Елизабет Адлър
Богатите ще наследят (14)

Глава 14

Каралдо седеше сам в кабинета на голямата празна къща в Белгрейвия. Беше в Лондон от четири дни и все още не беше взел решение как да постъпи. Преди мислеше просто да предаде „Реноар“-а на лондонския си клиент и да отпразнуват покупката с обяд в някой изискан ресторант, а после да отлети за Венеция за рождения ден на Ариа и техния годеж, но съобщението за издирваната наследница на Попи Малъри не му излезе от главата през целия ден. Беше като разяждаща болка, която отказваше да си отиде. Обмисли дали да не позвъни на Франческа и направо да попита какво мислят да правят, но се страхуваше от отговора. Това не беше дълбокият физически страх, който изпитваше като дете, нито страхът от насилие, който изпитваше по-късно, когато обстоятелствата се бяха променили. Този страх беше по-неуловим, но много по-страшен.

Франческа би предявила претенции към парите на Попи и той дори знаеше как би могла да го направи. Но беше сигурен, че не би искала да го загуби и като съпруг на дъщеря й — за Франческа две богатства бяха по-добре от едно. Но ако Ариа имаше друга възможност, тя нямаше да се омъжи за него. Той имаше две възможности за действие: да стои спокойно и да чака съдбата да се разпореди или да вземе мерки Ариа никога да не може да докаже, че е наследницата на Попи Малъри.

Беше се обадил в палацо Ринарди, след като беше прочел обявата. Баронесата не била вкъщи, осведоми го кисело Фиамета, Ариа също била излязла и не знаела кога ще се върнат.

— Предайте им, че спешни дела ме задържат в Лондон — беше казал той — и че ще се върна по някое време другата седмица. И кажете още на Ариа, че много съжалявам за вечерята, на която щеше да бъде обявен нашият годеж, но че след като чакахме толкова дълго, бихме могли да почакаме някой и друг ден.

А после се беше обадил в един цветарски магазин и беше поръчал шест дузини бели рози, които да изпратят на Ариа.

Наля си още бренди с все същата липса на настроение и се вслуша в звука на тишината, която изпълваше празната къща. Пукането на дървата в камината, тихият глас на Павароти, слабото, но все пак доловимо улично движение, клаксоните на такситата, когато завиваха на ъгъла… А после мислите му се върнаха, както ставаше винаги, когато беше сам, към миналото.

 

 

Между Каралдо и Франческа Ринарди никога не беше припламвала любовта. Веднага след сватбата си тя беше усетила, че Каралдо е наясно с нейния характер, че знае колко плитка и изкуствена е. Но когато Паоло умря, Каралдо беше скрил дълбоката мъка, която изпитваше заради загубата на единствения си приятел, и се беше погрижил той да бъде погребан прилично в семейната гробница. Шестгодишната Ариа беше хванала доверчиво ръката му, докато погребалната процесия бавно и тържествено прекосяваше лагуната по посока на островчето Сан Микеле, където беше гробището. Той се чувстваше така, като че ли те двамата споделяха общата си мъка. А докато я носеше на ръце, ридаеща, навън от църквата, беше обладан от чувство на силна, но собственическа, любов. След това се беше държал настрани заради Франческа, но винаги се грижеше финансово за Ариа. В редките случаи, когато виждаше малкото момиченце, то като чели се страхуваше от него и се криеше нервно зад гърба на Фиамета, а той се питаше какво ли е разказвала Франческа за него, за да предизвика тези чувства у дъщеря си.

Бяха минали пет години от последната му среща с Ариа, когато Франческа му позвъни и го помоли да отиде в палацо Ринарди. Снимките, които бяха окачени по стените, показваха, че детето се е превърнало в истинска красавица, която е наследила очите и погледа на баща си. Той слушаше внимателно Франческа и с ужас разбра, че тя се готви да изкара Ариа на брачния пазар и да я продаде на възможно най-висока цена. Разбира се, той можеше просто да й даде парите, които тя искаше, и да си измие ръцете, но знаеше, че не е лесно да се задоволи алчността на тази жена. Тя винаги щеше да иска още и той знаеше, че щеше да използва Ариа, за да го получи.

Същата вечер се замисли какво би могъл да направи, и разбра, че има две прекрасни причини да се омъжи за Ариа Ринарди. Едната беше, че не може да позволява дъщерята на най-добрия му приятел да бъде унижавана от Франческа. Другата беше много по-лична, но тя също щеше да бъде облагодетелствана от това. Имаше обаче още една, трета причина. Ариа беше прекалено млада, за да бъде използвана като примамка от Франческа, на нея й трябваше време да израсне силна, за да съзрее, да стане жена. И когато си помислеше за жената, в която Ариа щеше да се превърне, той изведнъж осъзна, че я иска, и то със същата собственическа страст, която го караше да дава милиони за един Рембранд или Мане. Ариа олицетворяваше младостта и невинността, а точно сега той имаше нужда от тях.

Цяла нощ прекара буден, съвсем сам с бутилката бренди — точно както седеше и сега, втренчен в огъня в камината на празната си къща, питайки се дали Паоло би одобрил действията му и спомняйки си онази нощ преди трийсет години, когато беше разказал на Паоло всичко за себе си.

 

 

Беше срещнал Паоло за първи път в една запомняща се вечер в театър „Ла Феличе“ на представление на „Норма“, където главната роля се изпълняваше от Мария Калас. Каралдо беше останал на мястото си, след като възторжената публика беше изпразнила залата, все още подвластен на магическото очарование на певицата. Съседът му, също като него, още седеше на мястото си и беше ясно, че и той като него е влюбен в „Норма“. Той се обърна към него и му предложи да изпият бутилка шампанско, за да отпразнуват случая.

Когато Паоло му разказа за огромния си интерес към поетите на романтизма, Каралдо го покани в апартамента си, за да види колекцията му от редки книги и ръкописи. Приятелството, обусловено от общите им интереси, разцъфна много бързо и те започнаха да прекарват много от нощите заедно и да обсъждат изкуството, музиката и поезията. А когато Каралдо беше в един от многобройните си домове или пък пътуваше по работа, те продължаваха разговорите си задочно, чрез писма.

Каралдо знаеше, че името Ринарди е древно, но Паоло му каза, че след четири века, богатството им вече е на привършване. Двамата му родители бяха вече мъртви, а той беше отчайващо непрактичен и когато получеше издръжката си от фамилния тръст, плащана му на всеки трети месец, той незабавно и с радост я похарчваше за стари книги, предмети на изкуството и добри вина. Но Каралдо мислеше, че той може да постигне истинска магия с помощта на думите. Гласът му беше красив, той умееше да говори и да го слушаш как чете поезия на италиански, как рецитира сонетите на Шекспир на английски или Виргилий на латински, беше все едно да слушаш хубава музика. Той го намираше очарователен, а Паоло беше заинтригуван от загадъчността, която се усещаше във всичко, което заобикаляше Каралдо и неговото огромно, необяснимо как спечелено, богатство. Това беше привличане между противоположни характери.

Те се радваха на компанията си и никога не си задаваха лични въпроси. Бяха добри приятели.

Понякога, в тъмните часове преди зазоряване, над бутилка първокачествено бренди, те разкриваха един пред друг най-съкровените си чувства. Говореха за жените, за любовта и… за секса. И в една такава нощ Каралдо разбра, че не може вече да живее сам със съвестта си — или трябваше да му разкрие истината за себе си, или да сложи край на тяхното приятелство. Решението беше взето моментално, защото Паоло беше единственият мъж, с когото Каралдо си беше позволил да се сближи, и единственият човек, пред когото можеше да разкрие чувствата си. Не можеше да загуби единствения приятел — този, когото обичаше като роден брат. Знаеше, че няма избор. Паоло щеше да бъде съдник на тяхното приятелство.

Двамата бяха в неговата вила в Портофино. Беше студена есенна нощ, а те бяха плавали през целия ден. Бяха вечеряли обилно и сега, отпуснати, седяха удобно пред силния огън и пиеха ароматично марково бренди. Изведнъж Каралдо каза:

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

Лицето му беше бледо, а тъмните му очи — сериозни. Паоло веднага разбра, че това е важно, и започна да слуша внимателно, без да задава въпроси, докато Каралдо разказваше за своя живот.

Каза, че е роден около 1937, макар да не може да бъде сигурен за точната дата, защото архивите били унищожени. Дори не бил сигурен кои са родителите му, защото, откакто се помнел, живеел с жена на име Антонела във влажен и мрачен приземен етаж в Неапол. Помнел, че никога не я е наричал „мамо“ че тя завинаги си останала Антонела, затова приел, че тя не е родната му майка. Тя трябва да е била една класа над другите наематели, защото той винаги бил чист и приятно облечен. Тя пък винаги го наричала Антъни, а не Антонио — италианската версия на това име.

Бенито Мусолини и фашизмът вече властвали над страната и въодушевена и окуражена от истеричността на немския водач Хитлер, през април 1939 Италия нахлула в Албания. Няколко месеца по-късно Италия, вече в съюз с Германия, била във война със съюзниците, а по-късно и с Русия.

С избухването на Втората световна война животът станал по-труден, храната била много оскъдна, защото всичко, което фермерите произвеждали, било изпращано на фронта. Но на малкия Антъни, който не познавал друг живот, всичко му се струвало напълно нормално. Той бил свикнал с мрачните и мръсни улици на квартала, приятели му били децата на наемателите от селата и той говорел грубия диалект на тази социална прослойка. Бил рожба на околната среда. На пет години притежавал речника на улично гаменче и можел безпогрешно да се движи по тесните улици между високите къщи, където била неговата територия, а по прането можел да познае покрай чий апартамент минава.

 

 

През септември 1943 под командването на генерал Марк Кларк, американската армия нахлула в Италия при Палермо и фронтът непрекъснато се придвижвал към Неапол. Започнали непрекъснати бомбардировки. Градът бил целият в развалини, но всекидневният живот все някак си продължавал. В една слънчева утрин на късния септември, американците влезли в града и само за минути блокът, в който Антъни живеел, изчезнал заедно с всичките си наематели. Останали само димящи развалини и обгорени трупове. Един от тези трупове бил на Антонела. Антъни избегнал смъртта, защото по това време бил във фурната, за да купи хляб за обяд. Бил на шест години, много слаб, с огромни черни очи и гъста тъмна коса. И бил съвсем сам по пометените от войната улици на Неапол.

Тази първа нощ той разбрал, че не е наистина сам, имало и други деца в същото положение, може би дори стотици. Той можел да брои едва до двайсет, така че не бил сигурен колко са, но били много. Другите деца го предупредили, че американските войници ще го отведат, ако разберат, че е сираче. Много били вече отведени от властите, казали му те, и повече никога не ги видели. На следващия ден градът паднал във властта на съюзниците и Антъни се научил да се крие и да проси по парче хляб. И дори да краде. Крадели всичко, до което ръцете им стигнели — пране от въжетата, което после продавали на амбулантните търговци; портмонетата на стариците и храна от разсеяните пекари и зарзаватчии. Били дребни и с остър ум и невинни на вид, кой би ги заподозрял. През нощта спели сред развалините, понякога намирали останки от столове и дюшеци. Групата се състояла от двайсет деца и може би дори повече, обединени от единствената цел да оцелеят.

След като цяла година се крил от властите и се учел как се става престъпник, Антъни не си спомнял да е имало и друг живот. Един ден откраднал сандъчето с инструментите за лъскане на обувки на един човек, който ги бил оставил зад гърба си, докато обядвал в едно от кафенетата. Този път, вместо да побърза с плячката към скривалището им в руините, той я скрил зад една от прашните кадифени завеси в близката църква. Тази нощ дълго и усилено мислил каква да бъде следващата му стъпка. Бил вече на седем години и бил научил много през изминалата година — бил бърз и сръчен крадец, знаел къде да пласира крадените стоки и колко може да получи за тях, можел да оцелее. И знаел какво означава да бъдеш сам. Със сандъчето можел да започне своя нов „бизнес“ и да спечели малко повече пари, а не няколкото медни монети, които получавал в групата. Това щяло да означава да напусне приятелите си, но пък било възможност, която не бивало да пропуска.

Антъни бил достатъчно умен, за да се премести в друг квартал, по-далеч на запад. Италия капитулирала, а той научил, че може да изкарва пари, като лъска обувките на елегантните господа, които седят в кафенетата около площада. Работел добре и те често хвърляли допълнително пари в протегнатата му длан, предлагали му шоколад и разрошвали мръсната му и дълга коса. Но Антъни не знаел, че го наблюдават.

Той изкачвал уверено стъпалата, които водели към останките, които сега били негов дом, когато те се нахвърлили върху него изотзад. Една ръка го сграбчила през врата и той почувствал металното острие в ребрата си. Нападателят го повалил на земята. Бил уплашен, но нямало да предаде сандъчето и принадлежностите си без борба. Извил гръб и скочил на крака. Извъртял се бързо и ритнал нападателя в слабините. Момчето изпищяло и се свило на земята, но мястото му било незабавно заето от други две, които го удряли и ритали, докато от раните му шурнала кръв.

— Окей, момче, сега готов ли си вече да чуеш онова, което имаме да ти кажем — изревали те.

А Антъни бил изненадан, че те все още били там, вместо да вземат сандъчето му и да побегнат. Гледал ги през насинените си очи, които бързо подпухвали и се затваряли. Били много по-големи от него и много по-едри и той разбрал, че е победен.

— Какво трябва да чуя — извикал той в отговор. — Защо просто не вземете сандъчето и не ме оставите на мира?

— Не него искаме ние — изсъскало момчето и стъпило с крака си, обут в тежък военен ботуш, на гърдите на Антъни. — Затваряй си устата и слушай.

С поглед, прикован в опасния ботуш, Антъни се подчинил и научил, че трябва всеки ден да излиза на работа, както обикновено, но че в бъдеще ще дава половината си печалба на новите си „приятели“. Нямал избор — тези четиринайсетгодишни момчета сега били негови господари. В замяна, казали му те, ще пазят територията около църквата и площада, на която той работел, и няма да позволят на друго ваксаджийче да припари. Нападателят му прокарал пръст по острието на ножа и отпуснал цялата си тежест на крака, обут в ботуш, който все още бил на гърдите на Антъни.

— Съгласен ли си — попитал той и опрял ножа в гърлото му.

Антъни кимнал.

— Съгласен съм — задавил се той.

— Ще се срещаме всеки следобед в два часа — казало момчето, — а после отново в единайсет часа вечерта, за да си плащаш данъка. И не си мисли, че ще можеш да ни излъжеш, защото ще те наблюдаваме. Ако опиташ нещо… — Той прокарал ножа по гърлото му усмихнат заплашително. — … знаеш какво те очаква. Това беше само предупреждение, за да знаеш, че си вършим съвестно работата.

Когато те изчезнали в нощта, Антъни се изправил тежко на крака. Изтрил кръвта от лицето си с един мръсен парцал, взел сандъчето си под мишница и се скрил сред развалините. Трябвали му цели две седмици, за да разбере, че сделката не е изгодна за него — той вършел цялата работа, а те прибирали печалбата. Те използвали мозъците си, а той използвал само ръцете си! За първи път разбрал какво означава да бъдеш шеф, и се заклел, че ще стане такъв.

Една нощ неговите „приятели“ не се появили, за да си вземат „данъка“, и той научил, че били прибрани от полицията при поредната хайка по улиците за малолетни престъпници. Той отново бил свободен и готов да разшири бизнеса си.

„Домът“ на Антъни бил в съседство с една полусрутена погребална зала и в много студени нощи той споделял сламената постеля в конюшнята с чифт измършавели погребални коне, които по някакъв странен начин — може би заради суеверието и страха — не се бяха превърнали в наденици. С черни пискюли на челата, те все още теглели катафалките към местните гробища. Макар конете да били слаби и неугледни, погребалният бизнес процъфтявал. Антъни гледал как погребалните шествия потегляли към църквата, а оттам — към гробището. Разбрал, че много от старите хора, уморени от глада по време на войната, сега измират. Но имало и много детски ковчези. Болестите в покосения от войната Неапол били много, а храната все още не достигала. А ставали и много катастрофи, защото хората още не били свикнали с новата техника. Само най-силните оцелявали.

Семействата на починалите не правели планове за погребенията. Всичко било въпрос на спешност и удобство, затова просто отивали в най-близкото до дома им погребално бюро. А можело услугите да се монополизират, помислил си Антъни, стига директорът на погребалната къща да пристигне своевременно и да предложи да ги облекчи от досадните задължения, за да могат да се отдадат на мъката си. Но някой трябваше да събира информацията за това, кои са току-що починали и чия смърт се очаква. И ако той, Антъни, е този човек, той ще взема процент от печалбата за всяко погребение. Ще му бъде лесно да проучва нещата в квартала, защото там всички знаели всичко за другите, съседите непрекъснато си разменяли клюки в зарзаватчийницата и във фурната. Най-важна била бързината и навременното реагиране. Ако искал да работи, трябвало да бъде бърз. Трябвало да си купи колело.

На следващия ден един богаташ, облечен от главата до петите във вълнени дрехи, заключил колелото си с катинар към желязната решетка пред един бар, преди да влезе вътре да изпие една-две студени бири. Антъни се измъкнал от сянката и внимателно се огледал нагоре-надолу по улицата. Коленичил и опитал няколкото ключа и шперца, които един „приятел“ му бил дал в замяна на това, че щял цял ден да работи със сандъчето му. След шест опита възседнал колелото и завъртял бясно педалите.

Първата си „сделка“ направил с погребалната къща, която била в съседство с „дома“ му, и поискал само пет процента. Станал експерт по здравето на жителите на квартала. Бизнесът процъфтявал и скоро той продал сандъчето си за доста тлъста сума — плюс седмичен „данък“ върху печалбата — и предложил услугите си и на втора погребална къща. Първият му клиент увеличил процентите на десет, защото се страхувал от конкуренцията, но точно тогава Антъни видял, че нещата са се обърнали. Сега той бил шефът.

Наел момчета от друг квартал, за да работят за него.

Така постепенно покрил целия град. Не минало много време и вече печелел толкова много пари, че не знаел какво да ги прави.

Когато навършил десет години, изглеждал като здраво четиринайсетгодишно момче и затова решил, че ще му е много удобно да прибави четири години към възрастта си. Имал си безплатен апартамент над погребалното бюро, една жена идвала да му чисти, а понякога и да готви. Под дъските пазел парите си, които нараствали с всеки изминал ден. Когато навършил четиринайсет и казвал, че е на осемнайсет, вече си бил купил свой собствен апартамент от две стаи. И платил за него в брой.

Прибирал се пеш у дома една вечер, когато до него спряла кола и двама мъже изскочили от нея. Дулото на пистолет се забило болезнено в ребрата му. Той веднага разбрал, че това не е обикновен грабеж.

— Влез вътре! — заповядал му по-високият от двамата. — И се успокой. Ще те заведем да се срещнеш с някого, това е всичко.

Завързали очите му и му се сторило, че безкрайно дълго карат в кръг, преди колата да навлезе в чакълеста алея и да спре. Антъни се запрепъвал по широките каменни стъпала помежду нападателите си. Махнали превръзката едва когато тих мъжки глас им наредил.

Бил в стая, осветен от толкова силни лампи, че той дори не знаел за тяхното съществуване. Стаята била толкова голяма, че неговият апартамент спокойно би се вместил само в единия й ъгъл. Стените били с дървена ламперия от пода до тавана, а полираният под от дъбови дъски бил застлан с меки килими в пастелни цветове. Имало много дивани и столове, тапицирани с копринени дамаски, малки ниски масички, върху които били поставени вази със сладко ухаещи цветя, и огромна камина, в която горял буен огън. Дребен мургав мъж, с набръчкано от старостта лице, седял на стол с висока облегалка близо до огъня и го наблюдавал, докато той, с отворена уста, разглеждал прекрасните картини, които украсявали стените.

— Харесват ти, нали — попитал старецът с треперещ глас. — Картината, на която в момента се възхищаваш, е рисувана от Тициан, картината вляво от нея е от Веронезе… — Той изтръскал пепелта от цигарата си в сребърен пепелник. — Всички са крадени, разбира се, но не от мен, а от немската армия. — Той свил рамене. — Ако се бях отказал от тях, най-вероятно сега щяха да се намират в склада на някой музей. Чувствам, че тук са по-оценени.

Изненадан, Антъни втренчил поглед в него.

— Какво искате от мен — попитал той. — Защо съм тук.

— От известно време те наблюдавам, Каралдо. Ти си много предприемчив младеж. Разбрах, макар ти да казваш друго, че си едва на четиринайсет, така ли е?

Антъни го погледнал ядосано. Какво значение имала възрастта му за този човек, щом не е полицай. Той бил богат, имал власт, значи — не работел в полицията. Изведнъж разбрал кой е този човек… Бил чувал да произнасят името му шепнешком и със страх, със скрито възхищение. Краката му се подкосили и той се хванал с треперещи ръце за облегалката на един от столовете. Но скоро гневът взел надмощие над страха.

— Вие искате да се намесите в бизнеса ми — казал той твърдо. — Затова съм тук, нали? Искате да ми го отнемете, но аз работих дяволски упорито, синьоре, и, проклет да съм, ако ви го отстъпя… Можете да правите каквото искате с мен — да ме биете, дори да ме убиете. Никога няма да се предам, никога!

Лицето му било станало пурпурночервено от гняв, но мъжът спокойно се усмихнал.

— Успокой се, Каралдо — казал той и запалил нова цигара. — Тук сме, за да обсъдим нещата като джентълмени. Твоят бизнес ти носи прекрасна малка печалба — знам точно колко. Разбира се, много лесно можем да ти го отнемем, ако искаме, ти знаеш как стават тези работи. Но мисля, че той е много обикновен, за да се занимаваме с него. — Сега Антъни го гледал с широко отворени очи. Гневът му се бил стопил. Разбрал какво искал да му каже старецът, но все още не можел да разбере защо е там. — Седни срещу мен, Каралдо — казал мъжът и посочил дивана. — Не се съмнявам, че си чул определени неща за мен и за моя бизнес. И за моите методи. — Антъни кимнал. — Значи единственото, което трябва да ти кажа, е да не вярваш на всичко, което чуваш. Аз също знам много неща за теб. Тук си, Каралдо, защото имам нужда от млади хора. О, има много безмозъчни идиоти, които можеш да наемеш за… обикновена работа, а те с нетърпение ще приемат това, което искам да предложа на теб. Но няма достатъчно мозъци, Каралдо, няма достатъчно млади хора, които да могат да мислят, да вземат решения, да поемат отговорност. Мисля, че ако те обучим, ти ще развиеш всички тези качества. Ти си сам в света и това ми харесва, защото няма да те спират семейни връзки и сълзливи чувства. Нямам синове, Антъни Каралдо — продължил той, а цигарата била вече до половината, — и търся наследник за… моята империя. — Стоманеносивите му вежди се повдигнали, а челото му силно се набръчкало, когато втренчил поглед в него. — Е, момче, какво ще кажеш?

Антъни преглътнал нервно.

— Не знам нищо за вашия бизнес — прошепнал той. — Никога не съм ходил на училище… Не знам нищо за картините, имената, които споменахте, не означават нищо за мен. Никога преди не съм бил в стая като тази, живея на улицата от шестгодишен. Възможно ли е да искате нещо от човек като мен. Можете да си вземете образован човек, някой, който знае как да се държи. Не мога да ви предложа нищо — нито на вас, нито на бизнеса.

— Грешиш, Каралдо. Обикновено наемам завършили университет младежи за счетоводители и адвокати в градовете, където въртя бизнеса си. Наблюдавах те отблизо, внимателно. Познавам те. Ти си млад, можеш да бъдеш образован, обучен… Но няма училище, където би могъл да научиш онова, което си научил на улицата. Един ден бизнесът ми ще има нужда от теб, Каралдо. И наградата ще бъде голяма — по-голяма, отколкото си очаквал.

Антъни объркано прокарал длани през гъстата си коса. Поднасяли му света на тепсия, но той знаел, че този мъж оглавява престъпността в цяла Италия. Той всявал ужас, но онова, което предлагал, било особено изкусително… богатство, власт и пари. Но какво щели да му поискат в замяна?

— Никога не съм убивал човек за пари — каза той с презрение.

— Мой мили Каралдо, никой никога няма да те накара да убиваш — казал мъжът с многозначителна усмивка на устни. — Забравяш, че ти ще си този, който ще дава нарежданията.

Антъни кимнал в знак на съгласие. Най-сетне разбрал.

— Какво ще трябва да направя?

Старецът се облегнал назад и се усмихнал.

— Ти направи мъдър избор. Нека се надяваме, че никога няма да съжаляваш. Довечера ще се преместиш тук. Стаята ти вече е готова. Утре от Англия ще пристигне учител и ще започнем твоето образование.

— Но моят апартамент и нещата ми…

— Нищо от миналото няма да ти е необходимо повече. Апартаментът ти ще бъде продаден и парите — вложени в банковата ти сметка. Няма да работиш и печелиш, докато не завършиш образованието си и докато не кажа, че съм доволен от знанията ти.

Антъни го погледнал, внезапно изпълнен с подозрения. Правел сделка с дявола. Ами ако тя се проваляла? Потреперил при мисълта, какво може да се случи. Но изкушението, което представлява абсолютната власт, било огромно…

— Още едно нещо, преди да се оттеглиш в стаята си. — Гласът на стареца бил студен и писклив. Той запалил нова цигара. — Ти си едва на четиринайсет, а вече се говори за сексуалните ти апетити и умения. Отсега нататък ще упражняваш контрол над тези си нужди. Не искам никакви скандали в семейството си. — Обърнал се, взел една книга и я отворил на отбелязаната страница. — Вече можеш да се прибереш в стаята си — казал все така студено.

Антъни знаел, че се е продал в някакво странно робство, но нямал търпение да започне образованието си. Направо поглъщал книгите, които учителят му давал, и макар и изтощен, отказвал да престане да учи, когато уроците свършвали. Математиката била прекалено лесна за него, защото непрекъснато я упражнявал още откакто бил навършил шест години. Но сега светът му се разкрил посредством географията, а миналото се превърнало в реалност, защото уроците по история били блестящи. И красотата на написаните думи, на музиката и изкуството, му се разкрили и му донесли както знание, така и удоволствие. Когато не учел, той прекарвал времето си в библиотеката и с наслада откривал редки томове. Свалял ги внимателно от рафтовете, чудел се на възрастта им и на крехките, изписани на ръка, страници. Докосвал нежно кожените корици с чувствителни те си пръсти и се питал преди колко ли века са били създадени тези произведения на изкуството. Изучавал картините на майсторите, които украсявали всяка стая на имението, научил всичко за техните качества и техники и скоро имал вече твърдо установено мнение кои от тях харесва и защо.

Облечен спретнато в сиви фланелени панталони и синя риза, с обикновена тъмносиня копринена вратовръзка и блейзър със златни копчета, той вечеряше винаги със стареца. Въпреки че се обръщаше към него на име, Антъни винаги мислеше за него като за „стареца“, като че ли подсъзнателно искаше да запази в тайна неговата самоличност. Старецът винаги остро му задаваше въпроси по уроците и кимаше, доволен, когато той отговаряше бързо и интелигентно. Беше решил, че Антъни не се движи достатъчно и не прави достатъчно физически упражнения, затова трябва да взема уроци по тенис, плуване и фехтовка. На Антъни най-много му допадаше фехтовката. С белия костюм и маската на лицето, той се чувстваше като Дъглас Феърбанкс в някой от старите филми, които старецът гледаше по няколко пъти в седмицата в малкото си частно кино, което се намираше в мазето.

Изненада се, когато разбра колко лесно се свиква с лукса и с това някой просто да прави нещата вместо теб. За имението и принадлежащата му земя безупречно и мълчаливо се грижеше цяла армия слуги и градинари; дрехите му бяха изпирани и изглаждани винаги навреме; закуската му се носеше в класната стая, където той учеше още от шест сутринта; също там му носеха и обяда. Вечерята споделяше със стареца, красиво сервирана от иконома с белите ръкавици и винаги придружена с първокачествено вино, чиито качества старецът винаги превъзнасяше. Разбира се, имаше цена, която трябваше да се плати. Красивите градини бяха заобиколени с високи стени и охранявани от патрули, които водеха големи, черни и озъбени кучета. До всяка врата и до портата имаше повече стражи, отколкото по другите места. Имаше алармена система и прожектори. Старецът беше затворник в имението си вече почти половин век. Но непрекъснато идваха и си отиваха хора, някои от които приличаха на служители, други имаха доста зловещ вид, а някои бяха жители на квартала и поради това — съвсем смирени и покорни.

За един млад човек този живот беше много уединен и самотен, но Антъни беше вече свикнал със самотата. Но пък сега беше богат и в живота му имаше други интереси. Той би искал да продължава така вечно, с изключение на едно нещо. Сексът. Или по-скоро — неговата липса. Животът по неаполските улици не позволяваше сексът да бъде единствено лично преживяване. За първи път той видя една двойка, която се любеше в сянката на една порта, когато беше шестгодишен. Някои от момчетата се предлагаха на мъже, за да изкарат повечко пари. Други пък вече водеха редовен полов живот и разказваха подробно и живописно за сексуалните си подвизи, като ги преувеличаваха. Антъни слушаше техните думи за това, колко силно и хубаво преживяване е сексът, и чувстваше неспокойствие и в своите слабини. Когато беше на тринайсет години и изглеждаше като седемнайсетгодишен, той беше отишъл в един апартамент, защото беше чул, че там умира един старец. Надяваше се да успее да продаде новината на близката погребална къща. Жената, която му отвори вратата, беше млада, на двайсет и три или и четири години, с големи и пълни гърди и широки бедра. Черната й къдрава коса се спускаше над раменете. Тя го погледна подозрително и прихвана евтината си роба на гърдите. С голямо усилие, Антъни отклони погледа си от гърдите й и обясни, че е чул, че тя ще иска помощ при организирането на погребението.

— О, да, слава богу, той ще умре! — възкликна тя. После, втренчила поглед в него, тя добави: — По-добре ще бъде да влезете, за да обсъдим нещата.

Седнала до него на дивана с износена тапицерия. През полуотворената врата, която била точно срещу тях, Антъни видял мъж на легло, чието пепелявосиво лице било обърнато към тях. Лицето било сбръчкано и много старо, но очите били още живи и ги наблюдавали.

— Не знам как така се крепи още — каза тя, като погледна безразлично към него. — Докторът каза, че още преди седмица трябвало да е умрял. Той е много стар, време е вече да отстъпи мястото си на по-млад мъж… — Тя го погледнала замислено, после отишла в кухнята и се върнала с бутилка червено вино.

— На колко години е баща ви? — попитал учтиво Антъни.

— Баща ми — възкликнала тя с подигравателен смях. — Той не ми е баща! Той ми е съпруг!

Напълнила две чаши и му подала едната. Когато се навела към него, робата й се разтворила и гърдите й се разкрили напълно. Антъни изпил бързо виното и стиснал силно коленете си в отчаян опит да прикрие члена си, който започвал да се втвърдява. Гърдите й били като две тежки круши, мургавата й кожа била гладка, а зърната — тъмни и твърди.

— Пийнете още малко — казала тя и отново напълнила чашата му. — А после ще ми кажете за какво сте дошли. — Пълната й ръка се отпуснала преднамерено на бедрото му, когато тя седнала плътно до него, втренчила поглед в очите му и не направила опит да се покрие. Тя пресушила чашата си на един дъх и казала с дрезгав глас: — Имате ли представа, какво означава да правиш любов със старец? Да лягаш до него в тъмното и да чувстваш как студените му длани те опипват, докато се опитва да получи задоволението си. Можете ли да си представите как се чувства една жена, когато я целуват с уста, от която текат слюнки? — Тя погледнала със злоба към леглото в съседната стая и надала стон. — Господи! — Ръцете й се плъзнали по тялото на Антъни. — Не можете да знаете колко силно искам той да умре, как копнея за топла плът до моята. — Антъни сложил ръце на гърдите й и тя потръпнала. — Ох, господи — извикала тя, — аз просто искам да бъда любена така, както би трябвало да бъде любена всяка жена! Нима има нещо грешно в това!

Робата се смъкнала от раменете й, когато тя легнала по гръб на дивана и дръпнала Антъни върху себе си. Той автоматично заровил глава в гърдите й и като че ли изведнъж се превърнал в друг човек. Почувствал се силен, властен, като че ли притежавал всяка една жена в света. Жената простенала отново, този път с наслада, когато видяла ерекцията му. Когато влязъл в нея, на Антъни се сторило, че чул слаб вик да идва откъм полуотворената врата на спалнята. Обърнал глава и видял, че старецът е втренчил поглед в тях.

— Още! — молела го тя. — По-силно, по-силно… Продължавай! Причини ми болка!

Той я зашлевил по дупето и продължил с по-бързи и по-силни тласъци, гризял зърната й, а ноктите й оставяли кървави дири по гърба му. Въпреки че му било за първи път, той издържал по-дълго от нея. Позволил си крайното удоволствие на еякулацията едва когато тя го помолила да спре.

Антъни се облякъл бързо. Все още безсрамно гола, тя отишла до вратата на спалнята и погледнала стареца.

— Е, това най-после свърши работа — казала тя с леденостуден глас. — Старото копеле е мъртво.

Пронизителният й смях последвал Антъни надолу по стълбите и дори навън, на познатата до болка улица.

След като вече научил какво нещо е сексът, било лесно да го намери — сексът се продавал на всеки ъгъл или пък можел да се получи, както станало първия път, при случайна среща. Изведнъж на Антъни започнало да му се струва, че целият свят се върти около секса. Той бил погълнал цялото му същество и скоро научил къде се правят събирания, на които името на играта е секс. И открил, че му харесва да го прави с две и дори с три момичета едновременно… Че обичал играта да загрубее. Харесвало му да чува как стенат от болка и от удоволствие, как го молят за милост… Искал да притежава абсолютна власт над тях. Той бил техен господар, а те — негови робини.

А ето, че във вилата той трябвало да остане без секс и да насочи енергията си към придобиване на знания. Странно, но след време започнал да се радва на това, че може сам да си наложи дисциплина и въздържание. Чувствал се твърд духом като монах и влагал огромната си енергия в игри на скуош, плуване и фехтовка.

Нямало съмнение, че старецът започвал да се привързва към него. Когато Антъни се оплакал от силни болки в стомаха, старецът, разтревожен, извикал доктора. Диагнозата била възпален апендицит. Старецът го придружил до болницата в големия черен мерцедес, придружен от коли на полицията, чиито сирени силно виели. Останал в болницата по време на операцията и оставил цял куп недопушени цигари в пепелника на чакалнята за богаташи. Когато количката с оперирания вече излязла от операционната зала, старецът научил, че няма никаква опасност за здравето му, и едва тогава си отишъл. Върнал се по-късно същата вечер с огромна кошница плодове и цветя и няколко книги, които лично бил избрал.

След случилото се той позволил на Антъни да прекарва по-голямата част от деня с него и постепенно започнал да го въвежда в бизнеса си. Обяснил му неговата структура и какви били областите, които той покрива. По времето, когато Антъни официално навършил двайсет и една, но както винаги прибавял още четири години към възрастта си, той вече знаел всичките тайни на стареца и знаел какво се очаква от него като негов наследник.

Два месеца по-късно старецът получил първия си удар. Не бил сериозен, но все пак го приковал към инвалидната количка. Изведнъж тялото му станало крехко и Антъни разбрал, че е много загрижен, че дори обича този човек, който го прибрал от улицата и го направил цивилизован и образован младеж. Антъни се молел за неговия живот не само защото бил привързан към него, но и защото не искал да заеме мястото му и да оглави бизнеса.

Една нощ седели тихо след вечеря и четели. Антъни затворил книгата си и му пожелал лека нощ. Бил уморен и искал да си легне рано.

— Не ме оставяй още, сине — казал старецът със слабия си треперещ глас.

— Разбира се, сър. — Антъни отново седнал. — Има ли нещо, което бих могъл да ви донеса? Нещо, което искате.

— Един документ. — Той кимнал с глава по посока на кръглата мраморна маса под прозореца — Би ли ми го донесъл. — Антъни се подчинил. — А сега го прочети — казал старецът тихо — и ми кажи какво мислиш.

Антъни прочел документа за официалното осиновяване. Старецът искал той да му бъде законен син. Гледал втренчено листа хартия, защото не искал да срещне очите му. Досега си мислил, че когато този живот му омръзне или когато го помолят да стане член на Семейството, ще намери начин да се измъкне. Че ще напусне тази къща и Италия, че ще започне нов живот. А ето, че нямал възможност за бягство.

— Това е единственият начин — казал старецът. — Ако си мой син, всичко това ще бъде твое. — И той направил жест с двете си ръце, в които като че ли искал да събере всичко — къщата, градината, картините. Въздъхнал уморено. — Има много, които чакат като акули да разграбят каквото могат, когато си отида. Не можем да позволим това да се случи, Антъни, нали? Моята колекция, толкова много съкровища… толкова много красота… а за тях те имат значение само като пари. Знам, че ти ще ги обичаш така, както ги обичам аз. Ти си мой истински син.

Антъни подписал документа с трепереща ръка и се изненадал от искрената радост, която забелязал в очите на стареца, когато му го подал.

— Веднъж вече изказах надеждата си, че няма да съжаляваш — казал тихо той, — а сега мога да те уверя, че това няма да стане.

Два месеца по-късно той претърпял втори удар и умрял само за няколко минути. И Антъни станал собственик и господар на всичко. Бил новият глава на Семейството.

 

 

Погребението било извършено с дискретен блясък. На него присъствали само Антъни и „главният изпълнителен директор“ както и десетина мълчаливи мъже в черни палта и сериозни очи, напълно непознати на Антъни. След церемонията те любезно му казали, че е време да поговорят за бизнеса. Антъни успял да скрие колко е нервен и слушал, докато те му описвали ролята, която той трябвало да играе отсега нататък. Щяло да му е трудно, казали те, да управлява толкова голям бизнес, защото е млад и неопитен. Предложили му помощта си, която щяла да се състои в разрешаването на определени „ситуации“. За всички щяло да бъде по-добре, ако просто оставел нещата на тях. Нямало да има проблеми, нито борби… Личното богатство на стареца веднага и автоматично ставало негово, казали те, но картините и предметите на изкуството всъщност никога не били принадлежали на стареца, те били част от бизнеса.

Антъни ги изгледал презрително. Били направили грешката да го сметнат за глупак и той кипял от едва сдържан гняв. Те искали да нарежат бизнеса му на малки парченца — дял за всеки, а трохите за него. Той ги оставил да кажат каквото имат и тогава в стаята се възцарила гробна тишина. Те го гледали, в очите им се четели надежда и очакване.

Ирония на съдбата било, че те му предлагали точно измъкването, за което той някога мечтаел. Но сега вече знаел, че не може да приеме — не защото искал да бъде Кръстник на Семейството, но защото не можел да разочарова стареца. Знаел, че тези мъже не са от класата на стареца, а също така знаел, че това е проверка на неговата преданост към мъжа, който го направил свой наследник.

Заговорил извънредно тихо. Благодарил им за предложението и им казал, че няма нужда от тяхната помощ и че не можело да става и дума за това да се лиши от част от своето наследство. Преди да могат да кажат нещо, той добавил:

— Мисля, че трябва да запомните, господа, че съм обучен да поема бизнеса, и то добре. Моето Семейство ми е предано и ще последва заповедите ми. Мисля, ще видите, че ще се грижа за бизнеса също толкова умело, колкото и баща ми. — Този бил първият и единствен път, когато го нарекъл свой „Скица“, и той почти се задавил при произнасянето на думата. Съжалил, че не събрал смелост да произнесе думата и пред него, докато той бил още жив. — Картините и предметите на изкуството бяха личната колекция на баща ми. Неговото изрично желание беше тя да се запази непокътната. Обещах му, че ще се погрижа за изпълнението на неговата воля.

Всеки един от мъжете го прегърнал, преди да излязат, като му изказали съболезнованията си и му пожелали успех в работата, но Антъни знаел, че това не е последната му среща с тях. Също така знаел, че не може да бъде затворник в имението като „Скица“ си. По-скоро би умрял. Старецът вече бил изживял живота си, когато капанът се затворил, но Антъни бил още млад. Имал намерение да изпълни обещанието, което дал на стареца, но също така щял да живее собствения си живот — без охрана и без оръжие. Знаел, че ще трябва да си извоюва свободата, както и уважението на членовете на Семейството.

Седмица по-късно карал огромния черен мерцедес на стареца по крайбрежния път, когато в огледалото за обратно виждане забелязал, че го преследва камион, превозващ щайги със зеленчуци. Пътят бил тесен, от едната му страна имало стръмни скали, които се спускали чак до морето, а камионът се приближавал бързо, като го избутвал към края на платното. Нямало съмнение, че искат да го убият. Той инстинктивно натиснал педала на газта и избегнал удара на косъм. Шофьорът на камиона ударил спирачките, а в това време Антъни завъртял колата, натиснал силно педала на газта и блъснал камиона. Успял да го избута от пътя и да го засили надолу по скалите. Дръпнал ръчната спирачка и няколко секунди останал седнал. По лицето му се стичала пот, цялото му тяло треперело. После изтрил челото си с носна кърпичка, излязъл от колата и погледнал надолу. Вълните се разбивали в кафявите скали и смарагдовозеленото море като че ли кипяло. На повърхността плавали само една-две щайги. Разбрал, че не е загубил способността, която бил придобил още като дете на улицата: да удря пръв, и то силно, да не позволява да бъде наранен. Да бъде победител, защото иначе не би оцелял. И основал цялото си бъдеще и целия си живот на тази концепция.

Следващата седмица във вилата избухнал пожар. Антъни успял да спаси сградата и живота си по една случайност. Онази нощ не му се спяло и той слязъл в библиотеката, за да си потърси някаква напитка. Успял да спаси картините на Тициан и Веронезе, но загубил някои от картините. С горчивина си помислил, че е разочаровал стареца.

Една нощ отишъл сам на театър и казал на шофьора да дойде да го вземе след представлението. Изведнъж почувствал, че не би могъл още една нощ да изтърпи самотата, която изпитвал във вилата. Искал да живее, имал нужда от жени… и от секс. Изпратил колата с шофьора обратно и изчезнал в тъмния квартал, за да търси така желаните от него удоволствия. Когато се върнал два дни по-късно, блед и с дълбоки тъмни кръгове под очите, научил, че колата била намерена в края на алеята цялата продупчена от куршуми. Шофьорът бил мъртъв. Тогава разбрал, че са му обявили война. Знаел кои са враговете му. Или той, или те.

Старият инстинкт за оцеляване, който го водел и в разрушения от бомбите Неапол, му дал сили. Той извикал главните си екзекутори и ги осведомил за безмилостните си планове. Само за няколко месеца всеки един от мъжете, които присъствали на погребението на стареца, намерил смъртта си. И оттогава никой никога повече не подложил на съмнение способността на Антъни да поеме „бизнеса“. С горчива усмивка на устни той си спомнил онази нощ, когато казал, изпълнен с презрение: „Никога не бих убил човек за пари“. Да, но ако се наложеше, щеше отново да нареди да бъдат извършени няколко убийства. Бил спечелил свободата си.

 

 

Вече бил затънал толкова дълбоко в „бизнеса“, че връщане назад нямало. Бил превъзходен ръководител, но мразел онова, което прави. Това, че огромни потоци пари течали към швейцарските банки, не му носело истинско удоволствие — такова, каквото изпитал, когато заровил първите си спестени пари под дъските в стаята си. Търсел утеха в двете любови на своя живот — музиката и изкуството. Често ходел в операта, посещавал почти всички изложби и разпродажби на картини. Умеел да избира онова, което купува, а също така и да се пазари за цената. Бил на изложба в Сотби в Лондон, когато се разговорил с аристократичен на вид човек. Двамата седнали на чашка в неговия клуб и човекът му казал, че все още къщата му била пълна с картини, макар да му се наложило да продаде старите си майстори много отдавна. Впечатлен от знанията на Каралдо, той го поканил да прекара уикенда в къщата му в провинцията, за да може да види картините със собствените си очи.

Имало много големи и бледи петна по стените, които показвали къде са висели картините на старите майстори, но Каралдо открил няколко картини, които имали особен чар, и няколко други с висока художествена стойност. Предложил на лорд Бестън разумна цена за тях и той веднага приел.

След това седнали да пият уиски в библиотеката, за да отпразнуват сделката и да стоплят костите си, измръзнали при обиколката из имението, което не се отоплявало. Там Каралдо забелязал две картини, полускрити в един от ъглите. Огромен бюфет ги скривал от погледа, но той веднага ги разпознал като редки произведения на Каналето, рисувани по време на пребиваването на художника в Лондон. Казал на лорд Бестън, че е повече от сигурен, че картините са автентични и много ценни, и му предложил цена с десет процента по-висока от онази, която би могъл да получи на търг, защото знаел, че скоро след това ще може да ги продаде с трийсет процента печалба. Казал му също така, че може да провери цената при друг търговец, преди да приеме неговото предложение, за да е сигурен, че не го мамят. След това се върнал в Лондон. Двете картини му били изпратени в хотела от лорд Бестън още на следващия ден. Каралдо се зачервил от радост, че най-после сам е направил голямо откритие, с което най-после е заслужил вярата на стареца в него. Също така разбрал, че е открил каква е неговата роля в живота.

Милано бил голям индустриален център, но не бил известен като международен център на изкуството, поради което той решил да си построи галерия там. Щял да бъде първият. Купил си помещения на една дискретно елегантна улица, променил интериора им и ги превърнал във великолепна изложбена галерия. Тя била разделена на две секции — в едната се излагали картини, рисувани в миналото, а в другата — картини на съвременни художници, които специално издирвал и подпомагал. Тъй като притежавал не само знания в тази област, но и погледа на познавач и инстинкта да усети кое е доброто, той скоро привлякъл вниманието на колекционерите, които му възлагали търсенето на исканите от тях картини. Галерията „Каралдо“ била истински успех и година по-късно той открил нова в Париж. А след две години името Каралдо можело да бъде чуто навсякъде по света, където има изложби — в Ню Йорк, Лондон и Париж.

Непрекъснато пътувал в търсене на неоткрити съкровища, отдавна забравени по таваните на старите имения. Щастлив се разхождал из прашните помещения, където рисували бедни художници, и разглеждал творбите им с надеждата да открие още някой самороден гений. А когато се случело така, че откриел наистина талантлив творец, той бил за него по-скъп от всичко друго на света.

Но си имал определен ден в месеца, когато, верен на дълга, се връщал в Неапол. Отначало прекарвал дълго време там — десет дни или поне седмица. Но постепенно, със затягането на дисциплината в Семейството и все по-големия контрол върху бизнеса, който придобивал, той възлагал все повече задачи на своите изпълнители, като много внимавал да не им предоставя голяма свобода. Старецът го бил обучил добре. Имало само трима души, които можели да влязат във връзка с него в която и точка на земното кълбо да се намирал.

 

 

Огънят беше загаснал и само сива пепел беше останала в камината, когато Каралдо пресуши и последната капка бренди и погледна приятеля си. Паоло беше изслушал историята му мълчаливо, но беше стиснал толкова здраво чашата, че беше истинско чудо, че не беше я счупил.

— Четири години — каза Каралдо — лавирам между две различни самоличности и два различни начина на живот. Или, иначе казано — между Милано и Неапол. Но едно нещо старецът не успя да промени у мен. Моята нужда, жаждата за секс. Сексът доминира над моя живот! Понякога си мисля, че съм по-отдаден на тялото си и неговите нужди, отколкото на бизнеса. — Той сви рамене. — Разбира се, опитвам се да пазя връзките си в тайна, но осъзнавам, че за мен се носят различни клюки. Сега, Паоло, сигурно разбираш защо не съм си позволил лукса да се сближа с някоя жена. Никога не бих могъл да споделя с нея тайните си. Старецът ме предупреди никога да не се влюбвам. „Любовта ще те унищожи“, каза ми той, „както почти успя да направи с мен.“ Любовта няма място в живота ми.

Той отиде до камината и подритна сивата пепел.

— Има още нещо — каза той най-после. — Успях да увелича богатството на стареца и да разширя „бизнеса“ му. — Направи пауза, а черните му очи бяха втренчени в Паоло. — Но, заклевам се, никога не съм докосвал и цент от него. Сметнах, че личното богатство на стареца е достатъчно като наследство, предадено от баща на син. Използвах го за финансиране на галериите си и го вложих в произведения на изкуството. Аз съм много богат, Паоло. Но нищо, което притежавам — нито къщите, нито колите, нито лодките, нито съкровищата ми — имат някаква връзка с „бизнеса“.

Подпря се с ръка на камината и загледа сивата пепел, защото се страхуваше да погледне към Паоло, страхуваше се от онова, което той щеше да каже.

— Чувствай се свободен да си отидеш — каза той, но думите го задавиха. — Нямам право да търся твоето приятелство.

Паоло отиде при него и го прегърна през раменете.

— Мой мили Антъни — каза той тихо, — щом мъжът има смелост да разкрие душата си пред друг мъж, това означава, че приятелството им е истинско. Мога само да се радвам, че си усетил, че можеш да ми довериш тайната на живота си.

Каралдо почувства как напрежението се отцежда от тялото му. По бузите му се стичаха сълзи, но не можеше да ги спре.

— Цял живот съм бил сам — каза той разчувстван. — Когато те срещнах, се почувствах така, все едно че бях открил брат си.

— И така ще бъде винаги — увери го Паоло. — Знам само, че ти си Антъни Каралдо, моят приятел.

Никой от двамата никога не спомена за онази нощ, нито за разговора, проведен тогава.

 

 

Каралдо въздъхна дълбоко, втренчил поглед в изстиналите въглени в студената камина — точно така, както беше направил и в онази нощ, прекарана с Паоло. Но Паоло отдавна беше мъртъв. Той беше миналото, а Ариа — бъдещето.

Списъкът на Либер с претендентите за наследството на Попи Малъри лежеше на масата до прозореца. Той си наля още една чаша от ароматното марково бренди и спря поглед на името Орландо Месинджър. Когато му беше предложил работата, не знаеше, че и той е включен в списъка, макар историята му да беше изсмукана от пръстите. Може би само тази на Лорийн Хънтър беше по-пресилена. Беше усетил отчаянието, обхванало Орландо при мисълта, че си пропилява таланта за нищо, и импулсивно беше решил да му даде шанс. Не познаваше истинските му възможности и затова не му предложи пълна подкрепа. Орландо трябваше да докаже таланта си, преди да получи съществена парична помощ.

Загледан през прозореца към безлюдната лондонска нощ, Каралдо си помисли, че за него няма значение фактът, че и двамата — и Орландо, и Ариа — имат претенции към наследството. Но Франческа щеше да побеснее, когато разбере. При тази мисъл той се усмихна мрачно. Надяваше се, че Орландо ще получи парите, надяваше се, че Перлуджи ще ги получи — който и да е, само не Ариа.