Дейвид Мичъл
Облакът атлас (54)

47

Стъпките на Луиса и Хавиер отекват на стълбището. Момчето наднича през парапета. Надолу етажите се смаляват като извивките на раковина. Духа вятър, от който му се завива свят, не му достига въздух и му прималява. Същото е и като погледне нагоре.

— Ако можеше да надникнеш в бъдещето — пита той, — щеше ли да го направиш?

Луиса нарамва чантата си.

— Зависи дали бих могла да го променя или не.

— Представи си, че можеш. Да кажем, виждаш, че на втория етаж ще ни отвлекат комунистически шпиони, затова слизаш с асансьора на партера.

— Ами ако шпионите извикат асансьора и решат да отвлекат когото намерят вътре? Ако опитвайки се да промениш бъдещето, всъщност предизвикваш събитията в него?

— Ако наистина можеш да виждаш в бъдещето, както виждаш края на 16 улица от покрива на магазин „Килрой“, значи то е вече там. Щом е вече там, значи нищо не можеш да промениш.

— Да, но това, което се намира в края на 16 улица, не е резултат от нещо направено от теб. То е относително трайно установено от проектанти, архитекти, дизайнери, освен ако някой не взриви сграда или нещо такова. Онова, което ще стане след минута, е резултат от нещата, направени от теб.

— Тогава какъв е отговорът? Можеш ли да промениш бъдещето или не?

„Може би отговорът не е функция на метафизиката, а просто на властта.“

— Това е голямо неизвестно, Хави.

Те слизат на партера. Минават покрай телевизора на Малкълм, на който се мяркат роботизираните бицепси на „Човек за шест милиона долара“.

— Довиждане, Луиса.

— Не напускам града завинаги, Хави.

По инициатива на момчето двамата се ръкуват. Този жест изненадва Луиса: струва й се официален, окончателен и интимен.