Дейвид Мичъл
Облакът атлас (73)

66

Мегън Сиксмит седи на ниска пейка в Музея за съвременно изкуство на Буенас Йербас и съзерцава гигантски портрет, от който я гледа стара дама с мечешко лице, нарисувано с преплитащи се сиви и черни контури върху изцяло бяло платно. Тъй като е единственото фигуративно живописно произведение в зала с творби на Полок, Де Кунинг и Миро, този портрет ненатрапчиво поразява посетителя. Мегън си мисли: „Виж, казва тя, това е бъдещето ти. Един ден и твоето лице ще бъде като моето“. Времето е изплело върху кожата й паяжини от бръчки. Мускули, тук отпуснати, там изопнати, увиснали клепачи. Перлите й по всяка вероятност са долнопробни, а косата й е разрошена от следобеда, прекаран с внуците. „Но тя вижда неща, които аз не виждам.“

До Мегън сяда жена горе-долу на нейната възраст. Един душ и чисти дрехи биха й дошли добре.

— Мегън Сиксмит?

Мегън поглежда настрани.

— Луиса Рей?

Луиса кимва към портрета.

— Винаги съм я харесвала. Баща ми я познаваше — истинската жена, имам предвид. Тя беше преживяла Холокоста и се беше заселила в Буенас Йербас. Държеше пансион в Малкия Лисабон. Беше хазяйка на художника, преди той да стане известен.

„Смелостта никне навсякъде — мисли си Мегън Сиксмит. — Като плевелите.“

— Джо Нейпиър каза, че днес сте пристигнали от Хонолулу.

— Той тук ли е?

— Мъжът зад мен, онзи с дънковата риза, който се прави, че гледа Уорхол. Той ни пази. Боя се, че параноята му е съвсем оправдана.

— Да. Трябва да се уверя, че вие сте тази, за която се представяте.

— Радвам се да го чуя. Имате ли идеи как да стане това?

— Кой беше филмът на Хичкок, който чичо ми най-много обичаше?

Жената, която се представя за Луиса Рей, се замисля, после се усмихва.

— Говорихме си за Хичкок в асансьора, той сигурно ви е писал за това, но не помня да е споменавал кой му е любимият. Много му харесваше онзи откъс без думи в „Шемет“, когато Кари Грант проследява загадъчната жена до пристанището на фона на пейзажи от Сан Франциско. Харесваше му „Шарада“ — знам, че не е на Хичкок, но му беше забавно, че сте нарекли Одри Хепбърн „куку“.

Мегън се обляга назад.

— Да, чичо ми споменава за вас в картичка, която ми е писал от хотела на летището. Текстът беше тревожен и обезпокоителен, изпъстрен с изрази като „ако нещо се случи с мен“, но нямаше и намек за самоубийство. Нищо не би могло да накара Руфъс да постъпи така, както полицията твърди. Сигурна съм.

„Попитай я и се овладей, не трепери, за Бога.“

— Госпожице Рей, мислите ли, че чичо ми е бил убит?

Луиса Рей отговаря:

— Боя се, че го знам със сигурност. Съжалявам.

Дълбокото убеждение на журналистката й действа пречистващо. „Значи не полудяваш.“

— Знам за работата му за „Сийборд“ и Министерството на отбраната. Никога не съм виждала целия доклад, но когато идвах при Руфъс през юни, проверявах математическите му изчисления. Ние преглеждахме взаимно работата си.

— Министерството на отбраната? Искате да кажете, на енергетиката?

— На отбраната. Страничен продукт на реактора „ХИДРА-Нула“ е уран за военни цели. С най-високо качество, в големи количества — Мегън дава време на Луиса Рей да осмисли новите сведения. — Какво ви трябва?

— Работата му. Докладът и само докладът ще доведе до краха на „Сийборд“ на публичната и юридическата сцена. И междувременно ще ми помогне да отърва кожата.

„Да се доверя ли на тази непозната, или да стана и да си тръгна?“

Върволица от ученици се скупчва пред портрета на старицата. По време на краткото разяснение на куратора Мегън прошепва:

— Руфъс държеше академични трудове, данни, бележки, ранни чернови и други такива на „Морска звезда“ — яхтата си — за по-нататъшни справки. Погребението му е чак идната седмица, изпълнението на завещанието му няма да започне по-рано, така че скривалището би трябвало да е все още непокътнато. Готова съм да се обзаложа, че е държал на борда екземпляр от доклада си. Хората от „Сийборд“ може вече да са претърсили яхтата, но той имаше навика да не говори за „Морска звезда“ на работното си място… — Къде е „Морска звезда“ сега?