Дейвид Мичъл
Облакът атлас (78)

Писма от Зеделгем

 

Сиксмит,

Еърс е на легло от три дни, замаян от морфин, крещи от болка. Мн. притеснително и тревожно. Д-р Егре предупреждава двама ни с И. да не бъркаме възродената музикална жизненост на Еърс с подобряващо се здраве и забранява на В. Е. да работи, докато е на легло. От доктора ме полазват тръпки. Никога не съм срещал лекар, когото поне малко да не подозирам в пъклени кроежи да ме оскубе колкото може повече.

Погълнат съм от своя музика. Жестоко е да го призная, но когато Хендрик идва на закуска и ми казва: „Не днес, Робърт“, изпитвам почти облекчение. Прекарах миналата нощ в работа над едно гърмящо алегро за виолончело, озарено от взривни триоли. Тишина, минирана с притегателни капани. Помня как църковната камбана удари три сутринта. „Отдалеко някъде — казва Хъкълбери Фин — дочух кукумявка: сигурно оплакваше някой мъртвец. Козодой и куче виеха на умряло.“^[1] Тези думи винаги са ме ужасявали. В следващия миг заварих Люсил на прозореца да разпъва платната на светлото утро. Каза ми, че Морти Донт чака долу, готов за нашата екскурзия. Помислих, че сънувам, но не. Лицето ми беше сякаш хванало кора и в първия момент не можех да си кажа името. Измърморих, че не ми се ходи никъде с Морти Донт, искам да спя, имам работа.

— Но миналата седмица се уговорихте днес да се разходите с автомобила! — възрази Люсил.

Спомних си. Измих се, облякох чисти дрехи и се избръснах. Изпратих Люсил да повика момчето, което лъска обувките, и прочие. В стаята за закуска дружелюбният търговец на диаманти пушеше пура и четеше „Таймс“.

— Не бързайте — каза ми той, когато се извиних за закъснението. — Там, където отиваме, никой няма да забележи дали сме дошли късно или рано.

Г-жа Вилемс ми донесе индийски ориз и в стаята влезе Й. Не беше забравила кой ден е днес, поднесе ми букет бели рози, вързани с черна панделка, и се усмихна съвсем както преди.

Донт кара „Бугати Роял“ модел 41 от 1927, цвят бордо, същински жребец, Сиксмит. Носи се като добре смазан дявол — почти петдесет по магистралното шосе — и е снабден с мощен клаксон, който Донт натиска по най-малкия повод. Хубав ден за мрачно пътуване. Колкото повече се приближаваш към фронта, естествено, толкова по-изровен става селският пейзаж. Оттатък Рьозеларе земята е осеяна с кратери, прорязана от рушащи се окопи и цялата на обгорели петна, където не хващат корен даже плевелите. Малкото дървета, които още стърчат тук-там, на допир са безжизнени като въглени. Отъпканата зеленина по земята изглежда не толкова съживена от природата, колкото поразена от природна плесен. За да надвика рева на двигателя, Донт изкрещя, че земеделците още не смеят да орат земята, защото ги е страх от неизбухнали снаряди. Не можеш пътьом да не се замислиш за многото мъже, заровени нагъсто в земята. Ако някой даде заповед за настъпление, от нея в миг ще се надигнат пехотинци и ще се отърсят от пръстта. Изведнъж тринайсетте години след примирието ми се сториха като тринайсет часа.

Цонебеке е овехтяло село, цялото в полувъзстановени руини, там е гробището на Единайсети есекски полк от Петдесет и трета бригада. Комисията за военните гробове ми каза, че в това гробище най-вероятно е погребан брат ми. Ейдриън загина на Месенската височина на 31 юли, в разгара на настъплението. Донт ме остави пред портата и ми пожела късмет. Тактично каза, че има работа наблизо — бяхме сигурно на осемдесет километра от най-близкия бижутер — и ме остави да се занимавам с донкихотовското си издирване. Болнав бивш войник охраняваше портата — вероятно когато не обработваше окаяната си зеленчукова градинка. Освен това изпълняваше и длъжността домакин — подозирам, самоназначил се, — защото размаха пред мен кутия за дарения за „поддръжката“. Разделих се с един франк и човекът попита на поносим английски дали търся конкретно някого, сякаш знаеше наизуст всяко име в гробището. Написах името на брат си, но той провеси устни с онзи характерен галски маниер, който иска да каже: „Моите грижи са си мои, твоите са си твои и това е твоя грижа“.

Винаги съм си представял, че ще позная коя надгробна плоча е на Ейдриън. Лъскав надпис или кимаща сврака, или просто музикалният ми нюх ще ми подскажат точното място. Пълна глупост, разбира се. Надгробните плочи бяха безбройни, еднакви и подредени като за парад. От всички страни настъпваха бодливи храсти. Въздухът беше нагнетен, сякаш небето ни притискаше отгоре. Тръгнах из пътеките и редовете да търся Ф. Неравностоен залог, но човек никога не знае. Във Военното министерство стават грешки — ако първата жертва на войната е истината, втората е чиновническата ефективност. Оказа се, че в това гробище във Фландрия няма погребан Фробишър. Най-близкото до него име беше „Б. У. Фроумс, редник 2389 от 18-а източна дивизия“, затова аз оставих белите рози на Й. на неговата плоча. Кой знае? Може пък някоя късна вечер Фроумс да е поискал от Ейдриън огънче или да е залегнал до него, когато са се посипали бомбите, или да е разделил с него чаша бульон. Аз съм сантиментален глупак и съм наясно с това.

Случва се човек да срещне смешници като Орфърд от колежа „Балиол“, който се жалва, че войната е свършила, преди той да е получил възможността да покаже храбростта си. Други — сещам се за Фигис — признават облекчението си от това, че преди 1918 не са били на възраст за служба, но и се срамуват, че изпитват облекчение. Аз често съм ти разказвал надълго и нашироко как съм расъл в сянката на легендарния си брат — как всеки упрек започваше с думите: „Ейдриън никога не би…“; или: „Ако брат ти беше тук сега, щеше…“. Започнах да мразя името му. По време на разправията, предшествала насилственото ми прогонване от дома Фробишър, повтаряха неща като: „Ти петниш паметта на Ейдриън!“. Никога, никога няма да го простя на родителите си. Спомням си как го изпратихме за последно един дъждовен есенен следобед в Одли Енд, Ейдриън беше с униформа, татенцето се беше вкопчил в него. Времето на барабаните и ликуването бе отдавна отминало — последно бяхме чули, че военната полиция ескортира наборниците до Дюнкерк, за да осуети масовото дезертьорство — всички онези Ейдриъни, наредени като сардини в гробища из Източна Франция, Западна Белгия и по-нататък. Раздадохме тесте карти, наречено исторически контекст — на нашето поколение, Сиксмит, се паднаха десетки, валета и дами. На поколението на Ейдриън се паднаха тройки, четворки и петици. Това е всичко.

Разбира се, „това е всичко“ никога не е всичко. Писмата на Ейдриън бяха натрапчиво звучни. Можеш да си затвориш очите, но не и ушите. Пукане на въшки в гънките на дрехите, трополене на мишки, пукане на пронизани от куршум кости, пелтечене на картечници, тътен от далечни взривове, оглушителен гръм от по-близки, звън на сипещи се камъни по метални каски, жужене на мухи над ничията зона лете. В следващи разговори се прибавя цвилене на коне, хруптене на заскрежена кал, бръмчене на самолет, ръмжене на танкове, заседнали в кални ями, викове на ранени, излезли от упойка след ампутация, храчене на огнепръскачки, цвърчене на забит в гърлото щик. Европейската континентална музика е страстно дивашка, прекъсвана от дълги затишия.

Чудя се дали брат ми е харесвал и момчета, и момичета, или моят грях си е само мой. Чудя се дали е умрял девствен. Замислих се как тези войници са лежали един до друг — живи, заровили лица в земята; мъртви, студени. Почистих надгробната плоча на Б. У. Фроумс и тръгнах към портата. Е, мисията ми беше обречена на неуспех. Пазачът въртеше в ръце някакво въже, не каза нищо. Морти Донт ме взе точно в уречения час и ние поехме обратно към цивилизацията — ха. Минахме през място на име Пьолкапеле или нещо подобно, по път с брястове, който се точеше с километри. Донт избра тази отсечка, за да настъпи докрай педала на газта. Отделните брястове се сляха в едно дърво, което се проточи до безкрайност като завъртян пумпал. Стрелката показваше почти максимална скорост, когато нещо с очертанията на луда жена пробяга точно пред нас — блъсна се в предното стъкло и се претърколи над главите ни. Казвам ти, сърцето ми гръмна като снаряд! Донт удари спирачки, пътят ни катурна на една страна, тласна ни на друга, гумите засвистяха и изпълниха въздуха с мирис на горящ каучук. Безкрайността ни се беше изчерпала. Зъбите ми се забиха дълбоко в езика. Ако спирачките не бяха сработили така, че колата да продължи движението си по пътя, щяхме да завършим деня — ако не и живота си — прегърнали някой бряст. Автомобилът изскърца и спря. Двамата изскочихме и се втурнахме назад, където видяхме огромен фазан да пляска с прекършени криле. Донт изрече сложна ругатня на санскрит или нещо подобно и ахна — облекчен, че не е убил някого, но същевременно ужасен, че е убил нещо. Бях загубил ума и дума и попих с носна кърпа кръвта от езика си. Предложих да отървем горката птица от мъките й. Донт отговори с пословица, чиято идиотщина беше може би преднамерена:

— Който е в менюто, не го е грижа за соса.

Той се върна и се помъчи да запали своето бугати. Не можах да разбера какво иска да каже, но се приближих към фазана, с което го накарах още по-отчаяно да пляска с криле. Перата на гърдите му бяха изцапани с кръв и фекални пръски. Той плачеше, Сиксмит, точно като двудневно бебе. Съжалих, че нямам оръжие. Край пътя имаше камък, голям колкото юмрука ми. Ударих с него фазана по главата. Неприятно — не е същото като да застреляш птица, съвсем не е същото.

Избърсах кръвта му от себе си колкото можах, като използвах листа лапад, набрани край пътя. Донт беше запалил колата, аз скочих вътре и двамата отидохме в съседното село. Безименно наглед място, където обаче имаше жалко полукафене-полугараж-полубюро за погребални услуги, пълно с шайка мълчаливи местни и много мухи, които летяха из въздуха като упоени ангели на смъртта. От рязкото удряне на спирачките предната ос на колата се беше изкривила, затова М.Д. спря там, за да я погледнат. Седнахме на чист въздух накрай „площада“, в действителност калдъръмено кално езеро с издигнат по средата му постамент, чийто някогашен обитател отдавна е бил претопен за куршуми. Някакви мръсни деца тичаха по площада и гонеха единствената тлъста кокошка в селото — тя подхвръкна и кацна на постамента. Децата започнаха да я замерят с камъни. Зачудих се къде ли е собственикът на птицата. Попитах бармана кой е стоял преди на постамента. Не знаеше, бил родом от юг. Чашата ми беше мръсна, затова го накарах да я смени. Той се засегна и оттогава стана по-неразговорлив.

М.Д. попита за едночасовия ми престой на гробището в Цонебеке. Не му дадох ясен отговор. Пред очите ми още се мяркаше размазаният окървавен фазан. Попитах го къде е бил през войната.

— О, занимавах се със сделки.

— В Брюж? — попитах учуден: не можех да си представя белгийски търговец на диаманти да просперира по време на германската окупация.

— Мили Боже, не — отговори М.Д. — В Йоханесбург. С жена ми прекарахме цялата война в чужбина.

Похвалих неговата далновидност. Той скромно обясни:

— Войните не избухват изневиделица. Започват с малки пожари на хоризонта. Приближават се. Мъдрият човек се оглежда за дим и се приготвя да напусне къщата си точно като Еърс и Йокаста. Безпокои ме това, че следващата война ще бъде толкова голяма, че нито едно градче с хубав ресторант няма да остане незасегнато.

Толкова ли е сигурен, че се задава нова война?

— Винаги се задава нова война, Робърт. Те никога не се потушават докрай. Какво поражда войните? Стремежът към власт, гръбнакът на човешката природа. Заплахата с насилие, страхът от насилие или самото насилие са инструменти на този зловещ стремеж. Стремежът към власт се проявява в спалните, кухните, заводите, съюзите и по държавните граници. Слушай и помни: народът държава е чисто и просто човешката природа, раздута до чудовищни мащаби. Което означава, че народите са отделни единици, чиито закони се диктуват от насилие. Така е било винаги и винаги ще бъде. Войната, Робърт, е един от двата вечни спътника на човечеството.

— Тогава кой е другият? — попитах.

— Диамантите.

През площада се втурна месар с окървавена престилка и децата се разбягаха. Той на свой ред се опита да подмами кокошката да слезе от пиедестала.

А Обществото на народите? Сигурно народите познават и други закони освен тези на войната? Ами дипломацията?

— О, дипломацията — подхвана М.Д., който беше в стихията си — разчиства пораженията от войната, легитимира последиците, дава на силните държави средства да наложат волята си над слабите, докато те пазят флотилиите и батальоните си за по-сериозни противници. Само професионалните дипломати, неизлечимите малоумници и жените гледат на дипломацията като на траен заместител на войната.

Абсурдността на гледната му точка, казах аз, се състои в това, че науката създава все по-кръвожадни средства за воюване, докато човешките сили на унищожението надделеят над нашите сили на съзиданието и цивилизацията тласне себе си към самоунищожение. М.Д. отвърна на моето възражение с хапливо ликуване:

— Точно така. Нашият стремеж към власт, нашата наука и същите онези качества, които са ни превърнали от маймуни в диваци, а после и в модерни хора, точно тези качества ще унищожат вида Хомо сапиенс преди края на този век! Ти сигурно ще доживееш да видиш това, щастливи синко. Какво симфонично кресчендо ще бъде, а?

Месарят дойде да поиска стълба от бармана. Тук трябва да свършвам. Не мога вече да държа очите си отворени.

* * *

 

Сиксмит,

Утре Еърс би трябвало да стане на крака след двете седмици на легло. Не пожелавам сифилис и на най-лошите си врагове. Е, само на един-двама. Болният от сифилис се разпада постепенно като плод, гниещ край оградата на овощна градина. Д-р Егре се отбива през ден, но вече няма какво да му предпише освен все по-големи дози морфин. В.Е. мрази да го пие, защото замъглява музикалната му мисъл.

Й. склонна към пристъпи на отчаяние. Някои нощи се вкопчва в мен, сякаш аз съм спасителният й пояс и тя се дави. Жал ми е за жената, но ме интересува тялото й, не проблемите й. Интересуваше ме.

Тези две седмици прекарах в музикалната стая, преработвах натрупаните през годината фрагменти в „секстет за застъпващи се солисти“: пиано, кларинет, чело, флейта, обой и цигулка, всеки на свой език със свой регистър, лад и тембър. В първата част всяко соло се прекъсва от следващото, във втората всяко прекъсване продължава отново по ред на солата. Революционно или претенциозно? Няма да разбера, докато не го свърша, а тогава ще е вече късно, но това е първото, за което мисля, щом стана от сън, и последното, за което мисля, когато си лягам, дори ако Й. е в леглото ми. Тя би следвало да разбира, че човекът на изкуството живее в два свята.

 

 

Имах страшна препирня с В. Е. По време на тазсутрешното композиране той ми диктуваше един подобен на токата етюд, стори ми се дяволски познат, после се сетих за рефрена на моя собствен „Ангел на Монс“! Ако се е надявал да не го позная, жестоко е сгрешил. Казах му го направо — това е моята музика. Еърс смени тона:

— Как така твоята музика? Фробишър, когато пораснеш, ще разбереш, че всички композитори черпят вдъхновение от средата, която ги заобикаля. Ти си един от многото елементи в моята среда, бих добавил, че получаваш добра заплата, всеки ден посещаваш майсторски клас по композиция и се срещаш с най-великите музикални умове на своето време. Ако тези условия не те устройват, Хендрик ще те откара на гарата.

Да, мн. различен човек от онзи, когото само преди седмици бутах в количка до колибата на пазача и той ме молеше да остана до другата пролет. Попитах с кого възнамерява да ме смени. С г-жа Вилемс? С градинаря? С Ева? С Нефертити?

— О, сигурен съм, че сър Тревър Макерас ще ми намери подходящо момче. Да, ще пусна обява. Ти не си толкова уникален, колкото си мислиш. А сега — искаш ли тази работа или не?

Не можах да измисля как да си върна изгубените позиции, затова се оплаках от силна болка в палеца на крака и излязох. В.Е. отправи следното предупреждение по фланга:

— Ако до сутринта палецът не ти мине, Фробишър, отивай в Лондон да го лекуваш и повече не се връщай.

Понякога ми се иска да издигна голяма клада и да хвърля проклетия стар глупак право в бучащите й пламъци.

 

 

Още съм тук, по-късно дойде Й., заразправя ми врели-некипели за гордостта на Еърс, за това колко той цени работата ми, за артистичния темперамент и т.н. и ме помоли да остана — ако не заради него, то заради нея. Приех това съчетание между смокиново листо и маслинова клонка и тази нощ се любихме почти с чувство. Идва зима и на мен не ми се скита из Европа в тънката ми яйчена черупка. Ако си тръгна сега, ще ми се наложи спешно да си търся глупава богата наследничка. Да се сещаш за някоя? Ще изпратя още един пакет за Йенш, за да увелича фонда си за спешни случаи. Ако Еърс не ме възнагради за идеите ми, които влязоха в „Птица на смъртта“ — тя се радва вече на двайсетото си представяне пред публика след Варшава, — ще се наложи да се компенсирам сам. Реших занапред да бъда много по-предпазлив с показването на свои композиции на В. Е. Знаеш ли, когато покривът над главата ти зависи от благоразположението на работодателя ти, животът е непоносим. Един Бог знае как обслужващите класи търпят това. Питам се дали слугите в дома Фробишър постоянно държат езика си зад зъбите, както трябва да правя аз сега. Ева се завърна от летния си престой в Швейцария. Е, тази млада жена твърди, че е Ева и приликата безспорно е поразителна, но онова отблъскващо пате, което замина от Зеделгем преди три месеца, се върна грациозен лебед. Тя помага на майка си, бърше клепачите на баща си с памук, потопен в студена вода, и с часове му чете Флобер, учтива е със слугите и даже ме пита как напредва моят секстет. Бях убеден, че това е някаква нова стратегия за прогонването ми, но на седмия ден започнах да подозирам, че от омерзителната Е. не е останала и следа. И мн. хубаво — в мира между Е. и мен има нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед, но първо трябва да разкажа малко предистория. Още от пристигането ми в Неербеке „хазяйката“ на Ева в Брюж, г-жа Ван де Велде, разправя на Е. и Й. как аз трябва да гостувам в дома им, за да може петте й дъщери — съученички на Е. — да упражняват своя английски с истински английски джентълмен. Сигурно помниш, че г-н Ван де Велде е клечката от Миневатер Парк, който се оказа производител на амуниции, уважаван стълб на обществото и т.н. Г-жа Ван де Велде е от онези досадни, упорити жени, които не могат да бъдат отклонени от амбициите си с „той в момента е много зает“. Всъщност подозирам, че Й. умишлено ме е поставила пред свършен факт — докато дъщерята израства като красив лебед, майката се превръща в злобна стара сврака.

Днес беше уговорено да вечерям у Ван де Велде — пет дъщери, родени през равни интервали от време, плюс мама и татко. Трябваха ми нови струни за челото, а и за Еърс винаги е полезно да види колко безпомощен е без мен, затова си придадох храбър вид и се надявах, че семейство В.д.В. държат готвач, какъвто подобава на доходите на един фабрикант. В единайсет часа колата на Ван де Велде — сребрист „Мерцедес Бенц“, много благодаря — пристигна в Зеделгем и шофьорът, потящ се снежен човек без врат и без познания по френски, откара Е. и мен в Брюж. В миналото сигурно щяхме да пътуваме в ледено мълчание, но сега неволно заразказвах на Е. за дните си в Кеймбридж. Тя ме предупреди, че най-голямата Ван де Велде, Мари-Луиз, е решила на всяка цена да се омъжи за англичанин, затова аз трябва много усърдно да пазя целомъдрието си.

Как ти се струва това?

В градската къща на Ван де Велде момичетата се бяха подредили по възраст на стълбите, за да ме поздравят — стори ми се, че всеки момент ще запеят, и представи си, Сиксмит, те наистина запяха! „Зелени ръкави“ на английски. Сладникави като ментови бонбони. После мадам В.д.В. ме ощипа по бузата, сякаш бях завърнал се блуден син, и каза провлечено като улулица:

— Ка-а-ак сте?

Вкараха ме в „салона“ — детска стая — и ме настаниха на „стола за разпит“, сандък за играчки. Дъщерите В.д.В., многоглава хидра с имена Мари-Луиз, Стефани, Зеноб, Алфонсин и… последното го забравих, бяха на възраст от девет до една година по-голяма от Ева — гореспоменатата Мари-Луиз. Всички момичета се отличават с напълно неоправдана самоувереност. Мн. дългият диван се огъваше под това семейство угоени свине. Прислужницата донесе лимонада, а госпожата пристъпи към въпросите.

— Ева ни каза, че семейството ви е с много добри контакти в Кеймбридж, така ли е, г-н Фробишър?

Погледнах към Ева: тя направи псевдоочарована физиономия. Потиснах усмивката си и признах, че семейството ми се споменава в „Книгата на Страшния съд“^[2] и че татенцето е виден свещенослужител. Всички опити да отклоня темата от обсъждане на моята кандидатура бяха осуетени и четвърт час по-късно, усетила одобрението на майка си, ококорената Мари-Луиз реши, че аз ще бъда нейният приказен принц. Ето какво ме попита:

— Г-н Фробишър, познавате ли отблизо Шерлок Холмс от „Бейкър Стрийт“?

Е, рекох си, денят може и да не е пропилян напразно. Момиче с вкус към иронията сигурно крие в себе си неподозирани качества. Само че Мари-Луиз говореше сериозно! Безнадеждна тъпачка. Не, отговорих, не познавам лично г-н Холмс, но всяка сряда той играе билярд с Дейвид Копърфийлд в моя клуб. Поднесоха обяда в хубави дрезденски глинени съдове в трапезария с голяма репродукция на „Тайната вечеря“, окачена върху тапет на цветчета. Храната — разочарование. Суха пъстърва, зеленчуци, разварени до степен на лигава тиня, тортата — направо вулгарна; стори ми се, че съм се върнал да обядвам в Лондон. Момичетата се кикотеха глисандо^[3] на тривиалните грешки във френския ми, макар че техният ужасяващ английски непоносимо дразни слуха. Мадам В.д.В., която също беше прекарала лятото в Швейцария, се впусна в досаден разказ за това как в Берн графиня Слак-Явски или херцогиня Зумдумпщад превъзнасяли Мари-Луиз, като я наричали „Цветето на Алпите“. Не можах да се насиля поне от любезност да кажа: „Колко очарователно!“. Г-н В.д.В. се прибра от работа. Обсипа ме със стотици въпроси за крикета, за да позабавлява дъщерите си с този причудлив английски ритуал, където „вътре е вън“ и „вън е вътре“. Склонен към наставления задник от чудовищен мащаб, толкова зает да обмисля следващата си тромава намеса в разговора, че никога не слуша като хората. Сам открито си прави комплименти, които започват с: „Наречете ме старомоден, но…“; или „Някои ме смятат за сноб, но…“. Ева ми хвърли ироничен поглед, с който сякаш казваше: „И ти сериозно си мислил, че този празноглавец може да бъде заплаха за репутацията ми!“

Следобед слънцето се показа и мадам В.д.В. обяви, че ще излезем заедно на разходка, за да може почетният гост да разгледа забележителностите на Брюж. Опитах се да възразя, че вече достатъчно съм злоупотребил с тяхното гостоприемство, но нямаше да се измъкна толкова лесно. Великият патриарх се извини — имал да подписва купчина писма, висока колкото Матерхорн. Дано загине от лавина. След като слугините сложиха шапки и ръкавици на момичетата, повикаха файтона и ме заразкарваха от една църква на друга. Както отбелязва старият ни познайник Килвърт, няма нищо по-изтощително от това да ти казват на какво да се възхищаваш и да ти сочат нещата с показалка. Не мога да си спомня името на нито една забележителност. На финала на екскурзията — голямата часовникова кула — челюстта ме болеше от всичките потиснати прозевки.

Мадам Ван де Велде измери с поглед височината й и заяви, че ще остави нас, младите, да се катерим сами нагоре, а тя ще ни чака в сладкарницата отсреща на площада. Мари-Луиз, която е по-тежка от майка си, отбеляза, че добрият тон изисква да не оставя маман да чака сама. Другата умница не можеше да се качи заради астмата си, а ако умницата нямало да ходи, тогава и еди-коя си, и т.н., докато накрая само аз и Ева си купихме билети, за да се качим на кулата. Аз платих — исках да покажа, че не я държа лично отговорна за безобразно пропиляния ден. Тръгнах пръв. Стълбището представляваше стесняваща се спирала. На височината на ръката имаше въже, прокарано през заковани в стената железни халки. Краката ни трябваше да налучкват стъпалата. Единственият източник на светлина бяха нарядко разположените тесни прозорци. Чуваха се единствено стъпките ни и женското дишане на Е., което ми напомняше за нощните ми преживявания с майка й. Ван де Велде са пет нескончаеми бързи пиеси за зле настроен клавесин и сега ушите ми благодарно кънтяха от дългоочаквано облекчение. Забравих да преброя стъпалата, помислих на глас. Гласът ми отекна като в килер, пълен с одеяла. Ева отвърна лениво:

— Да…

Попаднахме във ветровито помещение, където се намираха зъбчатите колела на часовниковия механизъм, големи колкото колела на каруца. Въжета и кабели изчезваха нагоре в тавана. Някакъв работник дремеше в шезлонга си. Той трябваше да провери билетите ни — на континента трябва постоянно да показваш билета си, — но ние се промъкнахме покрай него и изкачихме едно последно дървено стълбище до панорамната площадка. В далечината под нас се простираше трицветният Брюж: с оранжеви покривни керемиди, сиви зидове, кафяви канали. Коне, автомобили, велосипедисти, крокодил от хористи, покриви като шапки на вещици, въжета с пране, проснато през страничните улички. Потърсих с поглед Остенде, намерих го. Озарена от слънцето ивица на Северно море, обагрена в полинезийски ултрамарин. Чайки, носени от въздушните течения — зави ми се свят, като ги гледах, и се сетих за младия гларус, уплашил Юинг. Ева обяви, че вижда семейство Ван де Велде. Помислих, че това е намек за дебелината им, но погледнах накъдето сочеше тя и наистина — шест ситни петънца в пастелни цветове, наредени около маса в кафене. Е. направи от билета си хартиена лястовичка и я хвърли през парапета. Вятърът я подхвана и тя изчезна, сякаш изпепелена от слънчевата светлина. Какво ще прави, ако работникът се събуди и й поиска билета?

— Ще се разплача и ще кажа, че този отвратителен млад англичанин ми го е откраднал.

Тогава и аз сгънах моя билет на лястовичка, казах на Е., че няма доказателства, и го хвърлих във въздуха. Вместо да се издигне нагоре, моята лястовичка падна и веднага се изгуби от поглед. Характерът на Е. зависи от това от какъв ъгъл ще го погледнеш — свойство, присъщо на най-красивите опали.

— Знаете ли, не помня да съм виждала татко толкова доволен и жизнерадостен, колкото е сега — каза тя.

Ужасните В.д.В. ни бяха превърнали в съзаклятници. Попитах я направо какво е станало в Швейцария — влюбила се е, работила е в сиропиталище, срещнала е загадъчно създание в заснежена пещера?

Е. няколко пъти понечи да каже нещо. Накрая отговори (с пламнало лице):

— Липсваше ми един млад човек, с когото се запознах през юни.

Изненадан ли си? Представи си моите чувства! Въпреки това се показах като съвършения джентълмен, такъв, какъвто ме познаваш. Вместо да започна да флиртувам, аз казах:

— А помните ли първото си впечатление от този млад човек? Не беше ли изцяло отрицателно?

— Отчасти отрицателно.

Загледах се в капчиците пот, образували се по кожата й след изкачването по стълбите, в устните й и в ситните, ситните косъмчета над горната устна.

— И той е висок, смугъл, красив, музикално надарен чужденец?

Тя се подсмихна.

— Той е… висок — да; смугъл — може да се каже; красив — не толкова, колкото си мисли, но да кажем, че привлича погледите; музикално надарен — невероятно; чужденец — до мозъка на костите. Забележително е, че знаете толкова много за него! Да не би и него да шпионирате в Миневатер Парк?

Не издържах и се разсмях. Е. — също.

— Робърт, имам чувството… — тя ме погледна срамежливо.

— Вие сте опитен. Впрочем може ли да ви наричам Робърт?

Казах й, че отдавна е време.

— Думите ми не са… съвсем благопристойни. Сърдите ли се?

Не, отвърнах, не. Изненадан съм, поласкан съм, но изобщо не се сърдя.

— Държах се толкова злобно с вас. Но се надявам, че можем да започнем на чисто.

Разбира се, казах, и аз ще се радвам.

— Още от дете — продължи Е. и отмести поглед от мен — си представям, че този балкон е моята собствена тераса от „Хиляда и една нощ“. Често идвам тук след училище, все по това време. Разбирате ли, аз съм императрицата на Брюж. Гражданите му са мои поданици. Ван де Велде са моите шутове. Ще им отсека главите.

Очарователно създание, наистина. Кръвта ми кипеше и ме обзе спонтанното желание да целуна страстно императрицата на Брюж.

Не стигнах по-далеч: през тясната врата нахлу група проклети американски туристи. Какъвто съм глупак, престорих се, че не съм с Ева. Отидох да гледам панорамата от другата страна, като се мъчех да затегна разхлабените струни вътре в себе си. Когато работникът обяви, че след малко затварят панорамната площадка, Ева си беше тръгнала. Колко характерно за нея. На слизане отново забравих да преброя стъпалата.

В сладкарницата Ева играеше на конец с най-малката В.д.В. Мадам Ван де Велде си вееше с менюто и с Мари-Луиз ядяха понички с пълнеж, докато обсъждаха облеклото на минувачите. Ева отбягваше погледа ми. Магията беше развалена. Мари-Луиз ме гледаше в очите като влюбена юница. Бавно тръгнахме обратно към къщата на В.д.В., където — алилуя! — Хендрик вече чакаше в колата. Ева ми каза „довиждане“ на вратата — обърнах се и видях усмивката й. Блаженство! Беше златна, топла вечер. През целия път до Неербеке виждах лицето на Ева, няколкото кичура, паднали на лицето й от полъха на вятъра. Не бъди отвратителен ревнивец, Сиксмит. Знаеш как е.

И. надушва разбирателството между мен и Ева и това никак не й харесва. Миналата нощ си представих, че под мен лежи Е., а не майка й. Само два-три такта по-късно последва кресчендо, цяла част преди Й. Могат ли жените да разкриват въображаеми измами? Питам, защото тя със зашеметяваща интуиция ми отправи следното проницателно предупреждение:

— Искам да ти кажа нещо, Робърт. Докоснеш ли някога Ева, ще разбера и ще те унищожа.

— Не бих си го и помислил — излъгах аз.

— На твое място не бих го и сънувала — предупреди ме Й.

Не можех да оставя нещата така.

— Откъде, по дяволите, изобщо ти хрумна, че мога да харесвам твоята непохватна, неприветлива дъщеря?

Тя се подсмихна по съвсем същия начин като Ева на своята тераса на кулата.

* * *

 

Сиксмит,

Къде, за бога, е отговорът ти? Виж, много съм ти задължен, но ако си мислиш, че ще седя да чакам писма от теб, боя се, че жестоко се лъжеш. Това е толкова злобно, злобно като лицемерния ми баща. Аз можех да го унищожа. Той унищожи мен. Очакването на края на света е най-древното занимание на човечеството. Прав е Донт, проклети да са белгийските му възгледи, проклети да са всички белгийски възгледи. Ейдриън щеше да е още жив, ако „храбрата малка Белгия“ изобщо не съществуваше. Някой трябва да превърне тази държава джудже в гигантско езеро с лодки и да хвърли вътре създателя на Белгия с вързан за краката гипсов корсет. Ако изплува, значи е виновен. Идва ми да избода с нагорещен до бяло ръжен проклетите очи на баща си! Посочи ми един. Хайде, посочи ми поне един известен белгиец. Има повече пари от Ротшилд, но дали ще ми даде и едно пени? Жалко, толкова жалко. Много християнско ли е да ме отпъди и да не остави на мое име и един шилинг? Удавянето е прекалено добра участ за него. Боя се, че Донт е прав. За войните няма лек, има само временно подобрение за няколко години. Края — това искаме ние и, боя се, именно Краят е това, което ще получим. Ето. Напиши музика към него. Тимпани, чинели и милион тромпети, ако бъдеш така любезен. Плащам на стария кучи син със собствената си музика. Това ме убива.

* * *

 

Сиксмит,

Ева. Защото името й е синоним на изкушението: има ли нещо, което да прониква по-надълбоко в сърцевината на човека? Защото душата й плува в очите й. Защото сънувам как пълзя през кадифените дипли до стаята й, отварям и влизам, как й тананикам най-най-най-тиха мелодия, тя стъпва с боси крака върху моите, с ухо на сърцето ми, и двамата танцуваме като кукли на конци. След целувката казва: „Вие се целувате като червена рибка!“; и в грейнали от лунна светлина огледала ние се влюбваме в младостта и красотата си. Защото през целия ми живот опитни жени идиотки са се нагърбвали със задачата да ме разберат, да ме изцелят, но Ева знае, че аз съм тера инкогнита, и ме изследва полека, както правеше ти. Защото е стройна като момче. Защото ухае на бадеми, на избуяла ливада. Защото когато се усмихвам на амбицията й да стане египтолог, тя ме сритва в кокалчетата под масата. Защото ме кара да мисля за нещо друго освен за себе си. Защото сияе дори когато е сериозна. Защото предпочита пътеписи пред сър Уолтър Скот, предпочита Били Майерл пред Моцарт и не знае, че до мажор не е армейски чин. Защото аз и само аз виждам усмивката й миг преди да е разцъфнала на лицето й. Защото император Робърт не е добър човек — най-доброто у него е събрано в неизсвирената му музика, — но тя въпреки това ми подарява тази най-рядка усмивка. Защото двамата слушаме звуците на козодоите. Защото смехът й сякаш изригва като фонтан през дупка на главата й и се разсипва на пръски в утринта. Защото човек като мен няма работа с такава материя като „красотата“, но ето че тя е тук, в звукоизолираните камери на сърцето ми.

* * *

 

Сиксмит,

Разводите са много объркана и сложна работа, но моят с Еърс приключи за един ден. Вчера сутринта двамата все още работехме по втората част на амбициозната му лебедова песен. Той предложи нов подход към композирането.

— Фробишър, днес искам да ми предложиш теми за онази част в темпо Severo^[4]. Нещо а ла „навечерие на война“ в ми минор. Измислиш ли тема, достойна за вниманието ми, аз ще я разработя и ще извлека потенциала й. Разбра ли?

За разбиране — разбрах. За харесване — никак не ми допадна. Да, научни трудове се пишат в съавторство и се случва композитори да работят с музиканти виртуози, за да изследват границите на изпълнителските възможности — както Елгар и У. Х. Рийд, — но съавторство на симфонична творба? Мн. съмнителна идея и аз недвусмислено го заявих на В. Е. Той каза:

— Тц, не ти говоря за съавторство, момче. Ти събираш суровия материал, аз го разработвам както сметна за необходимо.

Това никак не ме успокои. Еърс каза с поучителен тон:

— Всички велики творци са имали чираци за тази работа. Как иначе Бах щеше да бълва нови меси всяка седмица?

Възразих, че доколкото ми е известно, сега сме XX век. Публиката плаща да чуе композитора, чието име е написано в програмата. Не плаща за Вивиан Еърс, за да получи Робърт Фробишър. В.Е. избухна:

— Няма да получи теб! Ще получи мен! Не ме слушаш, Фробишър. Ти ще вършиш грубата работа, ще носиш и ще трупаш, аз ще оркестрирам, ще аранжирам, ще шлифовам.

„Грубата работа“, като например моят „Ангел на Монс“, който беше окраден до последната нота за адажиото в славната финална творба — венец на творчеството на Еърс? Както и да наречем плагиатството, то пак си остава плагиатство.

— Плагиатство? — попита Еърс, без да повишава тон, но кокалчетата на пръстите му върху дръжката на бастуна побеляха. — Някога, когато още беше признателен ученик, ти ме наричаше най-великият жив европейски композитор. Което ще рече, най-великият жив композитор на света. Защо му е на такъв творец да „плагиатства“ от един подражател, който, да не забравяме, не е успял дори да завърши образованието си в колеж за отчайващо привилегировани студенти? Не си достатъчно гладен, момче, това ти е проблемът. Ти си Менделсон, който се прави на Моцарт.

Залогът скочи подобно на инфлацията в Германия, но аз притежавам вродена неспособност да се огъвам под натиск — винаги давам отпор:

— Ще ви кажа каква е причината да плагиатствате — музикално безплодие!

Казах му, че най-хубавите моменти в „Птица на смъртта“ са мои. Изобретателните контрапункти в „Алегро нон тропо“ от новата творба са мои. Не съм дошъл в проклетата Белгия да му бъда роб.

Старият дракон избълва кълба дим. Десет такта мълчание в 6/8. Угаси цигарата си.

— Дързостта ти не заслужава сериозно внимание. Всъщност заслужава уволнение, но не искам да действам импулсивно и прибързано. Вместо това искам да помислиш. Помисли за репутацията си — Еърс разгърна думата като свитък. — Репутацията е всичко. Моята, като се изключи едно младежко залитане, което ми докара сифилиса, е безупречна. Твоята, драги ми обезнаследен, банкрутирал, хазартен млади приятелю, е съсипана. Можеш да си тръгнеш от Зеделгем когато пожелаеш. Но те предупреждавам — тръгнеш ли си без моето съгласие, цялата музикантска общност на запад от Урал, на изток от Лисабон, на север от Неапол и на юг от Хелзинки ще научи как един мерзавец на име Робърт Фробишър не се е посвенил да съблазни жената на Вивиан Еърс, да, любимата му жена, очарователната мадам Кромелинк. Тя няма да го отрече. Представи си какъв скандал ще избухне! И след всичко, което Еърс е направил за Фробишър… Да, нито един богат меценат или обеднял меценат, или организатор на фестивал, или управителен съвет, или родител, чиято прекрасна малка дъщеря иска да учи пиано, няма да иска никога да има нещо общо с теб.

Значи В. Е. знае. От седмици, може би от месеци. Много лошо ме изненада. Изложих на показ своята безпомощност, като изрекох доста груби обиди по негов адрес.

— О, какви ласкателства! — изграчи той. — Още, маестро!

Сдържах се и макар да ми се искаше, не грабнах фагота, за да пребия с него до смърт изтерзаното от сифилис тяло. Не се сдържах и изсъсках, че ако Еърс е толкова добър съпруг, колкото манипулатор и крадец на чужди идеи, съпругата му не би водила такъв разпътен живот. Добавих, че като се замисля, не знам доколко успешна ще бъде неговата кампания за очернянето на името ми, когато европейското общество научи каква жена е Йокаста Кромелинк в личния си живот. Той дори не трепна.

— Какво невежествено магаре си, Фробишър. Йокаста е дискретна в многобройните си похождения и това винаги е било така. Висшата класа на всяко общество е проядена от аморалност, как иначе според теб ще удържа властта си? Репутацията господства в публичната сфера, не в личния живот. Провалят я публичните действия. Лишаване от наследство. Бягство от реномирани хотели. Невърнати навреме пари, взети назаем от най-долнопробни лихвари. Йокаста те съблазни с моята благословия, самодоволен никаквецо. Ти ми беше нужен, за да довършим „Птица на смъртта“. Мислиш се за неудържим жребец, но между мен и Йокаста съществува алхимия, която ти изобщо не можеш да проумееш. Тя ще те разлюби в мига, в който застрашиш съвместния ни живот. Ще видиш. Сега си върви и утре се върни с написано домашно. Ще се престорим, че малкият ти истеричен пристъп изобщо не се е случвал.

Подчиних се с най-голямо удоволствие. Трябваше да помисля.

Й. сигурно е изиграла важна роля в проучването на близкото ми минало. Хендрик не говори английски, а В. Е. не би могъл да проведе такова разследване сам. Тя явно харесва мъже с лоша репутация — това обяснява защо се е омъжила за Еърс. Не мога да разбера дали Е. има пръст в цялата тази история, защото вчера беше сряда и тя беше на училище в Брюж. Ева не би могла да знае за връзката ми с майка й и същевременно така открито да показва любовта си към мен. Нали?

Цял следобед се разхождах из студените поля, обзет от самотен гняв. Скрих се от завалялата градушка под навеса на порта от разрушен през войната параклис. Мислих за Е., мислих за Е., мислих за Е. Само две неща ми бяха ясни: по-добре да се обеся на входа на Зеделгем, отколкото да позволя на паразитиращия му господар да ограбва и занапред таланта ми; и перспективата никога повече да не видя Е. е немислима. „Това ще свърши със сълзи, Фробишър!“ Да, възможно е, бягствата от дома често свършват така, но аз я обичам, наистина я обичам и това е.

Върнах се в замъка малко преди да се стъмни, ядох студено месо в кухнята при г-жа Вилемс. Научих, че Й. е отнесла коварните си ласки в Брюксел, където е по работа, свързана с имението, и няма да се върне тази нощ. Хендрик ми каза, че В.Е. се е оттеглил рано, взел е радиото си и е наредил да не го безпокоят. Идеално. Дълго се киснах във ваната и съчиних заплетена поредица от басови гами. Кризисните ситуации ме карат да търся утеха в музиката, където нищо не може да ми навреди. Прибрах се рано в стаята си, заключих вратата и си стегнах куфара. Тази сутрин станах в четири часа. Отвън — ледена мъгла. Реших да се отбия за последно при В. Е. Бос, само по чорапи, тръгнах крадешком по зимните коридори към стаята на Еърс. Разтреперан отворих вратата, като се стараех да не вдигам никакъв шум — Хендрик спи в съседната стая. На угасена лампа, само на светлината от блещукащите въглени в камината, видях Еърс да лежи проснат като мумията в Британския музей. Стаята му вонеше на горчиво лекарство. Приближих се към шкафчето до леглото. Чекмеджето заяждаше и когато дръпнах по-рязко да го отворя, едно шише с етер, сложено отгоре, се катурна — едва успях да го хвана. Вътре беше люгерът, който В.Е. ми показа, загърнат в парче велур с нахлузена отгоре мрежичка, до него — чинийка с патрони. Те задрънчаха. Крехкият череп на Еърс беше само на сантиметри от тях, но той не се събуди. Дробовете му скърцаха като овехтяла стара латерна. Изведнъж ми се прииска да открадна няколко патрона, така и направих.

Върху адамовата ябълка на Еърс пулсираше синя вена и аз с мъка овладях необяснимо силното си желание да я пробия с джобното си ножче. Изключително странно. Сякаш смътно познато, но повече непознато. Да убиеш — преживяване, което спохожда малцина в мирно време. Какъв е тембърът на убийството? Не се тревожи, писмото ми не е изповед на убиец. Да работя върху секстета си, докато бягам от полицейско преследване, би довело до прекомерни усложнения, а да приключа кариерата си увиснал на въже с изцапано бельо е недостойно. По-лошото е, че хладнокръвното убийство на бащата на Ева би сложило край на чувствата й към мен. В.Е. спеше ли, спеше и нехаеше за всичко това, и аз отмъкнах пистолета му. Вече бях взел патроните, така че да открадна и люгера беше донякъде логично. Не е за вярване колко тежък е един пистолет. Той удряше басова нота по бедрото ми: със сигурност е убивал хора, не е вчерашен този малък люгер. Защо всъщност го взех? Не мога да ти кажа. Но допреш ли устата му до ухото си, започваш да чуваш света по друг начин.

Последната ми спирка беше празната стая на Ева. Полежах на леглото й, погалих дрехите й, знаеш колко сантиментален ставам на раздяла. На тоалетната й масичка оставих най-краткото писмо в живота си: „Императрице на Брюж. Твоята тераса, твоят час“. Върнах се в стаята си. Казах прочувствено сбогом на леглото си с балдахин, отворих заяждащия прозорец и изхвърчах навън на заледения покрив. „Изхвърчах“ е точната дума — в бързината една керемида се плъзна и падна с трясък на чакълената пътека долу. Залегнах по очи в очакване всеки миг да чуя викове и сигнали за тревога, но никой не беше обърнал внимание. Слязох на земята с любезното съдействие на едно тисово дърво и тръгнах през заскрежената градина с подправки така, че подрязаните храсти да останат между мен и прозорците на прислугата. Заобиколих, излязох пред къщата и тръгнах по „Монашеската променада“. Духаше източен вятър, дошъл направо от степите, добре, че бях с овчия кожух на Еърс. Чувах страдащите от артрит тополи, козодоите във вкаменените гори, някакво полудяло куче, стъпките по замръзналия чакъл, пулса, който се надигаше в слепоочията ми заедно с някаква скръб — скърбях за себе си, за годината. Подминах старата колиба, поех по пътя за Брюж. Надявах се да спра някой фургон с мляко или каруца, но нищо не се мяркаше. Звездите избледняваха в предутринния хлад. В няколко къщи горяха свещи, в ковачницата зърнах озарено от пламъци лице, но пътят на север принадлежеше само на мен.

Така си мислех, но зад гърба ми изръмжа автомобил. Нямах намерение да се крия, затова се обърнах и застанах с лице към него. Фаровете ме заслепиха, колата забави скорост, двигателят заглъхна и познат глас ми извика:

— И накъде сте хукнали така ненадейно в този безбожно ранен час?

Самата г-жа Донт, загърната в черно плюшено палто. Дали семейство Еърс не я бяха изпратили да залови избягалия роб? Объркан, смотолевих като пълен глупак:

— О, стана катастрофа!

Проклех се за тази непохватна лъжа, защото очевидно бях напълно здрав, сам, тръгнал пеша с куфара и раницата си.

— Какъв лош късмет! — побърза да отвърне г-жа Донт и доблестно да запълни празнините, оставени от мен. — С приятел или роднина?

Скочих в спасителната лодка:

— С приятел.

— Знаете ли, точно по тази причина Морти предупреждаваше г-н Еърс да не купува „Каули“! При катастрофа тези коли са неблагонадеждни. Колко глупаво от страна на Йокаста, защо не ми телефонира? Хайде, скачайте! Само преди час една от арабските ми кобили роди две превъзходни жребчета, и трите кончета се чувстват отлично! Бях тръгнала към къщи, но съм твърде превъзбудена, за да спя, затова ако изпуснете влака в Брюж, ще ви закарам до Остенде. Толкова обичам да пътувам по това време. Та от какво естество е катастрофата? Дръжте се, Робърт. Никога не мислете най-лошото, преди да сте научили всички подробности.

С помощта на няколко пълни неистини стигнах в Брюж на разсъмване. Избрах този превъзходен хотел срещу „Св. Венцеслас“, защото отвън прилича на поставка за книги и в саксиите за цветя са посадени красиви миниатюрни елхички. Стаите ми гледат към тих канал от западната страна. След като свърша това писмо, ще дремна за малко, докато дойде време да отида на терасата. Е. може да е там. Ако не е, ще се скрия в някоя уличка близо до училището й и ще я причакам. Ако и там не се появи, сигурно ще се наложи да се отбия у Ван де Велде. Ако името ми е опетнено, ще се появя предрешен като коминочистач. Ако ме познаят — дълго писмо. Ако дългото писмо попадне в чужди ръце, на тоалетната й масичка я чака второ. Аз съм решителен човек.

 

П.П. — Благодаря ти за загриженото писмо, но защо трепериш над мен като майка орлица? Да, разбира се, че съм добре — като се изключат последиците от гореописания сблъсък с В. Е. Повече от добре съм, в интерес на истината. Умът ми е способен да изпълни всяка творческа задача, която му хрумне. Композирам най-хубавата творба в живота си, в живота изобщо. Имам пари в джоба и още в Първа белгийска банка. Което ми напомня: ако Ото Йенш не отстъпи от трийсетте гвинеи за двете книги на Мунте, кажи му да одере майка си и да я осоли. Да видим колко ще даде руснакът от „Грийк Стрийт“.

 

П.П.П. — Едно последно неочаквано откритие. В Зеделгем, докато стягах куфара си, проверих дали нещо не се е търкулнало под леглото. Намерих половинка от скъсана надве книга, пъхната под единия крак от отдавна заминал си гост, за да не се клати леглото. Може да е бил пруски офицер или Дебюси, кой знае? Не ми направи впечатление до момента, в който забелязах заглавието на подвързията. Тежка задача, но повдигнах леглото и издърпах подвързаните страници. Точно така: „Тихоокеанският дневник на Адам Юинг“. От страницата, където прекъсва, до края на първия том. Можеш ли да повярваш? Пъхнах половинката в куфара си. Мн. скоро ще я дочета. Умиращият щастливец Юинг така и не е видял ужасните силуети, дебнещи зад ъгъла на историята.

* * *

 

Сиксмит,

Работя върху секстета „Облакът атлас“ по цели нощи до пълно изтощение — съвсем буквално, иначе по никакъв начин не мога да заспя. Главата ми е фойерверк на съзиданието. Музиката на живота ме връхлита цялата наведнъж. Границите между шум и звук са условни, сега го разбирам. Всички граници са условни, държавните — също. Човек може да преодолее всички условности, стига само първо да му хрумне да го направи. Да вземем този остров по средата между тембър и ритъм, не е отбелязан в нито една теоретична книга, но той е тук! Чувам инструментите в главата си, съвършено ясно, всеки, който си поискам. Когато го завърша, знам, че в мен няма да остане нищо, но тази награда, която държа в потната си длан, е философският камък! Човек като Еърс изразходва дадената му дарба на малки порции в продължение на целия си живот. Аз — не. Нямам никакви вести от В.Е., нито от онази непостоянна, мелодраматична прелюбодейка жена му. Сигурно си мислят, че съм избягал обратно в Англия. Снощи сънувах, че падам от „Импириъл Уестърн“, прегърнал водосточната тръба. Нота, изсвирена чудовищно фалшиво на цигулка — това е финалната нота в моя секстет.

Съвсем добре съм. Дяволски добре! Да можех да ти покажа този ослепителен блясък. Пророците, щом видели Йехова, ослепявали. Не оглушавали, а ослепявали, ти разбираш значението на това. Все още можели да го чуват. По цял ден си говоря сам. Отначало го правех разсеяно, човешкият глас толкова ме успокоява, но сега трябва да положа истинско усилие, за да спра, затова продължавам да си говоря. Когато не композирам, излизам на разходка. Вече мога да напиша пътеводител „Мишлен“ за Брюж, стига да имам необходимото място и време. Обикалям и по-бедните квартали, не само алеите на богаташите. На един мръсен прозорец някаква баба подреждаше африкански теменужки в ниска ваза. Почуках по стъклото и я помолих да се влюби в мен. Тя прехапа устни, не знам дали говореше френски, но аз опитах отново. На прозореца се показа човек с глава като оръдеен снаряд и без следа от брадичка и ме обсипа с пиперливи ругатни по адрес на мен и семейството ми.

Ева. Всеки ден се качвам на кулата и си пея заклинание за късмет, по една сричка на стъпало: „Не-ка-днес-тя-да-е-там-не-ка-да — е — там“. Още я няма, но аз чакам, докато се стъмни. Златни дни, бронзови дни, железни дни, мокри дни, мъгливи дни. Локумени залези. Нощите настъпват, студеният въздух щипе. Ева седи в охранявана класна стая долу на земята, дъвче молива си, знам, че мечтае да бъде с мен, аз стоя сред олющени апостоли, гледам надолу и мечтая да бъда с нея. Проклетите й родители сигурно са намерили бележката на тоалетната й масичка. Иска ми се да бях подходил по-ловко към нещата. Да бях застрелял измамника, когато имах възможност. Еърс никога няма да намери заместник на Фробишър — „Вечното завръщане“ ще умре заедно с него. Онези Ван де Велде сигурно са прихванали второто ми писмо до Ева в Брюж. Опитах се да проникна с блъф в училището й, но двойка прасета в ливреи ме изгониха със свирки и тояги. Проследих Е. на връщане от училище, но завесите на деня се вдигат за толкова кратко, става студено и тъмно, докато тя излезе от училище с вдигната качулка на кафявото си палто, заобиколена от В.д.В., компаньонки и съученици. Надзърнах в процепа между шапката и шала си, чаках сърцето й да ме познае. Не е забавно. Днес докоснах палтото й, докато се разминавахме под дъжда сред тълпата. Ева не ме забеляза. Щом се приближа към нея, някакъв тонически педал усилва звука, който тръгва от слабините, отеква в гръдния ми кош и стига до височината на очите. Защо са тези нерви? Може би утре, да, утре, със сигурност. Няма от какво да се страхувам. Тя ми каза, че ме обича. Скоро, скоро.

* * *

 

Сиксмит,

От неделя носът ми тече и кашлям лошо. В тон с охлузванията и синините. Не съм излизал навън, не ми се и излиза. От каналите изпълзява ледена мъгла, запушва дробовете и смразява вените. Изпрати ми гумена бутилка за топла вода, можеш ли? Тук има само глинени.

По-рано днес се отби управителят на хотела. Сериозен пингвин без помен от задник. Предполагам, че лакираните му обувки скърцат така, когато ходи, но в страна като Белгия всичко може да се очаква. Истинската причина да дойде беше да се увери, че аз съм заможен студент по архитектура, не някакъв съмнителен авантюрист, който ще офейка от града, без да си плати сметката. Така или иначе, обещах утре да покажа парите си на рецепцията, затова посещението в банката е неизбежно. Това зарадва човека и той изрази надежда, че ученето ми върви добре. Донякъде, уверих го аз. Не казвам, че съм композитор, защото вече не мога да понеса разпита на идиотската инквизиция: „Каква музика пишете?“; „Възможно ли е да съм чувал за вас?“; „Откъде черпите идеите си?“.

Не съм в настроение за писане на писма след всичко, което стана, особено след неотдавнашната ми среща с Е. Фенерджията вече пали уличните фенери. Да можех да върна времето назад, Сиксмит. Де да можех.

 

 

Подобрение. Ева. Ах. Сигурно щях да се смея, ако не ме болеше толкова много. Не помня къде бях последния път, когато ти писах. От Нощта на моето прозрение времето тече в главозамайващо темпо алегрисимо. Е, стана повече от ясно, че няма да успея да издебна Ева, когато е сама. Тя така и не се появи на терасата в четири следобед. Единственото обяснение, което ми идваше наум, беше, че писмата ми са попаднали в чужди ръце (не знам дали В. Е. е изпълнил обещанието си да очерни името ми в Англия, дали не си подочул нещо? Не ме е грижа особено, но е хубаво човек да знае). Отчасти се надявах Й. да ме издири в този хотел — във второто си писмо бях написал къде съм. Готов съм даже да спя с нея, ако това ще ми осигури достъп до Ева. Казах си, че не съм извършил никакво престъпление — добре де, ако трябва да бъдем точни, никакво престъпление срещу Кромелинк-Еърс, за което те да знаят — и явно Й. за пореден път е играла по свирката на съпруга си. Може би винаги го е правила. Така че нямах друг избор, освен да посетя къщата на Ван де Велде.

Нагазих в сумрачната киша на добрия стар Миневатер Парк. Студ като на Урал. Люгерът на Еърс поиска да дойде с мен, затова пъхнах стоманения си приятел в дълбокия като пещера джоб на кожуха. В павилиона за оркестъра пушеха проститутки с груби физиономии. Нито за миг не се изкуших — само най-отчаяните излизат навън в такова време. Опустошеното здраве на Еърс ме отблъсна от тях, може би за цял живот. Пред къщата на В.д.В. имаше върволица от кабриолети, в студения въздух пръхтяха коне, кочияши се загръщаха в дългите си палта, пушеха, потропваха, за да се сгреят. В прозорците, озарени от бледожълти лампиони, се мяркаха трепетни дебютантки, чаши за шампанско, искрящи полилеи. Имаше голямо светско събиране. Идеално, помислих си аз. Добър камуфлаж, нали разбираш. Щастлива двойка внимателно изкачи стълбите, вратата се отвори — Сезам — и из ледения въздух се разнесе мелодия на гавот. Тръгнах след тях по поръсените със сол стълби и потропах със златното чукче, като се мъчех да запазя спокойствие.

Облеченият във фрак Цербер ме позна — изненаданият иконом никога не предвещава добри новини.

— Съжалявам, мосю, но вашето име не фигурира в списъка на гостите.

Вече бях пъхнал ботуш във вратата. Предупредих го, че списъците с гости не важат за близки семейни приятели. Човекът се усмихна извинително — имах работа с професионалист. Точно в този момент покрай мен профуча тълпа нагиздени топло облечени хлапета и икономът неразумно ги пусна да влязат пред мен. Вече бях преполовил окъпания в светлина коридор, когато ръката в бяла ръкавица ме стисна за рамото. Трябва да призная, че избухнах по най-недостойния начин — унизителен момент, не мога да го отрека — и закрещях името на Ева, без да спирам, като разглезено дете в пристъп на истерия, накрая танцовата музика секна и коридорът и стълбите се изпълниха със стъписани гости. Само тромбонистът продължаваше да свири. Какво да ги правиш, тромбонисти. Надигна се уплашен ропот на всички основни езици. От заплашително жужащия кошер изскочи Ева с електриковосиня бална рокля и ручей от зелени перли. Мисля, че извиках: „Защо ме отбягваш?“; или нещо също толкова достойно.

Е. не се хвърли в прегръдките ми, не се разтопи в обятията ми и не ме обсипа с думи на обич. Първата част, която изпълни, беше „Отвращение“:

— Какво е станало с теб, Фробишър?

В коридора висеше огледало, погледнах да видя какво има предвид. Бях се занемарил, но знаеш, че когато композирам, рядко се бръсна. Втора част — „Изненада“:

— Мадам Донт каза, че си се върнал в Англия.

Нещата вървяха от лошо по-лошо. Трета част — „Гняв“:

— Как смееш да се появяваш тук след… всичко?

Уверих я, че родителите й са й наговорили само лъжи за мен. Защо иначе ще крият писмата ми до нея? Тя каза, че е получила и двете ми писма, но ги е скъсала „от съжаление“. Това силно ме потресе. Настоях да говоря с нея на четири очи. Имахме да изясним толкова много неща. Някакъв повърхностно красив младеж сложи ръка на раменете й, препречи пътя ми и ми каза нещо на собственически фламандски. Отвърнах му на френски да махне лапите си от момичето, което обичам, като добавих, че войната би трябвало да е научила белгийците да залягат при появата на превъзхождаща ги сила. Ева взе дясната му ръка и обхвана с длани юмрука му. Проява на интимност, сега виждам това. Чух името на ухажора й, когато един приятел шепнешком го предупреди да не ме удря: Грегоар. Топката ревност, заседнала в стомаха ми, вече имаше име. Попитах Ева кой е наеженият й домашен любимец.

— Моят годеник — спокойно отговори тя. — И не е белгиец, а швейцарец.

Твоят какво? Топката се спука, отровата се изля във вените ми.

— Казах ти за него онзи следобед на кулата! Защо съм се върнала от Швейцария толкова щастлива… Казах ти, а ти ми отвърна с тези… унизителни писма.

Не е нейна грешка на езика, нито моя писмена грешка. Годеникът Грегоар. Всички онези канибали пируваха с моето достойнство. Значи така било. Моята страстна любов? Няма такова нещо. Никога не е имало. Сега невидимият тромбонист съсипваше „Ода на радостта“. Изкрещях му с буреносна жестокост — продрах си гърлото — да я свири в тоналността, в която Бетовен я е написал, или изобщо да не я свири. Попитах:

— Швейцарец? Тогава защо се държи толкова нападателно?

Тромбонистът подхвана помпозно изпълнение на Петата на Бетовен, пак в грешна тоналност. Гласът на Е. прозвуча една степен над абсолютната нула:

— Мисля, че си болен, Робърт. Трябва веднага да си вървиш.

Швейцарският годеник Грегоар и икономът сложиха по една ръка на податливите ми рамене и ме поведоха през стадото към вратата. Високо, високо над главата си зърнах двете малки В.д.В. с нощни шапки да надничат през парапетите на стълбището като готови за сън гаргойли. Намигнах им.

Победоносният блясък под дългите мигли на моя съперник и произнесената с акцент реплика „Вървете си в Англия!“ събудиха в мен Пройдохата Фробишър, за съжаление. Точно когато ме изхвърлиха през прага, аз сграбчих Грегоар в боксьорска прегръдка, твърдо решен да взема със себе си това самодоволно какаду. В коридора запищяха райски птици, зареваха бабуини. Ние се търкулнахме по стълбите — не, изтрополихме, подхлъзнахме се, изругахме, тупнахме и се сдърпахме. Грегоар извика от уплаха, после от болка — точно лекарствата, предписани от доктор Мъст! Каменните стъпала и заледеният паваж охлузиха и моето тяло до черно като неговото, и аз като него ожулих до болка лактите и хълбоците си, но поне моята вечер не беше единствената съсипана вечер в Брюж, и аз креснах, като го ритнах в ребрата по веднъж за всяка дума, преди да избягам с накуцване заради натъртения си глезен:

— Любовта боли!

Сега съм в по-добро настроение. Вече не помня даже как изглежда Е. Някога лицето й се беше запечатало във видиотените ми зеници, виждах я навсякъде, във всекиго. Грегоар има изящни пръсти, дълги и гъвкави. Роберт Шуман осакатил ръцете си, като връзвал тежести към тях. Мислел, че така ще разшири обхвата на пръстите си на клавиатурата. Великолепни струнни квартети, но какъв глупак! Грегоар, от друга страна, е роден със съвършени ръце, но вероятно не прави разлика между сол ключ и гаечен ключ.

 

 

Забравих за това недовършено писмо — е, почти забравих, беше потънало сред листата на една партитура за пиано, а аз бях твърде зает с композиране, за да го изровя. Леденостудено време, обичайно за сезона. Половината часовници в Брюж са здраво замръзнали. Е, вече знаеш за Ева. Тази история ме опустоши, но, кажи, кое изпълва пустотата? Музиката, Сиксмит, да бъде Музика — и биде Музика. Снощи за шест часа потене пред камината написах 102 такта от траурен марш, вдъхновен от „Ода на радостта“, за моя кларинетист.

Още един посетител днес: не съм бил толкова популярен от онзи злополучен ден на конните надбягвания. Събудих се на обяд от дружелюбно, но настоятелно „чук-чук-чук“. Провикнах се:

— Кой е?

— Ферпланке.

Името нищо не ми говореше, но когато отворих вратата, там стоеше моят полицай музикант, същият, който в стария ми живот ми даде назаем колелото.

— Може ли да вляза? Реших да ви дойда на любезно посещение.

— Разбира се — отвърнах аз и остроумно добавих: — Много сте любезен за полицай.

Разчистих един фотьойл и предложих да поръчам чай, но посетителят ми отказа. Не можа да прикрие добре стъписването си от безпорядъка. Обясних му, че давам бакшиш на камериерките, за да не влизат. Не понасям да пипат партитурите ми. Г-н Ферпланке кимна съчувствено, после се зачуди защо един джентълмен ще се регистрира в хотел под псевдоним. Ексцентричност, наследена от баща ми, обясних аз, той е видна обществена фигура и предпочита личният му живот да си остане личен. По същия начин не говоря и за призванието си, за да не се налага да дрънкам на пианото по време на коктейли. Отказите се приемат зле. Обяснението ми като че ли задоволи Ф.

— „Льо Роял“ е луксозен дом извън дома — той огледа всекидневната ми. — Не знаех, че секретарите получават такова добро заплащане.

Признах онова, което тактичният ми посетител несъмнено вече знаеше: с Еърс сме се разделили; като добавих, че имам свои независими доходи — само допреди 12 месеца това щеше да е вярно.

— Аха, милионерът с колелото? — усмихна се Ф.

Бива си го, нали? Не чак милионер, отговорих усмихнат аз, но за щастие достатъчно състоятелен, за да си позволя „Льо Роял“.

Той най-после изплю камъчето:

— За краткия си престой в нашия град сте си създали влиятелен враг, мосю Фробишър. Виден фабрикант — мисля, че и двамата знаем за кого говоря — е подал жалба до моя началник по повод един инцидент отпреди няколко вечери. Секретарят му — впрочем много добър клавесинист от нашия малък оркестър — позна името ви и препрати жалбата към мен. Затова съм тук.

Постарах се да го уверя, че това е само нелепо недоразумение, свързано със симпатиите на една млада дама. Очарователният ми посетител кимна.

— Знам, знам. Шерше ла фам. На младини музиката на сърцето заглушава тази на главата. Затруднението ни идва от там, че бащата на младежа е банкер на неколцина от нашите градски старейшини и отправя неприятни закани да ви обвини в побой и нападение.

Благодарих на г-н Ферпланке за предупреждението и такта му и обещах занапред да не привличам внимание към себе си. Уви, не беше толкова просто.

— Мосю Фробишър, не ви ли се струва, че градът ни е непоносимо студен през зимата? Не мислите ли, че средиземноморският климат ще бъде по-вдъхновяващ за музата ви?

Попитах дали гневът на банкера ще се уталожи, ако дам честната си дума да напусна Брюж до седем дни, след като завърша последната редакция на секстета си. Ф. предположи, че да, подобна договорка би загладила положението. Тогава аз дадох думата си на джентълмен да направя необходимите приготовления.

Свършихме с деловата част и Ф. попита дали може да хвърли предварителен поглед на секстета ми. Показах му каденцата за кларинет. Отначало спектралните и структурните й особености го объркаха, но през следващия час той ми зададе множество проницателни въпроси за доусъвършенствания от мен начин на нотиране и за уникалните хармонии на пиесата. Когато си стиснахме ръцете, Ф. ми даде визитната си картичка, помоли ме да му изпратя публикуван екземпляр на партитурата за неговия оркестър и съжали, че се налага публичната му длъжност да взема надмощие над личните му симпатии. Жал ми беше, че си тръгна. Писането е такова проклето самотно заболяване.

Така че, както виждаш, трябва да оползотворя докрай последните си дни. Не се тревожи за мен, Сиксмит, аз съм съвсем добре и твърде зает, за да изпадам в меланхолия! В края на улицата има моряшка кръчма, където мога да намеря компания, ако пожелая (там по всяко време влизат и излизат момчета със солена кожа), но сега ме интересува само музиката. Музиката бучи, музиката се надига, музиката ме носи.

* * *

 

Сиксмит,

Прострелях се в устата в пет сутринта с люгера на В. Е. Обаче те видях, скъпи, скъпи ми друже! Толкова съм трогнат от твоята загриженост! На панорамната площадка на кулата, вчера по залез-слънце. Чиста случайност е, че ти не ме видя пръв. Изкачвах последните стъпала, когато забелязах мъж в профил, облегнат на парапета, да гледа към морето — познах елегантното ти габардинено палто, единствената ти и неповторима филцова шапка. Още едно стъпало — и щеше да ме видиш как се спотайвам в сенките. Ти тръгна към северната страна, един поглед назад — и щях да бъда разкрит. Осмелих се да те погледам — около минута, — после отстъпих назад и се втурнах надолу към земята. Не ми се сърди. Навеки съм ти благодарен, че си тръгнал да ме търсиш. С „Кентската кралица“ ли дойде?

Сега въпросите са малко безсмислени, нали?

Това, че те видях пръв, не беше чиста случайност, не съвсем. Светът е театър на сенките, опера, и тези неща са вписани в либретото й. Не се сърди чак толкова на моята роля. Не можеш да разбереш, колкото и да ти го обяснявам. Ти си блестящ физик, онзи твой Ръдърфорд и всички останали са единодушни, че те чака бляскаво бъдеще и не се съмнявам, че са прави. Но по някои основни въпроси си пълен невежа. Здравият не може да разбере опустошения, разбития. Ти ще тръгнеш да ми изреждаш всички основания да се живее, но аз ги оставих на гара „Виктория“ в началото на лятото. Причината да сляза крадешком от кулата беше, че не искам да се обвиняваш за това, че не си успял да ме разубедиш. Сигурно пак ще се обвиняваш, но недей, Сиксмит, не бъди такъв задник.

Надявам се също, че не си останал твърде разочарован, като не си ме заварил в „Льо Роял“. Управителят научи за посещението на г-н Ферпланке. Каза, че се налага да ме помоли да напусна, защото имали много заявки за резервации. Глупости, но поех подаденото ми смокиново листо. Мръсникът Фробишър искаше да вдигне врява, но композиторът Фробишър искаше тишина и спокойствие, за да завърши секстета си. Платих цялата си сметка — хоп, заминаха и последните пари на Йенш — и си стегнах куфара. Скитах се из криволичещите улички покрай ледените канали и накрая попаднах на този запустял на вид кервансарай. Рецепцията — през повечето време необитаема ниша под стълбището. Единствената украса в стаята ми — чудовищен „Смеещ се кавалер“, прекалено грозен, за да го открадна и да го продам. През мръсния ми прозорец се вижда същата онази полуразрушена вятърна мелница, на чиито стъпала задрямах в първата си сутрин в Брюж. Същата. Представи си. Въртим се в кръг.

Знаех си, че така и няма да доживея до двайсет и петия си рожден ден. Веднъж и аз да подраня. Нещастно влюбените, викащите за помощ, всички сълзливо-сантиментални трагици, създали лоша слава на самоубийството, са идиоти, които прибързват като неопитни диригенти. Истинското самоубийство е отмерена, дисциплинирана увереност. Хората важно повтарят: „Самоубийството е егоизъм“. Професионални свещеници като татенцето отиват още по-далеч и го наричат страхливо посегателство върху живите. Глупаците изричат това лицемерно изречение по различни причини: за да избегнат обвиненията, за да смаят публиката с дълбокомислието си, за да изкарат гнева си на някого или просто защото не са страдали достатъчно, за да изпитат съчувствие. Страхът няма нищо общо — самоубийството изисква значителна доза смелост. Японците са наясно с това. Не, егоистично е да искаш от другия да търпи непоносимото си съществуване, само за да спести на роднини, приятели и врагове малко самокритично мислене. Единственият егоизъм е в това да съсипеш деня на непознати хора, като ги принудиш да станат свидетели на нещо грозно. Затова аз ще си направя дебел тюрбан от няколко кърпи, за да заглуши изстрела и да попие кръвта, и ще го направя във ваната, за да не оставям петна по килимите. Снощи пъхнах едно писмо под вратата на управителя — той ще го намери в кабинета си утре в осем сутринта, — с което му съобщавам за промяната в екзистенциалния си статут, така че при късмет това ще спести една неприятна изненада на невинната камериерка. Виждаш ли, аз мисля за обикновените хора.

Не ги оставяй да говорят, че съм се самоубил от любов, Сиксмит, това би било твърде нелепо. Бях влюбен в Ева Кромелинк за част от секундата, но и двамата с теб дълбоко в себе си знаем кой е единствената любов на живота ми.

Заедно с това писмо и остатъка от книгата на Юинг се погрижих да получиш в „Льо Роял“ папка със завършения ми ръкопис. Използвай парите на Йенш, за да платиш разходите по публикуването, изпрати екземпляри до всички в приложения списък. Каквото и да правиш, не допускай семейството ми да се сдобие с някой от оригиналите. Татенцето ще въздъхне: „Не е «Ероика», нали?“, и ще го тикне в някое чекмедже, но това е несравнима творба. Има отзвуци от „Бяла меса“ на Скрябин, заличените стъпки на Стравински, хроматични хармонии на един по-лунатичен Дебюси, но истината е, че не знам откъде е дошла. От сън наяве. Никога няма да напиша нещо, съизмеримо и с една стотна от това. Бих искал да ти кажа, че съм нескромен, но не съм. В секстета „Облакът атлас“ се съдържа животът ми, той е животът ми, сега аз съм изхабен фойерверк, но поне съм бил фойерверк.

Човекът е мерзост. Предпочитам да бъда музика, отколкото сбирщина от тръбички, които в продължение на няколко десетки години пренасят полутвърди вещества, докато станат толкова захабени, че престанат да функционират.

Люгерът е тук. Остават тринайсет минути. Изпитвам трепет, естествено, но любовта ми към тази кода е по-силна. Наелектризираща тръпка, защото и аз като Ейдриън знам, че ще умра. Гордост, че ще стигна дотам. Убеждения. Махни вярванията, втълпявани от гувернантки, училища и държави, и в сърцевината на човека ще откриеш непреходни истини. Рим отново ще западне и ще рухне, Кортес отново ще отплава, а по-късно и Юинг, Ейдриън отново ще бъде разкъсан на парчета, ти и аз отново ще спим под звездите на Корсика, аз отново ще дойда в Брюж, отново ще се влюбя в Ева и ще я разлюбя, ти отново ще прочетеш това писмо, Слънцето отново ще изстине. Грамофонната плоча на Ницше. Когато свърши, Старецът отново я пуска и така вечност след вечност.

Времето не влияе на този творчески отпуск. Ние не оставаме мъртви за дълго. След като моят Люгер ме изпрати в отвъдното, само след миг ще ме споходи раждането ми, следващото поред. След тринайсет години ще се срещнем отново в Грешам, след десет ще се озова отново в същата тази стая, стиснал същия този пистолет, ще съчинявам същото това писмо с решителност, съвършена като многоглавия ми секстет. Подобни изтънчени убеждения ми дават утеха.

 

Sunt lacrimae rerurn.^[5]

* * *