше се облегнала на отворената врата, с наклонена на една страна глава и затворени очи, когато Франко влезе. Стори му се, че мислите й са няколко мили оттам.

— Не е хубаво да пиеш сама — каза той осъдително.

Попи възкликна тихо и втренчи очи в него, така изпълнена с щастие, че го вижда, че й идеше да заплаче.

— Чувствах се толкова самотна — прошепна тя — и ето, че ти дойде.

Той взе дланта й в своите две топли длани и я поднесе към устните си.

— Да приема ли тогава, че шампанското е тук, за да отпразнуваме моето пристигане? — попита той с обичайната си усмивка.

Тя поклати глава.

— Исках да отпразнувам покупката на първото си парче земя. Днес последвах твоите съвети.

— Тогава ще вдигнем тост за твоя успех.

Тя се усмихна, без да откъсва очи от неговите. Чувстваше се така замаяна и останала без дъх, като че ли вече беше пияна. Отпиха от виното все още без да откъсват очи един от друг. Зад тях Лучо нервно крачеше по пръчката и тракаше ядосано по нея с клюна си.

— Бедният Лучо, не сме те забравили — каза Попи и се засмя. Магията се разкъса, но папагалът все още не беше доволен, гледаше гневно Франко.

— Знам един малък селски хан по пътя за Рамбуле — каза Франко. — Сервират такава храна, каквато никога не си опитвала. Какво ще кажеш да оставим за малко този задушен град и да се насладим на една хубава вечеря сред природата?

— Но… Много е късно, а и трябва да се преоблека…

— Мястото е непретенциозно и можеш да дойдеш така, както си. Ти си красива във всички дрехи. Моля те, ела…

Лучо закрачи още по-ядосано по пръчката, а Попи сложи дланта си в тази на Франко и двамата излязоха от стаята.

— Попи сага. Попи cherie, Попи darling — викаше след тях Лучо. — Попи, Попи, Попи…

 

 

Ханът беше малък и притежаваше скромен чар. Помещенията бяха ниски, а прозорците — дълги. През тях влизаше благоуханната и топла нощ, ароматът на сено и рози. Дъщерята на съдържателя им сервира сьомга, току-що уловена в близкия поток, и салата, набрана направо от градината, а сам съдържателят дойде да налее вино в чашите им. Попи погледна Франко през масата, на която бяха поставени няколко свещи.

— Чувствам се като пияна от чистия въздух. — Тя се усмихна. — Забравила съм неговия мирис…

— Работиш прекалено много — каза той, смръщил вежди. — Позволила си на къщата да се превърне в целия твой живот.

— Но аз наистина нямам друг живот — отговори тя, изненадана. — Какво друго бих могла да правя?

Той не отговори, просто повика келнера и поръча още вино. По-късно, докато се разхождаха в градината, той каза:

— Защо не си купиш къща в провинцията, която да бъде твое убежище? Виж само колко се зарадва тази вечер на чистия въздух, на лятната красота, на простотата. Имаш нужда от контраста между града и селото, Попи, ако искаш да запазиш разсъдъка си.

— Нямам никого, с когото да споделя къщата и живота в провинцията — отговори тя.

Франко сложи ръцете си на раменете й и я обърна към себе си.

— Сподели ги с мен. Попи. Остави ме аз да купя къщата, тя ще бъде наше убежище, място, където ще можем да избягаме, да се скрием от моя и от твоя свят. Никога не съм казвал такива думи на жена, кълна ти се, Попи. Попи, аз те обичам. Толкова отдавна исках да ти го кажа, но трябваше да чакам да заздравеят раните ти. О, да — добави той, сериозен, — аз знам всичко за теб, знам коя си и откъде си… всичко.

Попи закри устата си с ръка и се втренчи в него.

— Как тогава е възможно да ме обичаш? — възкликна тя. — В моя живот има неща, които са толкова ужасни, че не могат да бъдат разказвани.

— Значи сме равни — отговори тихо той. — И в моя живот има ужасни неща, за които не бих искал да говоря. Но единственото, което има значение, е, че те обичам. Попи, ако ми кажеш, че и ти ме обичаш, ще бъда най-щастливият човек на земята.

— Не знам — прошепна несигурно тя. — Не знам какво е любовта. Мислех си, че знам, но съм сгрешила. Дали онова, което изпитвам към теб… е любов, Франко?

— Надявам се, мила — каза той и я взе в прегръдките си.

Устните й бяха меки и послушни под натиска на неговите. Стори й се, че тялото й е безтегловно и безволево, когато той я притегли към себе си. А на него му се искаше да може вечно да я целува така.

Когато той откъсна устните си от нейните, Попи го погледна с блестящи от копнеж очи.

— О, да, аз те обичам, Франко — прошепна тя. — Наистина те обичам.

— Тогава остани с мен тази нощ — прошепна той в отговор. — Позволи ми да те любя, Попи.

— Страхувам се. Не знам нищо за „любовта“.

— Ще започнем от самото начало — каза й той. — Няма да има лоши спомени, само ти и аз в стаята, с отворени към звездите прозорци. О, Попи, толкова много те обичам, обещавам ти, че щете направя щастлива.

По-късно, горе, в чистата стая с простото дървено легло и обикновени бели памучни чаршафи, той й помогна да се съблече. Толкова внимателно махаше всяка дреха от стройното й тяло — все едно че разкриваше предмет на изкуството. Милваше я нежно, засипваше я с ласкави думи и комплименти, докато тя не започна да се топи в ръцете му. И докато лежаха голи под хладните памучни чаршафи, нейното тяло започна да отговаря на опитните му ласки, да тръпне от непозната досега страст. И най-после той влезе в нея и тя стана негова.

И всичко беше такова, каквото Попи си го представяше — тя се носеше на крилете на орела високо, високо в небето. И разбра, че такава е истинската любов.

 

 

На следващата сутрин, докато пътуваха към Париж, замаяни от щастие, Франко каза ентусиазирано:

— Ще търсим заедно нашата къща в провинцията, ще бъде истинско приключение. — Погледна към Попи, но тя гледаше право пред себе си, смръщила вежди. — Да не би да си получила главоболие от горещината?

— Не — каза тя. — Просто се питах кога ли ще използваме тази къща. След като аз съм в Париж, а ти — в Неапол? Просто няма да стане. — Тя го погледна с надежда с крайчеца на едното си око. Очакваше той да се съгласи с нея, да й каже да зареже живота си в Париж, да се омъжи за него и да отидат да живеят в Неапол.

— Разбира се, ще идвам до Франция — отговори той спокойно. — А и без това е време да си намериш собствено местенце, където да можеш да се криеш от хората и напрежението. Не искам да се преуморяваш от работа.

Попи въздъхна.

— Разбирам — каза тя едва чуто. — Това не ми се струва много за двама души, които се обичат, нали?

— Съжалявам, Попи — каза той и я изгледа остро. — Не мога да зарежа бизнеса си. Трябва да бъда в Неапол.

— А аз трябва да бъда в Париж — каза тя. — И това е.

Франко я погледна пак и този път прочете мислите й.

— Това не означава, че не те обичам или че не искам да бъда с теб. Просто бизнесът изисква да бъда в Неапол.

— Тогава защо аз да не дойда при теб? — попита тя нетърпеливо. — Защо да не зарежа „Номер шестнайсети“ и да не заживея с теб? — Не спомена думата „женитба“ направо, защото беше много горда да го предложи първа, а и не беше сигурна, че той е готов да го направи.

— Това също не може да стане — каза той дрезгаво. — Животът ми там е отделно нещо. Не ме питай защо, просто ми повярвай. Обичам те, Попи, наистина те обичам. Не мога да живея без теб. Но и двамата сме хора на бизнеса, така че, нека използваме всичкото си свободно време и му се насладим.