Дейвид Мичъл
Облакът атлас (33)

31

— Трагичният недостатък на Айзък Сакс — самоанализира се той два часа по-късно, седнал до еркерния прозорец срещу Луиса Рей — е следният. Твърде страхлив, за да бъде воин, но недостатъчно страхлив, за да легне и да се търкулне по гръб като добро куче.

Думите му са хлъзгави като копитата на Бамби на леда. На масата стои почти празна бутилка вино. Барът е пуст. Сакс не помни кога за последно е бил толкова пиян или толкова напрегнат и отпуснат едновременно: отпуснат, защото интелигентна млада жена се радва на компанията му; напрегнат, защото е готов да спука цирея на съвестта си. Той с учудване и ирония установява, че е привлечен от Луиса Рей, и горчиво съжалява, че се срещат при тези обстоятелства. Границата между жената и репортера постоянно се размива.

— Хайде да сменим темата — предлага Сакс. — Колата ти, твоят — той имитира холивудски немски акцент — фолксваген… Как се казва?

— Откъде знаеш, че колата ми има име?

— Всички собственици на „Фолксваген Бийтъл“ кръщават колите си. Моля те, само не ми казвай, че името й е Джон, Пол, Джордж или Ринго.

„Боже, Луиса Рей, колко си хубава.“

Луиса отвръща:

— Ще ми се смееш.

— Не.

— Да.

— Аз, Айзък Каспар Сакс, тържествено обещавам да не се смея.

— С това второ име „Каспар“ по-добре недей. Казва се Гарсия.

И двамата се кикотят безшумно, докато накрая избухват в звучен смях. „Може би и тя ме харесва, може би не седи с мен само заради работата.“

Луиса ловко овладява смеха си.

— Толкова ли струват обещанията ти?

Сакс прави физиономия на разкаяние и избърсва очите си.

— Обикновено струват повече. Не знам защо ми е толкова смешно, все пак „Гарсия“… — той избухва в кикот. — Не е чак такова смешно име. Някога излизах с едно момиче, което беше кръстило колата си Росинант, за бога.

— Един бивш приятел, откачен битник от Бъркли, я кръсти така. На Джери Гарсия, сещаш се, от „Грейтфул Дед“. Заряза я пред общежитието ми, когато двигателят започна да бълва дим изпод капака, горе-долу по същото време заряза и мен заради една мажоретка. Сладникаво, но е самата истина.

— Как не си ударила клечка кибрит на фолксвагена?

— Гарсия не е виновен, че бившият му собственик е лъжлив производител на сперма.

— Този тип трябва да е бил луд — Сакс не е имал намерение да казва това, но не се срамува, че го е направил.

Луиса Рей кимва в знак на благосклонна признателност.

— Както и да е, името „Гарсия“ му отива. Вечно е разстроен, сменя скоростта както му дойде, разпада се, багажникът не се заключва, резервоарът тече, но все не предава Богу дух.

„Покани я да дойде пак — мисли си Сакс. — Не ставай глупак, не сте деца.“

Те гледат как вълните се разбиват в брега, озарен от лунната светлина.

„Кажи го“.

— Онзи ден — гласът му заглъхва до шепот и той усеща как му прилошава — ти търсеше нещо в кабинета на Сиксмит.

Сякаш сенките наоколо наострят уши.

— Нали?

Луиса също се оглежда дали някой не ги подслушва и съвсем тихо казва:

— Доколкото разбирам, д-р Сиксмит е написал един доклад.

— Руфъс трябваше да работи в тясно сътрудничество с екипа, който проектира и построи онова нещо. Иначе казано, с мен.

— Тогава сигурно знаеш до какви изводи е стигнал. За реактора „ХИДРА“.

— Всички знаем! Джесъпс, Моузес, Кийн… всички знаят.

— За съществен недостатък в дизайна?

Сакс потреперва.

— Да.

„Нищо не се е променило освен… всичко.“

— Колко сериозна може да бъде една евентуална авария?

— Ако д-р Сиксмит е прав, ще бъде много, много сериозна.

— Защо „Суонеке 2“ не се изключи, за да бъде извършена проверка?

— Заради пари, власт, обичайните заподозрени.

— Ти приемаш ли откритията на Сиксмит?

„Внимавай.“

— Приемам, че съществува значителен теоретичен риск.

— Оказван ли ви е натиск да запазите своите съмнения за себе си?

— На всеки учен поотделно. Всички учени се съгласиха. С изключение на Сиксмит.

— От кого, Айзък? От Алберто Грималди? От самия връх ли идва натискът?

Кораловите храсти хвърлят сенки на сребристата поляна.

— Луиса, какво ще направиш, ако в ръцете ти случайно попадне екземпляр от доклада?

— Час по-скоро ще го публикувам.

— Наясно ли си…

„Не мога да го изрека.“

— Дали съм наясно, че хората от горните ешелони на властта биха предпочели да ме видят мъртва, отколкото да допуснат „ХИДРА“ да бъде дискредитирана? В момента само с това съм наясно.

— Не мога нищо да обещая.

„Боже, колко безхарактерно.“

— Станах учен, защото… То е като да добиваш злато в кална река. Златото е истината. Аз… Не знам какво искам да направя…

— Журналистите копаят в също толкова кални реки.

Луната сияе над водата.

— Направи това — казва накрая Луиса, — което не можеш да не направиш.