Дейвид Мичъл
Облакът атлас (2)

Писма от Зеделгем

 

Сиксмит,

Сънувах, че стоя в магазин за порцелан, толкова препълнен от пода, та чак до тавана с рафтове с порцеланови антики, че помръдна ли и едно мускулче, ще съборя няколко предмета и те ще се строшат на парчета. Точно така и стана, само че вместо звън на строшен порцелан се разнесе величествен акорд, нещо средно между виолончело и челеста, в ре мажор (?) с дължина четири такта. С китката си закачих и съборих от пиедестала й някаква ваза от династията Мин — ми бемол, цяла струнна секция, бляскава, неземна, ангелски ридания. За следващата нота — този път нарочно — бутнах фигурка на бик, после на млекарка, после на малък труженик с лопата — въздухът се изпълни с картечен звън, главата ми — с божествени хармонии. Ах, каква музика! Зърнах баща си да размахва перо и да пресмята стойността на строшените предмети, но трябваше да поддържам потока на музиката. Знаех, че само да успея да направя тази музика своя, ще стана най-великият композитор на века. Чудовищен смеещ се кавалер, запратен към стената, предизвика мощен взрив на ударни.

Събудих се в апартамента си в „Импириъл Уестърн“, бирниците на Там Брюър бяха на път да разбият вратата и в коридора цареше суматоха. Не ме изчакаха дори да се обръсна — да се смаеш от вулгарността на тези негодници. Нямах друг избор, освен ловко да се измъкна през прозореца на банята, преди скандалджиите да са повикали управителя, за да научат, че младият господин от стая 237 не разполага с необходимите средства, за да плати доста набъбналата си сметка. Неприятно ми е да ти съобщя, че бягството не мина гладко. Водосточната тръба се отскубна от скобите със скрибуцане като на изтормозена цигулка и старият ти познайник полетя надолу и още надолу. Зверски охлузена дясна половина на задника. По някакво чудо не си строших гръбнака, нито се набучих на оградата. Вземи си поука от това, Сиксмит. Неплатежоспособен ли си, пътувай с минимален багаж в куфар, достатъчно здрав, за да го хвърлиш от прозорец на първия или втория етаж на лондонския паваж. Не вземай хотелска стая по-нависоко.

Скрих се в една чайна, сгушена в почернял от сажди ъгъл на гара „Виктория“, и се помъчих да запиша музиката от магазина за порцелан в съня ми — не стигнах по-далеч от някакви си жалки два такта. Бях готов да се хвърля в ръцете на Там Брюър, само и само да си припомня онази музика. Паднах духом. Бях заобиколен от труженици с развалени зъби, кресливи като папагали и преливащи от безпричинен оптимизъм. Мисълта как една проклета вечер, прекарана в игра на бакара, може така необратимо да промени общественото положение на човек, действа отрезвяващо. Онези магазинери, таксиметрови шофьори и търговци имаха повече монети от половин крона и три пенса, скътани във вмирисаните си дюшеци някъде из Степни, отколкото аз, синът на видно духовно лице, мога да събера. Представих си тясна уличка: изпаднали дребни чиновници сноват нагоре-надолу като трийсет и вторини в алегро на Бетовен. Страх ли ме е от тях? Не, страх ме е да не стана един от тях. Каква полза от образование, възпитание и талант, когато си без пукнат грош?

Още не мога да повярвам. Аз, кеймбриджки колежанин от Каюс, съм на една крачка от просешката тояга. Реномираните хотели вече не ме допускат във фоайетата си. В долнопробните хотели ми искат пари още на влизане. Не ме допускат в нито един престижен игрален дом отсам Пиренеите. Така или иначе, премислих възможностите си:

1) Да използвам оскъдните си финанси за наемане на мръсна стаичка в някой пансион, да изпрося няколко гвинеи от „Чичо Сесил и Сие“, да преподавам гами на префинени госпожички и техничност на кисели стари моми. Хайде сега. Ако можех да се преструвам на любезен с празноглавците, още щях заедно с бившите си състуденти да ближа задника на професор Макерас. Не, преди да си го казал, изключено е да тичам при татенцето с поредния сърцераздирателен вик за помощ. Така ще дам основание за всички злъчни думи, които е изрекъл за мен. По-добре да се хвърля от моста „Ватерло“ и да се оставя на волята на старата майка Темза. Сериозно.

2) Да тръгна на лов за кеймбриджки колежани, да им се подмажа и да се самопоканя у тях за лятото. Проблемно — по същите причини като 1). Колко време мога да крия изтънелия си джоб? Колко време мога да преживявам от тяхното съжаление, на тяхна издръжка?

3) Да навестя някой букмейкър — само че ако загубя?

Ти ще ми напомниш, че сам съм си навлякъл всичко това, Сиксмит, но свали от плещите си това дребнобуржоазно бреме и не бързай да ме отписваш. В отсрещния край на оживения перон един кондуктор обяви, че влакът, пътуващ в посока Доувър за кораба до Остенде, закъснява с трийсет минути. Този кондуктор беше моето крупие, което ме приканваше да удвоя залога или да се откажа. Ако човек просто си кротува, мълчи и слуша — да видиш как само светът преобръща плановете му за себе си, особено на почерняла от сажди лондонска гара. Допих блудкавия си чай и тръгнах през тълпата към билетната каса. Билетът отиване и връщане до Остенде беше прекалено скъп — в толкова затруднено положение бях изпаднал, — така че трябваше да взема еднопосочен. Качих се във вагона си точно когато свирката на локомотива избълва рояк мънички пискливи Фурии. Потеглихме.

Нека сега ти разкрия плана си, вдъхновен от една статия в „Таймс“ и дълго съзерцателно киснене във ваната на апартамента ми в „Савой“. В затънтените белгийски дебри южно от Брюж живее в уединение един английски композитор на име Вивиан Еърс. Ти няма да си чувал за него, защото си музикален инвалид, но той е един от великите творци. Единственият британец от своето поколение, отхвърлил всяка помпозност, изящество, пасторалност и прелест. От началото на двайсетте досега не е създал нито една нова творба поради заболяване — той е наполовина сляп и едва държи писалка, — но в статия на „Таймс“ по повод неговия „Светски Богородичен химн“ (изпълнен миналата седмица в „Свети Мартин“) се споменава за цяло чекмедже с недовършени творби. Размечтах се как отивам в Белгия, убеждавам Вивиан Еърс, че трябва да ме наеме за свой секретар, приемам предложението му да ме учи, блясвам на музикалния небосклон, жъна слава и богатство, съизмерими с таланта ми, което принуждава татенцето да признае, че, да, наистина синът, когото е обезнаследил, е същият онзи Робърт Фробишър, най-големият британски композитор на своето време.

Защо не? Нямах по-добър план. Знам, че ти, Сиксмит, пъшкаш и клатиш глава, но и се усмихваш, и тъкмо затова те обичам. Пътуване без произшествия до пролива… болнави предградия, отегчителни обработваеми площи, калният Съсекс. Доувър — същински кошмар, гъмжащ от болшевики, опоетизирани урви, романтични колкото задника ми, и сходен колорит. На пристанището обмених последните си шилинги за франкове и се настаних в каютата си на борда на „Кентската кралица“, ръждясала коруба, наглед толкова стара, че може да е участвала в Кримската война. Млад стюард с лице с цвят на картоф — прецених, че виненочервената му униформа и неубедителната му брадица не заслужават бакшиш. Той изгледа презрително куфара и папката ми за ръкописи: „Добре правите, че пътувате с малко багаж, господине“, и ме остави да се оправям сам. Нямах нищо против.

Вечерята представляваше дървено пиле, съсухрени картофи и долнопробен кларет. Съсед по маса ми беше г-н Виктор Браянт, млад фабрикант на кухненски прибори от Шефилд. Нямаше ни една музикална фибра в тялото си. През по-голямата част от вечерята разсъждаваше на тема лъжици, изтълкува учтивото ми поведение като заинтересованост и начаса ми предложи работа в своя отдел по продажбите! Представяш ли си? Благодарих му (със сериозна физиономия) и признах, че по-скоро бих гълтал прибори за хранене, отколкото да тръгна да продавам такива неща. Три мощни изсвирвания на сирената, машините смениха тембъра, усетих как корабът потегля, излязох на палубата да погледам как Албион се отдалечава в дъждовния сумрак. Вече няма връщане назад; последиците от стореното от мен са необратими. В Оркестъра на съзнанието ми Р.В.У. дирижираше „Морска симфония“: „Плавай, плавай само в дълбоки води, неудържима душа, напосоки, аз със теб и ти със мен“. Не съм голям любител на творбите му, но съвпадението беше съвършено. Вятърът на Северно море ме накара да се разтреперя, водните пръски ме облизаха от глава до пети. Лъскавите черни води ме приканваха да скоча. Обърнах им гръб. Легнах си рано, прелистих „Контрапункта“ на Нойс, заслушах се в далечното медно духово звучене на машинното отделение и нахвърлях монотонен пасаж за тромбон на основата на корабните ритми, но излезе доста несполучлив, и тогава познай кой почука на вратата ми! Стюардът с картофения тен, понеже му свършила смяната. Дадох му нещо повече от бакшиш. Не беше Адонис, мършав, но изобретателен за съсловието си. После го пръждосах и потънах в мъртвешки сън. Донякъде ми се искаше това пътуване никога да не свършва.

Обаче свърши. „Кентската кралица“ доплава по мръсната вода до кривозъбата сестра близначка на Доувър, Остенде, дама със съмнителни добродетели. В ранното утро хъркането на Европа се разнесе ниско под басовите туби. Зърнах първите си туземци белгийци, които влачеха щайги, препираха се и при това мислеха на фламандски, холандски или какъвто е там език. Светкавично си събрах куфара: страх ме беше, че корабът ще отплава обратно за Англия, докато съм още на борда, или по-скоро че аз ще оставя това да се случи. Грабнах нещо за хапване от купата с плодове в кухнята на първа класа и се втурнах надолу по трапа, преди някой с нашивки на униформата да ме е настигнал. Стъпих на континентален чакъл и попитах един митничар как да стигна до железопътната гара. Той ми посочи раздрънкан трамвай, преливащ от недохранени работници, болнавост и нищета. Предпочетох кракомобила, вали не вали. Тръгнах по трамвайните линии из мрачни като ковчег улици. Остенде е целият нишестено сив и мръснокафяв. Ще ти призная, мислех си, че Белгия е тъпа страна за бягство. Купих си билет за Брюж и се покатерих на следващия влак — няма перони, представяш ли си? Очукан, празен влак. Преместих се в друго купе, защото моето миришеше неприятно, но всичките бяха еднакво зловонни. Пуших цигари, изпросени от Виктор Браянт, за да прочистя въздуха. Свирката на гаровия началник изсвири навреме, локомотивът се напъна като страдащ от подагра колежански инспектор на нощно гърне и се понесе напред. Скоро с уверена старческа стъпка запуфтя през мъгливия пейзаж от неугледни водоеми и плешиви горички.

Ако планът ми се увенчае с успех, Сиксмит, може съвсем скоро да тръгнеш за Брюж. Когато го направиш, хвани влака в шест, който пристига в онзи утринен час на „Гносиени“^[1]. Запилей се из криволичещите улици на града покрай слепите канали, портите от ковано желязо, запустелите дворове — да продължавам ли? Добре, благодаря — недоверчивите готически коруби, покривите като връх Арарат, обраслите с храсти тухлени кули, средновековните еркери, провесеното от прозорците пране, калдъръмените лабиринти, в които погледът се изгубва, циферблатните принцове и тиктакащите принцеси, които отмерват часовете, почернелите от сажди гълъби и трите или четирите октави на камбаните, едни сдържано строги, други звънки.

Уханието на прясно изпечен хляб ме отведе в пекарна, където сплескана жена без нос ми продаде дузина кифлички с формата на полумесеци. Исках само една, но реших, че жената си има достатъчно грижи. От мъглата с трополене се показа вехтошарска талига и беззъбият каруцар приветливо ме заговори, но аз съумях да отговоря единствено: „Excusez-moi, je neparlepas le Flamand“^[2], което го накара да се разсмее като гоблински цар. Дадох му кифличка. Сграбчи я с мръсна ръка, покрита със струпеи. В бедняшкия квартал (уличките воняха на отпадъци) децата помагаха на майките си да пълнят пукнати стомни с кафява вода от помпите. Накрая всичкото въодушевление ми дойде в повече, седнах да си поема дъх на стълбите на умираща вятърна мелница, загърнах се, за да се предпазя от влагата, заспах.

В следващия момент някаква вещица ме бодеше с дръжката на метлата си, за да ме събуди, и пищеше нещо като: „Zie gie doad misschien?“^[3]; но не ме цитирай. Синьо небе, топло слънце, нямаше и помен от мъгла. Възроден и замижал, аз й предложих кифличка. Тя прие с недоверие, прибра я в престилката си за после и захвана да мете, като ръмжеше под носа си старинна песен. Май извадих късмет, че не са ме обрали. Разделих поредната кифличка с пет хиляди гълъба за видима завист на един просяк, така че трябваше да дам и на него. Тръгнах обратно по пътя, по който вероятно бях дошъл. На един причудлив петоъгълен прозорец пухкава прислужница подреждаше африкански теменужки в ниска кристална ваза. Момичетата ме пленяват по различни начини. Един ден може да се пробвам с някое. Почуках по стъклото и попитах на френски дали ще спаси живота ми, като се влюби в мен. Поклати глава, но се усмихна приятно учудено. Попитах къде е полицейският участък. Момичето посочи едно кръстовище.

Можеш да разпознаеш събрата музикант във всяка обстановка, дори сред полицаи. Човекът с най-лудия поглед, най-разчорленият, независимо дали гладно мършав или жизнерадостно дебел. Този френскоговорещ инспектор, свирач на английски рог и член на местното оперно дружество, беше чувал за Вивиан Еърс и бе така любезен да ми начертае карта на пътя до Неербеке. Платих му за сведението с две кифлички. Той попита дали съм докарал британската си кола — синът му бил луд по остините. Казах, че нямам кола. Това го обезпокои. Как ще стигна до Неербеке? Няма автобус, няма железопътна линия, а четирийсет километра са дяволски много за изминаване пеша. Попитах може ли да взема назаем един полицейски велосипед за неопределено време. Каза ми, че това е крайно необичайно. Уверих го, че самият аз съм крайно необичаен, и му разясних накратко естеството на работата си с Еърс, най-прочутия приемен син на Белгия (те сигурно са толкова малко, че може и наистина да е така), в служба на европейската музика. Повторих молбата си. Неправдоподобната истина може да ти свърши по-добра работа от правдоподобната измислица и сега беше моментът да се убедя в това. Почтеният сержант ме заведе в един склад, където в продължение на няколко месеца се пазят изгубени вещи в очакване на пълноправните им собственици (преди да се озоват на черния пазар), но преди това поиска да чуе мнението ми за своя баритон. Тутакси ми запя „Смей се, палячо“ от „Палячо“^[4] (доста приятен глас в ниските регистри, но трябваше да поработи върху дишането си, а вибратото му беше треперливо като сценична буря). Дадох няколко музикални напътствия, получих назаем викториански „Енфийлд“^[5] плюс въже, за да вържа куфара и папката си за седалката и задния калник. Той ми пожела на добър път и хубаво време.

Ейдриън едва ли някога е марширувал по пътя, по който аз излязох от Брюж (прекалено навътре е в територията на швабите), но въпреки всичко се почувствах свързан с брат си по силата на това, че дишах същия въздух на същата земя. Долината е равна като блатата в Кеймбриджшър, но е неподдържана. По пътя се подкрепях с последните кифлички и спирах край обеднели колиби за чаша вода. Никой от местните не се показа разговорчив, но и никой не каза „не“. Благодарение на насрещния вятър и веригата, която постоянно се откачаше, когато пристигнах в Неербеке, селото на Еърс, следобедът преваляше. Мълчалив ковач ми показа как да стигна до замъка Зеделгем, като с огризан молив в ръка допълни картата ми. Пътека с израснали по средата камбанки и живовляк ме отведе покрай изоставена хижа до някога величествена алея от стари италиански тополи.

Зеделгем е по-голям от дома на нашия пастор, в западното му крило се издигат няколко немощни кули, но не може да се мери с Одли Енд или със селското имение на Кейпън-Тенч. Забелязах момиче, което яздеше кон по полегат хълм, на чийто връх стърчеше разцепен бук. Подминах градинар, който ръсеше зеленчукова градина с пепел срещу охлювите. В двора пред къщата мускулест прислужник лъскаше автомобил „Морис Каули“. Като ме видя да се приближавам, той се изправи и зачака. До терасата в края на бордюра мъж в инвалидна количка седеше под една бухнала глициния и слушаше радио. Вивиан Еърс, по всяка вероятност. Тук свършваше лесната част на моя сън наяве.

Подпрях велосипеда на стената, казах на прислужника, че идвам при господаря му по работа. Той беше доста учтив, заведе ме до терасата на Еърс и съобщи на немски за пристигането ми. Еърс е съсухрен човечец, сякаш болестта е изсмукала всичките му жизнени сокове, но ме спря, когато понечих да коленича на посипаната със сгур пътека като сър Пърсивал пред крал Артур. Увертюрата ни се разгърна горе-долу по следния начин:

— Добър ден, г-н Еърс.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— За мен е голяма чест да…

— Попитах: кой, по дяволите, сте вие?

— Робърт Фробишър, господине, от Сафрън Уолдън. Аз съм… Бях… студент на сър Тревър Макерас в кеймбриджкия колеж „Каюс“ и идвам чак от Лондон, за да…

— От Лондон до тук с колело?

— Не. Взех го назаем от един полицай в Брюж.

— Така ли? — кратка пауза за размисъл. — Сигурно ви е отнело часове.

— Какво ли не правим за любимото дело, господине. Пилигримите катерят хълмове на колене.

— Какви са тези брътвежи?

— Исках да докажа, че съм сериозен кандидат.

— Сериозен кандидат за какво?

— За длъжността ваш секретар.

— Да не сте полудял?

Този въпрос винаги е по-труден, отколкото изглежда.

— Съмнявам се.

— Вижте, аз не съм пускал обява, че търся секретар!

— Знам, господине, но се нуждаете от такъв, дори ако още не го знаете. В статията в „Таймс“ пишеше, че заради болестта си не можете да композирате нови творби. Не мога да допусна музиката ви да се изгуби. Тя е изключително, изключително ценна. Затова съм тук, за да ви предложа услугите си.

Е, не ме отпрати веднага.

— Как, казахте, ви е името?

Отговорих му.

— Една от изгряващите звезди на Макерас, така ли?

— Откровено казано, господине, той не ме обичаше.

Както си се убедил на свой гръб, аз мога да бъда интересен, когато си го поставя за цел.

— Наистина ли? Каква би могла да е причината?

— В колежанския вестник написах, че Шестият му концерт за флейта — тук се прокашлях — най-показно робува на един предпубертетен Сен Санс. Той го взе много навътре.

— Написали сте подобно нещо за Макерас? — изхриптя Еърс, сякаш някой пилеше ребрата му. — Не се съмнявам, че го е взел навътре.

Продължението е кратко. Прислужникът ме въведе в салон, боядисан в масленозелено, в който висяха невзрачна картина на Фаркарсън с овце и купи сено и недотам сполучлив холандски пейзаж. Еърс повика жена си, г-жа Ван Утриве де Кромелинк. Тя беше запазила моминското си име и с такова име кой би могъл да я вини? Стопанката на къщата беше хладно любезна и се поинтересува от биографията ми. Отговорих й чистосърдечно, макар че оправдах изключването си от „Каюс“ с неясно заболяване. За настоящите си финансови затруднения не обелих и дума — колкото по-отчаяно е положението, толкова по-резервиран е благотворителят. Достатъчно ги омаях. Разбрахме се, че поне ще пренощувам в Зеделгем. На сутринта Еърс щеше да провери музикалните ми способности, след което да вземе решение относно предложението ми.

Еърс обаче не се появи на вечеря. Пристигането ми съвпадна с началото на повтаряща се през две седмици мигрена, която го принуждава в продължение на ден-два да не излиза от покоите си. Прослушването ми е отложено, докато той не се почувства по-добре, така че съдбата ми все още виси на косъм. Затова пък виното писпортер и омарът по американски по нищо не отстъпваха на тези в „Импириъл“. Окуражавах домакинята да говори — мисля, че тя беше поласкана от това колко много знам за прочутия й съпруг, а и усети искрената ми любов към музиката му. О, с нас вечеряше и дъщерята на Еърс, младата ездачка, която бях видял по-рано. Госпожица Еърс е седемнайсетгодишно създание със страст към конете, наследило чипия нос на майка си. Цяла вечер не можах да изтръгна от нея и една учтива дума. Дали не вижда в мен изпаднал англичанин използвач със съмнителна репутация, дошъл да подмами болния й баща към едно циганско лято, където тя не може да го последва и не е добре дошла? Хората са неразгадаеми.

Мина полунощ. Замъкът спи, така че трябва и аз да лягам.

* * *

 

Телеграма, а, Сиксмит? Ама че си задник.

Не ми изпращай повече телеграми, моля те — привличат вниманието! Да, още съм в чужбина, да, далеч съм от биячите на Брюър. Скъсай писмото от родителите ми с искане за сведения относно местопребиваването ми и го хвърли в Кам. Татенцето се „тревожи“ само защото кредиторите ми го друсат, за да видят дали от семейното дърво няма да падне някоя банкнота. Дълговете на обезнаследения син обаче са грижа единствено на сина — повярвай ми, проверил съм законовите формалности. Мамичка не е „полудяла“. Тя може да полудее единствено от вероятността гарафата да остане празна.

Прослушването ми се проведе завчера след обяд в музикалната стая на Еърс. Меко казано, не пожънах зашеметяващ успех — не знам още колко дни ще остана тук, много или малко. Признавам, че изпитах известен трепет в началото, когато седнах пред пианото на стола на Вивиан Еърс. Този ориенталски килим, опърпаният диван, бретонските шкафове, натъпкани с пюпитри, роялът „Бьозендорфер“, карийонът — всички те са били свидетели на зачеването и раждането на „Вариации за кукла матрьошка“ и песенния цикъл „Дружествени острови“. Погалих същото онова чело, което първо отеква в „Концерт за чезнещи цигулки“. Когато чух как Хендрик бута към стаята инвалидната количка на господаря си, спрях да разглеждам и застанах с лице към вратата. Еърс остави без внимание моя поздрав с „надявам се, че сте се възстановили, господин Еърс“ и накара прислужника си да го остави с лице към градинския прозорец.

— Е? — попита той половин минута след като останахме насаме. — Хайде. Впечатлете ме.

Попитах го какво иска да чуе.

— Аз ли трябва да избера програмата? Добре, знаете ли да свирите „Три слепи мишлета“?

Тогава аз седнах пред бьозендорфера и засвирих сифилитичното малоумие „Три слепи мишлета“ като хаплив Прокофиев. Еърс не отбеляза нищо. Продължих по-нежно с „Ноктюрно във фа мажор“ на Шопен. Той ме прекъсна с протяжно възклицание:

— Опитвате се да ме прелъстите, а, Фробишър?

Засвирих неговите собствени „Отклонения от тема на Лодовико Ронкали“, но още преди края на втория такт Еърс измърмори дълга и сочна ругатня, тропна по пода с бастуна си и каза:

— В „Каюс“ не са ли ви учили, че самолюбието заслепява?

Не му обърнах внимание и изсвирих творбата докрай безгрешно. За завършек на представлението реших да рискувам с 212-а соната в ла мажор на Скарлати, истинско мъчение от арпежи и акробатични трикове. Сбърках веднъж-дваж, но не се явявах на прослушване за концертен солист. След като свърших, В.Е. продължи да поклаща глава в ритъма на заглъхналата соната, или може би дирижираше далечните полюшващи се тополи. „Ужасно, Фробишър, веднага напуснете дома ми!“ — подобно изказване би ме натъжило, но не би ме изненадало. Вместо това той отбеляза:

— Може и да имате заложби за музикант. Днес е хубав ден. Разходете се до езерото и се полюбувайте на патиците. Имам нужда — ох, от малко време, за да реша дали мога да намеря приложение на… дарбата ви.

Тръгна си, без да каже нищо повече. Струва ми се, че старият козел ме иска, но само ако се разплача от благодарност. Ако чековата ми книжка ми позволяваше да си тръгна, вече да съм се върнал с такси в Брюж и да съм се отказал от целия несполучлив замисъл. Той извика след мен:

— Един съвет, Фробишър, безплатен. Скарлати е свирил на клавесин, не на пиано. Не му придавайте толкова цвят и не използвайте педала, за да задържате ноти, които не можете да задържите с пръсти.

В отговор аз се провикнах, че имам нужда — ох, от малко време, за да реша дали мога да намеря приложение на… подаръка му.

Прекосих двора, където червендалест градинар разчистваше задавено от плевели поточе. Съумях да му обясня, че искам да говоря с господарката му, и то спешно — човекът определено не се отличава с остър ум, — и той махна неопределено към Неербеке, като изобрази с ръце въртене на волан. Чудно. Ами сега? Ще се полюбувам на патиците, защо не? Може да удуша една-две и да ги окача в гардероба на В. Е. В толкова мрачно настроение бях. Затова изобразих с ръце патици и попитах градинаря:

— Къде?

Той посочи буковото дърво, а жестът му казваше: „Тръгни натам, точно от другата страна“. Запътих се към дървото, като прескочих занемарен нисък плет, но преди да стигна върха на хълма, зад мен се разнесе конски тропот и госпожица Ева ван Утриве де Кромелинк — занапред ще трябва да се задоволя с по-простото „Кромелинк“, иначе мастилото ми ще свърши — препусна нагоре, яхнала черния си кон.

Поздравих я. Тя се завъртя около мен като царица Будика, демонстративно безмълвна.

— Колко влажен е въздухът днес — подхвърлих саркастично. — Почти сигурен съм, че по-късно ще вали, не мислите ли?

Тя не каза нищо.

— Облеклото ви е по-изтънчено от обноските ви — заявих й аз.

Мълчание. Из полето се разнесе пукот на ловни пушки и Ева успокои коня си. Той е хубавец — нищо лошо не може да се каже за животното. Попитах я за името му. Тя отметна няколко черни къдрици от бузите си.

— Нарекох го Нефертити, като онази египетска царица, на която се възхищавам — и се обърна.

— То говори! — възкликнах аз и проследих с поглед момичето, което се отдалечи в галоп, докато се превърна в миниатюрна фигурка на фона на пасторалния пейзаж а ла Ван Дайк. Изстрелях след нея въображаеми снаряди, които описаха изящни параболи. Насочих оръдията си към замъка Зеделгем и превърнах крилото на Еърс в димящи отломки. Спомних си в коя страна се намирам и спрях.

От разцепения бук ливадата се спуска към декоративно езеро със звънливи жаби. Някога е било хубаво. Има опасен тесен мост, който свързва брега с едно островче, и множество цъфнали лилии с цвят на фламинго. Тук-там се стрелкат златни рибки, бляскави като пуснати във водата нови монети. Мустакати патици мандаринки крякат и просят хляб, изящно облечени просяци — точно като мен. В навес за лодки от насмолени дъски гнездят лястовици. Видях ред крушови дървета, може би останки от овощна градина, и легнах под тях да помързелувам — изкуство, което усъвършенствах по време на продължителното си възстановяване. Между ленивец и безделник има разлика, както между чревоугодник и лакомник. Загледах се във въздушното щастие на двойка водни кончета. Дори се заслушах в пърхането на крилете им, възторжен звук като от ветреещ се къс хартия в спиците на колело. Наблюдавах как един слепок изследва миниатюрната Амазония в корените на дървото, под което лежах. Тишина? Не съвсем, не. Събудих се след доста време от капки дъжд. Купестите облаци достигаха критична маса. Втурнах се към Зеделгем със скорост, с каквато едва ли отново някога ще тичам, когато в ушните ми канали отекна гръмовен рев и по лицето ми като чукчета на ксилофон затропаха първите едри капки.

Тъкмо успях да се преоблека в единствената си чиста риза и удари гонгът за вечеря. Г-жа Кромелинк се извини, че съпругът й все още не е възвърнал апетита си, а госпожицата предпочита да се храни сама. Това беше идеално за мен. Задушена змиорка със сос от кервел, дъжд, стичащ се по терасата. За разлика от Фробишърови и повечето английски домове, в които съм бил, в замъка не цари мълчание по време на хранене и госпожа К. ми разказа накратко за семейството си. Кромелинк са живели в Зеделгем още в далечните дни, когато Брюж е бил най-оживеното морско пристанище на Европа (така ми каза тя, не знам доколко е достоверно), така че Ева е славна потомка на шествековен род. Донякъде се привързах към жената, признавам. Тя се държи като мъж и пуши ароматни цигари с цигаре от рог на носорог. Тутакси ще забележи обаче, ако изчезне някоя ценна вещ. Случайно спомена, че в миналото са патили от крадлива прислуга, дори от един-двама обеднели гости на дома — представям ли си, че хората могат да се държат толкова недостойно? Уверих я, че моите родители са си патили по същия начин, и подпитах за моето прослушване.

— За изпълнението ви на Скарлати спомена, че „има надежда“. Вивиан не обича хвалбите — както за себе си, така и за другите. Казва: „Ако хората те хвалят, значи не вървиш по свой път“.

Попитах направо дали според нея Еърс ще се съгласи да ме наеме.

— Надявам се, Робърт.

С други думи, почакай и ще видиш.

— Трябва да разберете, че той се зарече никога вече да не напише и една нота. Това му донесе голяма мъка. Да възроди надеждата, че може отново да композира, е риск, който не бива да поема с лека ръка.

Приключихме с темата. Споменах по-ранната си среща с Ева и госпожа К. отбеляза:

— Дъщеря ми е била неучтива.

— Сдържана — безупречно отговорих аз.

Домакинята напълни чашата ми.

— Ева има тежък характер. Съпругът ми твърде малко се интересуваше от възпитанието й на млада дама. Той изобщо не искаше деца. Говори се колко много се обичат бащи и дъщери, нали? Тук не е така. Учителите на Ева казват, че е ученолюбива, но потайна, а и никога не се е старала да се образова музикално. Често имам чувството, че въобще не я познавам.

Напълних чашата на госпожа К. и тя като че ли се развесели.

— Вижте ме как се оплаквам. Убедена съм, че вашите сестри са безупречно възпитани, нежни английски рози, нали, господине?

Съмнявам се, че интересът й към младите наследнички на рода Фробишър е искрен, но жената обича да ме гледа как говоря, затова за развлечение на моята домакиня аз нахвърлях остроумни карикатури на отчуждилия ме клан. Представих всички ни толкова забавни, че почти изпитах тъга по дома.

Тази сутрин, понеделник, Ева благоволи да сподели закуската ни — брадънамска шунка, яйца, хляб, сладки асорти, — но момичето се оплакваше на майка си за всевъзможни дреболии и при всяка моя намеса изсумтяваше равнодушно „да“ или рязко „не“. Еърс се чувстваше по-добре, затова закуси с нас. После Хендрик закара дъщерята в Брюж за поредната й учебна седмица — Ева живее на пансион в града у семейство, чиито дъщери ходят в нейното училище, семейство Ван Ел или нещо подобно. Целият замък въздъхна облекчено, когато автомобилът се изгуби по алеята с тополите (наречена „Монашеската променада“). Ева наистина трови въздуха тук. В девет Еърс и аз се оттеглихме в музикалната стая.

— В главата ми звучи една малка мелодия за виола, Фробишър. Да видим дали можеш да я запишеш.

Приятно ми беше да го чуя, защото очаквах да започна отдалеч — с преписване на белова на някоя издраскана партитура и така нататък. Ако в първия ден докажех, че съм достоен да бъда живата писалка на В.Е., престоят ми тук щеше да бъде практически осигурен. Седнах на бюрото му с подострен молив 2B в ръка, с готов бял лист, в очакване да ми издиктува нотите една по една. Изведнъж той закрещя:

— Та, та! Та-та-та татамтатамтатам, та! Записахте ли? Та! Тара-та! Тиха част: та-та-та-тт-ТА! ТАТАТА!!! Записахте ли?

Старият задник очевидно се забавляваше — човек можеше да нотира кресливото му ръмжене точно толкова, колкото да запише с ноти рева на дузина магарета, — но след още трийсет секунди ми просветна, че той не се шегува. Опитах се да го прекъсна, но човекът беше така погълнат от композирането си, че не забеляза. Изпаднах в дълбоко отчаяние, а Еърс продължаваше ли, продължаваше… Планът ми беше безнадежден. Какво си въобразявах, докато седях на гара „Виктория“? Угнетен, аз го оставих да довърши работата си върху творбата със слабата надежда, че след като я има завършена в главата си, може би ще му бъде по-лесно после да я повтори.

— Ето, свърших! — обяви той. — Записахте ли? Изтананикайте ми я, Фробишър, за да видим как звучи.

Попитах коя беше тоналността.

— Си бемол, разбира се!

Какъв размер?

Еърс стисна с пръсти хрущяла на носа си.

— Нима искате да кажете, че сте загубили мелодията ми?

Помъчих се да убедя себе си, че той се държи крайно неразумно. Помолих го да повтори мелодията — много по-бавно — и да назовава нотите си една по една. Последва дълга пауза, която трая сякаш три часа, докато Еърс решаваше дали да вдигне скандал или не. Накрая изпусна мъченическа въздишка.

— Четири осми, след 12-ия такт преминава в осем осми, ако успеете да изброите дотам.

Мълчание. Помислих за паричните си затруднения и си замълчах.

— Тогава да се върнем в самото начало.

Надменна пауза.

— Сега готов ли сте? Бавно… Та! Коя нота е това?

Последва мъчителен половин час, през който трябваше да познавам всяка нота една по една. Еърс потвърждаваше или отхвърляше предположението ми с изнервено кимване или поклащане на глава. Госпожа К. донесе ваза с цветя и аз направих физиономия с молба за помощ, но В.Е. сам заяви, че приключваме. Докато тичах навън, чух Еърс да се изказва (по мой адрес):

— Отчайващо е, Йокаста, момчето не може да запише простичка мелодия. Може би трябва да се присъединя към авангардистите и да мятам стрелички по листчета хартия с написани ноти.

В коридора икономката госпожа Вилемс се жалва на някого от слугите от влажното ветровито време и мокрото си пране. Тя е по-добре от мен. Аз съм манипулирал хора от амбиция, от похот или за заеми, но никога за покрив над главата си. Този прогнил замък вони на гъби и плесен. Изобщо не биваше да идвам тук.

 

П.П. — Финансово „затруднение“, колко уместен израз. Нищо чудно, че всички бедняци са социалисти. Виж, трябва да те помоля за заем. Не съм виждал по-безцеремонни правила от тези в Зеделгем (и слава богу — икономът на баща ми има по-богат гардероб от моя в момента), но човек трябва да се придържа към някакъв стандарт. Не мога дори да оставя бакшиш на прислугата. Ако ми бяха останали някакви заможни приятели, щях да помоля тях, но истината е, че нямам такива. Не знам как ще пратиш пари, със запис или с телеграма, или ще ги сложиш в колет, или нещо друго, но ти си ученият, ти ще измислиш начин. Ако Еърс ме помоли да си тръгна, с мен е свършено. Чак до Кеймбридж ще стигне вестта, че Робърт Фробишър е трябвало да иска пари от досегашните си домакини, които са го изгонили, защото е бил неподходящ за желаната длъжност. Срамът ще ме убие, Сиксмит, наистина. За бога, изпрати незабавно каквото можеш.

* * *

 

Сиксмит,

Слава на Блажения Руф, покровител на композиторите в нужда, слава на Небесата, амин. Чекът ти пристигна тази сутрин по пощата цял и невредим — представих те на домакините си като любящ чичо, който е забравил рождения ми ден. Госпожа Кромелинк твърди, че в Брюж има една банка, която ще го осребри. Ще съчиня песнопение в твоя чест и ще ти върна парите веднага щом мога. Може да стане по-скоро, отколкото очакваш. Дебелият лед, сковал изгледите за бъдещето ми, се топи. След унизителния първи опит за сътрудничество с Еърс аз се прибрах в стаята си в състояние на мъчително униние. Прекарах следобеда в писане на сълзливата си жалба до теб — впрочем изгори я, ако вече не си го направил, — изпълнен със силна тревога за бъдещето. Излязох в дъжда с гумени ботуши и дъждобран и отидох до пощата в селото, като чистосърдечно се питах къде ли ще бъда след месец. Скоро след връщането ми госпожа Вилемс удари гонга за вечеря, но когато отидох в трапезарията, там чакаше Еърс, сам.

— Вие ли сте, Фробишър? — попита той с рязък тон, обичаен за старци, които се мъчат да проявят нежност. — Ах, Фробишър, радвам се, че можем да си поприказваме насаме. Вижте, тази сутрин се държах отвратително с вас. Болестта ми ме прави по-… прям, отколкото е уместно понякога. Извинете ме. Ще дадете ли утре втора възможност на този сприхав негодник, как мислите?

Дали госпожата не му беше казала в какво състояние ме е заварила? Дали Люсил не му беше споменала за наполовина събрания ми куфар? Изчаках, за да не долови облекчението в гласа ми, и благородно му казах, че няма нищо лошо в това да изказваш откровено мнението си.

— Бях твърде отрицателно настроен към предложението ви, Фробишър. Няма да е лесно да извадим музиката от моята кратуна, но нашето партньорство има залог за успех. Вашите музикалност и характер са повече от подходящи за тази работа. Жена ми казва, че даже се опитвате да композирате. Ясно е, че и за двама ни музиката е нашият кислород. С достатъчно воля ще се лутаме, докато открием правилния метод.

При тези думи госпожа Кромелинк почука, надникна вътре, на секундата долови атмосферата в стаята, както само някои жени умеят, и попита дали не желаем питие по тържествения повод. Еърс се обърна към мен.

— Това зависи от младия Фробишър. Какво ще кажете? Ще останете ли няколко седмици, евентуално няколко месеца, ако всичко тръгне добре? А може и по-дълго, кой знае? Но трябва да приемете скромно възнаграждение.

Замаскирах облекчението си като удоволствие, казах му, че за мен ще бъде чест, и не отхвърлих веднага предложението за заплата. — Тогава, Йокаста, кажи на госпожа Вилемс да донесе „Пино Руж“ от 1908!

Вдигнахме тост за Бакхус и за Музите и пихме вино, гъсто като кръв на еднорог. Избата на Еърс — към шестстотин бутилки — е една от най-добрите в Белгия и заслужава кратко отклонение. През войната тя останала неплячкосана от немските офицери, използвали Зеделгем като щаб на командването, благодарение на фалшива стена, с която бащата на Хендрик зазидал входа, преди семейството да избяга в Гьотеборг. Библиотеката и други обемисти ценни вещи също стояли през войната долу (в миналото там имало крипта на манастир), заключени в сандъци. Преди подписването на примирието прусаците опустошили сградата, но така и не намерили избата.

Изграждаме си работна рутина. С Еърс влизаме в музикалната стая към девет часа всяка сутрин, когато различните му страдания и болежки не го възпрепятстват. Аз сядам на пианото, той — на дивана, запалил някоя от задушливите си турски цигари, и пристъпваме към един от нашите три работни метода. „Проверка“ — иска да прегледаме работата от предишната сутрин. Аз тананикам, пея или свиря в зависимост от инструмента, а Еърс внася промени в партитурата. „Възстановка“ означава да прелиствам стари партитури, тетрадки и композиции, някои писани преди раждането ми, за да намеря пасаж или каденца, която Еърс смътно помни и иска да използва. Истинска детективска работа. „Композиране“ е най-трудоемката част, аз седя на пианото и се опитвам да насмогна на потока от „шестнайсетина, си бемол-сол; цяла, ла бемол — задръж четири такта, не, шест — четвъртини! Фа диез — не-не-не-не, диез — и… си бемол! Та-тара-тара-та!“. Сега маестрото поне назовава нотите си. Или, ако е в по-поетично настроение, може да каже: „Значи, Фробишър, кларинетът е наложницата, виолите са тисовете в гробищата, клавикордът е луната, така… дайте сега малко източен вятър да раздуха онзи акорд ла минор в 16-и такт“.

Както при добрия иконом (макар че, можеш да бъдеш сигурен, аз съм много повече от добър), моята работа е 9/10 предугаждане. Понякога Еърс ще помоли за артистична оценка, например: „Мислите ли, че този акорд става, Фробишър?“ или „Този пасаж връзва ли се с останалото?“. Ако кажа „не“, тогава той ще ме попита какво бих предложил в замяна, а веднъж-дваж дори е използвал поправката ми. Доста отговорно е. В бъдеще хората ще изучават тази музика.

Към един часа Еърс е вече изтощен. Хендрик го сваля в трапезарията, където за обяд към нас се присъединяват госпожа Кромелинк и ужасната Е., ако се е прибрала за почивните дни или за някой неучебен следобед. В следобедната жега Еърс спи. Аз продължавам да се ровя в библиотеката за съкровища, да композирам в музикалната стая, да чета ръкописи в градината (там цъфтят ослепителни бели лилии, ходжови лалета, тритоми, ружи), да обикалям с колелото из уличките на Неербеке или да се разхождам из околните поля. Голям приятел съм със селските кучета. Те тичат след мен като плъховете или хлапетата след Чудния свирач. Местните отвръщат на поздрава ми за добро утро или добър ден — вече ме знаят като госта на замъка, отседнал там за дълго.

След вечеря тримата понякога слушаме радио, ако има предаване, което става за слушане, иначе пускаме записи на грамофона (френски преносим модел в дъбова кутия), обикновено някоя от големите творби на Еърс, изпълнени под диригентството на сър Томас Бийчъм. Когато имаме гости, забавляваме се с разговори или с малко камерна музика. В други вечери Еърс иска да му чета поезия, особено любимия му Кийтс. Докато чета, той нашепва стиховете, сякаш гласът му се опира на моя. На закуска ме кара да му чета „Таймс“. Колкото и да е стар, сляп и болен, Еърс би могъл да кръстоса шпаги с всекиго в колежански дебат, макар че, както виждам, рядко предлага алтернативи на системите, които осмива: „Либерализъм? Нерешителност на богатите!“; „Социализъм? По-малкият брат на старовремския деспотизъм, когото иска да наследи!“; „Консерватори? Непреднамерени лъжци, чиято доктрина за свободната воля е най-голямата им заблуда“. За какъв тип държава е той? „За никакъв! Колкото по-организирана е държавата, толкова по-тъп е народът й.“

При цялата му сприхавост Еърс е един от малкото мъже в Европа, от когото искам да се повлияе творчеството ми. В музикално отношение той е двулик като Янус. Единият Еърс гледа назад към смъртния одър на романтизма, другият гледа към бъдещето. Това е Еърс, чийто поглед искам да проследя. Като го наблюдавам как използва контрапункт и смесва тембри, аз усъвършенствам своя език по вълнуващи начини. За краткия си престой в Зеделгем вече съм научил повече, отколкото за три години уроци със задника Макерас и неговия Весел оркестър на онанистите.

В замъка редовно гостуват приятели на Еърс и госпожа Кромелинк. Средно на седмица две или три вечери посрещаме гости. Солисти на връщане от Брюксел, Берлин, Амстердам или по-далеч; познати на Еърс от младежките му години във Флорида или Париж, както и добрият стар Морти Донт със съпругата си. Донт е собственик на работилници за шлифоване на диаманти в Брюж и Антверпен, говори неопределен, но голям брой езици, съчинява сложни многоезични остроумия, които се нуждаят от дълги обяснения, финансира фестивали и играе метафизичен футбол с Еърс. Госпожа Донт е като госпожа Кромелинк, но умножена десетократно — наистина зловещо създание, което оглавява Белгийското жокейско дружество, сама кара семейния автомобил „Бугати“ и нежно обгрижва подобен на пухче за пудра пекинез на име Вей-вей. Несъмнено ще я срещаш и занапред в бъдещи писма.

Роднините са рядкост: Еърс е бил единствено дете, а някога влиятелното семейство Кромелинк е проявило капризна недалновидност, като в решителните моменти на войната е застанало на страната на губещите. Онези, които не са загинали в битка, до завръщането на Еърс и съпругата му от Скандинавия са в по-голямата си част обеднели, заболели и напуснали този свят. Други са избягали отвъд океана и там са умрели. Понякога ни навестяват старата гувернантка и две немощни лели на госпожа Кромелинк, но те седят мълчаливо в ъгъла като стари закачалки за шапки.

Миналата седмица диригентът Тадеуш Аугустовски, голям популяризатор на Еърс в родния си Краков, се отби без предупреждение на втория ден от мигрената. Госпожа Кромелинк не беше у дома и госпожа Вилемс дотича при мен в силен смут с молба да позабавлявам видния гост. Не можех да я разочаровам. Френският на Аугустовски е добър колкото моя, така че прекарахме следобеда в риболов и спорове за додекафониците. Той мисли, че всички те са шарлатани, аз — не. Разказа ми истории за оркестъра през войната и един неописуемо мръсен виц, който включва жестове с ръце, така че ще почака до следващата ни среща. Аз улових двайсет и пет сантиметрова пъстърва, а Аугустовски хвана огромен шаран. На здрачаване, когато се прибрахме, Еърс беше станал и полякът му каза, че е извадил късмет, като ме е наел. Еърс изсумтя нещо от рода на: „Несъмнено“. Очарователно ласкателство, Еърс. Госпожа Вилемс не остана много очарована от риболовните ни трофеи, но ги изкорми и ги сготви със сол и масло така, че се топяха в устата. На другата сутрин на тръгване Аугустовски ми даде визитната си картичка. Заради посещенията си в Лондон той държи апартамент в „Лангъм Корт“ и ме покани да му гостувам за фестивала догодина. Ура-ура!

Замъкът Зеделгем не е лабиринт като дома Ешер, макар и отначало да изглежда така. Вярно, западното му крило, със спуснати капаци и потънало в прах заради разходите по модернизирането и поддръжката на източното, е в окаяно състояние и, боя се, много скоро ще се наложи да го съборят. Един дъждовен следобед предприех експедиция из стаите му. Влагата е опустошителна, в дебелите паяжини виси паднала мазилка, изтърканите камъни са осеяни с изпражнения на мишки и прилепи, гипсовите хералдически щитове над камините са се изронили с времето. Същото е и отвън — тухлените стени се нуждаят от ново запълване на фугите, липсват покривни керемиди, назъбените бойници са се срутили на земята и се въргалят на купчини, дъждовната вода се стича на ручейчета по средновековния пясъчник. Семейство Кромелинк са се замогнали от инвестиции в Конго, но нито един от братята не е преживял войната, а швабите „наематели“ на Зеделгем избирателно са разграбили всичко, което си е заслужавало да се плячкоса.

Източното крило обаче е уютен, претъпкан малък кошер, макар че при силен вятър покривните му греди скърцат като корабни мачти. Има своенравна система за централно отопление и примитивно електричество, при което хвърчат искри и те удря ток от ключовете за лампите. Бащата на госпожа Кромелинк е бил достатъчно далновиден, за да научи дъщеря си как да управлява имението, и сега тя отдава земята си под аренда на съседни земеделци, точно колкото да покрие разходите по поддръжката му, както разбирам — постижение, което в наши дни не е за пренебрегване.

Ева продължава да бъде надута госпожица, омразна като сестрите ми, но с ум, който не отстъпва на злобата й. Като се изключи скъпата й Нефертити, другите й хобита са да се цупи и да се прави на мъченица. Обича да докарва до сълзи по-уязвимите слуги, после връхлита в стаята и заявява: „Мамо, тя пак се разрида, не можеш ли да я дисциплинираш както трябва?“. Установила е, че аз не съм лесна мишена, и е предприела война на изтощение: „Татко, колко време ще остане в дома ни господин Фробишър?“; „Татко, и на господин Фробишър ли плащаш колкото на Хендрик?“; „О, мамо, само питам, не знаех, че възнаграждението на господин Фробишър е деликатен въпрос“. Изважда ме от равновесие, неприятно ми е да го призная, но е така. Миналата събота имахме поредния сблъсък — по-скоро дуел. Бях излязъл с библията на Еърс, „Тъй рече Заратустра“, на каменния мост над езерото към острова с върбите. Непоносимо горещ следобед — даже на сянка се потях като прасе. След десет страници се почувствах така, сякаш Ницше чете мен, не аз него, затова се загледах във водните дървеници и тритоните, докато оркестърът в главата ми изпълняваше „Въздух и танц“ на Фред Делиус. Творбата е сладникава като сиропиран сладкиш, но сънливата й партия за флейта е доста сполучлива.

В следващия миг се озовах в ров, толкова дълбок, че небето се виждаше като тънка ивица високо над мен, озарена от светкавици, по-ярки от ден. Край рова патрулираха диваци, яхнали гигантски кафяви плъхове със зловещи зъби, които надушваха хората от работническата класа и ги разкъсваха. Тръгнах напред, като се помъчих да си придам състоятелен вид, и едва се удържах да не побягна, когато срещнах Ева. Попитах:

— Какво, по дяволите, търсите тук?

Ева изпадна в ярост!

— Това езеро принадлежи на семейството ми от пет века! Вие от колко време сте тук? Едва от три седмици! Така че, както виждате, мога да ходя където си искам!

Усетих гнева й почти физически, като ритник в лицето на твоя покорен слуга. Имаше право, бях я попитал с обвинителен тон защо се разхожда из имението на майка си. Вече буден, аз скочих на крака, засипах я с извинения, обясних, че съм говорил насън. Съвсем забравих за езерото. Цамбурнах право вътре като проклет глупак! Намокрих се! За щастие водата ми стигаше само до пъпа и Бог не остави скъпоценния Ницше на Еърс да се накисне заедно с мен. Когато Ева най-после овладя смеха си, аз й казах колко се радвам да видя, че може да прави нещо различно от това да се цупи. Отвърна ми, че имам водна леща в косата си — на английски. Стигнах дотам да я поощря с похвала за владеенето й на езика. Тя върна топката:

— Не е трудно да смаеш англичанин.

И се отдалечи. Едва по-късно се сетих за остроумен отговор, така че момичето спечели сета.

Сега внимавай, защото ще говоря за книги и печалба. Докато се ровех в една ниша с книги в стаята си, ми попадна интересно разкъсано томче и аз искам да ми издириш цял екземпляр от книгата. Започва от деветдесет и девета страница, кориците ги няма, подвързията е разкъсана. От малкото, което мога да разбера, това е редактиран дневник на пътешествие от Сидни до Калифорния на нотариус от Сан Франциско на име Адам Юинг. Споменава се златната треска, затова предполагам, че става дума за 1849 или 1850. Дневникът като че ли е отпечатан посмъртно от сина на Юинг (?). Този Юинг ми напомня за заблудения капитан Делано от „Бенито Серено“ на Мелвил, доверчив към всички заговорници — не забелязва, че верният му приятел д-р Хенри Гуз е вампир, който подклажда хипохондрията му, за да може бавно да го отрови и да вземе парите му.

Нещо ме съмнява автентичността на дневника — изглежда ми прекалено добре структуриран за истински дневник, а и езикът му не ми звучи съвсем достоверно, — но кой ще си прави труда да фалшифицира такъв дневник и защо?

За моя голяма досада текстът свършва по средата на едно изречение след четирийсетина страници там, където подвързията се е разкъсала. Прерових цялата библиотека за остатъка от проклетото нещо. Без успех. Едва ли е в наш интерес да привличаме вниманието на Еърс или на госпожа Кромелинк към неиндексираното им библиографско богатство, така че съм в задънена улица. Ще попиташ ли Ото Иенш на „Кейтнес Стрийт“ дали не знае нещичко за този Адам Юинг? Недочетената книга е като незавършена любовна история.

Прилагам опис на най-старите издания в библиотеката на Зеделгем. Както виждаш, някои са мн. стари, от началото на XVII в., така че веднага щом можеш, ми прати най-добрите цени на Иенш и накарай стария скъперник да се стресне, като небрежно му подхвърлиш, че вече има интерес от парижки книгопродавци.

* * *

 

Сиксмит,

Малък повод за празненство. Преди два дни с Еърс завършихме първия плод на своето сътрудничество, кратка симфонична поема — „Птица на смъртта“. Когато изнамерих пиесата, беше банален аранжимент на стар тевтонски химн, безнадеждно изоставен от Еърс заради отслабващото му зрение. Новият ни вариант е интригуващо създание. Има отзвуци от Вагнеровия „Пръстен на Нибелунгите“, после темата се разпада до кошмар а ла Стравински, надзираван от Сибелиусови призраци. Страховито, възхитително, да можеше да го чуеш. Завършва със соло за флейта и не някакви пърхащи флейтови трели, а птицата смърт от заглавието, проклинаща както първородните, така и последнородените.

Вчера Аугустовски ни навести отново на връщане от Париж. Прочете партитурата и захвана да сипе хвалби, както огняр сипе лопати с въглища. И има защо! Това е най-съвършената симфонична поема от известните ми творби, писани след войната, и ще ти кажа, Сиксмит, че не една и две от най-добрите идеи в нея са мои. Предполагам, че секретарят трябва с примирение да се откаже от своя дял в авторството, но никак не е лесно да го премълчи. Най-хубавото обаче тепърва предстои — Аугустовски иска да представи премиерно творбата, като лично я дирижира, на Краковския фестивал след три седмици!

Вчера станах на разсъмване, цял ден я преписвах на белова. Започна да ми се струва недотам кратка. Дясната ми ръка се откачи от писане и щом затворех клепачи, виждах нотни петолиния, но до вечеря свърших. За да го отпразнуваме, четиримата изпихме пет бутилки вино. За десерт отворихме най-хубавия мускат отонел.

Сега съм златното момче на Зеделгем. От мн. дълго време не съм бил ничие златно момче и това ми допада. Йокаста предложи да се преместя от стаята за гости в по-голяма празна спалня на втория етаж и да я обзаведа с каквото си харесам от другите стаи в Зеделгем. Еърс одобри преместването ми, затова казах, че ще го направя. За мое удоволствие нейно височество Надутата госпожица загуби хладнокръвието си и изхленчи:

— О, защо направо не го впишете и в завещанието, мамо? Защо не му дадете половината имение?

И стана от масата, без да помоли за извинение. Еърс измърмори на висок глас, така че тя да го чуе:

— Първата добра идея, която ражда главата на това момиче за седемнайсет години! Фробишър поне заработва проклетата си издръжка!

Домакините ми не искаха и да чуят моите извинения, казаха, че Ева трябва да се извини на мен и да се отърси от докоперниковите си представи, че Вселената се върти около нея. Музика за ушите ми. Освен това: Ева заедно с двайсет свои съученици много скоро ще замине за два месеца в Швейцария да учи в партньорско училище. Още музика! Сякаш ми падна развален зъб. Новата ми стая е достатъчно голяма за бадминтон по двойки, има легло с балдахин, чиито завеси трябваше да изтупам от ланските молци, вековна кожена тапицерия от Кордоба, която се лющи от стените като люспи на дракон, но и в това има някакъв чар; тъмносиня гадателска топка, голям шкаф с орехови врати, шест кресла тронове и писалище от платан, на което пиша това писмо. През орловите нокти отвън се процежда обилна дантелена светлина. На юг се открива гледка към посивелите подстригани храсти. На запад се шири ливадата с пасящи крави, а църковната камбанария стърчи над гората отзад. Камбаните й са моят личен часовник (всъщност Зеделгем може да се похвали с изобилие от антични часовници, от които едни звънят по-рано, други по-късно, като в миниатюрен Брюж). Общо взето, една-две класи над нашите стаи на „Уайманс Лейн“, една-две класи под „Савой“ или „Импириъл“, но просторно и сигурно. Освен ако не направя нещо нередно или недискретно.

Което ме връща към мадам Йокаста Кромелинк. Проклет да съм, Сиксмит, ако жената не започва полека да флиртува с мен. Двусмислието на думите, очите и леките й докосвания — прекалено отработено поведение, за да бъде случайно. Да видим ти какво ще кажеш. Вчера следобед седях в стаята си и изучавах малко известно ранно произведение на Балакирев, когато на вратата почука госпожа Кромелинк. Беше със сакото си за езда и с прибрана нагоре коса, която откриваше доста изкусителна шия.

— Съпругът ми иска да ви направи подарък — каза тя и влезе навътре, след като аз отстъпих. — Ето. По повод завършването на „Птица на смъртта“. Знаете ли, Робърт — езикът й винаги се задържа на „т“ от „Робърт“, — Вивиан е толкова щастлив, че отново работи. От години не е бил така жизнерадостен. Това е просто подарък за спомен. Облечете го — и ми подаде превъзходна жилетка, копринено изящество в отомански стил с твърде забележителни орнаменти, за да бъде някога в крак или не в крак с модата. — Купих я по време на медения ни месец в Кайро, когато Вивиан беше на вашата възраст. Той няма да я носи повече.

Казах, че съм поласкан, но възразих, че не бих могъл да приема дреха с такава сантиментална стойност.

— Точно затова искаме да я носите. Нашите спомени са втъкани в нея. Облечете я.

Направих каквото ми нареди и тя я погали под претекст (?), че маха някаква прашинка.

— Елате пред огледалото!

Подчиних се. Жената застана на сантиметри зад мен.

— Прекалено е хубава за храна на молците, не сте ли съгласен?

Да, съгласен бях. Усмивката й беше като двойно острие. Ако бяхме в някой задъхан роман на Емили, ръцете на съблазнителката щяха да се обвият около туловището на невинния, но Йокаста действа по-благоразумно.

— Имате съвсем същото телосложение като Еърс на вашите години. Странно, нали?

Да, отново се съгласих аз. Тя освободи с нокти кичур от косата ми, който се беше закачил за жилетката.

Нито я отблъснах, нито я окуражих. С тези неща не бива да се бърза. Без да каже дума повече, госпожа Кромелинк излезе.

На обяд Хендрик обяви, че къщата на доктор Егре в Неербеке е била ограбена. За щастие няма пострадали, но полицията е издала предупреждение да се внимава за цигани и бандити. Нощем къщите трябва да се заключват. Йокаста потрепери и каза колко се радва, че аз съм в Зеделгем, защото мога да я защитя. Признах, че съм се справял добре като боксьор в Итън, но изразих съмнение, че мога да отблъсна цяла шайка бандити. Сигурно бих могъл да държа кърпата на Хендрик, докато той им хвърля здрав тупаник. Еърс не каза нищо, но същата вечер извади изпод салфетката си един люгер. Йокаста му се скара, че размахва пистолета си на масата, но той не й обърна внимание.

— Когато се върнахме от Гьотеборг, намерих този звяр под една разхалтавена дъска на пода в голямата спалня заедно с патроните за него — обясни Еърс. — Пруският капитан или го е забравил в бързината, или е загинал. Може да го е скрил там като предпазна мярка срещу метежници и неканени гости. И аз го държа до леглото си по същата причина.

Попитах дали мога да го подържа, защото дотогава се бях докосвал само до ловни пушки.

— Разбира се — отговори той и ми го подаде.

Всеки косъм по тялото ми настръхна. Този благонадежден железен приятел е убивал поне веднъж, бих заложил наследството си, ако още имах такова.

— Така че, както виждате — каза Еърс през дрезгав смях, — може да съм стар, сляп и сакат, но още имам зъби и мога да хапя. Слепец с пистолет и почти нищо за губене. Представете си какви поразии мога да направя!

Трудно ми е да преценя дали само ми се стори, че долавям заплаха в гласа му.

Отлични новини от Иенш, но не му съобщавай, че съм го казал. Ще ти изпратя въпросните три тома при следващото си ходене в Брюж — началникът на пощата в Неербеке има склонност към излишно любопитство и му нямам доверие. Вземи обичайните предпазни мерки. Изпрати печалбата ми до Първа белгийска банка, централен офис, Брюж — Донт щракна с пръсти и накара управителя да ми открие сметка. Не се съмнявам, че съм единственият Робърт Фробишър сред клиентите им.

Най-добрата новина: пак започнах да композирам свои неща.

* * *

 

Сиксмит,

Лятото прие сантиментален обрат: жената на Еърс и аз сме любовници. Не изпадай в паника! Само в плътския смисъл. Една нощ миналата седмица тя дойде в стаята ми, заключи вратата след себе си и без да сме разменили и дума, се съблече. Не искам да се хваля, но посещението й не ме свари неподготвен. Всъщност заради нея бях оставил вратата открехната. Наистина, Сиксмит, трябва да опиташ да правиш любов в пълно мълчание. Всичките крясъци се превръщат в блаженство, стига само да затвориш уста.

Щом отключиш тялото на една жена, сандъчето й с тайни също се отваря (трябва да се пробваш някой път, с жените, имам предвид). Дали има нещо общо с това, че винаги губят на карти? След акта аз предпочитам просто да лежа неподвижно, но Иокаста говореше неудържимо, сякаш искаше да зарови голямата ни черна тайна под по-малки сиви тайнички. Научих, че Еърс е пипнал сифилиса си в бордей в Копенхаген през 1915 г. по време на продължителна раздяла с жена си и оттогава не я е задоволявал, както и това, че след раждането на Ева лекарят е съобщил на Иокаста, че не може да има повече деца. Тя е много избирателна по отношение на случайните си връзки, но не се чувства длъжна да се извинява за правото си на такива. Увери ме, че още обича Еърс. Аз недоверчиво изсумтях. Това, че любовта върви ръка за ръка с верността, отсече тя, е мит, измислен от мъжете и породен от тяхната несигурност.

Заговори и за Ева. Разтревожена е, че толкова се е старала да изгради у дъщеря си чувство за приличие, а така и не се е сприятелила с нея и вече като че ли е изпуснала момента. Проспах разказа за тези тривиални трагедии, но за в бъдеще трябва да внимавам повече с датчаните и особено с датските бордеи.

Й. поиска да повторим, сякаш за да скрепи връзката си с мен. Не възразих. Тя има тяло на ездачка, по-гъвкаво, отколкото се среща обикновено при зрелите жени, и по-технично от това на много десетшилингови кобили, които съм яздил. Подозирам, че върволицата от млади жребци, които е канила в яслите си, е доста дълга. И наистина, докато се унасях в сън след последния път, тя каза:

— Веднъж Дебюси дойде за седмица в Зеделгем, преди войната. Ако не греша, спа в същото това легло.

Долових тънка нотка в гласа й, която ми подсказа, че е била с него. Не е невъзможно. С всяка фуста — това съм чувал за Клод, пък и е французин.

На сутринта, когато Люсил почука, за да ми донесе вода да се избръсна, бях сам. На закуска със задоволство забелязах, че поведението на Й. е невъзмутимо като моето. Дори се държа леко язвително към мен, когато накапах със сладко салфетката под приборите си, с което накара В.Е. да й направи забележка:

— Не бъди толкова дребнава, Йокаста! Няма да ти се наложи да търкаш петното с хубавите си ръце.

Изневярата е сложен за изпълнение дует, Сиксмит — както при бриджа, избягвай по-слаби от теб партньори, иначе здраво ще загазиш.

Чувство за вина? Никакво. Тържество от завоеванието? Не особено, не. Само че още съм ядосан на Еърс. Онази вечер Донт дойдоха на вечеря и госпожа Д. помоли за някаква музика за храносмилане, затова аз изсвирих на пианото „Ангела на Монс“, онази пиеса, която написах по време на почивката с теб на островите Сили преди две лета, но не признах авторството си, а казах, че композиторът е „един приятел“. В момента я преработвам. Тя е по-хубава, по-изгладена и изтънчена от онези сладникави като шербет имитации на Шуберт, които В.Е. е бълвал на двайсетгодишна възраст. Й. и семейство Донт толкова я харесаха, че настояха за бис. Бях стигнал едва до шестия такт, когато В.Е. упражни неизвестно ми досега право на вето:

— Бих посъветвал приятеля ви да изучи докрай класиците, преди да заиграва с модернистите.

Сигурно ти звучи като безобиден съвет? Обаче той произнесе „приятеля ви“ с характерен полутон, който ми подсказа, че е съвсем наясно с истинската самоличност на този приятел. Може самият той да е прибягвал до същата хитрина в дома на Григ в Осло?

— Без съвършено владеене на контрапункта и хармонията — важно заяви В.Е. — този младеж никога няма да бъде нещо повече от уличен майстор на глупави трикове. Предайте това на приятеля си от мен.

Мълчаливо се вбесих. В.Е. каза на Й. да пусне на грамофона собствения му квинтет „Африкански вятър“. Тя се подчини на сприхавия стар заядливец. За утеха си припомних как изглежда тялото на Й. под лятната крепдешинена рокля и с какъв копнеж тя се пъха в леглото ми. Много добре, ще позлорадствам малко над рогата на моя работодател. Заслужава си го. Старият и болен дървен философ си остава дървен философ.

След изпълнението в Краков Аугустовски изпрати следната загадъчна телеграма. В превод от френски: „ПЪРВА ПТИЦА СМЪРТТА ОЗАДАЧИ ТЧК ВТОРО ИЗПЪЛНЕНИЕ ЮМРУЧЕН БОЙ ТЧК ТРЕТО ОЧАРОВА ТЧК ЧЕТВЪРТО ЦЕЛИЯТ ГРАД ГОВОРИ ТЧК“. Не знаехме със сигурност какво да мислим, но почти веднага след телеграмата последваха изрезки от вестници, преведени от Аугустовски на гърба на една концертна програма. Е, нашата „Птица на смъртта“ се е прочула! Доколкото можахме да разберем, критиците са изтълкували разпадането на Вагнеровите теми в нея като директна нападка срещу Германската република. Група депутати националисти оказали натиск върху организаторите на фестивала да се изнесе пето представление. От театъра видели в това възможност за печалба и се съгласили на драго сърце. Германският посланик отправил официална нота, след която билетите за шестото представление се разпродали за двайсет и четири часа. Резултатът от всичко това е, че акциите на Еърс са скочили до небето навсякъде освен в Германия, където, както изглежда, са го заклеймили като еврейски дявол. Национални вестници от целия континент му пишат да искат интервюта. Аз имам удоволствието да изпращам до всеки вестник учтив, но твърд формален отказ.

— Твърде зает съм да композирам — мърмори Еърс. — Ако толкова ги интересува „какво искам да кажа“, да слушат проклетата ми музика.

Вниманието обаче го възроди. Даже госпожа Вилемс признава, че от пристигането ми насам господарят се е съживил.

От страна на Ева враждебните действия продължават. Интересно ми е как е надушила, че между мен и баща ми има нещо гнило. Тя на висок глас се чуди защо никога не получавам писма от семейството си или защо не са ми изпратили част от моите дрехи. Попита дали някоя от сестрите ми не би искала да си кореспондира с нея. За да спечеля време, бях принуден да обещая, че ще предам на сестрите си предложението й, и може да се наложи да направиш за мен още един фалшификат. Направи го много добър. Хитрата лисица е същата като мен, но в женски вариант.

Тази година август в Белгия е непоносимо горещ. Ливадата пожълтява, градинарят се опасява от пожари, земеделците са загрижени за реколтата, но покажи ми безгрижен земеделец и аз ще ти покажа психично здрав диригент. Сега ще запечатам това писмо и ще отида до селската поща, като ще мина през гората зад езерото. Не бива да оставям тези страници да се въргалят тук, та да попаднат пред очите на една седемнайсетгодишна разузнавачка.

По важния въпрос. Да, ще се срещна с Ото Иенш в Брюж, за да му предам лично илюстрованите ръкописи, но ти трябва да посредничиш при всички сделки. Не искам Иенш да разбере кои са любезните ми домакини. И той като всички търговци е чиста проба ненаситен хищник, даже повече от другите. Без окото му да мигне, ще се опита да ме шантажира, за да намали нашата цена — или дори направо да си спести плащането. Кажи му, че ще чакам да ми плати на място в новички банкноти, без неговите смехотворни кредитни договорки. После ще ти изпратя пощенски запис, като ще включа сумата, която ми зае. По този начин няма да те обвинят в съучастничество, ако Иенш ми скрои някой номер. Аз съм вече опозорен и следователно няма да загубя репутацията си, ако го натопя. И това му кажи.

* * *

 

Сиксмит,

Скучното ти писмо от „юриста“ на баща ми беше асо коз. Браво. Прочетох го на глас, докато закусвахме — предизвика само мимолетен интерес. Пощенското клеймо от Сафрън Уолдън също е майсторски изпипано. Наистина ли си излязъл от своята лаборатория и в слънчевия есекски следобед си се завлякъл до пощата, за да го пуснеш лично? Еърс покани нашия „господин Къмингс“ да ме посети в Зеделгем, но ти си писал, че времето ти е мн. ограничено, затова госпожа Кромелинк каза, че Хендрик ще ме закара в града, за да подпиша документите там. Еърс измърмори, че губим един ден работа, но той и без това обича да мърмори.

Тази росна сутрин с Хендрик потеглихме по същите пътища, по които дойдох с колело от Брюж преди половин лято. Бях облякъл едно елегантно сако на Еърс — сега, когато малкото ми дрехи, спасени от ноктите на „Импириъл“, започват да се износват, голяма част от неговия гардероб постепенно се прехвърля в моя. Вързахме енфийлда за задната броня, за да спазя обещанието си и да върна въпросното колело на добрия полицай. Загърнах нашата пергаментова плячка в нотни листа, без които, както всички в Зеделгем знаят, не ходя никъде, и я скрих от случайни погледи в неугледна торба, която задигнах. Хендрик беше свалил гюрука на колата, така че имаше твърде много вятър, за да разговаряме. Неразговорлив тип, както приляга на положението му. Странно ми е да го призная, но откакто започнах да обслужвам госпожа Кромелинк, изпитвам по-голяма неувереност пред слугата на съпруга й, отколкото пред самия й съпруг (Иокаста продължава да ме удостоява с посещение веднъж на три-четири нощи, но никога, когато Ева си е у дома, което е мн. мъдро, а и човек не бива да излапва подарените му шоколадови бонбони наведнъж). Неудобството ми е породено от възможността Хендрик да знае. О, ние на втория етаж обичаме да се поздравяваме за своята предпазливост, но за онези, които сменят чаршафите, няма тайни. Не се тревожа особено. Аз не досаждам на прислугата с неразумни искания, а и Хендрик е достатъчно трезвомислещ, за да заложи на взискателна господарка, която има много години пред себе си, а не на господар инвалид с перспективи като тези на Еърс. Всъщност Хендрик е особняк. Трудно можеш да отгатнеш предпочитанията му. От него би излязло отлично крупие.

Той ме остави пред кметството, отвърза енфийлда и ме остави да тичам по задачи, като ме помоли да занеса много поздрави от него на една болна сестра на баба му. Подкарах колелото си през тълпите от туристи, ученици и граждани и само няколко пъти обърках пътя. В полицейския участък музикалният инспектор здравата се засуети около мен и изпрати да донесат кафе и кифлички. Радваше се, че работата ми при Еърс е потръгнала така добре. Докато успея да се измъкна, стана десет часът и дойде време за срещата ми. Не бързах. В рамките на добрия тон е да караш търговците да чакат.

Йенш стоеше подпрян на бара в „Льо Роял“ и ме поздрави с думите:

— Ха, честна дума, по желание на публиката Невидимият човек се завръща!

Кълна се, Сиксмит, всеки път, когато го видя, този стар, обрасъл с брадавици лихвар ми изглежда все по-отблъскващ. Дали не държи скрит на тавана свой магически портрет, който се разхубавява с всяка година? Недоумявам защо толкова се зарадва да ме види. Огледах помещението за тайно уведомени кредитори, един втренчен поглед — и щях да изхвърча като стрела. Иенш отгатна мислите ми.

— Колко си подозрителен, а, Роберто? Едва ли ще тръгна да създавам грижи на една непослушна гъска, която снася такива великолепни яйца, нали? Хайде — той махна към бара, — какво ще пиеш?

Отговорих, че да деля едно помещение с него, пък било то и толкова голямо, е достатъчно опияняващо, затова бих предпочел направо да се залавяме за работа. Той се подсмихна, потупа ме по рамото и ме заведе на втория етаж в стаята, която беше наел за нашата сделка. Никой не тръгна след нас, но това не е гаранция за нищо. Вече ми се искаше да бяхме уредили среща на по-публично място, където биячите на Там Брюър да не могат да нахлузят чувал на главата ми, да ме хвърлят в някой багажник и да ме откарат обратно в Лондон. Извадих книгите от торбата, а Йенш измъкна пенснето си от джоба на сакото. Разгледа ги на едно бюро до прозореца. Опита се да свали цената, като каза, че състоянието им е по-скоро „прилично“, отколкото „добро“. Аз спокойно ги увих, прибрах ги в торбата си и накарах стиснатия евреин да ме гони по коридора, докато не признае, че състоянието на книгите е наистина „добро“. Оставих го да ме заведе обратно в стаята, където бавно преброихме банкнотите и аз получих цялата договорена сума. Свършихме работата, въздъхна той, каза, че съм го разорил, усмихна се с онази усмивка и сложи косматата си лапа на коляното ми. Казах, че съм дошъл да продавам книги. Той попита защо работата трябва да пречи на удоволствието. Със сигурност малко джобни пари ще бъдат от полза на един млад франт в чужбина.

Час по-късно оставих Йенш заспал и портфейла му изтънял. Отидох право в банката от отсрещната страна на площада и бях приет от секретаря на управителя. Сладостна платежоспособност! Както обича да казва татенцето: „Пролятата ти пот е най-добрата ти награда!“ (не че изобщо някога е проливал пот на синекурната си длъжност на амвона). Следващата ми спирка беше градският музикален магазин, „Флагщад“, откъдето купих топ нотни листа, за да го сложа на мястото на липсващите обемисти книги в торбата ми, в случай че някой забележи разликата. Когато излязох, на витрината на един обущар видях чифт жълто-кафяви гети. Влязох, купих ги. В магазин за тютюневи изделия видях табакера от шагренова кожа. Купих я.

Трябваше да убия още два часа. Пих студена бира в едно кафене и още една, и още една, и изпуших цял пакет превъзходни френски цигари. Парите на Йенш не са неизчерпаем запас, но, Бог ми е свидетел, имах такова чувство. После намерих една затънтена църква (стоях настрана от туристическите забележителности, за да не се сблъскам с някой сърдит книгопродавец) със свещи, сенки, печални мъченици, тамян. Не бях влизал в църква от онази сутрин, когато татенцето ме изпъди. Вратата към улицата постоянно се хлопаше. Жилави старици влизаха, палеха свещи, излизаха. Катинарът на кутията за дарения беше от най-добрите. Хора коленичеха за молитва, някои мърдаха устни. Завиждам им, наистина. Завиждам и на Бога, посветен в техните тайни. Вярата, най-широко достъпният клуб на Земята, има най-лукавия портиер. Всеки път щом вляза през широко отворената му врата, се намирам отново на улицата. Колкото и да се стараех да мисля богоугодни мисли, все си представях как прокарвам пръсти по тялото на Йокаста. Дори светците и мъчениците от витражите ми се струваха леко възбуждащи. Такива мисли едва ли ме доближават до Небето. Накрая ме пропъди един мотет на Бах — хористите не бяха непоносимо лоши, но за органиста единствената надежда за спасение беше куршум в главата. Дори му го казах — тактичност и сдържаност са добри и подходящи качества за светски разговор, но става ли дума за музика, човек не бива да увърта.

В чиста и спретната градска градина на име Миневатер Парк влюбени двойки се разхождаха хванати за ръце сред върби, банксии и компаньонки. Мършав сляп цигулар свиреше за дребни монети. Виж, той можеше да свири. Поисках „Добър вечер, Париж!“ и човекът я изсвири с такъв размах, че аз пъхнах в ръката му шумоляща банкнота от пет франка. Той свали тъмните си очила, опипа водния знак, извика името на любимия си светец, събра дребните си монети и се втурна с лудешки смях през цветните лехи. Който е казал, че щастие с пари не се купува, явно ги е имал в изобилие.

Седнах на желязна пейка. В един часа зазвъняха камбани — наблизо, надалеч, едни през други. От адвокатските и търговските кантори наизлязоха чиновници да хапнат сандвичи в парка и да се насладят на зеления бриз. Чудех се дали да не закъснея за Хендрик, когато познай кой влезе в парка с валсова стъпка, без компаньонка, в компанията на някакъв франт с вид на насекомо пръчица, два пъти по-възрастен от нея и с вулгарна венчална халка на пръста, а тя дръзка като валдхорна. Позна от първия път. Ева. Скрих се зад вестник, който един чиновник беше оставил на пейката. Нямаше физически контакт между нея и събеседника й, но двамата минаха точно покрай мен с непринудена интимност, каквато тя никога, никога не показва в Зеделгем. Направих си очевидния извод.

Ева залагаше чиповете си на съмнителна карта. Мъжът крещеше, за да го чуят околните непознати и да се смаят.

— Човек е господар на времето, Ева, когато той и връстниците му, без да се замислят, приемат едни и същи неща за даденост. Съответно когато времената се променят, а човекът — не, с него е свършено. Позволи ми да добавя, че по същата причина рухват империи.

Този философстващ празноглавец ме стъписа. Момиче с външния вид на Е. би могло да си намери по-добра партия, нали? Стъписа ме и поведението на Е. Посред бял ден в собствения й град! Нима иска да се опозори? Дали не е от онези свободомислещи суфражетки а ла Росети? Проследих двойката от безопасно разстояние до градска къща на богаташка улица. Мъжът бързо и подозрително огледа улицата, преди да пъхне ключа в ключалката. Аз се шмугнах в един двор. Представи си как Фробишър ликуващо потрива ръце!

В петък следобед Ева се прибра късно, както обикновено. Във вестибюла между стаята й и вратата към конюшнята има дъбов трон. Настаних се в него. За нещастие се заплеснах по цветните нишки в старинното стъкло и не забелязах появата на Е. с камшик за езда в ръка, съвсем неподозираща, че я причакват.

— Това засада ли е? Ако искате да обсъдите с мен личен проблем, бихте могли да ме предупредите!

Свари ме неподготвен, което ме накара да произнеса мисълта си на глас. Ева чу думата.

— Доносничка, така ли ме наричате? Une moucharde?^[6] Това не е любезно, господин Фробишър. Ако кажете, че съм доносничка, ще навредите на репутацията ми. А ако навредите на репутацията ми, тогава ще се наложи аз да съсипя вашата!

Със закъснение открих огън. Да, точно за репутацията й трябва да я предупредя. След като даже гостуващ чужденец в Брюж я е засякъл в учебно време в Минерватер Парк в компанията на някакъв развратен жабок, само въпрос на време е всички клюкарки в града да прекръстят семейство Кромелинк-Еърс на Кал!

В първия миг очаквах плесница, в следващия тя се изчерви и сведе очи. Кротко попита:

— Казахте ли на майка ми какво сте видели?

Отговорих, че не, на никого не съм казал — засега. Е. внимателно се прицели:

— Много глупаво от ваша страна, мосю Фробишър, защото мама щеше да ви каже, че този загадъчен „компаньон“ е мосю Ван де Велде, господинът, при чието семейство отсядам през седмицата. Баща му е собственик на най-големия завод за амуниции в Белгия и той е почтен семеен човек. В сряда учим само до обяд и мосю Ван де Велде беше така любезен да ме придружи от кантората си до дома. Неговите дъщери бяха на репетиция на хора. Училището не одобрява момичетата да излизат навън сами дори през деня. Доносниците ходят по парковете, както виждате, доносници с извратени мисли, които дебнат да съсипят репутацията на някое момиче, или може би търсят възможности да го изнудват.

Блъф или ответен огън? Избрах двоен залог.

— Да го изнудват? Аз самият имам три сестри и бях загрижен за репутацията ви! Това е всичко.

Тя се наслаждаваше на преимуществото си:

— О, така ли? Колко деликатно от ваша страна! Кажете ми, господин Фробишър, какво точно мислехте, че ще направи с мен мосю Ван де Велде? Да не би да сте изпитали силна ревност?

Ужасяващата й прямота — за момиче — направо ме разстреля.

— Доволен съм, че изяснихме това просто недоразумение — аз надянах най-неискрената си усмивка — и ви поднасям най-искрените си извинения.

— Приемам най-искрените ви извинения в съвсем същия дух, в който са ми поднесени.

Е. тръгна към конюшнята и размаха камшика си във въздуха като опашка на лъвица. Аз отидох в музикалната стая, за да се разтуша от слабото си представяне с някой дяволски Лист. Обикновено мога да докарам отлично изпълнение на „Проповед пред птиците“, но миналия петък не се получи. Слава богу, че утре Е. заминава за Швейцария. Ако някога научи за нощните похождения на майка си — ох, непоносимо ми е да си го помисля. Защо никога не съм срещал момче, което да не мога да въртя на пръста си (и не само на пръста си), но жените в Зеделгем като че ли всеки път ме надвиват?

* * *

 

Сиксмит,

Седя по халат на писалището си. Църковната камбана бие пет пъти. Поредната жадна сутрин. Свещта ми е изгоряла. Изтощителна нощ, в която всичко се преобърна с краката нагоре. В полунощ Й. дойде в леглото ми и в разгара на нашите атлетични занимания някой се блъсна във вратата ми. Смехотворен ужас! Слава богу, на влизане Й. я беше заключила. Дръжката на вратата затрака, започна се настоятелно чукане. Страхът може както да замъгли, така и да проясни съзнанието, и като си спомних за Дон Жуан, скрих Й. в гнездо от завивки и чаршафи на продъненото си легло, като леко отдръпнах завесата, за да покажа, че нямам какво да крия. Засуетих се из стаята — не можех да повярвам, че това се случва на мен, — като съзнателно се блъсках в разни предмети, за да спечеля време, и когато стигнах до вратата, извиках:

— Какво става, по дяволите? Пожар ли има?

— Робърт, отвори!

Еърс! Представи си, приготвих се да залегна в очакване на куршуми. Отчаяно попитах колко е часът, за да протакам още някоя и друга секунда.

— Какво значение има? Не знам! Хрумна ми мелодия, момче, за цигулка, истински подарък, и не ми дава да спя, затова трябва да я запишеш — веднага!

Дали да му се доверя?

— Не може ли да почака до сутринта?

— Не, по дяволите, не може, Фробишър! Ще я забравя!

Дали да не отидем в музикалната стая?

— Ще събудим цялата къща и — не, всяка нота си е на мястото, в главата ми е!

Тогава му казах да почака да запаля свещ. Отключих вратата и там стоеше Еърс с по един бастун във всяка ръка, по нощница, като мумифициран от лунната светлина. Зад него стоеше Хендрик, мълчалив и бдителен като индиански тотем.

— Отмести се, отмести се! — Еърс ме избута и мина покрай мен. — Намери писалка, вземи някой празен нотен лист, включи лампата, бързо. За какъв дявол заключваш вратата, като спиш с отворени прозорци? Прусаците си отидоха, а призраците минават през вратите.

Смотолевих нещо от рода на това, че не мога да заспя на отключена врата, но той не ме слушаше.

— Имаш ли нотни листа тук, или да пратя Хендрик да донесе?

От облекчението, че В.Е. не е дошъл да ме сгащи как оправям жена му, нахлуването му започна да ми изглежда по-малко нелепо, отколкото беше всъщност, затова казах да, добре, имам хартия, имам писалки, да започваме. Зрението на Еърс е прекалено слабо и той не би могъл да види нещо подозрително в издутината на леглото ми, но присъствието на Хендрик представляваше заплаха. Човек не бива да разчита на дискретността на прислугата. След като настани господаря си в един стол и загърна раменете му с одеяло, аз казах, че ще го повикам, когато приключим. Еърс не ми възрази — той вече си тананикаше. Заговорнически искрици ли видях в очите на Х.? Стаята беше прекалено тъмна, за да кажа със сигурност. Прислужникът едва забележимо се поклони, отдалечи се плавно като на добре смазани кънки и безшумно затвори вратата след себе си.

Наплисках лицето си с малко вода от легена в стаята и седнах срещу Еърс разтревожен, че Й. може да забрави за скърцащите подови дъски и да се опита да излезе на пръсти.

— Готов съм.

Той затананика сонатата си такт по такт, после назова нотите. Скоро причудливостта на миниатюрата му ме погълна напук на обстоятелствата. Това е колеблива, циклична, кристалночиста мелодия. Завърши на деветдесет и шестия такт и Еърс ми каза да отбележа на листа „triste“^[7]. После ме попита:

— Е, какво мислиш?

— Не знам — отговорих му аз. — Изобщо не прилича на другите ви творби. Не прилича на нищо друго. Но хипнотизира.

Еърс седеше тежко отпуснат като в прерафаелитско маслено платно, озаглавено „Заситената Муза захвърля своята кукла“. В предутринната градина се извиси птича песен. Представих си извивките на Й. в леглото, само на метри от мен, и дори изпитах опасен прилив на нетърпелив копнеж по нея. В.Е. беше като никога неуверен в себе си.

— Сънувах някакво… кошмарно кафене, ярко осветено, но под земята, без излаз навън. Бях мъртъв от много, много години. Всички сервитьорки бяха с еднакви лица. Храната беше сапун, единствената напитка беше сапунена пяна в чаши. Музиката в кафенето беше — той вдигна уморен пръст и посочи ръкописа — ето тази.

Позвъних за Х. Исках Еърс да излезе от стаята ми, преди изгревът да е заварил жена му в леглото ми. След минута Х. почука. Еърс се изправи на крака и закуцука към него — той мрази другите да виждат как някой му помага.

— Добра работа, Фробишър — разнесе се гласът му от коридора.

Затворих вратата и изпуснах дълбока въздишка на облекчение. Хвърлих се обратно в леглото, където алигаторът от моето чаршафено блато заби ситни зъби в младата си плячка.

Впуснахме се в страстна прощална целувка, когато — проклет да съм — вратата отново изскърца.

— Още нещо, Фробишър!

О, Майко на всички сквернословия, не бях заключил вратата! Еърс се понесе към леглото като корабокруширалия „Хесперъс“^[8]. Й. се пъхна обратно под чаршафите, докато аз издавах възгласи на стресната почуда. Слава богу, Хендрик чакаше отвън — случайност или тактичност? В.Е. напипа ръба на леглото ми и седна на него, само на сантиметри от издатината, където беше Й. Ако сега тя кихнеше или се изкашляше, даже слепият Еърс щеше да ни хване.

— Неудобен въпрос, затова ще говоря направо. Йокаста. Тя не е много вярна жена. Като съпруга, искам да кажа. Приятели ми намекват за непристойното й поведение, врагове ми съобщават за любовните й похождения. Тя някога… с теб… разбираш ли накъде бия?

Майсторски накарах гласа си да зазвучи глухо:

— Не, господине, не мисля, че разбирам накъде биете.

— Спести ми момчешката си свенливост! — Еърс се наведе към мен. — Някога жена ми отправяла ли ти е намеци? Имам право да знам!

Бях на косъм нервно да се изкискам.

— Намирам въпроса ви за крайно безвкусен.

От дъха на Йокаста бедрото ми се изпоти. Сигурно се задушаваше от горещина под завивките.

— Аз не бих нарекъл с думата „приятел“ някого, който разпространява такива мерзости. В случая с госпожа Кромелинк ми се струва, че подобно нещо не може нито да се помисли, нито да се изрече. Ако в някакъв момент — не знам, на нервен срив — тя започне да се държи толкова неуместно, ами, честно казано, Еърс, сигурно бих поискал съвет от Донт или бих разговарял с доктор Егре.

Софистиката образува хубава димна завеса.

— Значи няма да ми отговориш с една дума?

— Ще ви отговоря с две думи: категорично не! И много се надявам да сме изчерпали темата.

Еърс остави да се изнижат няколко дълги секунди.

— Ти си млад, Фробишър, богат си, имаш остър ум, а и, както разправят, никак не си грозен. Не ми е ясно какво те задържа тук.

Добре. Той се разнежваше.

— Вие сте моят Верлен.

— Така ли, млади ми Рембо? Тогава къде е твоят „Един сезон в ада“?

— В нахвърляни бележки, в черепа ми, вътре в мен, Еърс. В бъдещето ми.

Не можех да определя дали ме гледа с насмешка, съжаление, носталгия или презрение. Тръгна си. Аз заключих вратата и се мушнах в леглото — за трети път тази нощ. Креватният фарс, когато се разиграва в действителност, е извънредно тъжен. Йокаста ми се стори ядосана.

— Какво? — изсъсках аз.

— Мъжът ми те обича — каза съпругата и се облече.

Зеделгем се разсънва. Тръбите пъшкат като стари лели. Замислих се за дядо си, чиято своенравна гениалност прескочи поколението на баща ми. Веднъж той ми показа гравюра на някакъв сиамски храм. Не си спомням името му, но преди векове там проповядвал един ученик на Буда и оттогава всеки вероломен крал, тиранин и монарх на това кралство го доукрасявал с мраморни кули, ароматни горички, позлатени куполи, разкошни стенописи по сводестите тавани, поставял изумруди в очите на статуите му. Според легендата, когато храмът стане равен по хубост на своя двойник в Чистата земя, в този ден човечеството ще е изпълнило предназначението си и ще настъпи свършекът на Времето.

Хрумна ми, че за хора като Еърс такъв храм е цивилизацията. Масите — роби, селяни и воини пехотинци — живеят в пукнатините на камъните му, невежи дори за невежеството си. Не може да се каже същото за великите държавници, учени, хора на изкуството и най-вече композиторите на епохата, на всяка епоха, които са архитектите, зидарите и свещенослужителите на тази цивилизация. Еърс вижда нашата роля в това да направим цивилизацията още по-ослепителна. Съкровеното, може би даже единствено желание на моя работодател е да сътвори минаре, което след хиляда години наследниците на Прогреса да сочат и да казват: „Вижте, това е дело на Вивиан Еърс!“.

Колко вулгарен е този стремеж към безсмъртие, колко суетен, колко неистински. Композиторите са чисто и просто драскачи на пещерни рисунки. Човек пише музика, защото зимата е вечна и защото ако не го прави, по-бързо ще го застигнат вълците и виелиците.

* * *

 

Сиксмит,

Днес следобед на чай дойде сър Едуард Елгар. Даже ти си чувал за него, невежа такъв. Сега, ако някой попита Еърс какво мисли за английската музика, той неизменно ще каже: „Каква английска музика? Няма такава! Няма от Пърсел насам!“; и цял ден ще се цупи, сякаш Реформацията е изцяло дело на питащия. Тази враждебност беше тутакси забравена, когато същата сутрин сър Едуард се обади по телефона от хотела си в Брюж, за да попита дали Еърс може да му отдели час-два от времето си. Последният започна демонстративно да мърмори, но по това колко придирчиво даваше нареждания на госпожа Вилемс за чая заключих, че е доволен като котка пред каче със сметана. Видният ни гост дойде в два и половина, облечен в тъмнозелено палто въпреки топлото време. Здравословното му състояние не е по-добро от това на В. Е. Йокаста и аз го посрещнахме на стълбите на Зеделгем.

— Значи вие сте новите очи на Вив, така ли? — каза ми той, когато си стиснахме ръцете.

Отговорих, че съм го гледал десетина пъти да дирижира на фестивала, и това му хареса. Заведохме композитора в Алената стая, където чакаше Еърс. Те се поздравиха топло, но като че ли внимаваха да не се наранят. Ишиасът причинява на Елгар силни болки, а дори когато се чувства добре, В. Е. изглежда на пръв поглед зловещо, на втори — още по-зле. Поднесоха чая и те заговориха на професионални теми, без да обръщат особено внимание на Й. и на мен, но беше интригуващо да ги слушаш отстрани. От време на време сър Е. поглеждаше към нас, сякаш питаше дали не изтощава домакина. „Ни най-малко“ — усмихвахме се ние. Те спореха на теми като саксофоните в оркестъра, дали Веберн е мошеник или месия, покровителството и политиката в музиката. Сър Е. обяви, че след дълго бездействие е започнал да работи по Трета симфония: даже ни изсвири на пианото откъси от едно молто маестозо и едно алегрето^[9]. Еърс нямаше търпение да докаже, че и той още не е тръгнал да умира, затова ме накара да изсвиря някои завършени наскоро пиеси за пиано — доста приятни. След няколко изпити бутилки трапистка бира аз попитах Елгар за „Тържествени и церемониални маршове“.

— О, парите ми трябваха, мило момче. Но не казвай на никого. Кралят може да поиска да си вземе обратно баронетската титла.

Еърс щеше да се задави от смях!

— Тед, винаги съм казвал, че за да накараш тълпата да вика „Осанна“, първо трябва да влезеш в града яхнал магаре. В идеалния случай на обратно, за да можеш да разправяш на простолюдието небивалиците, които иска да чуе.

Сър Е. беше разбрал за реакциите на „Птица на смъртта“ в Краков (изглежда, цял Лондон знаеше) и В. Е. ме изпрати да донеса нотите. Когато се върнах в Алената стая, гостът ни взе нашата птица, седна до прозореца и я зачете с помощта на монокъл, докато Еърс и аз се правехме на заети.

— На нашите години, Еърс — заговори накрая Е., — човек няма право на такива дръзки идеи. Откъде ги черпиш?

В. Е. се наду като самодоволна рогата жаба.

— Предполагам, че съм спечелил една-две ариергардни битки във войната си със старческата немощ. Моето момче Робърт се оказа ценен адютант.

Адютант? Аз съм генералът, по дяволите, а той е дебелият стар султан, който се крепи на спомени за стари завоевания! Усмихнах се с цялото умиление, на което бях способен (сякаш животът ми зависеше от това, още повече, че един ден сър Е. може да ми бъде полезен, затова не биваше да създавам впечатление на непокорен младеж). Докато пихме чай, Елгар направи сравнение (в моя полза) между моята длъжност в Зеделгем и неговата първа работа като диригент на оркестъра в една лудница в Уостършир.

— Е, какво, отлична подготовка за длъжността ти на диригент на Лондонската филхармония — подхвърли В. Е.

Разсмяхме се и аз почти простих на сприхавия самодоволен стар чудак за това, че е такъв, какъвто е. Сложих още едно дърво в камината. На опушената светлина от огъня двамата старци дремеха като древни царе, спящи от цяла вечност в своите гробници. Нотирах хъркането им. Елгар трябва да се изпълнява от туба бас, Еърс — от фагот. Ще направя същото с Фред Делиус и Тревър Макерас и ще ги публикувам заедно в обща творба, озаглавена „Тайният музей на мумиите от епохата на Едуард“.

 

 

Тъкмо се върнах от разходка в бавно темпо с В.Е. по „Монашеската променада“ до колибата на пазача. Аз бутах количката му. Пейзаж — мн. загадъчен тази вечер; есенните листа се носеха на припрени спирали, сякаш В.Е. беше магьосник, а аз — негов чирак. Дългите сенки на тополите падаха като решетки на окосената ливада. Еърс искаше да изложи концепцията си за една последна, голяма симфонична творба, която ще се казва „Вечното завръщане“ в чест на любимия му Ницше. Част от музиката ще вземе от някаква провалена опера по романа „Островът на доктор Моро“, чиято виенска постановка е била осуетена от войната, част според В.Е. ще му „дойде сама“, а за гръбнак ще използва „музиката от съня“, която ми издиктува в моята стая миналия месец в онази безумна нощ, за която ти писах. В.Е. иска четири части, женски хор и голям ансамбъл с характерното за Еърс изобилие от дървени духови инструменти. Същинско чудовище от дълбините. Иска да работя за него още половин година. Казах, че ще си помисля. Той каза, че ще ми повиши заплатата — едновременно вулгарно и ловко от негова страна. Повторих, че ми трябва време. Много се разстрои, че не възкликнах тутакси „Да!“ — но искам старият хитрец да признае пред себе си, че аз съм му нужен повече, отколкото той на мен.

* * *

 

Сиксмит,

Й. става мн. досадна. След като се любим, тя се просва на леглото ми като малоумна крава и започва да ме разпитва за другите жени, на чиито инструменти съм свирил. Вече измъкна от мен имената им и сега подхвърля неща като: „О, предполагам, че Фредерика те е научила на това?“ (играе си с онова рождено петно под ключицата ми, същото, което според теб прилича на комета — не мога да понасям, когато тази жена опипва кожата ми). Предизвиква дребнави препирни, за да може после дълго да се помиряваме, и обезпокоително започна да пренася нощните ни драми в общуването ни през деня. Еърс не вижда по-далеч от „Вечното завръщане“, но Ева ще се върне след десет дни, а това създание е зорко като сокол и за нула време ще надуши тайния мирис на мърша.

Й. си мисли, че нашите отношения й дават възможност да свърже по-здраво бъдещето ми със Зеделгем — донякъде на шега, донякъде зловещо сериозно казва, че няма да ми позволи да „изоставя“ нито нея, нито съпруга й в такъв труден за „тях“ момент. Дяволът, Сиксмит, се крие в местоименията. Най-лошото е, че започна да споменава пред мен думата с „о“ и иска да я чува в отговор. Какво й става на тази жена? Тя е почти два пъти по-възрастна от мен! Какво цели? Уверих я, че никога не съм обичал никого освен себе си и нямам намерение тепърва да започвам, особено с жената на друг мъж и особено когато този мъж може да очерни името ми в европейската музикантска общност само като напише пет-шест писма. И, естествено, дамата излиза с обичайните си номера, хлипа във възглавницата ми, обвинява ме, че съм я „използвал“. Съгласявам се — разбира се, че съм я „използвал“, точно както и тя ме е „използвала“. Това е взаимноизгодно споразумение. Ако вече не я устройва, не я държа насила. Тогава тя тича навън да се цупи ден-два, а после старата коза зажаднява за млад козел и се връща, нарича ме „любимо момче“, благодари ми, че съм „върнал на Вивиан неговата музика“, и глупавият кръг се завърта отначало. Чудя се дали в миналото не е прибягвала до услугите на Хендрик. От тази жена всичко може да се очаква. Ако някой от австрийските лекари психиатри започне да изследва главата й, ще открие цял кошер с неврози. Ако знаех, че е толкова нестабилна, никога нямаше да я пусна в леглото си първата нощ. Тя се люби безрадостно. Не, дивашки.

Приех предложението на В.Е. да остана тук поне до следващото лято. Решението ми не е повлияно от някакво космическо внушение — само от артистична изгода, финансова практичност и от това, че ако си тръгна, Й. може да изпадне в някоя криза. Последиците от това ще бъдат необратими.

 

 

Градинарят накладе огън от окапали листа — тъкмо идвам от там. Горещината по лицето и ръцете, тъжният дим, припукването и съскането на пламъците. Напомня ми за колибата на надзирателя в Грешам. Така или иначе, дойдох си от огъня с чуден пасаж — перкусия за припукването, алтов кларинет за дървата и неудържима флейта за пламъците. Само преди минута завърших аранжирането. Въздухът в замъка е влажен като пране, което не може да изсъхне. Течението в коридорите тряска вратите. Есента изоставя мекотата си и навлиза в навъсения си влажен период. Не помня дали лятото изобщо се сбогува с нас.

* * *