Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (37)

Глава 37

1903, Франция

Франко Малвази седеше в луксозния си двуместен закрит автомобил марка „Мерцедес“, един от първите, които Марсилия въобще виждаше, пушеше цигара и мислеше за външния вид на къщата, в която беше заведението на Попи. Тя изглеждаше като всеки добре поддържан провинциален дом, но Франко знаеше, че заведението е най-добре управляваният бордей в целия юг. Беше дошъл, за да разбере защо е така. Не искаше да си купува женско тяло. Беше прекалено придирчив за такива неща. Но се интересуваше от всеки процъфтяващ бизнес и от хората, които успяваха да постигнат това. А онова, което особено много го заинтригуваше в случая, беше самата Попи — негримирана, недостижима, истинска дама.

Захвърли вече изпушената цигара в калта и излезе в дъждовната вечер. Докато вървеше по улицата, хвърли изпълнен с възхищение поглед към колата си. Той беше човек, който притежаваше много неща, но тази кола му доставяше особено удоволствие. Един огромен портиер му отвори, огледа го критично и му позволи да влезе. Камериерка, облечена в специална униформа, пое палтото му и учтиво го попита дали е идвал и друг път. Когато отговори с „не“, тя му каза да почака. Попи щяла да го приеме след минута.

Озадачен и развеселен, Франко закрачи неспокойно по червения килим и започна да разглежда картините, които покриваха стените от пода до тавана. Той беше познавач, имаше собствена колекция от картини. Тези тук бяха евтини, някои от тях дори аматьорски, но си личеше, че купувачът има добър вкус. От полупритворената врата вляво се чуваха звуците на соната от Шопен, изпълнявана на пиано, и приглушени разговори. Той любопитно надникна. Из цялата къща имаше огромни вази с букети свежи цветя, чийто аромат се смесваше с дискретния аромат на различните парфюми. Няколко двойки седяха по диваните, говореха тихо и пиеха шампанско. Добре облечени, привлекателни момичета се мотаеха около бара и разговаряха с шикозната русокоса дама зад него. В далечния край на салона друго момиче държеше ръката на сивокос мъж, който беше заспал до камината. Красивото момиче, седнало зад пианото, започна да свири творби на Паганини, приятно и мило усмихнато. Дребничка камериерка се суетеше наоколо и предлагаше сандвичи с омари и сьомга. Като се изключеше барът и фактът, че всички момичета бяха особено привлекателни, сцената можеше да мине и за провинциално парти.

— Синьор Малвази.

Франко се завъртя. Чувстваше се като малко момче, заловено от директорката.

— Извинете — каза той. — Бях любопитен…

— Естествено — отвърна Попи и го въведе в кабинета си. — Всички изпитват любопитство по отношение на заведението на Попи. Може ли да попитам кой ви препоръчва, мосю?

Той я наблюдаваше, за да види реакцията й, когато каза:

— Мосю Нобел…

В ясно сините й очи нищо не трепна. Тя отвори книгата и си записа името му. Папагалът литна от пръчката и кацна на бюрото й. Очите му приличаха на топази.

— Разбирате какви са правилата тук, нали, синьор Малвази — каза спокойно Попи. — Наша първа грижа са момичетата ни. Но, разбира се, като предпазваме тях от беди, ние облагодетелстваме и клиентите си. Момичетата са не само хубави, но и интелигентни и очакват да се държат с тях като с дами в салона. Горе, когато са насаме с клиента — тя сви рамене, — важат уговорките, направени между двете страни. Само едно предупреждение — никакво насилие. Сигурна съм, че сте чули всичко това от мосю Нобел, но наистина спазваме правилата, които сме наложили. Очевидно е, че не допускаме случайни хора тук, а онези, които допускаме до „клуба“ си, се съгласяват да отговорят на няколко въпроса… Вашето име, възраст, адрес и бизнес.

Франко я изучаваше, развеселен и озадачен, докато тя чакаше отговора му. Не можеше да е на повече от двайсет и три, двайсет и четири. Беше фатално привлекателна в роклята си от гълъбовосиво кадифе, но ръководеше бордея си с ентусиазма на аматьор.

— Не питате ли прекалено много? — усмихна се студено той. — Повечето мъже не биха се похвалили с това, че са клиенти на бордей. И не биха искали имената им да са записани в някаква си книга, където всеки може да ги види.

Попи ядосано затвори дневника, подвързан с кожа.

— Ние смятаме заведението си за клуб, а не за бордей — натърти думите тя. — Някои от клиентите ни идват тук още от момента на откриването преди три години. Те знаят, че могат да ни имат доверие, а ние знаем, че можем да имаме доверие на тях. Имената ни трябват, за да защитим клиентите, а и момичетата. Ако нещо се случи на някое момиче, ще държим отговорен клиента. В тази книга са записани имената на някои наистина важни и влиятелни хора, синьор Малвази, но ви уверявам, че само аз мога да ги видя.

Седеше изправена зад дъбовото бюро, скръстила ръце, и преценяваше мъжа пред себе си. Беше среден на ръст, широкоплещест, но строен. И много добре облечен. Лицето му беше фино, очите — тъмни и пронизващи. Челото му беше леко набръчкано, слепоочията — побелели, но тя беше сигурна, че не е на повече от трийсет години.

— Ако наистина ви препоръчва мосю Нобел — каза тя накрая, — вие би трябвало да знаете какви са правилата тук.

Той кимна.

— Трябва да призная, че съм тук заради нещо повече от празното любопитство или нуждата от жена. Тук съм, защото вие ме заинтригувахте.

— Аз? — попита Попи, изненадана, и бързо добави: — У мен няма нищо, което би могло да ви заинтригува, синьор Малвази. Все още ли искате да останете? Или предпочитате да не отговаряте на този въпрос? Бих ви разбрала, ако вече нямате желание.

Франко си взе една цигара и почука с нея по капака на сребърната табакера.

— Разрешавате ли? — попита той.

Попи поклати глава.

— Можете да пушите в салона — каза тя. — Но не разрешавам в моята стая. Не ми харесва миризмата на тютюна.

Той кимна и остави цигарата в табакерата.

— Значи, „мадам“ Попи, вие сте човек на принципите. Струва ми се, че знаете какво точно искате от живота, макар да сте още много млада.

Тя побесня. Странно, но този мъж беше успял да надникне зад бариерите, така старателно издигани от нея между себе си и останалия свят. Блъсна стола си назад и каза гневно:

— Синьор Малвази, личният ми живот си е само мой. И макар да не сте първият, който се е опитал да проникне в него, никой още не е успял. Страхувам се, че трябва да ви помоля да си вървите.

— Нямам намерение да надничам в личния ви живот — каза спокойно той. — Всъщност точно обратното. Интересува ме вашият нюх да водите бизнеса.

Попи разклати сребърното звънче, за да извика портиера.

— Вашите размишления не ме интересуват — отговори ледено тя. — Майкъл ще ви заведе до вратата.

— Чух, че имате амбиции — продължи да говори Франко, без да обръща внимание на здравеняка, който беше застанал до лакътя му. — Дойдох да ви направя бизнес предложение. — Той се изправи с въздишка. — Но щом не се интересувате…

Попи гледаше втренчено в гърба му, докато той вървеше към вратата. Беше докоснал чувствителна струна — бизнесът беше единственото нещо, от което тя сега се интересуваше, но не беше отишла по-далеч, отколкото беше преди три години…

— Почакайте, синьор Малвази — извика тя. — Само минутка! Искам да чуя предложението ви. Разбира се, не вярвам, че нещо, което ще кажете, ще ме заинтересува — добави тя студено, — но все пак ще ви изслушам.

Франко забеляза колко умно тя си възвърна контрола над ситуацията, и се усмихна. Попи беше не само красива, но и много умна, помисли си той. Това му достави удоволствие, но ако беше честен към себе си, трябваше да признае, че е омагьосан от червената й коса и бялата като алабастър кожа и тези фатални сини очи, които светнаха само като чуха за бизнес.

— Справяте се много добре, като се има предвид, че предприятието ви е малко — каза той. — Сигурен съм, че за вашата партньорка, Нета Ноаре, това е достатъчно. Но за човек като вас, Попи, за човек, който знае, че в живота може да се постигне много повече… — Той махна с ръка — жест, който обхвана цялата стая. — Може ли това да ви задоволи? — Той изчака, но тя не отговори. — Мисля, че вие сте много умна млада жена, Попи Малъри — каза той и лукаво допълни: — Вашето минало не ме интересува. Но бъдещето ви — много.

Попи се изчерви. Питаше се, доста нервна, какво ли иска да каже… Нейното минало… Не беше възможно този мъж да знае нещо за него. Франко се наведе по-близо към нея през бюрото. Гледаше я право в очите.

— Мисля, че можете да се справите и по-добре, Попи Малъри — каза той тихо, — много по-добре. Вие сте различна. Вижте само какво създадохте тук. И двамата знаем какво бихте постигнали, ако парите не бяха проблем.

— Какво искате да кажете?

— Мила моя — каза той шепнешком, — предлагам ви възможността да отворите такава къща на една от най-хубавите улици в Париж. Предлагам ви известност и богатство. Лично аз съм готов да ви окажа подкрепа.

Известност и богатство… Думите висяха във въздуха между тях, очите й светеха възбудено. Собствена къща в Париж.

— И какво искате в замяна — попита тя, изведнъж върнала се на земята.

— Искам само възвръщаемост на собствения си капитал. Ще бъде бизнес партньорство. Ще ми съобщите решението си утре по обяд. Елате в ресторант „Жарден“ в един и петнайсет — каза той, бутна стола си назад и тръгна към вратата.

— Не мога да го направя! — възкликна Попи. — Аз никога…

— Не излизате на обществени места. — Франко се усмихна. — Тогава, не е ли време да започнете? Как иначе очаквате, че ще се разнесе славата ви?

— Почакайте! — извика тя, когато той хвана бравата на вратата. — Кой сте вие?

— Нека просто да кажем, че съм приятел — отговори той. Махна й с ръка и си тръгна.

 

 

Ресторант „Жарден“ беше най-модерният в Марсилия и Попи беше доста нервна. Носеше копринена рокля в обичайния за нея сив цвят и весела розова шапка, която беше купила тази сутрин. Шапката имаше малък воал. Розовото правеше косата й да изглежда с прасковен цвят, а сините й очи — загадъчни.

— Синьор Малвази ви очаква, мадам — каза й метр д’отелът и я поведе през претъпкания ресторант.

Франко седеше до прозореца. Пред него имаше бутилка шампанско. Попи си помисли, че той изпъква сред останалите.

— Много сте очарователна, Попи — каза той и взе ръката й, а тя се изчерви. Чувстваше любопитните погледи, обърнати към тях, и нервно се питаше дали хората знаят коя е тя.

— Позволих си свободата да поръчам шампанско — каза Франко, — защото знаех, че ако дойдете, това ще е, за да кажете „да“. Разбира се, ако греша, ще ми остане възможността да празнувам факта, че ще обядвам с вас.

Тя се засмя.

— Прав сте — призна. — Цяла нощ не можах да мигна, защото обмислях предложението ви. Виждате ли, аз съм много привързана към Нета, тя е най-добрата ми приятелка, моята единствена приятелка всъщност — добави тъжно тя. — Като се изключи Лучо.

— Лучо?

— Папагалът… За мен той е повече от обикновена птица. Той ме спаси, той е моят малък лъч светлина, изпратен ми от бога. — Тя отново се изчерви, защото усети, че разкрива твърде много неща. А беше решила да бъде студена, спокойна, строга… Беше решила да играе водещата роля.

— Мога само да съжалявам, че Лучо е бил ваш спасител, а не аз — отговори галантно Франко. — Но може би ще ми дарите второстепенна роля, все пак.

Попи се засмя и удивена, осъзна колко малко се смее напоследък.

— Страхувам се да се разделя с Нета — каза тя. — Сигурна съм, че ще изпадне в различни затруднения и отново ще се окаже на улицата. Има и още една причина. — Той повдигна въпросително вежди, но тя поклати глава и объркана, сведе поглед към чинията си. — Аз… Не мога да ви кажа каква е — прошепна.

— Добре тогава — каза той. — Нета ще дойде с вас.

Попи отпи от шампанското и реши, че Франко има красиви очи — много тъмнокафяви, почти черни, и… Да, те приковаваха вниманието. А комбинацията от младо лице и леко посивяла коса беше много интересна. Тя отново се запита какво ли е причинило бръчките по челото му.

Сервитьорът донесе менюто и Франко загледа колко внимателно го чете тя. Помисли си, че е много млада, че е уязвима, че е дама. А сред многото неща, които той притежаваше, нямаше нито една дама. Тя вдигна поглед към него, усмихната.

— Умирам от глад! — каза. — А вие?

— На колко сте години, Попи? — изведнъж я попита той. Тя се изчерви.

— Всъщност днес навършвам двайсет и три. Днес е рожденият ми ден.

— Двайсет и три — повтори той. — И днес е рожденият ви ден! Значи имаме двоен празник! — Той вдигна чашата си. — Честит рожден ден, Попи!

Изведнъж, тя си спомни рождените дни, когато татко беше с нея и колко много шампанско се пиеше тогава. Но това време й се струваше много, много далеч. Онзи живот беше минало, а настоящето беше тук. Тя беше млада бизнес дама, на път да сключи споразумение, което щеше да й донесе известност и богатство.

Докато обсъждаха работата в Париж, Франко се поздравяваше за блестящата идея. Беше невъзможно да се доближи до Попи по друг начин, защото тя веднага отпращаше всички мъже. Единственият начин беше чрез бизнеса. Идеята му беше хрумнала на момента и, като всичките му идеи, се беше оказала много добра. Нямаше съмнение, че ще му донесе така желаната награда. Нета, която лъскаше чашите, застанала зад бара, погледна Попи със съмнение.

— Но кой е той? — попита тя. — Откъде знаеш, че можеш да му имаш доверие?

— Просто го чувствам — отговори Попи.

— Ха! И колко далеч ще те отведат чувствата ти?

— Но това е различно, няма нищо общо с любовта. Просто бизнес споразумение.

— Нима — попита Нета скептично. — Сигурна ли си, че този Франко Малвази не е омагьосан от сините ти очи? Или от репутацията ти на единствената недостъпна жена, замесена в този бизнес?

— Не бъди глупава, Нета — отговори скромно Попи. — Препоръчва го Жак Нобел.

— Нобел! — възкликна Нета. — Попи, разбираш ли с кого си имаш работа? Нобел е един от хората, които имат най-голяма власт в мафията, покриваща цялото южно крайбрежие!

— Но той е приятен човек — каза Попи, изненадана. — Той е един от най-очарователните ни, винаги загрижени за нас, клиенти. Не вярвам да се забърка в нещо лошо.

Нета въздъхна.

— Понякога се питам дали твоята невинност те предпазва от беди. Обзалагам се, че не знаеш какво представлява мафията! Нали е така?

Попи поклати глава.

— Не, пък и не съм сигурна, че искам да знам — каза твърдо тя. — Искам да запазя невинността си, Нета. Не ме интересува какво прави Франко Малвази. Чувствам, че мога да му имам доверие.

Нета втренчи поглед в нея. Беше силно ядосана.

— Разбира се! — извика тя — Нали той ти предлага всичко, което искаш! Може и да не съм бизнес дама като теб, но знам, че той ще иска нещо в замяна за подкрепата си. Та нали ще му струваш цяло състояние!

— Всичко, което той иска, е възвръщаемост на капитала си — отговори Попи. — Той се възхищава от моя ум и нюх, Нета, не от моето тяло!

— И ти му вярваш! — каза тихо Нета. — Е, виждам, че вече си решила. Но ще ми е мъчно, когато заминеш.

Попи я погледна, изненадана.

— Това означава ли, че няма да дойдеш с мен?

Нета сви рамене.

— Тук ми харесва, приятелите ми са тук, бизнесът ми процъфтява. Как бих могла да зарежа всичко заради Париж, когато знам, че не съм създадена за големите неща! Ще имаш нужда от момичета, по-умни от мен, Попи, в твоята парижка „къща“.

— Но, Нета, аз имам нужда от теб! — проплака Попи. — Нима не разбираш? Не бих могла да се справя сама, не знам нищо за секса! Винаги ти се грижиш за тази страна на нещата!

— Е, тогава, не мислиш ли, че е време и сама да разбереш нещо — извика Нета, ядосана. — Само заради един-единствен случай си готова да пропилееш живота си! О, знам, че не си като мен и останалите момичета, но ти не си разрешаваш дори да се срещаш с мъже, камо ли да се влюбиш в някого! — Тя въздъхна.

— Не ме интересува любовта — отговори Попи и я погледна умолително. — Искам да дойдеш с мен в Париж. Ти си най-добрата ми приятелка, Нета. Имам само теб и Лучо. Моля те!

— Слушай, малката — каза Нета, хвана я за раменете и я погледна право в очите. — Аз знам къде ми е мястото. И то е тук. Ти си различна, винаги си била прекалено добра за нас. Този път нямаш нужда от мен, Попи, ще се справиш по-добре сама. Вярвай ми, имаш всички необходими качества. Не аз превърнах това място в такъв успех. Без теб, това щеше да бъде обикновен бордей. Така че, желая ти късмет, приятелко моя. И помни, внимавай с Франко Малвази!

 

 

Нещата на Попи бяха опаковани. Тя беше готова за заминаване. Огледа се замислено из стаята, която беше неин дом в продължение на три години. Беше вдъхнала на тези стени живот, а ето, че те вече изглеждаха тъжни и празни — като че ли никой не беше живял тук. Лучо пърхаше неспокойно в клетката си и тя се обърна към него, за да го успокои.

— Ние ще харесаме Париж, Лучо — увери го тя. — Всичко ще бъде просто чудесно.

Но ръката й трепереше, когато вдигна клетката, защото беше уплашена толкова, колкото и той.

— Сигурна ли си, че това искаш — попита я тревожно Нета. — Ти отвори тази къща заради мен. А сега ще бъде различно. Няма да има връщане назад, Попи. Завинаги ще си останеш „мадам“.

Мадам! Думата плашеше Попи и тя погледна несигурно приятелката си — момичето, което я беше приело в дома си, което се беше грижило за нея, което й беше помогнало, без да задава въпроси и без да я съди. За миг изпита колебание, но после си спомни чувството за безпомощност, което беше изпитвала по целия път от Италия до Южна Франция, когато внезапно беше разбрала, че е никой и никой пет пари не дава за нея. Спомни си огъня в тъмните очи на Франко Малвази, когато й беше казал: „Аз се интересувам от вашия бизнес нюх…“. И вдигна гордо брадичка.

— Аз вече съм „мадам“, Нета — каза тя. — Открих, че това ми харесва повече, отколкото да бъда никой. Освен това — добави тя, весело усмихната, — време е да спечеля богатство, за да не бъда застрашена никога вече да се превърна просто в никой.

Но докато седеше сама във влака, с уплашения Лучо до себе си, тя се питаше как точно ще подхване работата този път.