Дейвид Мичъл
Облакът атлас (74)

67

Нейпиър паркира взетия под наем форд до сградата на клуба, бивш навес за лодки, обшит с дъски. Светлите му прозорци разкриват гледка към приветлив бар, където на вечерния вятър се развяват морски флагове. От дюните долита смях и лай на кучета. Луиса и Нейпиър минават през градината на клуба и слизат по стълбите на внушителното яхтено пристанище. На фона на угасващия изток се откроява силуетът на тримачтов дървен кораб, който стърчи над заобикалящите го елегантни яхти от фибростъкло. На кейовете и яхтите се мяркат хора, но не много. „Морска звезда“ е вързана за кея, който е най-отдалечен от сградата на клуба. Луиса поглежда картата, начертана от Мегън Сиксмит. След „Пророчицата“.

Корабът от XIX век е наистина добре реставриран. Въпреки целта на посещението им Луиса се разсейва от странното му привличане, което я кара да спре за момент и да погледа мачтите, да се заслуша в скърцането на дървените му кости.

— Какво става? — шепне Нейпиър.

Вече е прекалено тъмно, за да разгадае изражението на лицето й.

„Какво става?“ Рожденото петно на Луиса пулсира. Тя посяга да улови краищата на този разтеглив миг, но те се изгубват в миналото и настоящето.

— Нищо.

— Нормално е да се плашиш. Самият аз се плаша.

— Да.

— Почти стигнахме.

„Морска звезда“ е там, където Мегън е отбелязала на картата си. Те се качват на яхтата. Нейпиър пъха плоска щипка във вратата на каютата и промушва през процепа клечка от близалка. Луиса гледа някой да не ги наблюдава.

— Обзалагам се, че не си научил това в армията.

— Губиш. Обирджиите стават изобретателни войници, а и навремето наборната комисия не беше придирчива… — щракване. — Готово.

В подредената каюта липсват книги. Вграден дигитален часовник примигва от 21,55 на 21,56. Тънкият като молив лъч от фенерчето на Нейпиър осветява навигационна маса, разположена върху малък канцеларски шкаф.

— Какво ще кажеш за това?

Луиса отваря едно чекмедже.

— Тук е. Освети го.

Множество хартии и папки. Погледът й е привлечен от една, млечнобяла на цвят. „РЕАКТОР «ХИДРА-НУЛА» — ИЗПИТВАНЕ НА ОПИТЕН ОБРАЗЕЦ — РЪКОВОДИТЕЛ ПРОЕКТ Д-Р РУФЪС СИКСМИТ.“

— Намерих го. Това е. Джо? Добре ли си?

— Да. Аз само… Време беше нещо да завърши успешно.

„Значи Джо Нейпиър можел да се усмихва.“

Движение пред вратата на каютата: фигура на мъж скрива звездите. Нейпиър забелязва тревогата на Луиса и се обръща. На светлината от фенерчето тя вижда как едно сухожилие на китката на убиеца трепва — два пъти, — но не отекват изстрели. „Заял предпазител?“

Джо Нейпиър изхълцва, свлича се на колене и удря главата си в стоманения крак на навигационната маса.

Лежи неподвижен.

Луиса загубва ума и дума, остава й само смътното усещане за себе си. Фенерчето на Нейпиър се търкаля от леките вълни и въртящият се лъч осветява надупченото му туловище. Кръвта му се разлива неприлично бързо, неприлично алена, неприлично лъскава. Мачтите подрънкват на вятъра — нестройни камбани.

Убиецът затваря вратата на каютата.

— Сложи доклада на масата, Луиса — кротко мърмори той.

— Не искам да се изцапа с кръв.

Тя се подчинява. Лицето му е скрито.

— Е, време е да се помириш със своя създател.

Луиса се хваща за масата.

— Ти си Бил Смоук. Ти уби Сиксмит.

Тъмнината отвръща:

— По-големи сили убиха всички ви. Аз само пуснах куршума.

„Съсредоточи се.“

— Проследил си ни от банката, в метрото, до музея…

— Смъртта винаги ли те прави толкова приказлива?

Гласът на Луиса трепери:

— Какво ще рече това „винаги“?