Дейвид Мичъл
Облакът атлас (41)

39

Прашният черен шевролет на Бил Смоук спира рязко до контролния пункт на остров Суонеке в началото на моста. На континента отсреща блещука редица от светлинки. Пазачът разпознава колата и веднага застава до прозореца на шофьора.

— Добро утро, господине!

— Изглежда добро. Ти си Рихтер, нали?

— Да, г-н Смоук.

— Предполагам, че Джо Нейпиър току-що ти се е обадил и ти е наредил да не пускаш оранжев фолксваген.

— Точно така, г-н Смоук.

— Дойдох да отменя това нареждане по лично настояване на г-н Грималди. Ще вдигнеш бариерата пред фолксвагена и ще ме пуснеш да мина след него. Ще се обадиш на твоя приятел на отсрещния контролен пункт и ще му предадеш да не пуска никого, докато не види колата ми. Когато пристигне г-н Нейпиър — след около петнайсет минути, — ще му кажеш, че Алберто Грималди е заповядал да си ходи да спи. Разбра ли, Рихтер?

— Разбрах, г-н Смоук.

— Ти се ожени тази пролет, ако добре си спомням, нали?

— Имате отлична памет, господине.

— Така е. Сигурно се надяваш да имаш деца?

— Жена ми е бременна в четвъртия месец, г-н Смоук.

— Един съвет, Рихтер, как да успееш в охранителния бизнес. Искаш ли да чуеш съвета ми, синко?

— Бих искал, господине.

— И най-тъпото куче може да седи и да гледа. Обаче се иска ум, за да разбереш кога да не гледаш. Схвана ли какво ти казах, Рихтер?

— Много добре схванах, г-н Смоук.

— Тогава бъдещето на младото ти семейство е в сигурни ръце, синко.

Смоук дава на заден ход покрай контролния пункт и се снишава на седалката. След шестдесет секунди иззад носа завива пърпорещ фолксваген. Луиса спира, сваля прозореца, появява се Рихтер и Смоук дочува думите „семеен проблем“. Рихтер й желае приятно пътуване и бариерата се вдига.

Бил Смоук превключва на първа скорост, после на втора. Когато шевролетът наближава моста, звукът на гумите върху пътната настилка се променя. Трета, четвърта, настъпва педала. Очуканите задни фарове на бийтъла се приближават — петдесет метра, трийсет метра, десет… Смоук не е включил своите фарове. Той кривва в празното насрещно платно, минава на пета предавка и се изравнява с фолксвагена. Усмихва се. „Тя си мисли, че съм Джо Нейпиър.“ Рязко завърта волана и се разнася метално свистене — бийтълът е притиснат между колата му и парапета на моста, докато парапетът се измъква от бетона и фолксвагенът полита във въздуха.

Смоукс удря спирачките. Излиза на хладния въздух и вдишва миризмата на изгоряла гума. По-назад, двайсет или трийсет метра по-надолу, предницата на фолксвагена потъва под начупените криви на разпенените малки вълни в бездънното море. „Ако гръбнакът й не е счупен, до три минути трябва да се е удавила.“ Бил Смоук оглежда пораженията по каросерията на колата си и усеща как ентусиазмът му спада. „При анонимните, безлики убийства — заключава той — липсва тръпката от човешкия контакт.“

Американското слънце, усилено до дупка, тръби началото на нова зора.