Дейвид Мичъл
Облакът атлас (11)

9

Ръждивооранжевият „Фолксваген Бийтъл“ на Луиса се носи по равен път към дългия една миля мост, свързващ нос Йербас с остров Суонеке, чиято електроцентрала се издига над самотното речно устие. Днес на входа към моста не е спокойно. На последната отсечка от пътя стои редица от стотина демонстранти, които скандират: „Суонеке-3 — само през трупа ми!“. Кордон от полицаи ги държи встрани от опашката от девет-десет коли. Докато чака, Луиса чете лозунгите. „ДОБРЕ ДОШЛИ НА РАКОВИЯ ОСТРОВ“ — предупреждава един; друг гласи: „НЕ, НЯМА! НЯМА ДА СИ ТРЪГНЕМ!“; трети, загадъчен: „О, КЪДЕ, КЪДЕ Е МАРГО РОУКЪР?“.

Един пазач чука по прозореца, Луиса сваля стъклото и вижда лицето си в слънчевите му очила.

— Луиса Рей, списание „Далекоглед“.

— Журналистическата ви карта, госпожице.

Луиса я изважда от чантата си.

— Очаквате ли проблеми днес?

— Не — човекът поглежда в един списък и й връща картата. — Само откачените природолюбители с караваните, както винаги. Момчетата от колежа карат ваканцията някъде, където става за сърф.

Докато пътува по дългия, дългия мост, тя вижда как иззад по-старите посивели охладителни кули на „Суонеке-1“ се показва централата „Суонеке-2“. Луиса отново се сеща за Руфъс Сиксмит. „Защо, когато му поисках телефон за връзка, той не ми даде? Учените нямат фобия към телефони. Защо никой от пазачите в сградата, където живее, не знае името му? Учените не се крият под псевдоними.“

Пазачът в другия край на моста й посочва единствения път на острова към селището Сийборд Вилидж. Там по табелите тя ще намери пътя до Центъра за връзки с обществеността в сградата на отдел „Изследвания и развитие“.

Пътят обгръща бреговата ивица. Далеч в океана над рибарските лодки кръжат чайки. Тревата на дюните се полюшва. След десет минути Луиса пристига в селище от около двеста луксозни къщи над закътан залив. На обраслия с редки дървета склон под електроцентралата са разположени хотел и игрище за голф. Тя оставя колата си на паркинга на отдел „Изследвания и развитие“ и оглежда абстрактните сгради, наполовина скрити зад хълма. Палми, наредени в стройна редица, шумолят на тихоокеанския вятър.

— Здравейте! — към нея се приближава жена с китайски черти. — Изглежда, сте се изгубили. За пускането ли идвате?

Изисканият виненочервен костюм, безупречният грим и самоуверената й стойка карат Луиса да се чувства не на място в тъмносиньото си сако от велур.

— Фей Ли — жената протяга ръка. — Завеждащ връзки с обществеността на „Сийборд“.

— Луиса Рей, списание „Далекоглед“.

Ръкостискането на Фей Ли е властно.

— „Далекоглед“? Нямах представа…

— Че отразяваме теми като енергийната политика?

Фей Ли се усмихва.

— Не ме разбирайте погрешно, но това е повърхностно списание.

Луиса прибягва до помощта на могъщия бог Дом Грелш:

— Маркетинговите проучвания показват нараснал интерес у читателите към по-съществени теми. Наеха ме да бъда интелигентният очилат репортер на „Далекоглед“.

— Много се радвам, че сте тук, Луиса, с очила или без. Елате да ви отметнем на рецепцията. Охраната държи да претърсва чанти и всичко останало, но не е хубаво да се държим с гостите си като със саботьори. Затова компанията е наела мен.