Дейвид Мичъл
Облакът атлас (72)

65

Нейпиър седи в изрисувания с графити влак на метрото и гледа дъщерята на Лестър Рей. Тя е замаяна, разчорлена, разтреперана и дрехите й са още влажни от пръскачките в банката.

— Как ме намери? — пита накрая Луиса.

— Един висок дебел тип от службата ти ми каза. Нъсбумър или нещо такова.

— Нъсбаум.

— Точно така. Наложи се да го убеждавам.

Мълчанието се проточва от станцията на площад „Реюниън“ до Седемнайсето авеню. Луиса човърка някаква дупка на дънките си.

— Предполагам, че вече не работиш за „Сийборд“.

— Вчера ме пратиха да паса.

— Уволниха ли те?

— Не. Преждевременно ме пенсионираха. Да. Пратиха ме да паса.

— И тази сутрин си дойде от паша?

— Да, нещо такова.

Следващото мълчание трае от 17 авеню до парк „Макнайт“.

— Имам чувството — Луиса се колебае, — че аз — не, че ти — днес наруши някакво предопределение. Сякаш градът Буенас Йербас беше решил, че днес аз трябва да умра. Но ето ме тук.

Нейпиър се замисля над това.

— Не. Града не го е грижа. А и можеш да кажеш, че всъщност твоят баща ти спаси живота, като ритна преди трийсет години онази граната, която се търкаляше към мен — вагонът им се тресе и скърца. — Ще трябва да минем през оръжеен магазин. Празните оръжия ме изнервят.

Влакът излиза на светло.

Луиса присвива очи.

— Къде отиваме?

— На среща с един човек — Нейпиър поглежда часовника си. — Тя долетя специално за случая.

Луиса разтърква зачервените си очи.

— Може ли този някой да ни даде екземпляр от доклада на Сиксмит? Защото ми се струва, че сега няма нищо по-важно от това.

— Още не знам.