Дейвид Мичъл
Облакът атлас (42)

Зловещата участ на Тимъти Кавендиш

Една ярка залязваща вечер преди четири, пет — не, боже мой, шест — лета вървях из Гринуич по някакъв булевард с редове зрели кестени и градински жасмин в състояние на блаженство. Тамошните къщи от епохата на Регентството спадат към най-скъпите имоти в Лондон, но ако някога наследите такава, драги читателю, продайте я, недейте да живеете в нея. Тези къщи крият някакви тъмни магии, които превръщат собствениците им в пълни откачалки. Един такъв потърпевш, бивш началник на полицията в Родезия, същата вечер ми беше написал чек, тлъст колкото самия него, за да редактирам и отпечатам автобиографията му. Блаженото ми състояние се дължеше отчасти на въпросния чек, отчасти на едно шабли от 1983 от лозята Дюрюзоа, магическо питие, което разтопява всичките ни големи трагедии до дребни недоразумения.

Насреща ми се зададоха три девойчета, облечени като Барби Проститутка, които заемаха тротоара по цялата му ширина. Слязох на платното, за да избегна сблъсъка. Но когато се изравних с тях, те скъсаха опаковките на чудовищните си сладоледи на клечка и просто ги пуснаха на земята. Усещането ми за доволство от живота беше сведено до нула. Все пак до нас имаше кофа за боклук! Отвратеният Гражданин Тим Кавендиш възкликна на нарушителките:

— Знаете ли, трябва да ги вдигнете.

— Що, ти к’во ще ни напра’иш? — сопнаха се те зад гърба ми.

Тъпи горили.

— Нямам никакво намерение да ви правя каквото и да било — подхвърлих аз през рамо. — Само ви казах, че…

Коленете ми се подкосиха и паважът ме зашлеви по бузата, с което отключи някакъв ранен спомен за падане от детско колело, преди болката да заличи всичко освен болката. Нечие остро коляно натисна лицето ми в купчина гнила шума. Усетих вкус на кръв. Някой болезнено изви шестдесет и няколко годишната ми китка на деветдесет градуса и разкопча часовника ми „Ингерсол Солар“. Спомних си какви ли не ругатни, архаични и съвременни, но преди побойничките да се докопат до портфейла ми, шум от приближаваща количка за сладолед, която свиреше мелодията на „Момичето от Ипанема“, разгони нападателките ми като вампирки минута преди изгрев-слънце.

— И не си подал жалба срещу тях? Ама че си глупак! — възкликна на другата сутрин мадам X, докато поръсваше със синтетичен подсладител закуската си от трици. — Обади се в полицията, за бога. Какво чакаш? Следите ще се заличат.

За съжаление вече бях попреувеличил истината и й бях казал, че са ме нападнали петима побойници с избръснати свастики на черепите си. Сега как щях да подам жалба, че три момиченца със сладоледи в предпубертетна възраст са ме надвили с такава лекота? Момчетата в синьо биха се задавили с шоколадовите си бисквити. Не, нападението ми не влезе в благовидната ни национална криминална статистика. И ако откраднатият ми „Ингерсол“ не беше романтичен подарък от по-слънчевите времена на нашия вече вледенил се брак, изобщо нямаше и да споменавам за случката.

Докъде бях стигнал?

Странно как в главите на хората на моята възраст изникват ненужни истории.

Не, не е странно, направо е страшно. Исках да започна този разказ с Дърмът Хогинс. Това е проблемът при писането на мемоари на ръка. Не можеш да променяш това, което вече си написал, без да оплескаш нещата още повече.

* * *

Вижте, аз бях редактор на Дърмът Хогинс Чистача, не психоаналитик или проклет астролог, така че откъде можех да знам какво ще се случи със сър Феликс Финч в онази ужасна нощ? Сър Феликс Финч, министър на културата и кормчия на „Трафалгарски книжен преглед“ — как само прелетя през медийния небосклон, как и днес, дванайсет месеца по-късно, все още се вижда с просто око! Почитателите на жълтата преса изчетоха всичко за него, отпечатано на първите страници; читателите на всекидневниците изплюха овесените си ядки, когато Радио 4 съобщи кой е убит и как. „Колумнистите“, това ято лешояди и синигери, чуруликаха и оплакваха Изгубения крал на изкуствата в безкрайни панегирици.

Аз, от друга страна, досега пазих достолепно мълчание. Би следвало обаче да предупредя претоварения читател, че ментовото бонбонче след вечеря в лицето на Феликс Финч е само аперитив към собствените ми митарства и несгоди. Към „Зловещата участ на Тимъти Кавендиш“, ако щете. Това вече е внушително заглавие.

Беше нощта на раздаването на наградите „Лимон“, което се проведе в бара на Джейк „Звездна светлина“, тържествено отворил отново врати на покрива на сграда в Бейзуотър, където за капак имаше и покривна градина. Цялата книгоиздателска хранителна верига се беше вдигнала във въздуха и кацнала при Джейк. Изтерзаните писатели, звездните готвачи, костюмарите, брадатите купувачи, недохранените книгопродавци, глутниците драскачи и фотографи, които си мислят, че „Изчезни!“ означава „Да, с удоволствие!“. Позволете ми да опровергая онзи подъл жалък слух, че поканата на Дърмът се е дължала на мен, че — о, разбира се — Тимъти Кавендиш е знаел, че авторът му жадува за публично отмъщение, което ще рече, че цялата трагедия е постановка за пред медиите. Измишльотини, съчинени от завистливи съперници! Никой така и не призна да е изпращал покана до Дърмът Хогинс и не ми се вярва, че виновницата ще го направи сега.

Така или иначе, победителят беше обявен и всички знаем кой получи наградата от петдесет хилядарки. Аз се натрясках. Они Тип ме открехна за коктейл на име „Наземен контрол до майор Том“. Еднопосочното време стана двупосочно и аз загубих бройката на всичките си майори. Джазовият секстет засвири румба. Излязох на балкона да глътна въздух и хвърлих поглед към веселбата вътре. Литературният Лондон в действие ми напомни за Гибън и описанието му на епохата на Антонините. „Над лицето на познанието надвиснал облак от критици, съставители, коментатори и скоро след упадъка на гения настъпила поквара на вкуса.“

Дърмът ме намери, както неизбежно прави всяка лоша новина. Държа да подчертая, че да бях срещнал папа Пий XIII, нямаше да се изненадам толкова. Всъщност Негова Непогрешимост по-лесно би се смесил с тълпата — моят метежен автор носеше банановожълт костюм върху шоколадова риза и вратовръзка с цвят на касис. Едва ли има нужда да напомням на любопитния читател, че „Набито канче“ още не беше предизвикало фурор в литературния свят. Всъщност още даже не беше стигнало до книжарниците, ако не броим тази на вездесъщия Джон Сандоу от Челси и онези нещастни вестникарски будки, собственост първо на евреи, после на сикхи, а сега на еритрейци, намиращи се в енорията на братята Хогинс в Ийст Енд. В действителност това, което Дърмът искаше да обсъдим в градината на покрива, бяха именно въпроси, свързани с рекламата и разпространението.

За стотен път му обясних, че компания с художествена насоченост като издателство „Кавендиш“ просто не може да хвърля пари за лъскави каталози или фирмени уикенди с тийм билдинг и картинг за продавачите. За пореден път обясних, че моите автори се чувстват удовлетворени от това, че могат да поднесат красиво подвързаните си томове на приятелите, семейството, потомците. Още веднъж обясних, че пазарът е пренаситен с гангстерски шик и че дори „Моби Дик“ се е провалил с гръм и трясък, когато Мелвил е бил още жив, макар да не се изразих точно така.

— Това са наистина великолепни мемоари — уверих го аз. — Трябва им време.

Пиян, печален и предубеден, писателят се наведе над парапета.

— Всичките тия комини. Много път до долу.

Сметнах, че заплахата е въображаема.

— Доста.

— Когато бях хлапе, мама ме заведе на „Мери Попинз“. Коминочистачи танцуваха по покриви. После го гледаше и на видео. По много пъти. В старческия дом.

— Помня какво беше, когато излезе. Това издава възрастта ми.

— Виж — Дърмът се намръщи и посочи през френските прозорци към вътрешността на бара. — Кой е този?

— Кой?

— Онзи с папийонката, който си бъбри с Пепеляшка.

— А, водещият, Феликс… уф, Феликс… как му беше името?

— Ши****ят Феликс Финч! Кучият син, дето насра книгата ми в ши***ото си префърцунено списание?

— Не беше най-ласкавата рецензия, но…

— Беше единствената рецензия, мамка му!

— Всъщност не беше толкова зле за четене…

— Така ли? „Безхитовите създатели на хитове като господин Хогинс са случайните жертви на пътя на съвременната литература.“ Забелязваш ли как хората вмятат „господин“, преди да ти забият ножа? „Господин Хогинс трябва да се извини на дърветата, отсечени за отпечатването на раздутия му «автобиороман». Четиристотин самовлюбено написани страници завършват съществуването си с невъобразимо плосък и безсмислен край.“

— Опомни се, Дърмът, никой не чете „Трафалгарски книжен преглед“.

— Мо’е ли? — авторът ми хвана за яката един сервитьор. — Чувал ли си за „Трафалгарски книжен преглед“?

— Ама разбира се — отговори сервитьорът източноевропеец. — Всичките ми преподаватели благоговеят пред ТКП, при тях са най-остроумните критици.

Дърмът метна чашата си през парапета.

— Хайде сега, какво е критикът? — попитах разсъдливо аз. — Човек, който чете бързо, надменно, но никога мъдро…

Джазовият секстет приключи изпълнението си и Дърмът ме остави по средата на изречението. Бях достатъчно пиян, за да оправдая викането на такси, и тъкмо си тръгвах, когато някой с глас на лондонски глашатай накара всички присъстващи да млъкнат:

— Дами и господа от журито! Моля за вашето внимание!

Светците да ни пазят, Дърмът удряше два подноса един в друг.

— Тази вечер имаме да връчим още една награда, драги мои събратя книжни феи! — изрева той.

Без да обръща внимание на закачливите смехове и подвикванията, моят автор извади плик от джоба на сакото си, скъса го и се престори, че чете:

— Награда за най-изтъкнат литературен критик.

Публиката му го зяпаше, кряскаше, освиркваше го или извръщаше поглед от неудобство.

— Конкуренцията беше жестока, но членовете на журито единодушно избраха Негово императорско величество, господаря на „Трафалгарски книжен преглед“, господин — изминети ме — сър Феликс Финч, кавалер на Ордена на Британската империя, хайдеее, по дяволите!

Неколцина подстрекатели се развикаха:

— Браво, Феликс! Браво!

Финч нямаше да е критик, ако не обичаше незаслуженото внимание. Той несъмнено вече съчиняваше в главата си статията за колонката си в „Сънди Таймс“ „Един Финч в града“. Дърмът от своя страна беше самата чистосърдечност и доброжелателност.

— Чудя се каква ли ще е наградата ми — подсмихна се Финч, когато аплодисментите стихнаха. — Непредадена за вторични суровини бройка от „Набито канче“ с автограф на автора? Едва ли са останали много!

Кликата му избухна в гръмогласен дружен смях, за да насърчи вожда си.

— Или може би печеля безплатен полет до южноамериканска страна с недоизковани закони за екстрадиция?

— Да, драги — намигна му Дърмът, — безплатен полет — точно това печелиш.

Авторът ми грабна Финч за реверите, търколи се назад, заби крака в шкембето му и с джудо хватка подхвърли по-ниската, отколкото хората си представяха, медийна личност нависоко в нощния въздух! Доста над теменужките, наредени по парапета на балкона.

Писъкът на Финч — и животът му — угасна върху смачкания метал дванайсет етажа по-надолу.

Нечие питие се разля на килима.

Дърмът Хогинс Чистача изтръска реверите си, наведе се над балкона и се провикна:

— И сега кой завърши съществуването си с невъобразимо плосък и безсмислен край?

Зашеметената тълпа направи път на убиеца, който се приближи към масата с хапките. По-късно неколцина свидетели си спомниха, че са го видели с тъмен ореол. Той си избра белгийски крекер, овкусен с аншоа от Бискайския залив и магданоз, леко полят със сусамено олио.

Тълпата започна да се опомня. Звуци от повръщане, възклицания и препускане по стълбите. Абсолютно кошмарна суматоха! Какво изпитвах аз? Честно ли? Ужас. Със сигурност. Шок? И още как. Смайване? Естествено. Страх? Не съвсем.

Няма да отрека зараждащото се усещане, че този трагичен обрат има и добра страна. В кабинета ми в Хеймаркет имаше 95 непродадени пакета от „Набито канче“ на Дърмът Хогинс — вдъхновените мемоари на бъдещия най-известен убиец във Великобритания. Франк Спрат, моят доблестен печатар в Севъноукс, на когото дължах толкова много пари, че горкият човек беше в безизходица, още пазеше плаките и можеше начаса да отпечата нов тираж.

С твърди корици, дами и господа.

Четиринайсет паунда и деветдесет и девет пенса бройката.

Мед ми капе на сърцето!

 

 

Като опитен редактор аз не одобрявам ретроспекциите, предзнаменованията и измамните прийоми, тяхното място е в осемдесетте при специалистите по постмодернизъм и теория за хаоса. Въпреки това не се извинявам, че (отново) започвам да излагам своята версия на тази шокираща история. Разбирате ли, тя бележи началото на моя постлан с добри намерения път към Хъл, или по-точно към околностите на Хъл, където предстои да ме застигне зловещата ми участ. След фаталния финал на Феликс Финч предвиденият от мен щастлив обрат на съдбата се състоя. Окрилена от сладката безплатна реклама, моята гургулица „Набито канче“ литна до върха на класациите на бестселъри, където сви гнездо, докато не осъдиха горкия Дърмът на най-хубавите петнайсет годинки в затвора „Уормуд Скръбс“. Отразиха целия процес в новините в девет. След смъртта си сър Феликс се превърна от самодоволна напарфюмирана персона, стиснала в сталинска хватка парите на Съвета по изкуствата, в най-любимия на всички британски законодател на изкуствата след предишния такъв.

На стъпалата на съда „Олд Бейли“ вдовицата му каза пред репортерите, че петнайсет години е „страшно снизходителна“ присъда и още на другия ден стартира кампанията „Хогинс Чистача да гори в ада!“. Семейството на Дърмът предприе контраатака в популярните телевизионни предавания, изровиха обидната рецензия на Финч, Би Би Си 2 засне специален документален филм, където лесбийката, която ме интервюираше, изцяло извади остроумията ми от контекста. На кого му пукаше? Гърнето с жълтиците вреше ли, вреше — не, преливаше и наводняваше цялата проклета кухня. Издателство „Кавендиш“ — тоест г-жа Латъм и аз — не знаехме откъде ни е дошло. Наложи се да вземем на работа две от племенниците й (на половин работен ден, разбира се, нямах намерение да се разорявам за осигуровки). Първоначалните пакети с „Набито канче“ се изпариха за трийсет и шест часа и Франк Спрат печаташе нови почти всеки месец. Нищо за четиридесетте ми години в издателския бизнес не ме беше подготвило за такъв успех. Производствените разходи винаги се покриваха от авторски дарения — не от същинските продажби, по дяволите! Струваше ми се почти неморално. Но ето че имах в каталога си бестселър, какъвто се появява веднъж на десет години. Хората ме питат: „Тим, как си обяснявате главозамайващия успех на книгата?“.

Всъщност „Набито канче“ беше добре написана, дръзка белетристична мемоарна творба. Лешоядите културтрегери обсъждаха социалнополитическия й подтекст първо в късните вечерни предавания, после в сутрешните блокове. Неонацистите си я купиха заради щедрите описания на насилие. Уостърските домакини си я купиха, защото беше дяволски добро четиво. Хомосексуалистите си я купиха от племенна солидарност. Тиражът надхвърли деветдесет хиляди — да, деветдесет хиляди бройки за четири месеца и, да, все още говорим за издание с твърди корици. Докато пиша тези редове, игралният филм би трябвало вече да е на етап продукция. На книгоиздателското сборище във Франкфурт ме поздравяваха хора, които дотогава не се бяха спирали даже да избършат обувките си от раболепните ми лиги. Онзи омразен етикет „издател на самофинансиращи се автори“ беше сменен с „литературен мениджър“. Парите от правата за преводи заваляха, сякаш бях тръгнал на поход за завладяване на света. На американските издатели — слава, слава, Алилуя — много им хареса как един угнетен потомък на келтите си е отмъстил на английския аристократ и след трансатлантическо наддаване авансът скочи до умопомрачителни висини. Аз — да, аз — държах изключителните права върху тази платинена гъска с тежко разстройство! Парите нахлуха в опразнените ми до дъно сметки като Северно море през холандска дига. Моят „личен банков консултант“, един пройдоха на име Елиът Маклъски, ми изпрати коледна снимка на отрочето си, което приличаше на мидуичка кукувица. Приматите на вратата на клуб „Граучо“ ме посрещаха с „Добър вечер, г-н Кавендиш“ вместо с: „Ало, можете да влезете само с член на клуба!“. Когато обявих, че сам ще се заема с издаването на книгата с меки корици, неделните страници за книги пуснаха материали, които представяха издателство „Кавендиш“ като динамичен, горещ играч в галактика от угасващи звезди. Влязох даже във „Файненшъл Таймс“.

Какво чудно има, че двамата с г-жа Латъм бяхме претоварени — лекичко — в счетоводството?

 

 

Успехът в миг зашеметява неопитните. Направих си визитки: „“Завръщането на Кавендиш», издателството на най-модерната художествена проза“. Е, помислих си, защо да не продавам издания вместо издание? Защо да не стана сериозният издател, за какъвто светът ме провъзгласи?

Уви! Тези нищо и никакви картички бяха червеният плащ, размахан пред Бика на съдбата. Още при първия слух, че Тим Кавендиш е забогатял, в офиса ми като саблезъби сурикати нахлуха моите кредитори. Аз както винаги оставих гностичната алгебра и решенията на кого какво и кога да се плаща на безценната г-жа Латъм. Затова се оказах психически и финансово неподготвен, когато — близо година след Нощта на Феликс Финч — ме навестиха среднощните ми гости. Признавам, че откакто мадам X ме напусна (сложи ми рога с един зъболекар — трябва да разкрия истината, колкото и мъчителна да е тя), в къщата ми в Пътни настана домакинска анархия (още по-добре — кучият син беше германец), така че фаянсовият ми трон за дълго се превърна де факто в офис стол. Под заоблената като бална рокля кутия за тоалетна хартия стои бутилка приличен коняк, освен това оставям вратата отворена, за да чувам радиото от кухнята.

Във въпросната нощ бях оставил неизменното си тоалетно четиво — „Залез и упадък на Римската империя“ — заради всичките ръкописи (несмилаеми зелени домати), постъпили в „Завръщането на Кавендиш“, новата ми конюшня за шампиони. Мисля, че беше към единайсет часа, когато чух, че някой се суети пред пътната ми врата. „Удар или лакомство“ от хлапета с бръснати глави?

Шегаджии, които чукат по вратата и бягат? Вятърът?

В следващия миг вратата изхвърча от проклетите си панти! Помислих си за „Ал Каида“, помислих си за кълбовидна мълния, ала не би. По коридора затрополи сякаш цял отбор по ръгби, макар че неканените ми гости бяха само трима (както ще забележите, винаги ме нападат по тройки).

— Тимъти… — произнесе най-свирепият от гаргойлите — Кавендиш, предполагам. Секнахме ти срането.

„Работното ми време е от единайсет до два, господа — би казал Богарт — с тричасова почивка за обяд. Бъдете така любезни да напуснете.“ Аз съумях само да изтърся:

— Олеле! Вратата ми! Проклетата ми врата!

Гангстер номер две запали цигара.

— Днес бяхме при Дърмът. Той е малко разстроен. И как да не е?

Частите от мозайката се наместиха. Аз се разпаднах на части.

— Братята на Дърмът!

Бях чел всичко за тях в книгата му. Еди, Моза, Джарвис.

Гореща пепел опари бедрото ми и аз загубих представа кое лице какво мърмори. Беше като оживял триптих на Франсис Бейкън.

— Като гледам, „Набито канче“ върви доста добре.

— Цели купчини из книжарниците на летището.

— Трябваше поне да предположиш, че ще те потърсим.

— Човек с твоя бизнес нюх.

Лондонските ирландци в най-добрия случай ме изнервят.

— Момчета, момчета, Дърмът подписа договор за прехвърляне на авторските права. Вижте, вижте, това е стандартен договор, тук, в куфарчето си, имам екземпляр… — документът наистина ми беше подръка. — Член осемнайсети, за авторските права… Това значи, че „Набито канче“ е законна… ъм… — не ми беше лесно да им го кажа с долни гащи около глезените. — Ъм, законна собственост на издателство „Кавендиш“.

Джарвис Хогинс погледна за секунда договора, но го скъса, когато той се оказа непосилно дълъг за оскъдната му способност за съсредоточаване.

— Дърмът е подписал тоя ши*ан чаршаф, когато книгата му още е била някакво ши*ано хоби.

— Подарък за болната ни стара майка, лека й пръст.

— Спомен за златните годинки на тате.

— Дърмът не е подписвал никакъв ши*ан договор за гвоздея на ши***ия сезон.

— Отбихме се при твоя печатар г-н Спрат. Той прегледа разчетите заедно с нас.

Късчетата от договора се посипаха като конфети. Моза стоеше достатъчно близо, за да надуша какво е ял за вечеря.

— Май-май голяма планина си натрупал от паричките на братя Хогинс.

— Сигурен съм, че можем да се споразумеем за, ъм, ъм, някаква схема на разплащане, която ще…

Еди ме прекъсна:

— Хайде да се разберем за три.

Аз се престорих на разтреперан.

— Три хиляди паунда? Момчета, не мисля…

— Не бъди глупчо — Моза ме ощипа по бузата. — Три часа. Утре следобед. В твоя офис.

Нямах избор.

— Може би ще е добре да… ъм… обсъдим предварителна сума, за да приключим тази среща, като основа за… бъдещи преговори.

— Нямаш грижи. Каква сума обсъдихме, Моза?

— Петдесет хилядарки ни се видя справедливо.

Измъченият ми вик беше непресторен.

— Петдесет хиляди паунда?

— Като за начало.

Червата ми започнаха да куркат, да се подуват и да се разстройват.

— Наистина ли мислите, че държа такива пари в кутии за обувки из къщата си? — аз придадох на гласа си дрезгавина като на Мръсния Хари, но се получи нещо по-близко до Колебливия Бегинс.

— Надявам се все някъде да ги държиш, дядка.

— В брой.

— Без глупости. Без чекове.

— Без обещания. Без отлагания.

— Старомодни пари. И в кутия за обувки става.

— Господа, ще се радвам да платя някаква договорена компенсация, но законът…

Джарвис подсвирна през зъби.

— Законът ще помогне ли на човек на твоите години да се оправи от няколко счупвания на гръбнака, Тимъти?

Еди:

— На твоите години хората не рикошират. Те се размазват.

Сдържах се с всички сили, но сфинктерът ми вече не ме слушаше и от него изригна канонада. Бих понесъл присмех или снизхождение, но съжалението на мъчителите ми ознаменува унизителното ми поражение. Те дръпнаха веригата на тоалетното казанче.

— Три часа.

„Завръщането на Кавендиш“ стана на пух и прах. Злосторниците изтрополиха навън, като прегазиха падналата ми врата. Еди се обърна, за да каже заключителни думи:

— В книгата на Дърмът има един хубав откъс. За тия, дето не си връщат заемите.

Любопитните читатели препращам към страница 244 от „Набито канче“, ще я намерите в близката книжарница. Не четете на пълен стомах.

 

 

Пред сградата на издателството ми в Хеймаркет редове от таксита ту пъплеха, ту се хвърляха напред. В моята светая светих египетските обеци на г-жа Латъм (подарък от мен в чест на десетгодишнината от назначаването й в издателство „Кавендиш“ — намерих ги в една кошница с намалени стоки в магазина за сувенири в Британския музей) потрепваха, докато тя клатеше глава: не, не, не.

— А аз ви казвам, г-н Кавендиш, че не мога да ви намеря петдесет хиляди паунда до три часа този следобед. Не мога да ви намеря и пет хиляди паунда. Всяко пени от „Набито канче“ отиде за изплащане на просрочени дългове.

— Някой да ни дължи пари?

— Аз винаги водя старателно всички сметки, не е ли така, г-н Кавендиш?

Отчаянието ме кара да го удрям на просия.

— Живеем във времето на лесните кредити!

— Живеем във времето на кредитните ограничения, г-н Кавендиш.

Затворих се в кабинета си, сипах си уиски и изпих с него хапчетата си за сърце, после проследих на старинния си глобус последното пътуване на капитан Кук. Г-жа Латъм ми донесе пощата и излезе, без да каже и дума. Сметки, рекламни брошури, морални изнудвания от събирачи на средства за благотворителност и пакет със следния надпис: „На вниманието на далновидния издател на «Набито канче»“. В него се съдържаше ръкопис, озаглавен „Периоди на полуразпад“ — тъпо заглавие за художествена творба — с подзаглавие „Първата загадка на Луиса Рей“. От тъпо по-тъпо. Неизвестната авторка с подозрителното име Хилъри В. Хъш започваше придружителното си писмо по следния начин: „Когато бях на девет години, майка ми ме заведе в Лурд да се помоля за изцеление от нощното си напикаване. Представете си учудването ми, когато същата нощ в съня ми се яви не света Бернадет, а Ален Фурние“.

Откачалка вляво на борд. Хвърлих писмото в кутията „Спешни“ и включих чисто новичкия си свърхмощен компютър, за да поцъкам минички. След като два пъти изгърмях, аз се обадих на „Сотбис“, за да предложа на търг оригиналното автентично писалище на Чарлс Дикенс, като определих резервна цена от шестдесет хиляди. Очарователен оценител на име Кирпал Сингх съчувствено ми обясни, че това писалище вече е собственост на къщата музей на Дикенс и изрази надежда, че не са ме измамили с прекалено голяма сума. Признавам, понякога губя нишката на дребните си кроежи. После се обадих на Елиът Маклъски и попитах как са прелестните му дечица.

— Добре, благодаря.

Той попита как е прелестният ми бизнес. Аз поисках заем от осемдесет хиляди паунда. Елиът промърмори замислен:

— Мда…

Намалих сумата на шестдесет. Той изтъкна, че кредитната ми линия с погасителен план все още има времеви хоризонт от дванайсет месеца и едва след това ще бъде възможно да се променят размерите на кредита. О, липсва ми времето, когато банкерът отсреща ми се изсмиваше като хиена, казваше ми да вървя по дяволите и ми затваряше. Проследих пътя на Магелан на глобуса си и изпитах копнеж по епохата, когато, за да започнеш отначало, е трябвало просто да се качиш на следващия кораб в Дептфърд. След като достойнството ми вече беше потъпкано, аз звъннах на мадам X. Тя вземаше сутрешната си вана. Обясних й колко сериозно е положението ми. Тя се изсмя като хиена, каза ми да вървя по дяволите и ми затвори. Завъртях глобуса си. Завъртях глобуса си.

Когато излязох, г-жа Латъм ми хвърли поглед на ястреб, който вижда заек.

— Не, само не лихвар, г-н Кавендиш. Не си струва.

— Не се бойте, г-жо Латъм, отивам да навестя единствения човек на този свят, който вярва в мен и в добро, и в лошо.

В асансьора напомних на отражението си: „Кръвта вода не става“; след което убодох дланта си на спицата на сгъваемия си чадър.

 

 

— О, гонади на Сатаната, само не ти. Виж, разкарай се и ни остави на мира.

Когато влязох във вътрешния двор на брат ми, той ме изгледа злобно от другия край на басейна. Доколкото знам, Денхолм никога не плува в басейна си, но въпреки това всяка седмица се занимава да го хлорира и каквото там е необходимо, даже във вятър и дъжд. Той събираше листата с голяма мрежа на дълга пръчка.

— Няма да ти заема и един проклет грош, докато не ми върнеш последния дълг. Защо трябва вечно да ти давам подаяния? Не. Не ми отговаряй — Денхолм извади от мрежата шепа мокри листа. — Сядай си обратно в таксито и се омитай. Ще те помоля любезно само веднъж.

— Как е Джорджет? — аз изтръсках листните въшки от изсъхналите му розови цветове.

— Джорджет полудява бавно и сигурно, не че изобщо проявяваш някакъв искрен интерес, когато не ми искаш пари.

Видях как един червей се скри в пръстта и ми се прииска да съм на негово място.

— Дени, имах дребно неразбирателство с неподходящи хора. Ако не намеря шестдесет хиляди паунда, ще ме смажат от бой.

— Кажи им да ни го запишат на видео.

— Не се шегувам, Денхолм.

— И аз! Искал си да ги преметнеш и не ти се е получило. Какво от това? Защо трябва да ме засяга?

— Ние сме братя! Нямаш ли съвест?

— Трийсет години съм бил в управителния съвет на търговска банка.

Един чинар с ампутирани клони се отърсваше от някога зелените си листа, тъй както отчаяните хора се отърсват от някогашните си непреклонни решения.

— Помогни ми, Дени. Моля ти. Трийсет хилядарки ще стигнат като за начало.

Бях се изсилил.

— По дяволите, Тим, банката ми фалира! Онези кръвопийци от „Лойдс“ ни изсмукаха и последната капка кръв! Времето, когато имах такива дебели суми на разположение и подръка, свърши, свърши, свърши! Къщата ни е ипотекирана — два пъти! Аз съм паднал от високо, ти си паднал от нисичко. Пък и онази твоя проклета книга се продава във всяка книжарница по света!

Лицето ми каза това, което думите не ми стигаха да изразя.

— О, боже, какъв си идиот. Кога трябва да стане плащането?

Погледнах часовника си.

— В три часа днес следобед.

— Забрави — Денхолм остави мрежата си. — Обяви банкрут. Рейнард ще ти приготви документите, той е добър човек. Това е горчив хап, аз ли не знам, но ще те отърве от кредиторите. Законът е недвусмислен…

— Законът? Единствената представа, която моите кредитори имат от закона, е клечането над кофата в претъпканата килия.

— Тогава се покрий някъде.

— Тези хора много, много лесно ще разберат къде съм се покрил.

— Обзалагам се, че няма, ако си оттатък околовръстното М25. Отиди при приятели.

Приятели? Зачеркнах от списъка тези, на които дължах пари, мъртвите, изчезналите в заешката дупка на времето и остана…

Денхолм ми отправи последното си предложение:

— Не мога да ти дам заем. Нямам пари. Но ми дължат една-две услуги от удобно място, където вероятно ще можеш да се покриеш за малко.

* * *

Храмът на Царя Плъх. Кивотът на Бога на саждите. Сфинктерът на Хадес. Да, гара „Кингс Крос“, където, както пише в „Набито канче“, един минет струва само пет кинта — в която и да е от последните три кабинки вляво в мъжкия кенеф на долния етаж, двайсет и четири часа в денонощието. Обадих се на г-жа Латъм, за да й кажа, че отивам в Прага на триседмична среща с Вацлав Хавел, лъжа, чиито последици ми се лепнаха като херпес. Г-жа Латъм ми пожела приятно пътуване. Тя можеше да се справи с братята Хогинс. Г-жа Латъм можеше да се справи с Десетте напасти над Египет. Аз не я заслужавам, знам си го. Често се питам защо остана в издателство „Кавендиш“. Не е заради заплатата, която й давам.

Прегледах многото видове билети в билетния автомат: „Отиване-връщане в същия ден с абонаментна карта в извънпиково време“, „Евтин дневен еднопосочен без абонаментна карта в пиково време“ и така нататък, и така нататък, но какъв — о, какъв ми трябва? Заплашителен пръст ме чукна по рамото и аз отскочих на няколко крачки — беше само дребна старица, която ми подсказа, че двупосочните билети са поевтини от еднопосочните. Реших, че е побъркана, но проклет да съм, ако не беше така. Пъхнах една банкнота с лика на нашата кралица нагоре, после надолу, после с лицето напред, после с гърба напред, но всеки път автоматът я изплюваше.

Тогава се наредих на опашката пред живите билетопродавачи. Пред мен имаше трийсет и един души, да, преброих ги всичките. Продавачите влизаха и излизаха от будките си до голяма степен както им дойдеше. Подвижна реклама ме приканваше да инвестирам в асансьор за инвалиди. Накрая — най-после — дойде и моят ред.

— Здравейте, искам билет до Хъл.

Билетопродавачката се заигра с масивните си етнопръстени.

— За кога?

— За колкото може по-рано.

— В смисъл, за днес?

— Да, „днес“ обикновено значи „колкото може по-рано“.

— Не мо’а ви продам билет за днес. За т’ва са ония гишета ей там. Тука т’ва гише е само за предварителна продажба.

— Но червеният мигащ знак ме изпрати на вашето гише.

— Ня’а начин. Мръднете се. Задържате опашката.

— Не, онзи проклет знак ме прати точно на вашето гише. Аз чакам на опашката от двайсет минути!

Тя за пръв път доби заинтересован вид.

— Правилника ли да променям се’а зарад вас?

Гневът избухна в Тимъти Кавендиш като вилица в микровълнова печка.

— Искам да развиете интелигентната способност за решаване на проблеми и да ми продадете билет до Хъл!

— Не съм седнала тука да ми държите тоя тон.

— Аз съм клиентът, по дяволите! На мен няма да държите тон! Повикайте проклетия си началник!

— Аз съм си началник.

Измърморих клетва от исландска сага и се върнах на мястото си в началото на опашката.

— Ало! — викна някакъв пънкар с шипове на черепа. — Има опашка, ма’а му!

„Никога не се извинявай“ — съветва Лойд Джордж. Кажи го пак и ще ти е за последно, грубиян такъв.

— Знам, че „има опашка, ма’а му“! Веднъж вече се редих на нея и няма да се редя втори път само защото онази Нина Симон ей там не иска да ми продаде билет, по дяволите!

Отнякъде дотърча цветнокож Йети с впита униформа.

— Каква е тая врява?

— Този старец си въобразява, че колостомният му колектор му дава право да се прережда — каза скинарят — и да прави расистки забележки за дамата от афро-карибски произход на гишето за предварителна продажба на билети.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Виж, приятелче — заговори ме Йетито със снизхождение, с каквото се говори на инвалиди или стари хора, — в тая страна имаме опашки, за да е всичко честно, схващаш ли, и ако не ти харесва, трябва да се върнеш там, откъдето си дошъл, ясно?

— Да ви приличам на проклет египтянин? А? Знам, че има опашка! Откъде ли? Ами вече се редих на тази опашка, така че…

— Този господин казва, че не е тъй.

— Тоя ли? Пак ли ще го наречете „господин“, когато надраска „Приют за търтеи“ на жилищния ви блок?

Очните му ябълки се издуха, наистина.

— Транспортната полиция може да ви изхвърли от района на гарата, ако не застанете на тази опашка като член на цивилизовано общество. Което и да си изберете, ме устройва. Пререждането не ме устройва.

— Но ако пак се наредя на опашката, ще си изпусна влака!

— Лоша работа! — възкликна той.

Обърнах се към хората зад двойника на Сид Ротън. Дали ме бяха видели да стоя на опашката или не, никой не ме погледна в очите. С Англия е свършено, о, свършено е, по дяволите, свършено.

 

 

След около час Лондон се изтегли на юг и отнесе със себе си Проклятието на братята Хогинс. Мръсният влак беше препълнен с жители на предградията, които два пъти дневно играят на руска рулетка с овехтелите британски железници. Над „Хийтроу“ кръжаха преди кацане самолети, безбройни като комари над лятна локва. Твърде претъпкан е този проклет град.

И все пак. Изпитвах опиянение от началото на пътуването и свалих гарда. В книга, която издадох преди време — „Правдивите спомени на един магистрат от Северните територии“, — се твърди, че жертвите на акули точно в мига, в който ги сдъвква тунелът от зъби, получават обезболяващо видение за това как всяка опасност е отминала и как отплуват надалеч в тихоокеанската синева. Аз, Тимъти Кавендиш, по същия начин отплувах, загледан в отдалечаващия се Лондон — да, в теб, град — коварно, напудрено конферансие, — в теб и твоите населени със сомалийци квартали, виадукти на Кингдъм Брунел, потоци от хора на временна работа, пластове почернели от сажди тухли и кални кости, оставени от докторите Дий, Крипън и сие, стъклени офис сгради, където цветовете на младостта се превръщат в закоравели стари кактуси като стиснатия ми брат.

Есекс надигна грозната си глава. Когато бях ученик в местното средно училище, син на амбициозен общински служител, това графство беше синоним на свободата, успеха и Кеймбридж. А вижте го сега. Търговски центрове и жилищни блокове продължават неумолимо да превземат нашата древна земя. Вятърът от Северно море сграбчи в зъбите си дантелените облаци и отпраши към Мидландс. Най-после се появи същинската провинция. Тук някъде живееше братовчедка на майка ми, семейството й имаше голяма къща, мисля, че се преселиха в Уинипег в търсене на по-добър живот. Ето! Там, в сянката на онзи магазин „Направи си сам“ някога имаше ред орехови дървета, там аз и Пип Оукс — скъп приятел, намерил смъртта си на тринайсет години под колелата на една нафтова цистерна — едно лято лакирахме самоделно кану и го пуснахме по река Сей. Риби бодливки в буркани. Там, точно там, на завоя на реката, накладохме огън и си сготвихме боб и картофи в сребристо фолио! Върни се, о, върни се! Един бегъл поглед — само толкова ли ще получа? Невзрачни ниви без плетове. Сега Есекс е Уинипег. Бяха палили стърнищата и въздухът имаше вкус на сандвич с хрупкав бекон. Мислите ми препуснаха след други феи и малко след Сафрън Уолдън влакът се разтресе и спря.

— Ъм… — каза системата за оповестяване. — Джон, това чудо включено ли е? Джон, кой бутон да натисна? — покашляне. — „Южни железници“ със съжаление съобщават, че този влак трябва да направи спирка извън разписанието на следващата гара поради… липсващ машинист. Тази непредвидена спирка ще продължи толкова, колкото е необходимо за намирането на компетентен машинист. „Южни железници“ ви уверяват, че ние полагаме максимални усилия — тук съвсем ясно чух кикотене — да възстановим обичайния отличен стандарт на обслужването си.

Гневът на пътниците се разнесе като верижна реакция по купетата, макар че в наши дни престъпленията не се извършват от престъпници, които са ни подръка, а от изпълнителни чиновници далеч извън обсега на тълпата, някъде в постмодерните лондонски офиси от стъкло и стомана. А и половината тълпа притежава дялове в това, което би искала да раздроби на атоми.

Седяхме си там. Съжалих, че не съм си взел нещо за четене. Поне имах място и не бих го отстъпил даже на Хелън Келър. Вечерта беше лимоненосиня. Сенките покрай релсите станаха монолитни. Пътниците звъняха по мобилни телефони на семействата си. Чудех се откъде онзи хитър австралийски магистрат е знаел какво минава през главите на изядените от акули. Край нас профучаваха щастливи експресни влакове, чиито машинисти не липсваха. Пикаеше ми се, но това беше немислимо. Отворих куфарчето си, за да извадя пакетче карамелени бонбони, но намерих „Периоди на полуразпад — Първата загадка на Луиса Рей“. Прелистих първите няколко страници. Книгата щеше да е по-хубава, ако Хилъри В. Хъш не беше толкова артистично находчива. Беше я разделила на спретнати малки глави, несъмнено с мисълта за евентуален холивудски сценарий. В тонколоните запука статично електричество.

— На вниманието на пътниците: „Южни железници“ със съжаление съобщават, че докато не се намери компетентен машинист за този влак, ще продължим до гара Литъл Честърфорд, откъдето безплатен автобус ще превози пътниците до Кеймбридж. На онези, които имат възможност, препоръчваме да потърсят алтернативни начини за пътуване, тъй като автобусът ще пристигне на гара Литъл Честърфорд… — как само звънна в паметта ми това име — след неопределено време. Повече подробности ще намерите на нашия уебсайт.

Влакът пълзя около миля в тъмното. Обкръжиха ни прилепи и носени от вятъра боклуци. Кой караше влака сега, след като нямаше машинист?

Спря, разтресе се, вратите се отвориха. Пътниците в по-добра физическа форма се изсипаха от влака, минаха по надлеза и оставиха мен и двама бракувани от препаратор старци да подскачат след тях с четвърт от скоростта им. Аз се изкачих по стъпалата и спрях да си поема дъх. Бях там. Стоях на надлеза на гара Литъл Честърфорд. О, богове, от всички селски гари, на които можехме да спрем. Пътеката към старата къща на Урсула все така минаваше покрай царевичното поле. Не разпознах почти нищо друго. Свещеният обор на най-дългото натискане сега беше Есекски фитнес клуб „Премиер“. Онази нощ в седмицата преди изпитите първия срок Урсула ме посрещна с жабешкозеления си ситроен точно… на този покрит с чакъл триъгълник, ето тук. Колко бохемско, помисли си младият Тим, да те посреща жена с кола. Аз бях Тутанкамон IV в царската си лодка с нубийски роби гребци на път към Храма на жертвоприношението. Урсула ме откара на няколкостотин метра до Докерската къща, построена в епохата на ар нуво от някакъв скандивежки консул. Цялата къща беше на наше разположение, докато мама и татко бяха на почивка в Гърция с Лорънс Дърел, ако паметта не ми изневерява („ако паметта не ми изневерява“ — предателски израз).

Четири десетилетия по-късно снопите светлина от фаровете на седаните, спрели на паркинга на гарата, осветяваха ненормално многобройно ято летящи насекоми и един избягал господин издател в развяващ се шлифер, тръгнал покрай поле, останало необработено в очакване на субсидии от ЕС. Човек би си помислил, че държава с големината на Англия лесно може да побере всички събития на един скромен живот без голямо припокриване — все пак не живеем в проклетия Люксембург, — но не, ние изминаваме, засичаме и прекосяваме старите си пътища като фигуристи. Докерската къща още стоеше, оградена от съседските с плет от птиче грозде. Колко разкошна ми се виждаше някога тази къща в сравнение с невзрачната кутия в предградията, където живееха моите родители! Един ден, обещах си аз тогава, ще живея в къща като тази. Поредното неизпълнено обещание: него поне бях дал само на себе си.

Заобиколих имота по края и минах по пътека, която водеше към строителна площадка. На една табела пишеше: „ХАЗЪЛ КЛОУЗ — ЗАВЕТНИТЕ ЛУКСОЗНИ ДОМОВЕ В СЪРЦЕТО НА АНГЛИЯ“. На горния етаж на Докерската къща светеше. Представих си бездетно семейство, което слуша радио. Старата врата от цветно стъкло беше сменена с нещо по-устойчиво срещу крадци. Онази седмица преди първите изпити влязох в Докерската къща готов да се отърва от срамната си девственост, но бях в такъв възторг от божествената си Клеопатра, толкова изнервен, толкова нафиркан с уискито на баща й, толкова млад и зелен, че… Е, предпочитам да пусна завеса пред онази конфузна нощ даже след четирийсет години. Същият този дъб драскаше по прозореца на Урсула, докато се мъчех да направя нещо, след като отдавна вече беше неприемливо да се преструвам, че още загрявам. Урсула имаше грамофонна плоча с Втория концерт за пиано на Рахманинов в стаята си, онази там, където сега на прозореца светеше електрическа свещ.

До ден-днешен не мога да слушам Рахманинов, без да потръпна.

Знаех, че вероятността Урсула все още да живее в Докерската къща е нулева. Последно чух, че ръководела пиар служба в Лос Анджелис. Въпреки това аз се проврях през вечнозеления плет и допрях нос до тъмния прозорец без завеси на трапезарията, като се мъчех да надзърна вътре. В онази есенна нощ преди много години Урсула ми поднесе капка печено сирене върху резенче шунка върху пилешки гърди. Точно там — точно там. Още усещах вкуса им. Още усещам вкуса им, докато пиша тези думи.

Щрак!

Стаята грейна като електрически невен и в нея с валсова стъпка — с гърба напред, за мой късмет — влезе малка вещица с червени къдрици като стружки.

— Мамо! — донякъде чух, донякъде прочетох по устните й през стъклото. — Мамо!

И в стаята влезе мама със същите къдрици като стружки. За мен това беше достатъчно доказателство, че семейството на Урсула отдавна е напуснало къщата, тръгнах обратно към живия плет — но отново се обърнах и продължих да шпионирам, защото… Ами защото, хм, съм самотен човек. Мама поправяше счупена дръжка на метла, а момичето седеше на масата и клатеше крака. Влезе възрастен върколак и свали маската си и, странно, макар че може би не е толкова странно, аз го познах: онзи телевизионен говорител от племето на Феликс Финч. Джеръми някой си, с вежди като на Хийтклиф, с обноски на териер, сещате се за кого говоря. Той извади от чекмеджето на кухненския бюфет изолирбанд и здраво го омота около счупеното на дръжката. После към тази домашна сцена се присъедини бабата и — мътните ме взели, взели и с мен отлетели — това беше Урсула. Същата Урсула. Моята Урсула.

Вижте само тази жилава застаряла дама! В спомените ми тя не беше остаряла и с ден, кой гримьор беше унищожил росната й младост? Същият, който унищожи и твоята, Тимбо. Дамата заговори и дъщеря й и внучка й се разсмяха, да, разсмяха се и аз също се разсмях… Какво? Какво каза? Разкажете ми вица! Тя напълни червен чорап със смачкани на топка вестници. Дяволска опашка. Закачи си я отзад с безопасна игла: споменът от университетския бал за Вси Светии счупи черупката на сърцето ми и жълтъкът изтече — тогава също се беше облякла като дяволица, беше намазала лицето си с червена боя, цяла нощ се целувахме, само се целувахме, а на сутринта намерихме едно кафене до някакъв строеж, където сервираха мръсни чаши силен чай с мляко и яйца, достатъчни да нахранят и уморят от преяждане швейцарската армия. Препечени филийки и горещи домати от консерва. Кафяв сос. Кажи честно, Кавендиш, ял ли си по-вкусна закуска през живота си?

Бях толкова опиянен от носталгия, че си заповядах да тръгна, преди да съм направил някоя глупост. Само на няколко крачки от мен заплашителен глас изрече следното:

— Да не си помръднал и мускулче, иначе ще те направя на кайма и ще те сготвя на яхния!

Стреснат ли? Направо подхвръкнах вертикално като ракета! За щастие моят бъдещ палач беше на не повече от десет и пилата му с остри зъбци беше от картон, но окървавените му бинтове изглеждаха доста внушително. Казах му го почти шепнешком. Той се намръщи насреща ми.

— Ти приятел на баба Урсула ли си?

— Да, преди много години бях.

— Като какъв си се облякъл за партито? Къде ти е костюмът?

Време беше да си вървя. Заотстъпвах към вечнозеления плет.

— Това е моят костюм.

Момчето започна да си чопли носа.

— Мъртвец, изровен от църковно гробище?

— Очарователно, но не. Аз съм Призракът на Коледното минало.

— Но сега сме Вси Светии, не Коледа.

— Не! — аз се плеснах по челото. — Наистина ли?

— Да…

— Значи съм закъснял с десет месеца! Това е ужасно! По-добре да се връщам, преди да са забелязали отсъствието ми — и да са ми направили забележка!

Момчето направи комична кунгфу поза и размаха пилата си под носа ми.

— Закъде си се разбързал, а, Зелен гоблин? Ти си нарушител! Ще кажа на полицията за теб!

Война.

— Значи си подъл доносник, така ли? Тази игра може да се играе от двама. Ако ти кажеш за мен, аз ще кажа на моя приятел Призрака на Коледното бъдеще къде е къщата ти и знаеш ли какво ще ти направи?

Стреснат и развълнуван, вчерашният келеш се ококори и поклати глава.

— Когато цялото ти семейство се гушне на меко и топло в леглата, той ще се промъкне в къщата ви през процепа под вратата и ще изяде… кучето ти! — в жлъчката ми бързо се изливаше отровна горчилка. — Ще остави завитата му опашка под възглавницата ти и ще обвинят теб. Всеки път, щом те видят, малките ти приятелчета ще крещят: „Убиец на кучета!“. Ще останеш без приятели, ще остарееш и ще умреш сам и нещастен една коледна сутрин след половин век. Така че ако бях на твое място, нямаше да обеля дума на никого за тази среща.

Проврях се през плета, преди той да е успял да осмисли всичко казано. Докато вървях към гарата по паважа, вятърът довя риданието му:

— Но аз даже нямам куче…

 

 

Скрих се зад списание „Прайвит Ай“ в кафене „Уелнес“ на центъра за здраве, на което ние, посетителите по неволя, правехме добър оборот. Очаквах всеки момент да влезе разгневената Урсула с внучето си и с някой местен полицай. Дойдоха частни спасителни коли да приберат заседналите борсови посредници. Старият чичо Тимъти дава следния съвет на по-младите си читатели — можете да го получите безплатно на цената на настоящите мемоари: живейте живота си така, че когато в залеза на дните ви влакът ви спре ненадейно насред пътя, да дойде топла и суха кола, карана от ваш любим — или от нает шофьор, няма значение, — която да ви откара у дома.

Три скоча по-късно пристигна старичък автобус. Старичък? Направо от епохата на Едуард. През целия път до Кеймбридж трябваше да търпя бъбриви студентки. Тревоги с момчета, садистични преподаватели, демонични съквартирантки, телевизионни риалити канали, ей богу, нямах представа, че децата на тяхната възраст са толкова хиперактивни. Когато най-после пристигнах на гара Кеймбридж, потърсих телефонна будка, за да предупредя в къща „Аурора“ да ме очакват чак на следващия ден, но първите два телефона бяха разбити (в Кеймбридж, моля ви се!) и едва когато стигнах до третия, погледнах адреса и видях, че Денхолм е пропуснал да ми напише телефонния номер. В съседство с обществена пералня намерих хотел за търговски пътници. Не помня името му, но по рецепцията отгатнах, че мястото е котешки кенеф, и както обикновено първото ми впечатление се оказа вярно. Бях обаче прекалено изтощен, за да обикалям за нещо по-добро, а и портфейлът ми беше прекалено изтънял. Стаята ми имаше високи прозорци с щори, които не можех да сваля, защото не съм четири метра висок. Кафеникавите зрънца във ваната се оказаха миши изпражнения, кранът за душа остана в ръката ми, а топлата вода беше хладка. Дезинфекцирах стаята с дим от пура, легнах в леглото и като надзърнах в зацапания телескоп на времето, се помъчих да си спомня спалните на всичките си любовници по ред на номерата. Малкият Тими и другарчетата му не помръднаха. Изпитах необяснимо безразличие, когато си представих как братята Хогинс плячкосват жилището ми в Пътни. Ако се вярва на написаното в „Набито канче“, плячката щеше да е доста постна в сравнение с повечето им други обири. Няколко хубави първи издания, но почти нищо друго стойностно. Телевизорът ми умря в нощта, когато на престола се възкачи Джордж Буш II, и така и не се осмелих да го сменя с нов. Мадам X си прибра антиките и семейните ценности. Поръчах си троен скоч от румсървиса — проклет да съм, ако седна в един бар с тълпа търговски пътници, които си говорят за цици и бонуси. Когато тройното ми уиски най-после дойде, се оказа скъперническо двойно — така и заявих на юношата с физиономия на пор. Той само сви рамене. Не се извини, само сви рамене. Помолих го да свали щората, но младежът хвърли един поглед и се сопна:

— Не мога да я стигна!

Аз го удостоих с хладен отговор:

— Тогава това е всичко — вместо да му дам бакшиш.

На излизане той задушливо пръдна. Почетох още малко от „Периоди на полуразпад“, но заспах точно след като намериха Руфъс Сиксмит убит. В реалистичния си сън аз се грижех за някакво момче бежанец, което ме молеше да го кача на една от онези колички в ъглите на супермаркетите, където пускаш 50 пенса. Казах: „Да, добре“; но когато момчето се качи, се превърна в Нанси Рейгън. Как щях да обясня това на майка му?

Събудих се в тъмното с уста, сякаш залепена със суперздраво лепило. През главата ми без каквато и да било видима причина мина оценката на Могъщия Гибън за историята — „малко повече от регистър на престъпленията, лудостите и злочестините на човечеството“. Времето на Тимъти Кавендиш на Земята в единайсет думи. Аз отново опровергах стари доводи, после започнах да опровергавам доводи, които никой никога не е изтъквал. Пуших пура, докато във високите прозорци изсветляха ивици водниста зора. Избръснах бузите и двойната си брадичка. На долния етаж измъчена жена родом от Ълстър поднасяше изгорели или ледени филийки хляб с кутийки сладко с цвят на червило и безсолно масло. Спомних си забележката на Джейк Балъковски за Нормандия: Корнуол, където има нещо за ядене.

Върнах се на гарата и когато си поисках парите за вчерашното прекъснато пътуване, неволите ми започнаха отначало. Момчето на билетната каса, цялото в пъпки, които се издуваха пред очите ми, беше също толкова неотстъпчиво и напрегнато, колкото колежката му от „Кингс Крос“. Корпорацията ги отглежда от една и съща стволова клетка. Кръвното ми налягане достигна рекордни стойности.

— Какво ще рече, че вчерашният билет днес е невалиден? Не е моя вината, че проклетият ми влак спря!

— Не е и наша вина. Влаковете се управляват от „Южни железници“. Разбирате ли, ние сме Господарите на билетите.

— Тогава на кого да се оплача?

— Ами „Южни железници и локомотиви“ са собственост на холдингова компания от Дюселдорф, която е собственост на онзи мобилен оператор от Финландия, така че най-добре ще е да опитате да се свържете с някого в Хелзинки. Трябва да благодарите на късмета си, че влакът не е дерайлирал. Напоследък стават доста такива неща.

Понякога пухкавото зайче на изумлението се подава и изчезва зад завоя толкова бързо, че хрътката на езика остава в напрегнато очакване и така и не излиза от клетката си. Голямо подтичване му дръпнах, за да стигна до следващия влак, преди да е тръгнал, само за да науча, че е отменен! Но, „за щастие“, влакът преди моя закъсняваше с толкова много, че още не беше тръгнал. Всички места за сядане бяха заети и се наложи да се мушна в седемсантиметров процеп. Когато влакът потегли, загубих равновесие, но човешката предпазна възглавница ми попречи да падна. Останахме си така, наполовина паднали. Диагонални хора.

Сега покрайнините на Кеймбридж са заети изцяло от научни паркове. Двамата с Урсула минавахме с плоскодънна лодка под онзи старинен мост, където сега се издигат онези биотехнологични кубоподобни сгради сякаш от Космоса, в които клонират хора за някакви съмнителни корейци. О, проклетата старост е непоносима! Онези „аз“, които сме били, жадуват отново да дишат въздуха на света, но могат ли да се измъкнат от калцираните си пашкули? О, могат друг път.

* * *

Дърветата стояха прегърбени като вещици на фона на огромното небе. Нашият влак беше направил непредвидена и необяснима спирка насред ветровита пустош — не помня за колко време. Часовникът ми бе останал в миналата нощ (моят „Ингерсол“ ми липсва до ден-днешен). Чертите на спътниците ми се размиха в лица, които ми бяха почти познати: можех да се закълна, че онзи брокер на недвижими имоти зад мен, който бърбори по мобилния си телефон, е капитанът на отбора ми по хокей в горните класове на средното училище; зачелата се в „Безкраен празник“ зловеща жена две седалки пред мен не е ли горгоната от Данъчното, която ме въртя на шиш преди няколко години?

Накрая теглителните щанги изскърцаха, влакът подскочи и бавно запълзя към следващата селска гара, на чиято олющена табела пишеше „Адълстроп“. Настинал глас обяви:

— „Централни железници“ със съжаление съобщават, че поради повреда в спирачната система настоящият влак ще направи кратка спирка на тази — апчиху! — гара. Молим пътниците да слязат тук… и да изчакат идването на друг влак — спътниците ми започнаха да въздишат, да пъшкат, да ругаят, да клатят глави. — „Централни железници“ се извиняват за причиненото — апчиху! — неудобство и ви уверяват, че ние полагаме максимални усилия — тук съвсем ясно чух кикотене — да възстановим обичайния отличен стандарт на — ап-п-пчи-ху! — обслужването си. Подай ми кърпичка, Джон.

Факт: подвижният състав в тази страна е произведен в Хамбург или някъде там и когато изпитват влаковете, предназначени за Великобритания, германските инженери използват внесени части от нашите разбити приватизирани релси, защото прилично поддържаните европейски железници не предлагат еднакви условия за изпитване. Кой всъщност спечели проклетата война? Трябваше да избягам от братята Хогинс по Големия северен път, яхнал пръчка с пружина, по дяволите.

Разбутах с лакти тълпата, за да стигна до неугледното кафене, купих си пай с вкус на вакса за обувки и чай с плуващи в него късчета от коркова тапа и подслушах разговора на двама коневъди от Шетландските острови. Отчаянието кара човек да жадува за живот, какъвто никога не е водил. Защо посвети живота си на книгите, Т.К.? Тъпо, тъпо, тъпо! Мемоарите също са лоши, но цялата тази проклета художествена литература! Герой отива на пътешествие, чужденец пристига в града, някой иска нещо, получава го или не го получава, волята на един се сблъсква с волята на друг. „Възхищавайте ми се, защото аз съм метафора.“

Проправих си път до вмирисаната на амоняк мъжка тоалетна, където някой шегобиец беше отмъкнал крушката. Тъкмо си свалих ципа, когато от мрака се надигна глас:

— Хей, гусине, имаш ли огънче или квот’ там?

Овладях риска от сърдечен удар и се порових за запалката си. Пламъкът призова растафарианец, сякаш озарен от жарава а ла Холбайн, само на сантиметри от мен с пура между дебелите устни.

— Благодарско — прошепна моят чернокож Вергилий, склонил глава, за да поднесе върха на пурата си към пламъка.

— Ъм, няма защо, наистина — отговорих аз.

Широкият му плосък нос затрепка.

— Е, накъде си тръгнал, човече?

Опипах с ръка портфейла си — беше още на мястото си.

— Към Хъл… — фантазията ми неблагоразумно се развихри. — Да върна един роман. На един библиотекар, който работи там. Много известен поет. От университета. В чантата ми е. Казва се „Периоди на полуразпад“.

Пурата на растафарианеца миришеше на тор. Никога не мога да отгатна какво си мислят. Не че някога съм познавал растафарианци. Не съм расист, но вярвам, че съставките в така наречените „плавилни котли“ се претопяват след няколко поколения.

— Гусине — каза ми растафарианецът, — трябва ти… — и аз изтръпнах — малко от ей туй.

Приех предложението му и си дръпнах от смърдящата на курешки пура.

Леле-мале!

— Какво е това чудо?

Той издаде гърлен звук, подобен на диджериду.

— Туй не никне в страната на „Марлборо“.

Главата ми се уголеми няколкостотин пъти като в „Алиса“ и стана многоетажен паркинг, в който бяха наредени хиляда и един бляскави ситроена.

— Честна дума, няма две мнения — промърмори човекът, по-рано известен като Тим Кавендиш.

Когато се опомних, бях отново във влака и се чудех кой е зазидал купето ми с обрасли с мъх тухли.

— Вече сме готови да ви обърнем внимание, г-н Кавендиш — каза ми плешив очилат човечец.

Нямаше жива душа — нито там, нито където и да било. Само един чистач вървеше по празния влак и събираше боклука в чувал. Смъкнах се на перона. Студът впи остри зъби в голия ми врат и ме обискира за непокрити места. Върнал съм се на „Кингс Крос“? Не, това беше някакъв мразовит Гданск. Паникьосах се, когато видях, че чантата и чадъра ми ги няма. Качих се във вагона и ги свалих от рафта за багаж. По време на съня ми мускулите ми сякаш бяха атрофирали. Отвън мина багажна количка, бутана от Модиляни. Къде, по дяволите, беше това място?

— Вхъл сипич — отговори ми Модиляни.

Арабски? Мозъкът ми предложи следния вариант: в Адълстроп е спрял международен влак, аз съм се качил и съм спал през целия път до Централната гара в Истанбул. Сбъркан мозък. Трябваше ми ясен надпис, на английски.

„ДОБРЕ ДОШЛИ В ХЪЛ.“

Слава богу, пътуването ми беше към своя край. Кога за последно бях идвал толкова на север? Никога, ето кога. Поех глътка студен въздух, за да потисна внезапния напън за повръщане — точно така, Тим, глътни дълбоко. Раздразненият стомах подсказва причината за неразположението си и пред очите ми изникна цигарата на растафарианеца. Гарата беше боядисана във всички видове черно. Свих зад ъгъла и намерих две светещи лица на часовници, окачени над вратата, но неразбирателството между часовници е по-лошо от липсата на такъв. Нямаше пазач на изхода, който да поиска да провери умопомрачително скъпия ми билет и аз се почувствах измамен. Отвън тук бавно пропълзя кола, там примигна прозорец, от бар на отсрещния тротоар долиташе ту усилваща се, ту отслабваща музика.

— Дребни? — попита, не, настоя, не, обвинително се тросна нещастно куче в одеяло.

Носът, веждите и устните на господаря му бяха надупчени с толкова железа, че минеше ли оттук някой със силен магнит, щеше да му разкъса лицето. Какво правят такива хора на металните детектори по летищата?

— Имаш ли дребни?

Видях се през неговите очи — болнав стар нещастник в самотен късен град. Невидим пазител ме хвана за лакътя и ме поведе към върволица от таксита.

Таксито като че ли въртеше в едно и също кръгово движение цяла миниатюрна вечност. По радиото някой виеше и дрънкаше на китара за това как всичко, което умира, един ден се връща. Пази боже — спомнете си „Маймунската лапа“! Главата на шофьора беше прекомерно, ненормално голяма за раменете му, сигурно страдаше от онази болест на Човека слон, но когато се обърна, различих тюрбана му. Той се заоплаква от клиентелата си.

— Все казват: „Бас държа, че там, откъдето идваш, не е толкова студено, а?“. А аз все казвам: „В голяма грешка си, човече. Явно никога не си бил в Манчестър през февруари“.

— Знаете пътя до къща „Аурора“, нали? — попитах аз, а сикхът отговори:

— Вижте, вече пристигнахме.

Тясната алея свърши пред внушителна, неопределено голяма къща от епохата на Едуард.

— Стюарт Оч нощес найсе.

— Не познавам никого с такова име.

Той ме погледна озадачен, после повтори:

— Струва точно шестнайсет.

— О. Да.

Портфейлът ми не беше в джоба на панталона, нито в джоба на сакото. Нито в джоба на ризата. Ужасната истина ме зашлеви през лицето.

— Проклятие, обраха ме!

— Намекът ви ме обижда. Таксито ми е с общински таксиметър.

— Не, вие не разбирате, откраднали са ми портфейла.

— О, тогава разбирам. Добре, той разбира.

— Много добре разбирам! — в мрака закипя гневът на субконтинента. — Мислите си: „Тоя плюскач на къри знае на чия страна ще застанат ченгетата“.

— Глупости! — запротестирах аз. — Вижте, имам монети, дребни, да, цял джоб дребни… ето… Да, слава богу! Да, мисля, че ще ги събера…

Той преброи дукатите си.

— А бакшиш?

— Вземете ги — изсипах всичкия шрапнел в другата му ръка, измъкнах се навън и стъпих право в канавката.

От гледната си точка на паднала жертва аз видях как таксито отпраши и спомените ми неприятно ме върнаха към нападението в Гринуич. Не заради часовника, не дори заради охлузванията и шока случката остави такава следа в паметта ми. Аз бях мъж, някога сплашил и надвил четирима бездомници араби в Аден, но в очите на момичетата бях… стар, чисто и просто стар. Това, че не се държах, както приляга на един старец — невидим, мълчалив и уплашен, — само по себе си беше достатъчна провокация.

Изкачих полегатата пътека до внушителната стъклена врата. Приемната грееше пясъчно златиста. Почуках и жена, която беше подходяща за роля в музикална постановка за Флорънс Найтингейл, ми се усмихна. Почувствах се така, сякаш някой махна с вълшебна пръчица и каза: „Кавендиш, край на всичките ти грижи!“.

Флорънс ме пусна да вляза.

— Добре дошли в къща „Аурора“, г-н Кавендиш!

— О, благодаря ви, благодаря ви. Днешният ден беше толкова дяволски ужасен, че не може да се опише с думи.

Ангел в плът.

— Най-важното е, че пристигнахте благополучно.

— Вижте, има едно затруднително финансово обстоятелство, за което трябва да ви съобщя още сега. Разбирате ли, докато пътувах насам…

— Единствената ви грижа в момента е да се наспите добре. Всичко е уредено. Само подпишете тук и аз ще ви заведа до стаята ви. Тя е приятна, тиха, с изглед към градината. Ще ви хареса.

С навлажнени от благодарност очи аз я последвах до убежището си. Хотелът беше модерен, безупречен, с много меко осветление в сънните коридори. Долових познати ухания от детството си, но не можах да ги определя. Напред към царството на съня. Стаята ми беше семпла, със свежи и чисти чаршафи, с кърпи, вече затоплени на лирата в банята.

— Всичко наред ли е вече, г-н Кавендиш?

— Това е благодат, мила моя.

— Тогава приятни сънища.

Знаех, че ще са такива. Набързо си взех душ, нахлузих пижамата си и си измих зъбите. Леглото ми беше твърдо, но удобно като плажовете в Таити. Чудовищните братя Хогинс бяха изчезнали на изток от нос Хорн, аз бях цял и невредим, а Дени, скъпият ми Денхолм, плащаше сметката ми. Брат в нужда се познава. В пухкавите като захарен памук възглавници пееха сирени. На сутринта животът щеше да започне отначало, отначало, отначало. И този път щях да направя всичко както трябва.

 

 

„На сутринта.“ Съдбата обича да залага капани зад тези две думи. Събудих се и заварих не много млада жена с дълга до раменете коса да се рови из личните ми вещи, сякаш са стоки за разпродажба.

— Какво, по дяволите, търсиш в стаята ми, крадлива брадавичеста свиньо? — полуизръмжах-полуизхърках аз.

Жената остави сакото ми без следа от чувство за вина.

— Понеже сте нов, няма да ви мия устата с прах за пране. Този път. Предупреждавам ви. Не търпя в къща „Аурора“ да се говорят обидни думи. От никого. А аз никога не отправям празни заплахи, г-н Кавендиш. Никога.

Крадла ще прави забележка на жертвата си за груб език!

— По дяволите, ще ти говоря както си искам, проклета смрадлива крадло! Ще ми миеш устата с прах за пране? Да те видя как ще го направиш! Хайде да се обадим на хотелската охрана! Да се обадим в полицията! Ти ще се жалваш от обидни думи, а аз ще се жалвам от влизане с взлом и кражба!

Тя се приближи до леглото ми и здравата ме плесна през устата.

Бях толкова смаян, че паднах на възглавницата си.

— Неуспешно начало. Аз съм г-жа Ноукс. Съветвам ви да не ме дразните.

В някакъв ексцентричен садомазо хотел ли бях попаднал? Една луда жена беше нахлула в стаята ми, след като е научила името ми от хотелския регистър!

— Тук пушенето не се поощрява. Ще трябва да конфискувам пурите ви. Запалката е твърде опасен предмет, за да си играете с нея. А ще ми кажете ли какво е това? — тя размаха ключовете ми.

— Ключове. На какво ти прилича?

— Ключовете заминават! Да ги дадем на г-жа Джъд да ги пази, какво ще кажете?

— Да не ги даваме на никого, откачена змия такава! Удряш ме! Обираш ме! Какъв е този ненормален хотел, който наема крадли за камериерки?

Лудата натъпка плячката си в малък чувал за крадени вещи.

— Има ли други ценни предмети, за които трябва да се погрижим?

— Върни каквото си взела! Веднага! Иначе ще останеш без работа, кълна се!

— Ще го приема като „не“. Закуската е точно в осем. Днес има варени яйца с пръчици препечен хляб. За закъснелите — нищо.

Облякох се в мига, в който тя изчезна, и се огледах за телефона. Такъв нямаше. След като се измих много набързо — банята ми беше за инвалиди, цялата в заоблени ръбове и дръжки за ръцете, — аз се втурнах към рецепцията, твърдо решен да въздам правосъдие. Бях започнал да накуцвам, но не знаех по каква причина. Загубих се. Из еднаквите коридори с наредени покрай стените столове се носеше барокова музика. Прокажен гном ме стисна за китката и ми показа бурканче лешниково масло.

— Ако искате да си го вземете за къщи, на драго сърце ще ви кажа защо аз не го искам.

— Бъркате ме с някого.

Свалих ръката му от своята и минах през трапезария, където посетителите бяха насядали в редици и сервитьорки им носеха купички от кухнята.

Кое му беше странното?

Най-младите гости на хотела бяха към седемдесетгодишни. Най-старите — на повече от триста. Почувствах се като в първата седмица след ученическа ваканция.

Проумях. Вие сигурно сте се досетили няколко страници по-назад, драги читателю.

Къща „Аурора“ беше старчески дом.

Проклетият ми брат! Това беше представата му за шега!

Г-жа Джъд стоеше с ланолиновата си усмивка на рецепцията.

— Здравейте, г-н Кавендиш. Добре ли се чувствате тази сутрин?

— Да. Не. Станало е абсурдно недоразумение.

— Истина ли?

— Самата истина. Снощи се настаних тук, като мислех, че къща „Аурора“ е хотел. Разбирате ли, брат ми е направил резервацията. Само че… о, това е представата му за груба шега. Никак не е забавно. Презряната му хитрина „сработи“ само защото в Адълстроп един растафарианец ми даде да си дръпна от някаква гнусна пура и освен това проклетите близнаци от стволови клетки, които ми продадоха билета дотук, ми скъсаха нервите. Но, слушайте, вие имате по-голям проблем точно под носа си — някаква откачена кучка на име Ноукс ходи насам-натам и се прави на камериерка. Сигурно страда от Алцхаймер, но, бога ми, удря здравата. Открадна ми ключовете! Е, в някой стриптийз бар на Пукет това би могло да се очаква, но в старчески дом в Хъл? Да ви кажа, ако бях инспектор, щях да се погрижа да затворят учреждението ви.

Усмивката на г-жа Джъд беше кисела като акумулаторна батерия. Направо ме принуди да кажа:

— Искам да си получа ключовете обратно. Веднага.

— Сега къща „Аурора“ е вашият дом, г-н Кавендиш. Подписът ви ни дава правото да налагаме подчинение. И ви съветвам да се отучите от навика да говорите за сестра ми с този тон.

— Подчинение? Подпис? Сестра?

— На съгласието за въдворяване, което подписахте снощи. В документите за постъпването ви.

— Не, не, не. Подписах се в хотелския регистър! Няма значение, това са само формалности. След закуска си тръгвам. Нека да е преди закуска, замириса ми на помия! Боже, от това ще стане страхотен виц за вечерно парти. След като удуша брат си. Впрочем изпратете сметката на него. Само че настоявам да ми върнете ключовете. И по-добре ми извикайте такси.

— Повечето посетители ги хваща страх на първата сутрин.

— Мен нищо не ме е хванало, но явно не съм се изразил достатъчно ясно. Ако вие не…

— Г-н Кавендиш, защо първо не закусите и…

— Ключовете!

— Имаме писменото ви разрешение да държим ценните ви вещи в служебния сейф.

— Тогава се налага да говоря с управителя.

— Това е сестра ми, сестра Ноукс.

— Ноукс? Управител?

— Сестра Ноукс.

— Тогава трябва да говоря с управителния съвет или със собственика.

— Това съм аз.

— Вижте.

Гъливер и лилипутите.

— Вие нарушавате проклетия… Закон против лишаването от свобода или каквото е там.

— Ще се уверите, че в къща „Аурора“ изпускането на нервите няма да ви помогне.

— Телефона, ако обичате. Искам да се обадя в полицията.

— На пребиваващите тук не се разрешава…

— Аз не съм проклет пребиваващ! И щом не ми давате моите ключове, ще дойда по-късно днес заедно с много сърдит служител на реда.

Блъснах входната врата, но тя ми отвърна с по-здраво блъскане. Имаше някакво проклето резе. Опитах противопожарния изход в другия край на вестибюла. Заключено. Въпреки протестите на г-жа Джъд счупих катинара с едно чукче, вратата се отвори и аз бях свободен човек. По дяволите, студът ме блъсна с желязна лопата в лицето! Сега разбрах защо северняците имат бради и вълнени пуловери и се мажат с мас. Тръгнах по криволичещата алея между проядени от гъсеници рододендрони, като с мъка се противях на изкушението да побягна. Не бях бягал от средата на седемдесетте. Изравних се с някаква странна косачка и в този момент от земята като Зеления рицар на сър Гауейн изникна опърпан гигант в работен гащеризон. Той с окървавени ръце събираше от остриетата на косачката останки от таралеж.

— Отивате ли някъде?

— И още как! В земята на живите!

Отминах. Листата под краката ми се превръщаха в почва. Така е, дърветата се самоизяждат. Загубих ориентация, когато установих, че алеята завива към крилото на трапезарията. Бях завил в погрешна посока. Неумиращите от къща „Аурора“ ме гледаха през стената от стъкло.

— Зелената храна е хора! — присмивах се аз на празните им погледи. — Зелената храна е направена от хора!

Те ме гледаха стъписани — аз, уви, съм Последният от своето племе. Един от сбръчканите зяпачи почука по стъклото и посочи зад мен. Обърнах се и човекоядецът ме метна на рамо. С всяка стъпка ми изкарваше дъха. Смърдеше на тор.

— Имам си по-важна работа…

— Ами иди си я върши!

Напразно се мъчех да го стисна за врата, не мисля, че изобщо забеляза. Тогава впрегнах чудните сили на езика си, за да сразя злодея:

— Хей, миризлив нечестив тромав лайнар-гнусляр! Това е тежка телесна повреда! Това е незаконно задържане!

Той ме сграбчи в малко по-здрава мечешка прегръдка, за да ме накара да млъкна, и се опасявам, че го захапах за ухото. Стратегическа грешка. С едно мощно дръпване здравенякът смъкна панталоните от кръста ми — да ме изнасили ли искаше? Това, което направи, беше още по-неприятно. Сложи ме на корпуса на косачката си, с едната ръка ме затисна, а с другата ме наложи с бамбукова пръчка. Болката ужили мършавите ми бутове — веднъж, дваж, още-още, още-още, още-още!

Божичко, каква болка!

Аз крещях, после плаках, после скимтях да спре. Шляп! Шляп! Шляп! Накрая сестра Ноукс заповяда на гиганта да престане. Задникът ми беше като нажилен от оси! Гласът на жената изсъска в ухото ми:

— В света отвън няма място за вас. Сега живеете в къща „Аурора“. Започвате ли да осъзнавате действителността? Или да помоля г-н Уитърс да започне отначало?

„Кажи й да върви по дяволите — нашепваше духът ми, — иначе после ще съжаляваш.“

„Кажи й каквото иска да чуе — пищеше нервната ми система, — иначе тутакси ще съжалиш.“

Духът не се предаваше, но плътта беше слаба.

 

 

Изпратиха ме в стаята ми без закуска. Започнах да кроя отмъщение, съдебно преследване и мъчение. Огледах килията си. Вратата се заключваше отвън, нямаше ключалка. Прозорецът се отваряше само на петнайсет сантиметра. Свръхздрави чаршафи, направени от същия материал като корите за яйца, с мушамена подложка. Фотьойл със свалящо се покривало. Мокет, който може да се мие с гъба. Лесни за почистване тапети. Самостоятелна баня: сапун, шампоан, кесия, вехта хавлиена кърпа, без прозорец. Картина на къща с надпис: „Къщата се прави с ръце, но домът се прави със сърце“. Възможности за измъкване: нищожни.

Въпреки това аз вярвах, че пленничеството ми ще трае най-много до обяд. Все някой от многото изходи щеше да се отвори. Администрацията щеше да осъзнае грешката си, да ми поднесе искрените си извинения, да уволни непоносимата Ноукс и да ме помоли да приема парична компенсация в брой. Или Денхолм щеше да научи, че шегата му е свършила зле, и да поиска да ме пуснат. Или счетоводителят щеше да забележи, че никой не плаща сметките ми, и да ме изритат. Или г-жа Латъм щеше да съобщи за изчезването ми, щяха да ме покажат по телевизията в „Британска криминална хроника“ и полицията щеше да тръгне по следите ми.

Към единайсет вратата се отключи. Приготвих се да отхвърля всякакви извинения и да нападна фронтално. В стаята с плавна походка влезе жена, която някога е била внушителна. На седемдесет, на осемдесет, на осемдесет и пет години, кой ги знае кога и колко остаряват? След господарката си вървеше рахитична хрътка със спортно сако.

— Добро утро — започна жената.

Аз станах и не поканих посетителите си да седнат.

— Не съм съгласен.

— Казвам се Гуендолин Бендинкс.

— Не ме винете.

Гуендолин седна смутена на фотьойла.

— Това — махна тя към хрътката — е Гордън Уорлок-Уилямс. Защо не седнете? Ние ръководим Комитета на живеещите тук.

— Много се радвам за вас. Аз не съм…

— Имах намерение да ви се представя на закуска, но сутрешната неприятност възникна, преди да сме успели да ви вземем под крилото си.

— Вече мина и замина, Кавендиш — изджафка Гордън Уорлок-Уилямс. — Никой няма да отваря дума за това, момче, не бери грижа.

Уелсец, да, сигурно е уелсец.

Г-жа Бендинкс се наведе напред.

— Но трябва да разберете нещо, г-н Кавендиш: тук бунтарите не са добре дошли.

— Тогава ме изгонете! Моля ви!

— От къща „Аурора“ не гонят никого — каза самодоволната натрапница, — но за ваша собствена безопасност ще ви упоят, ако поведението ви го изисква.

Заплашително, нали? Бях гледал „Полет над кукувиче гнездо“ с една изключително некадърна, но заможна и овдовяла поетеса, към чиито събрани творби — „Стихове диви и непокорни“ — бях написал предговор, но тя, уви, се оказа по-малко овдовяла, отколкото първоначално твърдеше.

— Вижте, убеден съм, че сте разумна жена — оксиморонът бе оставен без коментар. — Затова хубаво ме чуйте. Мястото ми не е тук. Регистрирах се в къща „Аурора“ с мисълта, че това е хотел.

— О, но ние ви разбираме, г-н Кавендиш! — закима Гуендолин Бендинкс.

— Не, не ме разбирате!

— Отначало всички ги спохожда госпожа Тъга, но много скоро ще се разведрите, щом осъзнаете, че любимите ви хора са действали единствено във ваш интерес.

— Всичките ми „любими хора“ са мъртви или луди, или в Би Би Си, с изключение на големия шегобиец брат ми!

Нали виждате, драги читателю? Аз бях човек, затворен в лудница от второразреден филм на ужасите. Колкото повече бръщолевех и се вбесявах, толкова повече доказвах, че точно там ми е мястото.

— Това е най-читавият хотел, в който ще отседнеш, момче! — зъбите му бяха с цвят на бисквити. Ако беше кон, нямаше да става за продан. — Петзвезден направо! Дават ти да ядеш, перат те. Осигуряват ти занимания, от бродиране до спринтиране. Няма купища сметки, няма хлапета да ти отмъкват мотора. Къща „Аурора“ е рай! Само играй по правилата и стига си галил срещу косъма сестра Ноукс. Тя не е жестока жена.

— „Неограничената власт в ръцете на ограничени хора винаги води до жестокост.“

Уорлок-Уилямс ме погледна така, сякаш бях казал нещо на непознат език.

— Солженицин.

— Ние с Марджъри винаги сме били доволни в Бетъс-ъ-Койд. Но тук е върхът! И аз бях като теб първата седмица. Не говорех с никого, а, г-жо Бендинкс, здравата се бях вкиснал, а?

— Повече от това нямаше накъде, г-н Уорлок-Уилямс!

— А сега съм щастлив като прасе насред детелина! А?

Г-жа Бендинкс се усмихна, беше зловеща гледка.

— Дойдохме да ви помогнем да се преориентирате. Доколкото разбирам, вие сте били в издателския бранш. За беда — тя опипа главата си — на г-жа Биркин вече й е по-трудно отпреди да води протоколите на заседанията на Комитета. Отлична възможност за вас да се ангажирате по най-добрия начин!

— Аз все още съм в издателския бранш! Приличам ли ви на човек, чието място е тук? — мълчанието беше непоносимо.

— О, излезте!

— Разочарована съм — тя погледна осеяната с листа поляна, цялата в купчинки изровена от червеите пръст. — Сега къща „Аурора“ е вашият свят, г-н Кавендиш.

Главата ми беше коркова тапа, а Гуендолин Бендинкс — тирбушонът.

— Да, вие сте в старчески дом. Дошло ви е времето. Престоят ви може да бъде мъчителен или приятен. Но е за постоянно. Помислете си, г-н Кавендиш.

Тя почука по вратата. Невидими сили пуснаха мъчителите ми да излязат, но затръшнаха вратата под носа ми.

Забелязах, че по време на целия разговор ципът ми е бил разкопчан.

 

 

Ето какво бъдеще те чака, Кавендиш Млади. Ти няма да кандидатстваш за членство, но племето на старейшините ще те приеме в редиците си. Настоящето ти няма да върви в крак с настоящето на света. Това изоставане ще изопне кожата ти, ще превие скелета ти, ще разяде косата и паметта ти, ще направи кожата ти полупрозрачна, така че потрепващите ти органи и вените ти с цвят на синьо сирене ще станат почти видими. Ще излизаш навън само денем, ще избягваш почивните дни и ученическите ваканции. И езикът ще те изостави, ще издава племенната ти принадлежност всеки път, когато заговориш. По ескалаторите, по магистралите, между редовете в супермаркетите живите непрестанно ще те изпреварват. Елегантните жени няма да те виждат. Охраната в магазина няма да те вижда. Търговците няма да те виждат, освен ако не продават приспособления за изкачване на стълби или фалшиви застрахователни полици. Само бебетата, котките и наркоманите ще забелязват съществуването ти. Затова не пропилявай дните си. По-скоро, отколкото си представяш, ще застанеш пред някое огледало в старчески дом, ще погледнеш тялото си и ще си помислиш: извънземно, заключено за кратко в овехтял шкаф.

 

 

Безполов робот влезе с обяда ми на поднос. Не искам никого да обидя, но наистина не можах да определя дали тя или той беше той или тя. Имаше леки мустачки, но същевременно и малки гърди. Хрумна ми да го пребия до безсъзнание и да се измъкна на свобода като Стив Маккуин, но нямах друго оръжие освен калъп сапун и можех да го вържа само с колана си.

Обядът беше поизстинал агнешки котлет. Картофите бяха нишестени гранати. Морковите от консерва бяха отвратителни, защото са си такива по природа.

— Вижте — примолих се на робота, — донесете ми поне дижонска горчица.

Машината не показа признаци на разбиране.

— Едрозърнеста или среднозърнеста. Не съм придирчив. Тя понечи да си тръгне.

— Почакайте! Говорите… ли… английски? Замина си. Яденето ми ме надви в играта на втренчени погледи.

Стратегията ми беше погрешна от самото начало. Опитах се с викане да се измъкна от този абсурд, но въдворените не могат да направят такова нещо. Търговците на роби приветстват своенравните бунтари, за да ги сломят пред очите на другите. В цялата затворническа литература, която съм чел — от „Архипелаг Гулаг“ и „Зло възпитание“^[1] до „Набито канче“, — правата трябва да се пазарят и добиват с хитрост. Затворническата съпротива само оправдава още по-суровите условия на пленничеството в очите на надзирателите.

Сега беше време да проявя хитрост. Трябваше да си водя подробни бележки за евентуалното изчисляване на компенсацията за нанесени щети. Трябваше да се държа любезно с Черната Ноукс. Но докато гонех студените грахови зърна с пластмасовата си вилица, в черепа ми избухна верига от фойерверки и старият свят внезапно свърши.