Дейвид Мичъл
Облакът атлас (68)

61

Взривът подхваща Луиса Рей и я тласва напред неудържимо като тихоокеанска вълна. Коридорът се завърта на 90° — няколко пъти — и я блъсва в ребрата и главата. Болката разцъфва като цветя пред очите й. Зидарията ръмжи. Изсипва се дъжд от парчета гипс, тухли и стъкло, намалява, спира.

Заплашителен покой. „Какво преживявам?“ От праха и дима се надигат викове за помощ, на улицата кънтят писъци, сирени пронизват изгорелия въздух. Мисълта на Луиса отново се задейства. „Бомба“. Пазачът наемник пъшка и стене. От ухото му капе кръв и образува делта на якичката на ризата му. Луиса прави опит да се отдръпне, но десният й крак е отнесен от бомбата.

Шокът отшумява: кракът й е просто затиснат под лежащия в безсъзнание китаец. Тя го освобождава и започва да пълзи, схваната и скована от болка, но иначе цяла и невредима, през фоайето, което сега прилича на декор от филм. Намира блиндираната врата изтръгната от пантите. „Явно съм се отървала на косъм.“ Натрошено стъкло, прекатурени столове, изронени стени, порязани и изпаднали в шок хора. От тръбите изригва гъст черен дим и задейства пръскачките — Луиса се намокря и кашля от дима, подхлъзва се на мокрия под, ходи замаяна и превита надве, блъска се в други хора. Приятелска ръка я сграбчва за китката.

— Госпожо, държа ви, държа ви, нека ви изведа навън, може да има нова експлозия.

Луиса се оставя на пожарникаря да я изведе на ослепителната слънчева светлина, където я посреща стена от лица, жадни за страшни гледки. Човекът я превежда през улицата, задръстена от наблъскани една в друга коли, и тя си спомня репортаж от априлската война в Сайгон. Все още изригват умопомрачителни кълба дим.

— Отдръпнете се! Насам! Върнете се! Натам!

Журналистката Луиса се опитва да каже нещо на жертвата Луиса. Има пясък в устата си. Нещо важно. Тя пита своя спасител:

— Как пристигнахте толкова бързо?

— Всичко е наред — упорства той, — имате сътресение.

Пожарникар?

— Вече мога и сама…

— Не, елате, тук ще бъдете на сигурно място…

Вратата на прашния черен шевролет се отваря.

— Пуснете ме!

Хватката му е желязна.

— В колата, веднага — измърморва мъжът, — иначе ще ти пръсна шибания череп.

„Трябваше да умра от бомбения взрив, а сега…“

Похитителят на Луиса изпъшква и пада напред.