В бъдеще неродените още историци ще оценят вашето сътрудничество, Сонми-451. В настоящето ние, архиварите, ви благодарим. Нашата благодарност може да не означава много, но аз ще се постарая да ви съдействам за изпълнението на всяко ваше последно желание, доколкото то е по силите на моето министерство. Вижте, това сребърно приспособление с формата на яйце се нарича оризон. То записва едновременно изображение на лицето ви и думите ви. След като приключим, оризонът ще влезе в архивите на Министерството на завещанията. Моля ви, помнете, това не е разпит, нито процес. Вашата версия на истината е единствената, която има значение.

Никоя друга версия на истината не е била от значение за мен.

Да започнем. Обикновено първо моля затворниците да разкажат най-ранните си спомени. Изглеждате неуверена.

Аз нямам най-ранни спомени, Архиварю. Всеки ден от живота ми в „Татко Сон“ беше еднообразен като пържените картофи, които продавахме.

Тогава ви моля да опишете този свят.

Беше запечатан купол с диаметър около осемдесет метра, закусвалня, собственост на корпокрация „Татко Сон“. Сервитьорките прекарват дванайсет работни часа, без изобщо никога да излизат извън това пространство. Декорът е на звезди и ивици в червено и жълто и с изгряващото слънце. Градусите целзий са съобразени със света Отвън: през зимата е по-топло, през лятото — по-прохладно. Закусвалнята ни беше на минус деветия етаж под площад „Чонмьо“. Вместо прозорци на стените имаше монтирани РекЛ. В източната стена беше вграден асансьорът на закусвалнята — единственият вход и изход. Северната стена беше заета от кабинета на Провидеца, западната — от стаята на Помощниците му, южната — от спалнята на сервитьорките. Хигиенизаторите за потребителите бяха поставени на североизток, югоизток, югозапад и северозапад. В средата беше разположен Центърът. Тук посетителите поръчваха ястията си, ние въвеждахме поръчките им, удържахме стойността от Душите им на касите, после им поднасяхме ястията. От Центъра се издига Постаментът на Татко Сон. Тук Той изпълнява номера за забавление на посетителите.

Номера?

Различни трикове, триизмерни фокуси, пиене с пръст на стиропи с ягода-гуава, жонглиране със запалени бургери, кихавици от мушици. Децата обичат благото Му държане, разбира се, и сервитьорките Му Го обичат. Ние не знаехме ни друг баща, ни друга майка освен Татко Сон, нашият корпокративен Логомен.

Колко души персонал работеха в закусвалнята?

Прибл. четиринайсет. В стандартна закусвалня „Татко Сон“ работят един човешки Провидец, двама-трима Помощници и живеят дванайсет сервитьорки, обикновено по трима членове от четири стволови типа. През новоликата ми година при нас имаше три Хуа-сун, три Юна, три Ма-Лю-Да и три Сонми; този личен състав беше достатъчен, за да се справя с наплива в пиковите часове. Имаше седящи места за четиристотин потребители, но на Деветите нощи и Десетите дни от Спортния стадион на Корпокрацията идваха такива големи тълпи, че потребителите се хранеха прави.

Можете ли да опишете дневния режим на една сервитьорка?

Четири и половина е часът на пожълтяването. Във въздушния поток навлиза стимулин, за да ни вдигне от койките. Нареждаме се на опашка за хигиенизатора, после минаваме през парочистачката. Връщаме се в спалното помещение и обличаме чисти униформи, после се събираме около Центъра с нашия Провидец и Помощниците му. Татко Сон застава на Постамента Си за Утринната молитва и заедно рецитираме Шестте Катехизиса. После нашият Логомен произнася Своята Проповед. В пет без една минута заемаме местата си около Центъра.

Асансьорът докарва първите потребители за деня. В продължение на деветнайсет часа ние поздравяваме посетителите, въвеждаме поръчки, разнасяме подноси с храна, продаваме напитки, зареждаме сосове, бършем маси, хвърляме боклук, чистим хигиенизаторите на потребителите и молим уважаемите ни посетители да заплатят сметките с Душите си на касите на нашия Център.

Нямате ли почивки?

„Почивките“ представляват кражба на време, Архиварю. Разбира се, в нула часа започва комендантският час, така че дотогава всички потребители си тръгват. До нула и трийсет почистваме всеки сантиметър от закусвалнята, после се събираме около Постамента за Вечерната служба, после се нареждаме на опашка за спалнята, където изсмукваме балоните си със Сапун. До нула и четирийсет и пет приспивателното средство започва да действа. След по-малко от четири часа слънчевите батерии пожълтяват за нова работна смяна и започва нов ден.

Вярно ли е, че фабрикатите сънуват съвсем като нас?

Да, Архиварю, ние наистина сънуваме. Аз често сънувах как виждам Хаваите над тюркоазносините вълни, как живея в Кзалтация, как получавам похвала от Татко Сон, сестрите си, потребителите, Провидеца Ри и Помощниците. Ние имаме и кошмари: за ядосани посетители, за блокирали хранотръби, изгубени нашийници и срамни обеззвездявания.

Какво сънувате тук, в затвора?

Странни градове, преследване из черно-бели земи, бъдещата ми кзекуция в Дома на Светлината, точно преди Провидецът да ме събуди, за да ви въведа, сънувах Хе-Чжу Им. И в куба на Татко Сон, и в този сънищата ми са единственият непредвидим фактор в разграфените ми дни и нощи. Никой не ги разпределя и цензурира. Сънищата са всичко, което някога истински съм притежавала.

Сервитьорките никога ли не се питат за по-големия свят извън купола, или мислехте, че вашата закусвалня е целият космос?

Нито космологията ни е толкова примитивна, нито разумът ни — толкова ограничен. Ние сме виждали по РекЛ как е Отвън; Татко Сон ни е показвал снимки от Кзалтация, а и знаехме, че и потребителите, и храната, която им сервираме, би трябвало да идват отнякъде.

Сапунът обаче умъртвява любопитството, ние предпочитахме да не се чудим.

Трудно е да си представим как се живее с толкова много… неопределеност.

Когато вие, Архиварю, сте били на три или четири години, баща ви е изчезвал всеки ден в свят, наречен „Работа“, нали? Стоял е на тази „Работа“ до началото на комендантския час, но вие не сте се тревожили за големината, местоположението или естеството на този свят, защото тревогите ви са били свързани изключително със света пред очите ви. Така и вътрешните фабрикати гледат на мястото, наречено „Отвън“.

Значи никога не сте искали да влезете в асансьора и просто… нали разбирате, да отидете да видите?

Колко чистокръвни са въпросите ви, Архиварю! Никой асансьор не се движи, когато в него няма Душа.

Справедлив довод. Имате ли усещане за време? За бъдеще?

Да, тъй както е регламентирано от Шести Катехизис.

Който гласи…

„Една година, една Звезда, дванайсет Звезди до Кзалтация!“ На Звездната проповед в утрото на Новата година нашите дванайсетзвездни сестри правеха знака на долара, прекланяха колене, после излизаха през Изхода, за да отпътуват със Златния Ковчег на Татко Сон. Виждахме ги отново на триизмерните екрани — как отплават за Хаваите, как по-късно пристигат на Кзалтация, как скоро след това се преобразяват в делови, добре облечени потребителки. Нашийниците им изчезваха, те ни показваха топазените Души, които държаха в ръцете си, махаха ни от свят отвъд нашия речеви капацитет. Бутици, фризьорски салони, закусвални, зелено море, розови небеса, диви цветя, дъги, дантели, кончета, къщички, пътечки, пеперуди. Колко им се дивяхме! Колко щастливи изглеждаха нашите сестри. Те ни подтикваха да се трудим упорито, да изплатим Инвестицията и час по-скоро да отидем при тях на Кзалтация.

„Час по-скоро“? Мислех, че трудовият ви живот е определен да бъде дванайсет години.

Ако сервитьорка докладва за отклонение у някоя сестра, тогава получава звезда от значката на отклонилата се и Кзалтация се приближава с една година. Обеззвездяването е сигурно средство за забавяне. Само веднъж съм виждала такъв случай.

А, да, известната Юна-939. Помните ли как се срещнахте с нея?

Помня. Първото ми впечатление беше отрицателно. Ма-Лю-Да обикновено са във възторг от новоликите, Хуа-сун ни командват, Юна изглеждат затворени и сърдити и Юна-939 не правеше изключение. Исках да ме сложат с друга Сонми, но Провидецът Ри разпредели стволовите типове равномерно между касите на Центъра. С Юна-939 работехме една до друга; леглата ни в спалнята също бяха едно до друго.

Мнението ми за нея се промени в първия ми Десети ден. Тя не беше затворена, а наблюдателна, млечнобелите й очи не бяха сърдити, а изразителни. Вътрешният й нрав беше с цветове, които ме привлякоха, тя откликна на желанието ми за приятелство, предупреждаваше ме кога се очакват инспекции на Провидеца Ри, разшифроваше поръчки на пияни посетители. Благодарение на волните и неволните уроци, които тя ми даде, аз изтърпях времето си в „Татко Сон“.

Тези „цветове“, за които споменавате, резултат от нейното възнасяне ли бяха?

Изследователските бележки на студента Бум-Сук бяха толкова разхвърляни, че не бих могла да установя със сигурност кога е било поставено началото на ксперимента с Юна-939, но от личния си опит мога да твърдя, че възнасянето само освобождава онова, което Сапунът потиска. Възнасянето не имплантира черти, които никога не са били налице. Въпреки всичко, в което чистокръвните така усърдно се опитват да вярват, умовете на фабрикатите силно се отличават едни от други, дори ако външните им черти и телата им са еднакви.

„Въпреки всичко, в което чистокръвните така усърдно се опитват да вярват“? Защо говорите така?

Поробването на един индивид смущава съвестта, но поробването на клонинг е все едно да се сдобиеш с последния шестколесен форд масово производство. Всъщност всички фабрикати, дори едностволовите фабрикати, са уникални като снежинките. Чистокръвните не могат да забележат тези разлики с невъоръжено око, но те съществуват.

Кога отклоненията на Юна-939 станаха очевидни за вас?

На въпроса „кога“ е трудно да се отговори в свят без календари и прозорци. Първият видим признак за възнасянето на Юна беше речта й. Това започна към шестия месец. Първо, тя говореше повече. Катехизисът не постановява тишина в спалнята или хигиенизатора, но Провидецът Ри ни се караше, ако говорехме без причина. Юна започна да говори по време на затишията в Центъра или по време на чистене: за потребителите, обноските и дрехите, клюки за Провидеца и Помощниците. Даже в хигиенизатора, докато всмуквахме Сапуна си. Отначало това забавляваше всички ни, дори Ма-Лю-Да.

После езикът на Юна се усложни, стана ни трудно да я разбираме. На инструктажа ни учат на запаса от думи, необходим за нашата работа, но амнезидите в Сапуна ни заличават по-късно научени думи. Речта на Юна беше изпъстрена с празнини, които ние, останалите, не можехме да разчетем. Тя говореше като чистокръвна.

Какви други отклонения се проявиха?

Юна-939 имитираше потребителите. Докато забърсвахме хигиенизатора на посетителите, Юна се преструваше на чистокръвна с лоши обноски. Тя се прозяваше, дъвчеше, кихаше, оригваше се и се държеше като пияна. Тананикаше си Псалома на Татко Сон с абсурдни отклонения. Доставяше й удоволствие да ме разсмива. Смехът е анархично светотатство. Тираните с основание се страхуват от него.

И всъщност кога Юна-939 публично престъпи Катехизисите?

През Осмия месец Юна наруши Петия Катехизис. Той забранява на сервитьорките да се обръщат към посетител без подкана. Една потребителка майка и малкият й син си поръчаха водораслени муукарони, но шахтата беше задръстена заради пиковия час, затова Юна ги помоли да изчакат. Отегченото момче попита защо някои сервитьорки изглеждат съвсем еднакви. Майка му обясни, че сме отгледани в един и същ утробен контейнер като репичките в часа му по биология. Тогава момчето попита то в кой утробен контейнер е отгледано.

— Две сламки — попита майка му, като леко се изчерви — или три?

Момчето упорстваше: кой се грижи за бебетата на фабрикатките, докато ние работим тук? Фабрикатките нямат бебета, отговори майка му, защото не искат да имат. Момчето се замисли над това, после попита дали леля Е-Сук също е фабрикатка.

Майката каза, че фабрикатките не се вълнуват от долари, тестове, застраховки, издигащи се висши и затъващи нисши класи на обществото, квоти за болести или за раждания. Тя махна с ръка към нас с Юна: тези щастливи клонинги работят само дванайсет години и после се оттеглят в един рай на Хаваите. Затова сервитьорките винаги се усмихват.

Юна каза:

— Глупости, госпожо.

Казала е такова нещо на потребител! Какво направи жената?

Учудването й беше голямо колкото вашето, Архиварю. Тя изумена поиска да се увери, че Юна говори на нея.

— Да — Юна не спря дотук. — Вие работете на този Център деветнайсет часа, десет дни в десетдневката, дванайсет години от живота си, обслужвайте груби потребители, унижавайте се пред Провидец, Помощници и Логомен, подчинявайте се на нашите Катехизиси, правете всичко това и после ми кажете, че фабрикатите са най-щастливата класа в Държавата. Ние се усмихваме, защото сме генетично програмирани да го правим. „Щастливи“, така ли ни наричате? Аз още сега бих сложила край на живота си, но всички ножове в този затвор са пластмасови. Госпожо.

Момчето гледаше Юна-939 с широко отворени очи, после се разплака.

Майката грабна сина си и хукна към изхода.

Защо майката не докладва веднага или по-късно за отклонението на Юна-939?

Може жената да е била вцепенена от шока, може да е била прикрита Аболиционистка, може да е подала жалба, но Единодушието да са я скрили, за да защитят ксперимента си. Никога няма да разбера със сигурност.

Нямаше ли други свидетели на нарушението?

Ма-Лю-Да-801 беше третата сестра, която обслужваше запада. Тя „мразеше“ Юна-939, защото се беше сприятелила с новоликата и защото беше от мразещите Ма-Лю-Да. Не докладва за избухването на Юна, но аз забелязах хитрост в погледа й. Помолих Юна да бъде по-предпазлива, но на приятелката ми й беше безразлично.

Опитът ми показва, че сервитьорките срещат затруднения при съставянето на изречение от пет думи. Как Юна-939 е развила речевите си умения в този херметичен свят?

Възвисяването попива езика, тъй както сухата почва попива водата. От устата ти излитат думи, които даже не знаеш, че владееш. Помнете, Архиварю, Юна не беше обикновена сервитьорка и никоя закусвалня не е истински херметична. Всеки затвор има надзиратели, а надзирателите са проводници. По време на моето възнасяне и аз събирах нови думи, граматика и идиоми от нашия Провидец и Помощниците му, от Татко Сон, от РекЛ, от посетителите и техните сонита.

Един по-общ въпрос. По онова време бяхте ли щастлива?

Щастието липса на лишения ли е? Ако е така, сервитьорките, както на чистокръвните им харесва да смятат, са най-щастливата обществена класа в корпокрацията. Но ако щастието е победа над несгодите или усещането, че си ценен и удовлетворен, тогава от всички роби на Неа Со Копрос ние несъмнено сме най-нещастните.

В Неа Со Копрос няма роби! Самата дума е премахната!

Архиварю, младостта ви естествена ли е или е резултат от свежехапчета? Защо моят „безпрецедентен“ случай е възложен на вас? Не искам да ви обидя.

Не ме обиждате. Присъствието ми тук е компромис. Единодушието твърдяха, че една еретичка не може да предложи нищо за държавните архиви освен подстрекателства. Геномиците оказаха натиск върху Чучхе да приложи Правило 54.iii въпреки желанията на Единодушието, но не отчетоха това, че старшите Архивари са проследили процеса ви и са сметнали случая ви за твърде опасен, за да рискуват заради него репутацията си. Аз съм само Архивар осми ранг в нашето недотам влиятелно министерство, но когато подадох молба да бъда назначен по вашия случай, получих одобрение, преди да съм успял да размисля. Ето. Вашият „изповедник“ се изповяда.

Значи вие залагате цялата си кариера на моето Завещание?

… Горе-долу такава е истината за този случай, да.

Научих се да очаквам от следователите си само двуличие, но вашата откровеност ми действа ободряващо.

Двуличният Архивар не би донесъл особена полза на никого! Ще ми разкажете ли нещичко за Провидеца Ри? Той е играл важна роля в живота ви в „Татко Сон“ и свидетелства срещу вас на процеса. Какъв тип човек беше той?

Провидецът Ри беше човек на корпокрацията до мозъка на костите си. Върховната му цел в живота беше да достигне положение на директор в корпокрацията „Татко Сон“: напразна надежда. Отдавна беше минал възрастта, когато издигат Провидците до класа с реална власт. Крепеше го вярата, че упоритият труд и безупречното досие са достатъчни за постигането на това, за което жадува. През повечето нощи прекарваше комендантския час в кабинета си, беше почтителен към всички посетители, подмазвач пред началството, тиранин за фабрикатките си и любезен с всички онези, които му слагаха рога и за които се надяваше, че в хода на собственото си придвижване нагоре ще изтръгнат и него от посредствеността.

„Всички онези, които му слагаха рога“ ли казахте?

Провидецът Ри трябва да се разбира в контекста на жена си. Госпожа Ри използваше съпруга си като виме за долари. Преди години тя беше продала квотата си за мъжки деца, беше направила сполучливи инвестиции и харчеше заплатата на съпруга си за свежехапчета и лицеформиране, така че на седемдесет години минаваше за трийсетгодишна. Госпожа Ри посещаваше закусвалнята, за да огледа новопостъпилите Помощници мъже. Трябва да е имала известно влияние в йерархията на „Татко Сон“; Юна-939 ми каза, че който от Помощниците й угоди, може да очаква преместване в по-престижна закусвалня. Безрадостната Манджурия очаква злополучните младежи, които не го направят.

Защо никога не е използвала това влияние в помощ на съпруга си?

Не съм запозната с вътрешната механика на брака им, Архиварю, и не мога да гадая. Ще трябва да зададете този въпрос на г-жа Ри.

Но защо Провидецът Ри е търпял такова… продължително унижение?

Първо: на корпокративните тържества жена му излъчваше очарование, с което компенсираше недостига на такова у Провидеца. Второ: никой от Управителния съвет никога не се е развеждал. Трето: защото трябваше.

Мислите ли, че Юна-939 е била заплаха за безупречното досие на Провидеца Ри?

Сигурна съм в това. Една сервитьорка в закусвалня, която се държи като чистокръвна, създава неприятности, неприятностите привличат обвинения, обвиненията стигат до върха. Така че когато забеляза отклоненията на Юна-939, Провидецът Ри прескочи обеззвездяването и повика корпокративен Медик да даде становище за преориентация. Този вид тактическа грешка дава обяснение за мижавата кариера на Провидеца Ри. Юна-939 издържа изпита с отличен резултат и Медикът заяви, че тя работи в съответствие с генома си. Предписа й добавка от пет милиграма амнезиди в Сапуна, нищо повече. Сега Провидецът Ри не можеше да налага по-нататъшни дисциплинарни наказания на Юна, без това да изглежда като критика към старши корпокративен Медик.

В кой момент Юна-939 ви направи съучастник в престъпленията си?

Юна се опита да ми обясни значението на една новооткрита дума — „тайна“. Идеята да знаеш нещо, което никой друг, дори и Татко Сон, не знае, беше непостижима за мен. Затова една нощ след смяната, докато седяхме в парочистачката, Юна обеща да ми покаже какво е тайна.

Когато се събудих, не беше от резките светлини на пожълтяването, а от това, че тя ме разтърсваше на бледата светлина на комендантската лампа. Нашите сестри лежаха в леглата си неподвижни, ако не броим едва забележимите спазми.

— Последвай ме — заповяда ми Юна като Провидец.

— Комендантски час е — казах й аз. — Страх ме е.

— Не се страхувай. Последвай ме.

— Къде отиваме?

— При една тайна.

Тя ме поведе от спалнята към купола. Ужасната тишина в него ме уплаши. Червените и жълтите цветове бяха сиви и кафяви. Постаментът на Татко Сон беше безжизнен къс. През вратата на кабинета на Провидеца Ри се процеждаше слаба светлина. Юна я отвори: тогава научих, че вдън всяка тайна дебне страхът от разкритие.

Нашият Провидец лежеше отпуснат с глава на бюрото си. От лиги брадичката му беше залепнала за неговото сони, клепачите му потрепваха, а в гърлото му беше заседнал гъргорещ звук. Юна ми каза, че всяка Десета нощ нашият Почитаем Провидец остава в закусвалнята през комендантския час. Казва на Помощниците си, че трябва да навакса с работата, но в действителност всмуква Сапун и спи до пожълтяването.

— Сапунът действа на чистокръвните като наркотик.

Юна го ритна с всичка сила в корема; моят ужас я забавляваше.

— Можеш да правиш каквото си поискаш, той никога не се събужда. Толкова дълго е живял с фабрикатки, че е станал като нас — почти.

Тя отвори бюрото на Провидеца Ри, извади мъничко сребърно ключе и ме поведе през купола към стената между входа и североизточния хигиенизатор.

— Какво виждаш? — попита.

— Нищо не виждам — казах аз.

— Погледни пак, погледни добре.

Тогава видях тънка черта и едно петънце. Докоснах петънцето: беше дупка. Юна ми даде ключа. Пъхнах го. Чертата стана правоъгълник и се отвори врата. Тъмното помещение оттатък не издаваше какво има вътре. Юна ме хвана за ръка.

Аз се поколебах. Ако обикалянето из закусвалнята през комендантския час не водеше до обеззвездяване, промъкването в неизвестни стаи със сигурност щеше да доведе. Но Юна не ме пускаше. Аз преклоних колене три пъти пред долара и я оставих да ме дръпне вътре. Вратата с щракване се затвори зад мен. Тъмнината миришеше на прах, разложение и стар перилен препарат. Юна прошепна:

— Сега, Сонми, се намираш вътре в тайна.

Острие от светлина проряза тъмното: видях тесен склад, натъпкан със забравени предмети: купчини столове, пластмасови растения, палта, шапки, ветрила, изгоряло слънце, много чадъри. Лицето на Юна, моите очи. Светлината болеше.

— Светлината жива ли е? — попитах аз.

— Светлината е живот — отговори Юна.

Тя намерила фенерчето забравено под една маса, скрила го в нашия Център и по-късно го донесла в тайната стая. Това ме потресе повече от всичко.

Защо така?

Третият Катехизис учи, че за сервитьорките да притежават каквото и да е, дори мисли, означава да отхвърлят обичта, която Татко Сон е проявил към нас чрез Инвестицията Си. Запитах се дали Юна все още спазва който и да било от Катехизисите. Показа ми метална кутия с нечифтни обеци, гривни и огърлици. Намести между плитките си изумрудена диадема, а на врата ми окачи сини като боровинки перли. Попитах я как е намерила тайната стая.

— С любопитство — каза тя.

Не знаех тази дума.

— Любопитство фенерче ли е или ключ?

Юна отговори, че е и двете. После ми показа най-прекрасното съкровище от всички.

— Тази книга — каза тя с благоговение — показва Отвън такова, каквото е в действителност.

Можеше ли Юна да чете като чистокръвна със същия успех, с който говореше като такава?

Аз й зададох същия въпрос: отговорът й беше разочаровано „не“. Но ние четяхме по картините. На една беше показана озарена от свещи стая на чистокръвни, облечени във великолепни роби и искрящи рокли. Останах очарована. Защо картините не се движеха като онези по сонитата на посетителите? Юна предположи, че книгата е развалена, това обясняваше защо собственикът й я е захвърлил.

В книгата имаше много картини: изцапана сервитьорка, обслужваща три грозни сестри, бяла вещица, която я обсипваше с дъжд от звезди и я превръщаше в дама като г-жа Ри, хубав чистокръвен, който разчистваше с меч пътека през трънлива гора, седем наполовина по-малки фабрикати, понесли странни прибори за хранене след момиче с бяла пола, къща, построена от бонбони, морско конче, което решеше косата на русалка, замъци, огледала, дракони. Разбира се, тогава не можехме да разпознаем повечето от тези предмети. Когато бях сервитьорка, не можех да си служа с повечето думи в това интервю.

Толкова непознати неща в един комендантски час отровиха главата ми. Юна насочи фенерчето към един ролекс и каза, че трябва да се върнем в спалнята преди пожълтяване. Обеща, че следващия път ще ми покаже повече.

Имало е следващ път?

Разбира се. В продължение на десет Десети нощи — или петнайсет — Юна ме будеше и ме водеше при тайната си. Всеки път се дивях на нови съкровища. През зимата вече само по време на нелегалните ни посещения в стаята на съкровищата моята приятелка ставаше предишната оживена Юна. Докато размишляваше над Книгата за Отвън, тя изказваше на глас съмнения, които разколебаваха вярата ми във всяка частица от онова, което смятах за истинно.

Какъв вид бяха тези съмнения?

Съмнения в сигурните неща от света на фабрикатите. Как може Татко Сон да стои на постамент в „Татко Сон“ на площад „Чонмьо“ и едновременно с това да се разхожда по плажовете на Кзалтация? Защо фабрикатите се раждат с дълг за изплащане, а чистокръвните — не? Кой е решил, че Инвестицията на Татко Сон се изплаща за дванайсет години? Защо не за единайсет? За шест? За една?

Вие как отговаряхте?

Умолявах Юна да престане да изрича престъпни светотатства. Страхувах се, че може да я преориентират. Страхувах се да не ме обеззвездят за това, че не съм я предала. Разбирате ли, в съмненията си тя обвиняваше Татко Сон в ужасни лъжи. Юна призна, че една нощ, преди да ми покаже тайната си, е направила точно това. Застанала е пред Неговия Постамент и го е изрекла: „Лъжец“. Само за да види какво ще стане.

— Нищо не стана — каза Юна, — абсолютно нищо. Затова се чудя: нашият Логомен там ли е изобщо?

Аз декламирах Катехизисите си по-усърдно от всякога, молех се на Татко Сон да изцели приятелката ми, молех Юна да се преструва на нормална. Всичко беше напразно: с всеки изминал ден поведението й ставаше все по-чистокръвно. Скоро дори Провидецът Ри щеше да се види принуден да предприеме решителни действия. Юна гледаше РекЛ, докато разчистваше и забърсваше масите. Нашите сестри фабрикатки я отбягваха. Юна-939 не я беше грижа. Една нощ в тайната стая ми довери, че иска да излезе от закусвалнята и аз да изляза с нея. Чистокръвните ни принуждават да работим затворени под земята, каза тя, за да могат да се наслаждават на красивите места на повърхността, без да ги делят с нас.

Казах й, че никога не бих могла да извърша такова злостно отклонение. Издекламирах й Шести Катехизис. Юна-939 реагира гневно. Нарече ме глупачка и страхливка като сестрите ми.

Но две Вътрешни сервитьорки да избягат от корпокрацията си без чужда помощ — това би било… същинска лудост. Единодушието биха ви заловили след пет минути.

Откъде Юна-939 можеше да знае това? Нейната Книга за Отвън обещаваше свят на красота, пространство и скривалища.

Настъпи зимата на първозвездната ми година. На входа потребителите изтупваха снега от найковете си и ние трябваше редовно да бършем пода. Юна се влоши до състояние на бездейно безпокойство. Възнасянето поражда такъв остър глад, че накрая разрушава ума.

Нещо предизвика ли отклонението на Юна-939 или просто… стана неочаквано?

Отклонението беше неизбежно, само чакаше предизвикателство. По време на Новогодишния Секстет, когато всеки ден гъмжеше от празнични тълпи, Провидецът Ри дойде в Центъра и направи на Юна забележка за хладните поздрави. Нареди й петдесет пъти да изрецитира Приветствието за добре дошли на Татко Сон: „Здравейте, аз съм Юна. Вижте менюто ни, направете поръчката си! Неустоимо, вълшебно, «Татко Сон»!“.

Провидецът Ри я изчака да го повтори четирийсет и пет пъти, след което й каза да започне отначало.

— Това, че си Бездушен излюпен клонинг, не е извинение за дефекти в поведението. Ако още веднъж нарушиш Четвъртия Катехизис, ще те преориентирам към продуктите за торене!

Уплаших се, че Юна ще извърши обеззвездяващо престъпление, но тя изрецитира приветствието петдесет пъти за задоволство на Провидеца Ри, само аз знаех какво усилие й струва това. Нашият Провидец се върна в кабинета си, много доволен от внушителното впечатление, което е направил на стоящите на опашката посетители.

— По-добре Бездушен клонинг — хладно каза зад гърба му Юна, — отколкото хлебарка с Душа.

Помолих се на Татко Сон никой да не я е чул: молитвите ми не знаеха друг адрес. Но защо Му беше да помага на неблагодарната ми сестра? После видях Ма-Лю-Да-108 да шепне нещо на Помощника Чо. Помощникът заведе Ма-Лю-Да-108 в кабинета на Провидеца Ри.

Предстоеше да се случи нещо много лошо.

Споделихте ли страховете си с Юна-939?

Моята сестра се беше възнесла толкова надалеч, че вече не се чувстваше по-нисша класа от Провидеца Ри. Същата нощ след Последния Катехизис нашият Провидец мрачно обиколи Центъра. Една от нас е опозорила униформата си, обяви той. Има ли смелостта да признае престъплението си?

Провидецът Ри се спря пред Юна.

— Вие обаче сигурно сте хлебарка — започна Юна. — Замислете се. Това обяснява защо ядете Сапун: хлебарките ядат всичко. Обяснява защо отвращавате Помощниците си и съпругата си: хлебарките са отвратителни. Обяснява защо бягате презглава и защо кожата ви лъщи: хлебарките бягат презглава и лъщят.

Ние, сервитьорките, не вярвахме на ушите си.

Провидецът Ри отвори куфарчето си.

— Ясно.

Той извади Книгата за Отвън. Една по една скъса картините.

— Виждаш ли каква вреда — скъса една — може да нанесе една хлебарка — скъса втора — на тайните ти — скъса трета, — на съкровищата ти — скъса четвърта, — на бъдещето ти.

Юна-939 грабна книгата, но Провидецът Ри беше едър мъж. Той хвана под мишница главата на приятелката ми и няколко пъти я удари в Постамента, докато Юна се отпусна и стана безчувствена. Ри я зарита, докато почервеня от усилие. Сега тя беше смачкана, окървавена и почти неузнаваема.

— Погледнете я — кресна той към нас, разтрепераните фабрикатки. — Ето какво очаква клонингите с мисли, неприсъщи на нисшата им класа. Тази отклонила се още утре сутринта ще бъде изпратена за преориентиране.

Провидецът Ри се наведе, стъпи с найка си върху лицето на Юна и скъса нашийника й. Баркодът беше отпечатан в дихателната й тръба. Пръстите на Ри бяха мокри от предпазната ципа и кръвта. Без да каже нищо, Провидецът закачи една зацапана звезда на нашийника на Ма-Лю-Да. После с тока на найка си стъпка девет години от труда на Юна-939.

Ма-Лю-Да не изглеждаше доволна от наградата си. Колко различно беше присъждането й от веселата Звездна церемония. Помощникът Чо заповяда на две Хуа-сун да завлекат изпадналата ми в безсъзнание приятелка до спалнята. На мен наредиха да избърша кръвта й от пода.

Могат ли Провидците безнаказано да нанасят такива щети на корпокративната собственост?

На теория Провидците ръководят фабрикатите както намерят за добре. На практика обезобразяването на сервитьорка влоши позицията на Ри в йерархията. Юна-939 беше извадена от строя в най-натовареното време на годината. Нямаше налични медици. През Новогодишния Секстет не можеше да се уреди транспорт до Центъра за преориентация. Държаха я в безсъзнание на леглото й и я хранеха със Сапун от система.

Но отклонението на Юна-939 на Нова година отиде много по-далеч. Можете ли да опишете случилото се от своята гледна точка?

Аз бършех масите в повдигнатата гранична част на моя сектор и виждах съвсем ясно. Помощникът Чо работеше в Центъра на мястото на повредената ни сестра. В източната част течеше детско парти. Балони, хартиени ленти и празнични шапки изпълваха пространството до асансьора. Куполът кънтеше от поп песните и глъчката на стотиците посетители. Татко Сон мяташе като бумеранги триизмерни огнени еклери над главите на децата, те минаваха между пръстите им и отново кацаха на змийския език на нашия Логомен. Мислех си за Юна, страхувах се да не реши, че аз съм я предала. Спалнята се отвори и излезе Юна-939, ожулена и подута.

Тя закуцука към партито в източната част. Знаех какво прави. Въпреки смущаващия й вид малко посетители вдигнаха глави от своите ястия, сонита или РекЛ, онези потребители, които я видяха, не нададоха тревожни викове, а започнаха да я сочат с пръст. Когато Юна вдигна на ръце едно момченце от детската градина в моряшко костюмче, наблюдаващите отстрани решиха, че е просто поредната слугиня фабрикатка, не угодила на господарката си.

Медиите съобщиха, че Юна е откраднала детето, за да го използва като човешки щит.

Медиите съобщиха каквото им беше казано от Единодушието. Книгата за Отвън беше сборник с приказки, не наръчник на терориста. Разбирате ли, Архиварю, Юна наистина вярваше, че асансьорът отвежда към вълшебното царство от онези илюстрации. След като стигнеше на повърхността, тя възнамеряваше да се изгуби сред закътани полянки и кадифени хълмове. Тя взе детето само защото асансьорът нямаше да тръгне нагоре с Бездушна фабрикатка. После щеше да го качи обратно в асансьора, не да иска откуп срещу него или да го използва като щит, или да го изяде и да изплюе костите му.

Тя не обсъди ли опита си за бягство с вас?

Юна престана да обсъжда с мен каквото и да било. Тъй като действаше сама, тя внесе уплашеното момченце в асансьора. Изобщо не ме видя. Майката на момчето обаче видя Юна точно когато вратите се затваряха, писъкът й се извиси над шума в закусвалнята. Настана истерия, имаше изтървани подноси, разсипани шейкове, паникьосани чистокръвни, един принудител в почивка разкопча колта си, застана насред суматохата и призова всички да запазят спокойствие.

Провидецът Ри се показа на вратата на кабинета си, настъпи разлято питие и изчезна под напора на паникьосаните потребители. През цялото това време Татко Сон сърфираше сред спагетени вълни на Своя Постамент.

Помощникът Чо закрещя в ръчното си сони.

Слуховете прогресивно се умножаваха: Юна е отвлякла дете, не, бебе, не, чистокръвен е отвлякъл Юна, принудител е прострелял дете, не, фабрикат е прострелял принудител, Юна е ударила Провидеца, вижте, от носа му тече кръв.

— Асансьорът! — извика някой. — Идва!

Суматохата застина в тишина.

Принудителят извика да му направят място, приклекна, прицели се във вратата.

Посетителите веднага се разбягаха.

Вратите на асансьора се отвориха. Момчето седеше свито на кълбо в единия ъгъл и трепереше, моряшкото му костюмче вече не беше бяло, но изглеждаше невредимо. Тялото на Юна-939 вече представляваше надупчена от куршуми пихтия.

И аз видях тази картина, Сонми. Същата вечер, когато се прибрах от министерството, съквартирантите ми се бяха залепили за сонито. Почти цял Неа Со Копрос гледаше. Повтаряха репортажа отново и отново със запис от никона на площад „Чонмьо“, на който се виждаше как принудителят елиминира отклонилата се Юна. Не можехме да повярваме. Бяхме сигурни, че терористка на Съюза се е лицеформирала така, че да изглежда като сервитьорка. Когато Единодушието потвърдиха, че Юна-939 е истинска фабрикатка…

Почувствали сте, че светът никога вече няма да е същият. Зарекли сте се никога да не вярвате на фабрикат. Разбрали сте, че Аболиционизмът проповядва догма, също толкова коварна и опасна, колкото тази на Съюза.

Да, почувствах се точно така, даже по-зле. Какво стана долу под вашия купол?

Отведоха другите две Юна в спалнята, преди разгневени потребители да са ги разкъсали на парчета. Евакуираха закусвалнята организирано, четвърт по четвърт. Единодушието дойдоха да разпитват свидетели. Почистихме купола и за пръв път в живота си ядохме Сапун без Вечерна молитва.

На пожълтяване изпълнихме сутрешните си ритуали. Без Юна-939 беше тихо, никой от нас не каза и дума. На Утринната молитва Татко Сон произнесе Антисъюзната Си Проповед.

Учудих се, че Логомен е казал на фабрикатките си за съществуването на Съюза.

Мащабите на паниката го наложиха. Проповедта Му може да е била за пред Медиите. Главата на Татко Сон изпълни половината купол, ние се намирахме вътре в ума Му. Лицето Му беше помрачено от скръб и гняв. Хуа-сун трепереха, даже Помощниците бяха изпълнени със страхопочитание. Провидецът Ри изглеждаше мъртвешки блед и болнав.

Бихте ли разказали за архивите какво точно каза Татко Сон?

Каза, че обикновено Нова година е радостен ден, в който дванайсетзвездните приключват с изплащането на Инвестицията Му и са свободни да отпътуват към Кзалтация. Тази година обаче Той има лоши новини.

В света съществува газ, наречен зло, каза Татко Сон. Когато чистокръвни вдишат този газ, те се променят. Стават терористи. Терористите мразят всичко добро: Единодушието, Татко Сон, трудолюбивите фабрикати, дори Любимия Председател на Неа Со Копрос и неговата Чучхе. Терористите имат корпокрация на име Съюз. Съюзът иска да стане най-могъщата корпокрация в плутокрацията, като замени потребителите с терористи и като убие потребителите, които му се противопоставят.

В „Татко Сон“ на площад „Чонмьо“ нашият Логомен разказа как терорист от Съюза е пуснал зло и Юна-939 го е вдишала. В гласа Му звучеше отчаяние, очите Му бяха хлътнали от скръб. Докладвала ли е Юна-939 за терориста на своя Провидец или на Помощник? Не, не е: тя е вдишала злия газ и вчера тази сервитьорка е извършила такова престъпно отклонение, че ако не е била ловката намеса на принудителя на Единодушието, който е минавал през площад „Чонмьо“, невинният син на една потребителка сега да е мъртъв. Детето е оживяло, но доверието на чистокръвните във фабрикатите е унищожено, а с него и вярата на потребителите в закусвалните „Татко Сон“. През трудната година, която ни предстои, заключи Татко Сон, ние трябва да се трудим заедно и упорито, за да спечелим отново това доверие.

Ако някога чистокръвен спомене пред нас думата „Съюз“, независимо колко дълги са опашките пред касите ни, ние трябва незабавно да кажем на Провидеца си. Това е нов Катехизис с по-голяма сила от всички други. Ако се подчиняваме, Татко Сон ще ни обича. Ако не го правим, никога няма да стигнем до Кзалтация: ще останем новолики завинаги и никога няма да получим и една трудова звезда.

Разбираме ли?

Около Центъра се разнесе мърморене:

— Да, Татко Сон.

— Не ви чувам! — поощри ни нашият Логомен.

— Да, Татко Сон! — извика всяка от фабрикатките. — Да, Татко Сон!

Юна-939 не беше ли член на Съюза, както заяви Корпокративният съд?

Как и кога би могъл Съюзът да я вербува? Защо човек от Съюза ще рискува да бъде разкрит? Каква полза има един терористичен кръг от геномна сервитьорка?

И след Проповедта… работата на Нова година вървеше както обикновено?

Работата — не съвсем както обикновено. Двете дванайсетзвездни — Хуа-сун и друга Сонми — бяха придружени до Отвън от Провидеца Ри. Той се върна с две новолики от нов стволов тип — Келим-889 и Келим-689 — и нова Юна. Останалите получихме годишните си звезди, които Помощникът Ан закачи на нашийниците ни.

При първото отваряне на асансьора нахлу тълпа репортери от Медиите, които защракаха с никони и обсадиха кабинета на Провидеца Ри. Той беше прекарал целия комендантски час на разпит в ешелона на Татко Сон. Убеди ги да си тръгнат едва след като залепи идентификационен номер 939 на нашийника на друга Юна и им позволи да я сонират. Отвратителни потребители дойдоха да се никонират в асансьора, като се преструваха на умрели. Около шестнайсетия час пристигна взвод Медици на „Татко Сон“. Направиха изтощителен преглед на всяка от сервитьорките. Разпитаха ни за Съюза, но никоя от нас не беше чувала за него преди тазсутрешната Проповед. Страхувах се, че посещенията ми с Юна-939 в тайната стая ще ме изложат на опасност, но очевидно за тях не се знаеше. Само рожденото ми петно предизвика няколко бегли забележки.

Не знаех, че фабрикатите имат рождени петна.

Нямаме: те се премахват от генома. Всеки Медик, който го е виждал, е изразявал учудване. Винаги съм се срамувала да показвам рожденото си петно. Ма-Лю-Да-108 го наричаше „петното на Сонми-451“. Можете да го погледнете, Архиварю: ето тук, между ключицата и рамото ми.

Моля ви, покажете го на оризона. Невероятно. Прилича на комета.

Същото забеляза и Хе-Чжу Им.

Предполагам, че сте минали прегледа на Медика?

Да. На Вечерната молитва не се спомена нито за Съюза, нито за Юна-939. Увеличиха амнезидите и приспивателните в Сапуна ни. На второто пожълтяване от новата година Ма-Лю-Да-108 не можеше да каже откъде се е взела допълнителната й трудова звезда, дори не знаеше, че е допълнителна. Само аз помнех всичко.

Провидецът Ри запази ли поста си?

Да. По моя молба Хе-Чжу Им направи проучване за последиците от стрелбата. Ри е оцелял след отклонението на Юна, защото е разказал на разследването как още преди месеци е поискал от Медик спешен доклад за състоянието на Юна-939. Но корпокрация „Татко Сон“ се размина с печалбите, броят на посетителите на площад „Чонмьо“ рязко падна. Чистокръвните обичат да цитират афоризма, че гръмотевицата никога не пада два пъти на едно и също място, но често се държат така, сякаш е вярно обратното.

Същевременно чистокръвните имат къса памет и скоро забравят, че изобщо е падала гръмотевица, особено ако това засяга стомасите им. На Втория месец броят на посетителите се върна към средните стойности. Двете Келим бяха новата атракция: те бяха създадени със зооскопични очи и заешки зъби и привличаха дълги опашки от наблюдатели на фабрикати с никони. Ма-Лю-Да завиждаха.

Спомените на сервитьорките са слаби по геном, а вие казвате, че в Сапуна ви са добавили допълнителна доза амнезиди. Как тогава можете с такава точност да си спомняте събитията в закусвалнята?

Лесен въпрос с лесен отговор: моето възнасяне беше започнало. Разпознах го по симптомите на Юна-939. Досещам се какъв е следващият ви въпрос, Архиварю: искате да опиша преживяването.

Продължете.

Първо: в главата ми заговори глас. Това силно ме разтревожи, но разбрах, че никой друг не го чува — гласът на разума. Възнасянето беше тревожно преживяване, особено след случилото се с Юна-939. Навсякъде из Неа Со Копрос чистокръвните следяха поведението на фабрикатите за признаци на непозволена интелигентност и седмично изпращаха стотици доклади за преориентиране.

Второ, езикът ми се разви колкото езика на Юна-939. Когато исках да кажа „добро“, устата ми изричаше „благоприятно“, „удобно“ или „правилно“. Научих се да променям всяка дума, която използвам.

Трето, любопитството ми към Отвън нарасна. Аз се заслушвах в сонитата на посетителите, в разговорите, в РекЛ, в прогнозите за времето, в речите на членовете на Управителния съвет.

Четвърто, станах обект на отчуждение: другите сервитьорки ме отбягваха, точно както правеха преди с Юна-939; сестрите знаят — дори да не знаят, пак знаят; монотонното всекидневие забавяше времето; аз започнах да мразя прииждащите на вълни потребители, избълвани от устата на асансьора; постоянно ме преследваха съмненията на Юна за нашия свят. Ами ако Татко Сон не беше наш баща, а РекЛ?

Как само завиждах на безкритичните си, необременени от тревоги сестри! Не смеех да споделя метаморфозата си с която и да било от тях.

Знаели сте какво не бива да правите. А какво възнамерявахте да направите?

Какво друго можех да направя, освен да чакам и да търпя?

Две възнасяния едно до друго навеждаха на мисълта за програма с определена цел. За да разбера каква може да е тази цел, аз трябваше да избегна преориентиране или съдбата на Юна-939. Затова в отчаянието си започнах да изучавам другите фабрикатки, за да подражавам на тяхната празнота. Подчинявах се на всички Катехизиси, особено в присъствието на Провидеца Ри. Не беше лесно. Страхът усилва предпазливостта, но отегчението я подкопава. Не смеех да влизам в тайната стая на Юна, защото това не беше тайна, а капан.

И колко време трябваше да търпите тайното си възнасяне?

На Деветата нощ от Последната десетдневка на Четвъртия месец аз се събудих по време на комендантския час. Не смеех да си запълня времето с излизане от спалнята. Можех само да чакам пожълтяването или пак да заспя. Но откъм купола дочух слаб ясно различим звук: на подрънкващо стъкло.

Напрегнах слух да чуя нещо повече: нищо.

Сестрите ми спяха в леглата си. Кой друг беше под купола? Само Провидецът Ри.

Безшумно станах и тихо отидох до вратата на спалнята. Завъртях дръжката и надникнах в затъмнената заради комендантския час закусвалня. От кабинета на Провидеца Ри идваше бяла светлина. През отворената врата го видях неподвижен, притиснал лице към пода, столът му беше преобърнат. Прекосих купола и останах сгушена в тъмното, докато се уверих, че Провидецът Ри е в безсъзнание. Зениците му бяха се изгубили в чистокръвните му ириси. От ухото и ноздрите към очертанията на изнуреното му лице се точеше ивица кръв. Наоколо имаше парчета стъкло, които блестяха на светлината.

Ри е бил мъртъв?

Усетих мирис на лета, приспивателно, което се добавя в Сапуна. Обикновената доза за сервитьорка фабрикатка е три капки, но Ри беше изпил половинлитрова бутилка. Ако незабавно бях повикала Медик, може би щях да спася живота му. Но как щях да обясня намесата си? Всички в корпокрацията се озъртаха за други възнесени фабрикати, за доказателства за заговор на Съюза. Да спася един провалил се човек от безболезнено самоубийство или да защитя себе си от мъчително преориентиране и да започна трудовия си живот отначало с нула звезди?

Върнах се в леглото си.

Това решение събуди ли у вас някакво чувство за вина?

Не. Имах само предчувствие, че нощта още не е свършила. Не знам колко точно време мина, но чух, че асансьорът идва. После стъпки. Чувствах, че идват за мен, но не помръднах. Дойде пожълтяването, но сестрите продължиха да спят в леглата си. Във въздуха не се носеше мирис на стимулин. В Книгата на Юна имаше показан дворец със синекръвни и слуги, заспали по средата на яденето, шиенето, готвенето. Помислих си за тази картина.

Тихичък звук наруши тишината. Клечка кибрит? После чух „трак-трак-трак“ на сони. Скочих на крака, промъкнах се до вратата и надникнах от вратата на спалнята. Светлините под купола бяха пуснати наполовина, но нямаше потребители, нямаше дошли на работа Помощници, Татко Сон не беше на Постамента Си да декламира молитва.

Само мъж с черен костюм посръбваше кафе и пишеше нещо на странното осветление. Спогледахме се, накрая той ми каза добро утро и изрази надежда, че се чувствам по-добре, отколкото горкия Провидец Ри.

Принудител?

Каза ми, че е шофьор. Името му беше г-н Чан. Извиних се — не знаех думата „шофьор“.

Посетителят тихо обясни, че шофьорите карат фордовете на членовете на Управителния съвет и на директорите. Понякога шофьорите служат за посланици. Г-н Чан имаше послание за мен, Сонми-451, от неговия Провидец. Посланието ми предоставяше избор: още тази сутрин да напусна закусвалнята, да изляза Отвън и да изплатя Инвестицията си по нов начин или да остана в „Татко Сон“, да дочакам Помощникът Чо да намери Провидеца Ри, да повика принудителите и техните ДНК спецове, да изчакам те да разкрият възнасянето ми и да понеса последиците.

Не е кой знае какъв избор.

Това беше първият избор в живота ми и се оказа по-лесен от повечето ми такива възможности впоследствие. Г-н Чан сгъна сонито си, пусна чашата от кафето си в шахтата за боклук и заедно тръгнахме към асансьора: помещение, по-тясно даже от хигиенизатора за сервитьорки, но важна врата за мен. Спомних си как след стрелбата Юна-939 лежеше просната в ъгъла му. Погледнах през празния купол към Центъра. Г-н Чан ме инструктира кое копче да натисна за издигане. Вратите към стария ми живот се затвориха.

Торсът ми смачка внезапно омекналите ми крака и аз паднах. Г-н Чан ме подхвана. По време на същото изкачване Юна сигурно беше паднала и изтървала момчето. Г-н Чан ме увери, че всеки подземен фабрикат изпитва същото неразположение при първото си возене в асансьор. За да преодолея гаденето си, започнах да си припомням картини от Книгата за Отвън: преплетените като паяжина потоци, необятните като океан гори, пещерите, разкривените кули. Когато асансьорът забави ход, торсът ми като че ли се издигна във въздуха.

— Партерът — обяви г-н Чан.

Вратите към Отвън се отвориха.

Почти ви завиждам. Моля ви, опишете какво точно видяхте.

Площад „Чонмьо“ преди зазоряване през Четвъртия месец. Колко просторен ми се видя! След живота под купола от гледката ми се зави свят, макар че площадът няма и петстотин метра ширина. Около вечните крака на нашия Любим Председател бързаха потребители, бръмчаха метачките на пешеходните алеи, сновяха таксита с пътници, профучаваха фордове, покрай тротоара пълзяха боклукчийски камиони, покрити с навеси автостради с по осем платна и наредени край тях слънца на стълбове бяха разположени в каньони от бетон и стъкло, лъщяха ослепителни РекЛ, думи, лога — неонови, озвучени, — сирени, двигатели, машини, електричество, отдолу бучаха тръбопроводи, имаше светлини с всякаква интензивност под всякакви ъгли.

Нямах достатъчно думи за това, което видях.

Въпросът ми не стигна по-далеч от:

— Какво…?

Сигурно е било потресаващо.

Потресаващо — това е подходящата дума. Въздухът Отвън с многото миризми, отработени газове, кимчи, канализация, тела на потребители. Една затичала се потребителка мина само на сантиметър от мен.

— Пази се, клонинг!

Изчезна, преди да успея да се извиня. Косата ми се вееше от полъха на гигантски невидим климатик.

— Улиците канализират вятъра — обясни г-н Чан и ме поведе през пешеходната алея към един огледален форд.

Трима студенти се възхищаваха на автомобила; щом г-н Чан се приближи, те отново се сляха с потока от потребители. Задната врата се отвори със съскане. Шофьорът ми помогна да се кача.

В просторната вътрешност на колата седеше надвесен брадат пътник, който работеше на сонито си. Той излъчваше авторитет като Логомен, но много повече. Аз застанах приведена до вратата и се загледах в подвижните кокалчета на пръстите му и в старото му лице в очакване на поръчката му. Господин Чан стартира двигателя и фордът се шмугна в потока от коли. През задния прозорец видях как златните дъги на Татко Сон се отдалечават и се смесват със стотина други корпокративни лога. Някои ми бяха познати от РекЛ, повечето — не. Дивях се на града от нови символи, който профучаваше край мен. Покрай нас ускоряваха и забавяха ход други фордове. Кой ли Провидец ги предпазваше от хиляда фатални сблъсъка в минута? Фордът удари спирачки и аз загубих равновесие. Брадатият мъж измърмори, че никой не би възразил, ако седна.

Като не знаех със сигурност дали е издал заповед или дори заложил капан, аз се извиних, че не знам подходящия Катехизис.

— Моят нашийник е Сонми-451 — казах, но той не ми обърна внимание, разтърка зачервените си очи и попита господин Чан каква е прогнозата за времето.

Топло, ясно, с лек вятър, отговори шофьорът, като добави, че има големи фордръствания и пътуването ни ще отнеме приблизително деветдесет минути. Брадатият мъж погледна ролекса си и изруга.

Не попитахте ли накъде ви карат?

Защо да задавам въпрос, чийто отговор би предизвикал още десетина въпроса? Спомнете си, Архиварю, аз никога не бях виждала сграда отвън, никога не бяха ме транспортирали наникъде, а ето че сега прекосявах втората по големина агломерация в Неа Со Копрос с огледален форд. Бях не толкова туристка, преминаваща от една зона в друга, колкото пътешественичка във времето, дошла от минал век. Фордът излезе изпод урбанистичния навес близо до Лунната кула и аз видях първата си зора Отвън над планините на Кангуон-До. Гледката ме зашемети, защото беше ослепителна: Истинското слънце на Иманентния Върховен председател, разтопената му светлина, петрооблаците и Неговият небосвод, по-висок от висок, по-широк от широк! Потърсих отражение на собствената си възхита в реакцията на спътника ми, но той дремеше. Не можех да разбера как цялата агломерация не е застинала неподвижно пред лицето на такава красота.

Какво друго привлече погледа ви?

Когато отново влязохме под навеса, сградите сякаш приклекнаха и ние минахме през росна градина. Пересто, клонесто, потънало в мъх зелено, зелено езеро, зелена трева. Акри зеленина, която заобикаляше въртящи се фонтани. В „Татко Сон“ единствената зеленина се свеждаше до квадратчетата маруля и хлорофилните шейкове; ние, сервитьорките, мислехме, че зеленината е ценна колкото златото. Край прозорците на форда се занизаха дъги. Покрай автострадата се заредиха спални блокове, всеки украсен с неподвижен флаг на Неа Со Копрос. Крайпътните банкети изчезнаха и ние минахме над широка торнокафява ивица. Събрах смелост да попитам г-н Чан какво е това.

— Река Хан — отговори ми шофьорът. — Мостът Сонсу.

Можех единствено да попитам:

— А какви са тези неща?

Сега спътникът ми измърмори:

— Автострада, направена от вода — гласът му прозвуча унило и разочаровано. — Мостът е път над река.

Водата в реката и бистрата течност, която течеше от питейните чешмички под купола, нямаха нищо общо помежду си, но аз нямах време да недоумявам. Г-н Чан посочи един нисък връх отсреща.

— Планината Темосан.

Значи от „Татко Сон“ ви откараха направо в университета в Темосан?

Да, за по-голяма чистота на ксперимента. Пътят вървеше зигзагообразно нагоре през гориста местност. Дърветата, техният растеж нагоре и шумното им мълчание за мен са друго чудо на света Отвън. След десет минути пристигнахме в университетското градче на платото. Кубоподобни сгради се състезаваха за пространство. Студенти и асистенти вървяха по тесни пешеходни алеи. Фордът намали и спря под една козирка, осеяна с петна от дъжд и напукана от слънцето. Г-н Чан отвори вратата пред мен, но брадатият пътник продължи да дреме. Вятърът разнасяше боклуци, между плочките на алеите плесенясваха лишеи. Вкусът на въздуха в планината Темосан беше по-чист, отколкото в агломерацията, но фоайето под козирката беше мръсно и неосветено.

Спряхме в подножието на стълбище във формата на двойна спирала.

— Това е старомоден асансьор — обясни г-н Чан. — В университета студентите упражняват не само ума си, но и телата си.

Така аз за пръв път започнах да се боря с гравитацията, вкопчена в парапета, стъпало по стъпало. Двама студенти се спускаха по спиралата за слизане и се присмяха на моята непохватност, като единият отбеляза:

— Ето един екземпляр, който няма скоро да бяга към свободата.

Г-н Чан ме предупреди да не поглеждам през рамо, аз го направих и главозамайването ме събори. Ако водачът ми не ме беше уловил, щях да се търкулна надолу до фоайето.

Изкачването до шестия етаж — най-горния — отне няколко минути. Тук дълъг тесен коридор свършваше пред леко открехната врата, на която висеше табелка с име „Бум-Сук Ким“. Г-н Чан почука, но отговор не последва.

— Почакай тук господин Ким — нареди ми шофьорът. — Почитай го и му се подчинявай като на Провидец.

Когато влязох, аз попитах г-н Чан каква работа трябва да свърша, но шофьорът си беше тръгнал. За пръв път в живота си бях съвсем сама.

Как ви се стори новото ви жилище?

Останах неприятно изненадана от мръсотията в него. Нашата закусвалня беше винаги безупречно чиста, защото чистотата е един от Катехизисите. Противно на това лабораторията на Бум-Сук Ким беше дълга галерия, прашна и пропита от отблъскващата миризма на чистокръвен мъж. Кошчетата преливаха, до вратата имаше окачена мишена за арбалет, покрай стените бяха наредени лабораторни скамейки, отрупани бюра, излезли от строя сонита и огънали се рафтове за книги. Над единственото бюро, на което личеше, че някой работи, висеше поставен в рамка кодак на момче, застанало усмихнато над окървавен снежен леопард. Мръсен прозорец гледаше към запуснат двор, където върху Постамент стоеше покрита с петна фигура. Надявах се това да е новият ми Логомен, но той изобщо не помръдваше.

В претъпкано преддверие намерих кушетка, хигиенизатор и нещо като портативна парочистачка. Кога трябваше да я използвам? Не пропусках ли Вечерната молитва? Какви Катехизиси управляваха живота ми на това място?

Въздухът беше горещ и блестеше от прах. Запечатаните ми по геном пори щипеха. Домашна муха жужеше и лениво описваше осморки. Аз гледах вцепенена.

Дотогава не бяхте ли виждали насекоми?

Само хлебарки с генетични отклонения, климатикът в „Татко Сон“ впръсква инсектициди, така че ако някое насекомо влезе през асансьора, то незабавно умира и после го измитаме. Мухата се блъскаше в стъклото на прозореца — отново и отново. Тогава не знаех, че прозорците се отварят. Тя кацна на тавана. Защо не падаше?

Чух нестройно пеене: поп песен за момичетата от Пном Пен. След секунди студент по плажни шорти, сандали и копринена мантия, затисната от метнати на рамо торби, отвори вратата с ритник. Видя ме и изпъшка:

— Какво, в името на Светата Корпокрация, търсиш ти тук?

Аз оголих нашийника си.

— Сонми-451, господине. Сервитьорка на Татко Сон от…

— Млъкни, млъкни, знам какво си!

Младежът имаше модните по онова време жабешка уста и обидени очи.

— Само че ти трябваше да дойдеш тук чак на Петия ден! Ако онези изкуствени пениси на регистратурата очакват да отменя петзвездна конференция в Тайван само защото не разчитат календара, е, съжалявам, да вървят да смучат личинки в кладенец с ебола. Аз дойдох само да взема работното си сони и дисковете. Няма да дундуркам кспериментален клонинг, който е още с униформа, когато мога да затъна до уши в грях в Тайпе.

Мухата отново се блъсна в прозореца, студентът хвана една брошура и ме избута. Изплющяването ме накара да подскоча. Той огледа петното, победоносно се изсмя и с коварно шеговит глас каза:

— Нека това да е предупреждение за теб! — не разбрах под „теб“ дали разбира мен или мухата. — Никой не хитрува с Бум-Сук Ким, без да си плати за това! — младежът се обърна към мен. — Не пипай нищо, не ходи никъде. Сапунът е в хладилната кутия — слава на Председателя, докараха фуража ти по-рано. Ще се върна на Петия ден. Ако не тръгна незабавно за летището, ще си изпусна полета.

Аз останах сама.

Той отново се показа на вратата.

— Хей, ти говориш, нали?

Кимнах.

Бум-Сук Ким въздъхна с пресилено облекчение.

— Слава на Председателя! Факт — за каквато и идиотщина да се сетиш, още докато си я мислиш, ще се намери някой клоноподобен служител да я свърши.

Какво… трябваше да правите през следващите три дни?

Нямах представа. Гледах как стрелката на ролекса изяжда часовете. Не забравяйте, че ние сме проектирани да стоим непрекъснато по деветнайсет часа. Мислех си за г-жа Ри. Дали беше скърбяща или доволна вдовица? Кого ще повишат в Провидец на площад „Чонмьо“ — Помощник Ан или Помощник Чо? Колко далечен ми се струваше старият ми живот. Колко загадъчен беше новият ми живот.

От двора дочух звуци, остри като бодли и игли. Те долитаха от храстите около Постамента. Вгледах се по-внимателно и за пръв път видях истински птици: градски и селски лястовици. Бях виждала триизмерни птици, но не нестройно и неудържимо птиче сборище като това. Над тях прелетя едно аеро и стотици лястовици се устремиха нагоре. Защо пееха? За кого?

Цял ден гледах птиците, докато над небето се спусна комендантски час и в стаята притъмня. Първата ми нощ Отвън. Прозорците от отсрещната страна на двора пожълтяха. Видях лаборатории като тази на Бум-Сук, приютили млади чистокръвни, по-подредени кабинети, заети от професори, оживени коридори, празни коридори. Но не видях нито един фабрикат.

В полунощ поех една опаковка Сапун, легнах на кушетката и ми се прииска Юна-939 да е с мен, за да ми обясни легиона загадки от този ден.

Когато се събудихте, спомнихте ли си къде се намирате?

Тук в Сапуна имаше по-малко амнезиди, но повече приспивателни, отколкото в „Татко Сон“, затова спах по-дълго, но се събудих с по-бистър ум. Първата изненада от втория ми ден Отвън стоеше в другия край на преддверието. Огромна фигура, над три метра висока и облечена в оранжев комбинезон с цип, оглеждаше лавиците с книги. Оголената кожа на лицето и врата беше червена като попарена, черна като изгорена и на светли петна, но мъжът явно се чувстваше съвсем добре. Нашийникът му потвърждаваше, че не е чистокръвен, но никога не бях виждала фабрикат от такъв стволов тип или с такъв ръст.

— Тук няма стимулин — обади се той сякаш от дълбока дупка. Устните бяха премахнати от генома му, а ушите бяха защитени с клапани от рогово като нокът вещество. — Събуждаш се, когато се събудиш, особено ако аспирантът ти е такъв мързеливец като Бум-Сук Ким. Най-лоши са аспирантите чиновници. Цял живот им бършат задниците — от детската градина та чак до центъра за евтаназия. Липсва им дисциплина, никога не мислят за нуждите на другите. Само заемат място — с великанска ръка с два палеца той посочи син комбинезон, двойно по-малък от неговия. — За теб е, сестричке.

Докато се преобличах от униформата си от „Татко Сон“ в новата дреха, аз го попитах дали е изпратен от Провидец или Помощник да ме ориентира.

— Не — отговори обгореният великан. — Твоят и моят аспирант са нещо като приятели. Вчера Бум-Сук се обади да се оплаче, че са те доставили неочаквано. Щях да те посетя преди комендантския час, но аспирантите от Факултета по геномна хирургия работят до късно, за разлика от мързеливците във Факултета по психогеномиката. Аз съм Уин-027. Ела да разберем защо си тук.

Втората ми изненада дойде от ролекса в лабораторията: бях спала цели шест часа. Уин-027 седна на бюрото на Бум-Сук и включи сонито, без да обръща внимание на възраженията ми, че моят аспирант ми е забранил да го пипам. Кликна върху менюто на екрана: появи се Юна-939. Уин прокара пръст по редовете от думи.

— Да се молим на Иманентния Председател Бум-Сук да не допусне отново същата грешка…

Попитах Уин дали може да чете.

Той ми каза, че всеки произволно създаден чистокръвен може да чете, следователно един грижливо проектиран фабрикат би трябвало лесно да се научи. На сонито се появи Сонми. Уин прочете:

— „“Вътрешноспален мозъчен ъпгрейд на сервизния фабрикат: изследване на възможностите на базата на Сонми-451" от Бум-Сук Ким". Защо — зачуди се той — един глупав аспирант чиновник ще се цели толкова нависоко?

Какъв вид фабрикат беше Уин-027? Военен?

Похвали се, че е аварийник.

— Ние работим в опустошени земи, толкова силно заразени или радиоактивни, че чистокръвните измират там като бактерии в белина. Мозъците ни имат само незначителни геномни подобрения: ние трябва да мислим сами. На инструктажа учим повече неща, отколкото учат чистокръвните в университетите. И ми покажи чистокръвен, който може да преживее това — той оголи чудовищно обгорената си ръка. — Докторската дисертация на моя аспирант е на тема издръжливост на тъканите на огън.

Аз не знаех даже какво е опустошена земя. Уин-027 ми обясни, че тези облъчени или токсични територии принуждават Потребителските и Производствените зони да се отдръпват километър след километър. Описанието му ме ужаси, но аварийникът ги виждаше в друга светлина. В деня, в който цял Неа Со Копрос се превърне в опустошена земя, каза ми той, ще дойде денят на фабрикатите.

Това ми прозвуча като изказване на отклонил се. Щом тези опустошени земи са толкова широко разпространени по света, попитах аз, защо не съм ги видяла от форда?

Уин-027 изключи сонито и ме попита колко голям според мен е светът. Не знаех със сигурност, но отговорих, че са ме докарали в тази планина чак от площад „Чонмьо“, така че трябва да съм видяла повечето от него.

Великанът ми каза да го последвам и тръгна към вратата. Поколебах се: Бум-Сук ми беше наредил да не ходя никъде. Уин-027 строго ми махна с ръка да дойда.

— За да живееш дълго, Сонми-451, трябва да си създаваш собствени Катехизиси.

Той ме метна на рамо, понесе ме по дългия коридор, сви зад тесен ъгъл и се изкачи по прашна спираловидна стълба, където блъсна с юмрук една ръждясала врата. Светлината на утринното слънце ме заслепи, вятърът ме плесна по лицето и задърпа косата ми.

Това е покривът на Факултета по психогеномика, съобщи ми Уин-027, след като ме остави на издатината до себе си. Вкопчих се в парапета: шест нива по-надолу имаше градина с кактуси, сред игличките им птици преследваха насекоми; осем нива по-надолу по склона имаше паркинг за фордове, наполовина запълнен; десет нива по-надолу — спортна писта, по която обикаляше група униформени студенти; още по-надолу — търговски площад; под него — гори, които се спускаха до ширналата се саждено-неонова агломерация, високи сгради, спални блокове, реката Хан, накрая планините, строени в редица покрай очертания във въздуха изгрев. Уин заговори с тихия си прогорен глас:

— В сравнение с целия свят, Сонми-451, всичко, което виждаш тук, е само това парченце камък.

Разумът ми се напрегна да осъзнае тази огромност и се отказа: не знаех дори какво ми е нужно, за да проумея такова неограничено място.

Уин отговори, че ми е нужна интелигентност: възнасянето ще ми я осигури. Нужно ми е време: мързелът на Бум-Сук Ким ще ми даде време. Но освен това са ми нужни знания.

Попитах откъде се добиват знания.

— Трябва да се научиш да четеш, сестричке — каза той.

Значи Уин-027 е бил първият ви наставник, а не Хе-Чжу Им или съветникът Мефи?

Уин-027 може би щеше да ме наставлява и по-нататък, но втората ни среща се оказа последна. Той се върна в лабораторията на Бум-Сук в първия ми ден час преди началото на комендантския час, за да ми даде „неизгубено“ сони, заредено с всички налични автодидактични модули в корпокративното образование. Аварийникът ми показа как се борави с него, после ме предупреди никога да не допускам някой чистокръвен да ме види как трупам знания, защото гледката ги плаши, а няма нещо, на което един уплашен чистокръвен да не е способен.

На Петия ден, когато Бум-Сук се върна от Тайван, аз бях усвоила боравенето със сонито и бях завършила начално училище. През Шестия месец завърших основно училище за чиновници. Гледате скептично, Архиварю, но не забравяйте, че аз се чувствах като гладна сервитьорка на банкет. Апетитът ми нарастваше с яденето. Пътеките на сонито ме преведоха през библиотеките на университета и корпокрацията. Ние сме само това, което знаем.

Не съм искал да гледам скептично, Сонми. Вашият ум, реч, вашата… същност ясно показват колко сте отдадена на учението. Това, което ме смущава, е защо Бум-Сук Ким ви е давал толкова време за учене. Един потомствен чиновник не може да е прикрит аболиционист. А кспериментите му с вас за докторската му дисертация?

Бум-Сук Ким не се интересуваше от ксперименти, а от пиене, комар, стрелба с арбалет. Баща му беше високопоставен чиновник в „Куанчжу Геномикс“, дори лобираше за пост на член на Съвета в Чучхе, докато синът му не понижи пазарната стойност на семейство Ким.

Тогава как възнамеряваше да получи докторска степен?

Като плати на академичен агент да сглоби дисертацията му от собствени източници — този път към успеха е предпочитан от докторантите от класата на чиновниците. Химикалите, предизвикали възнасянето на Юна-939 и моето, бяха приготвени предварително, както и резултатите и заключенията. Бум-Сук не би могъл да посочи биомолекулярните свойства на паста за зъби. За девет месеца той не ме е карал да участвам в по-сложен „ксперимент“ от чистене на лабораторията му и правене на чай. Новите данни можеха да хвърлят сянка върху онези, които беше получил наготово, и имаше риск да го изобличат като измамник. Присъствието ми беше необходимо само за придаване на някаква достоверност на откраднатото му изследване.

Разбрах, че условията на новия ми живот са такива и те ме устройваха, сравнете ги със закусвалня „Татко Сон“. Докато моят аспирант отсъстваше, аз можех да уча без риск да ме разкрият. Бум-Сук идваше в кабинета си през ден към четиринайсетия час, за да копира поредната част заимствани данни на сонито си.

Научният ръководител на Бум-Сук Ким наясно ли беше с това плагиатство?

Професорите държат твърде много на длъжността си, за да изобличават синове на бъдещи членове на Съвета.

Бум-Сук никога ли не разговаряше с вас, не общуваше ли с вас по някакъв начин?

Той се обръщаше към мен така, както чистокръвните говорят на котките си. Забавно му беше да ме засипва с въпроси, които според него бяха неразбираеми за мен: „Е, да кажа ли на татко да си завре главата в демократичната си дупка, Сонми?“; или „Хей, Сонми, как мислиш, дали да си налазуря зъбите, или сапфирът е само мимолетна мода?“. Не очакваше обосновани отговори и аз не разсейвах илюзиите му. Отговорът ми стана толкова еднотипен, че Бум-Сук ми даде прозвището „Не-Знам-Господине-451“.

Значи за девет месеца никой не забеляза вашия стремително развиващ се разум?

Единствените редовни посетители на Бум-Сук Ким бяха Мин-Сик и Фан. Никога не съм чувала да наричат Фан с истинското му име. Те се хвалеха с новите си фордове и сузукита и играеха на покер. Няма смисъл да описвам чертите им: те всеки месец ходеха на лицеформиране. Тримата аспиранти не бяха от чистокръвните, които обръщат внимание на фабрикати извън „кошерите на утехата“ в Хуамдонгил. Гил-Су Нун, съсед на Бум-Сук и аспирант от нисшата класа, който получаваше стипендия, от време на време блъскаше по стената и се оплакваше от шума, но тримата му отвръщаха с още по-силно блъскане. Видях го само веднъж-дваж.

Какво е „покер“?

Игра на карти между ксплоататори лъжци, които се правят на приятели. По време на игрите им на покер Фан печелеше хиляди долари от Душите на Бум-Сук и Мин-Сик. Друг път Бум-Сук ми казваше да изляза и те използваха чиновнически наркотици; когато беше токсиран, казваше, че го изнервям. Аз отивах на покрива на факултета, сядах в сянката на водния резервоар и гледах как птиците ловят грамадни комари, докато станеше тъмно, а тогава тримата аспиранти излизаха.

Защо никога повече не се срещнахте с Уин-027?

Един влажен следобед три седмици след пристигането ми на Темосан някой почука на вратата и откъсна Бум-Сук от каталога с модели на лицеформи. Както вече казах, неочакваните посетители бяха рядкост.

— Влез! — извика Бум-Сук и скри каталога си под учебник със заглавие „Практическа геномика“. Никога не го беше чел, за разлика от мен.

Някакъв жилав студент открехна вратата с палеца на крака си.

— Бум-Бум! — обърна се той към Бум-Сук.

Моят аспирант подскочи, целият слух, отново седна, после се прегърби.

— Здрасти, Хе-Чжу — придаде си той небрежен вид, — как е?

Посетителят каза, че само минава да каже „здрасти“ и седна на предложения му от Бум-Сук стол. Заслушах се и научих, че Хе-Чжу Им е бивш съученик на Бум-Сук от гимназията, който сега учи в Темосанския факултет на Единодушието. Бум-Сук ми нареди да донеса на Хе-Чжу Им чаша чай, докато те обсъждаха незначителни теми. Тогава посетителят спомена:

— Сигурно вече си разбрал какъв ужасен ден е преживял приятелят ти Мин-Сик?

Бум-Сук възрази, че Мин-Сик не му е точно „приятел“, после попита защо денят му е бил ужасен.

— Опитният му образец Уин-027 се опекъл като бекон.

Оказа се, че Мин-Сик е объркал с плюс минуса върху етикета на бутилка леснозапалими алкални соли.

Моят аспирант самодоволно се подсмихна, изкикоти се, после се разсмя. После Хе-Чжу направи нещо необичайно: погледна ме.

Защо да е необичайно?

Чистокръвните винаги ни виждат, но рядко ни забелязват. Много по-късно Хе-Чжу призна, че му е било любопитно как ще реагирам. Бум-Сук нищо не забеляза: той говореше за възможните искания за компенсация, които ще предяви корпокрацията спонсор на изследването на Мин-Сик. В неговото независимо изследване, радваше се моят аспирант, никого не го е грижа дали в хода на работата ще загуби някой и друг кспериментален фабрикат.

Почувствахте ли… е, какво почувствахте? Негодувание? Тъга?

Ярост. Оттеглих се в преддверието. Ние, фабрикатите, нямаме нито средствата, нито правото да изразяваме чувства, но твърдението, че не можем да чувстваме, е широко разпространен мит. Откъдето и да го погледнете, Уин-027 струваше колкото двайсет Мин-Сика и заради надменната небрежност на един чиновник единственият ми приятел в планината Темосан беше мъртъв, а Бум-Сук сметна това за смешно.

Яростта кове волята, прави я желязна. Сега виждам, че този ден беше първата крачка към моите „Декларации“, към този затворнически куб и към Дома на светлината.

Какво се случи с вас през лятната ваканция?

Съгласно правилника Бум-Сук трябваше да ме депозира в складово спално помещение, за да запази чистотата на ксперимента. За щастие, моят аспирант толкова гореше от търпение да замине на лов за лосове фабрикати на Хокайдо в Източна Корея, че забрави да го направи, или може би реши, че някой доброволец от по-низшите слоеве ще свърши това вместо него.

И така една лятна утрин аз се събудих и заварих цялата сграда опустяла. Нямаше ехо от оживените коридори, нямаше звънци, нямаше съобщения, дори климатиците бяха изключени. От покрива се виждаше пушекът и оживеното движение на коли в агломерацията, в небето ята аеро оставяха димни следи, но в университетското градче беше много по-тихо от обикновено. Паркингите за фордове бяха полупразни. Под горещото слънце строители слагаха нова настилка на овалния площад. После ми хрумна да погледна календара на сонито и разбрах, че днес е началото на ваканцията. Залостих вратата на лабораторията и се скрих в преддверието.

Значи в продължение на пет седмици не сте излизали от лабораторията на Бум-Сук? Нито веднъж?

Нито веднъж: разбирате ли, страх ме беше, че може да ме отделят от моето сони. Всеки Девети ден минаваше охранител да проверява вратата на лабораторията. Понякога чувах как Гил-Су Нун работи в съседната лаборатория. Държах щората спусната и нощем не включвах соларите; разполагах с достатъчно Сапун, за да преживея този период.

Но това са петдесет дни непрекъсната самота.

През тези петдесет дни разумът ми пътешестваше надлъж, нашир и навътре в нашата култура. Изчетох дванайсетте основополагащи текста: „Седемте диалекта“ на Чен Ир, „Основаването на Неа Со Копрос“ на Върховния председател, „История на сблъсъците“ на адмирал Йен, знаете списъка. Индексите в нецензурираните „Коментари“ ме отведоха към мислителите от времето преди Сблъсъците. Разбира се, от библиотеката ми отказаха много поръчки, но успях да намеря двама Оптимисти, преведени от късноанглийски, Оруел и Хъксли, а също и „Сатири за демокрацията“ на Вашингтон.

Когато Бум-Сук се върна за втория семестър, още ли бяхте опитният образец за дисертацията му — на думи?

Да. Дойде първата ми есен, направих си тайна колекция от огнените на цвят листа, които падаха върху покрива на факултета. После и есента остаря и моите листа загубиха цветовете си. Нощите станаха ледени, после дори през деня стана мразовито. Студът беше друго интригуващо усещане след винаги топлата закусвалня. През повечето следобеди Бум-Сук дремеше на затопления ондол^[1] и гледаше триизмерни картини. През лятото беше загубил много долари в съмнителни инвестиции и тъй като баща му отказваше да плати дълговете му, моят аспирант беше в лошо настроение. Единствената ми защита срещу избухванията му беше да се държа безмозъчно.

Каква беше реакцията ви на снега?

Красив е. Миналата година първите снегове паднаха много късно, в последната Първа нощ на Дванайсетия месец. Събудих се, преди да съмне, и гледах очарована как снежинките обгръщат с ореол Новогодишните феи, с които бяха украсени прозорците на двора. Храсталакът около занемарената статуя се огъна под тежестта на снега, а самата тя стана комично величествена. В полумрака бялото на снега добива цвят на смачкани люляци.

И сигурно приблизително по това време в историята влиза д-р Мефи?

Да, в Навечерието на Секстета. Бум-Сук, Мин-Сик и Фан нахлуха в лабораторията доста късно, зачервени от токсиране, като се превиваха от смях. Аз бях в преддверието и едва успях да скрия сонито си. Бум-Сук носеше студентска шапка, а Мин-Сик беше прегърнал голяма колкото него кошница орхидеи с ментов аромат. Той ми ги хвърли с думите:

— Цветенца за Спуни, Спони, Сонми, както там му е името на това…

Фан се разрови из шкафа, където Бум-Сук държеше соджуто си, и метна през рамо три бутилки.

— Всичките са марка „кучешка пикня“! — изкрещя той.

Мин-Сик хвана две, но третата падна на пода, счупи се и предизвика нови пристъпи на смях.

— Почисти го, Пепеляшке! — плесна ми с ръце Бум-Сук, а после усмири Фан с думите, че ще отвори бутилка от най-доброто, тъй като ваканцията за Секстета е само веднъж годишно.

Когато вече бях измела всички парчета стъкло, Мин-Сик намери в триизмерните филми жестоко порнодисни. Те го гледаха с наслада, пиеха от хубавото соджу и се препираха за достойнствата и реализма му. Онази нощ в пиянството им — особено в това на Фан — имаше безразсъдство, което ме изнервяше. Аз се оттеглих в преддверието, оттам чух как на вратата на лабораторията се появи Гил-Су Нун и помоли гуляйджиите да бъдат по-тихи. Надзърнах.

Мин-Сик се подигра на Гил-Су за очилата, попита защо семейството му не може да намери долари, за да коригира късогледството му. Бум-Сук предложи на съседа да си завре главата в задника, щом иска тишина и спокойствие в последния ден от полугодието на Старата година. Фан каза, че ще накара баща си да поиска данъчна проверка на рода Нун. Гил-Су Нун стоеше ядосан на вратата, докато тримата чиновници не го пропъдиха, като започнаха да го замерят със сливи и да го засипват с нови подигравки.

Изглежда, Фан е бил тарторът им.

Той беше: умееше да открива недостатъците в характера на другите и да ги ксплоатира. Не се съмнявам, че сега се радва на много успешна юридическа практика в някоя от Дванайсетте агломерации. Онази нощ той реши да подразни Бум-Сук, като замахна с бутилката суджу към кодака с мъртвия снежен леопард. Попита колко заспали са били по геном тези хищници, за да бъде безопасно за туристите да ги отстрелват.

Това засегна гордостта на Бум-Сук: той рязко отговори, че ловува само животни, чиято злоба е геномично увеличена. Двамата с брат му часове наред дебнали снежния леопард в един резерват в долината Катманду, преди притиснатият в ъгъла звяр да скочи право към гърлото на брат му. Бум-Сук имал само един изстрел. Стрелата пронизала окото на звяра по време на скока.

В първия момент Фан и Мин-Сик изпаднаха в престорено благоговение, после отново избухнаха в дрезгав смях. Мин-Сик тропна по пода и викна:

— Такива лайнени глупости дрънкаш, Ким!

Фан се вгледа в кодака и отбеляза, че изглежда манипулиран.

Бум-Сук важно нарисува лице върху синтетичен пъпеш, написа на челото му „Фан“ и закрепи плода върху купчина списания до вратата. Взе арбалета си от бюрото, отиде до прозореца в далечния край на стаята и се прицели.

— Не — не — не — не — не — не — не! — развика се Фан.

Той заръкомаха и възрази, че ако Бум-Сук не улучи, пъпешът няма да разкъса ничие гърло. Липсва достатъчно напрежение. Фан ме повика да застана до вратата.

Отгатнах намеренията му и започнах да се моля на аспиранта си, но Фан ме прекъсна и ме предупреди, че ако не направя каквото иска, ще възложи на Мин-Сик да отговаря за Сапуна ми. Усмивката на Мин-Сик помръкна. Разбрах заплахата на Фан. Той заби нокти в ръката ми, заведе ме до вратата, сложи на главата ми студентската шапка, нарисува на пъпеша котешка муцунка и постави плода върху шапката.

— Е, Бум-Сук — подразни го Фан, — още ли се мислиш за толкова безпогрешен стрелец?

Приятелството на Бум-Сук и Фан всъщност представляваше смесица от съперничество и презрение.

— Разбира се — каза моят аспирант.

Помолих го да престане.

Той вдигна арбалета си и ми заповяда да не помръдвам и мускулче.

Стоманеното острие на стрелата проблесна. Да умра заради едно безразсъдно развлечение на тези момчета щеше да е напразно и глупаво, но фабрикатите не могат да диктуват условията. Звън, въздушно свистене — стрелата се вряза в сърцевината на пъпеша и плодът се търкулна от шапката. Мин-Сик сърдечно изръкопляска с надеждата да разведри напрегнатата ситуация.

Облекчението изцяло измести гнева ми.

— За да уцелиш грамадански пъпеш, не ти трябва лазерен прицел — изсумтя Фан. — Както и да е, виж — той вдигна останките от пъпеша. — Не си улучил окото на котето. Сигурно — продължи Фан — едно манго ще бъде по-достойна мишена за ловец с твоята репутация.

Бум-Сук му подаде арбалета си — предизвикваше го да премерят сили, като се целят в мангото от петнайсет крачки.

— Готово — Фан взе арбалета и ми нареди да остана на мястото си.

— Господине… — отчаяно понечих да възразя аз.

— Млъкни — изрева Бум-Сук и нарисува мишена върху мангото.

Фан отброи крачките и зареди стрелата.

Мин-Сик неловко предупреди приятелите си, че бумащината около мъртъв опитен образец е същински ад.

Фан дълго се прицелва. Ръката му трепереше. Мангото се взриви и опръска стените със сок. Знаех, че не бива да мисля, че премеждията ми са свършили. Фан духна върху арбалета.

— Пъпеш от трийсет крачки, манго от петнайсет… Предизвиквам те на… слива от десет.

Той отбеляза, че все пак сливата е по-голяма от око на снежен леопард, но добави, че ако Бум-Сук си признае, че наистина дрънка лайнени глупости и откаже да приеме предизвикателството, двамата с Мин-Сик ще смятат историята за приключена цели десет минути.

Бум-Сук претегли моята безопасност и своята чест. Закрепи сливата на главата ми и ми нареди да стоя много, много неподвижно. Отброи десет крачки, обърна се, зареди и се прицели.

Чувствата ми вече граничеха с кръвожадност.

Гил-Су отново заблъска по вратата. „Махай се — казах му наум. — Не ги разсейвай сега…“

Докато Бум-Сук опъваше арбалета, челюстта му играеше.

Блъскането по вратата стана настоятелно. В отговор Фан забълва непристойности за гениталиите на Гил-Су и за майка му.

Очите на Бум-Сук се съсредоточиха върху сливата на главата ми. Кокалчетата на пръстите му побеляха.

Главата ми се завъртя като от камшичен удар, болката впи зъби в ухото ми, вратата зад мен рязко се отвори. Вдигнах очи: на лицата на Бум-Сук, Мин-Сик и Фан се появи изражение на обреченост. За миг любопитството надделя над острата болка. На вратата стоеше брадат мъж, задъхан, обхванат от гръмотевичен гняв. Шапката му беше покрита с кора от сняг и лед.

Съветникът Мефи?

Професор от Единодушието, архитект на Решението на проблема с калифорнийските нелегални имигранти, носител на Медала за изключителни заслуги към Неа Со Копрос, автор на монографии за Ду Фу и Ли Бо, член на Съвета Мефи. Отначало не го познах. По врата ми и гръбнака ми струеше течност. Докоснах ухото си и болката здраво впи зъби в него, пръстите ми станаха лъскави и алени.

Бум-Сук заговори с треперещ глас:

— Съветник, ние…

Нито Фан, нито Мин-Сик направиха опит да му помогнат. Съветникът притисна към ухото ми свежа копринена кърпа и ми каза да я държа притисната. Извади от вътрешния си джоб ръчно сони.

— Господин Чан — каза той и аз едва тогава разпознах заспалия пътник, който преди осем месеца пътуваше с мен от площад „Чонмьо“.

Съветникът поиска спешна първа помощ.

После се обърна към аспирантите и им каза, че са сложили опасно лошо начало на годината на змията. Обеща, че Мин-Сик и Фан ще получат известие от дисциплинарния съвет за удържаните суми, и ги отпрати. Двамата се поклониха и побързаха да излязат. Мин-Сик беше оставил мантията си на ондола, но не се върна за нея. Бум-Сук изглеждаше изпълнен с безутешно самосъжаление. Спасителят ми остави аспиранта да страда няколко секунди, след което го попита:

— И по мен ли възнамерявате да стреляте с това нещо?

Бум-Сук Ким видя, че все още държи уличаващия арбалет, и го захвърли, сякаш беше нагорещен до сто градуса целзий. Съветникът Мефи огледа лабораторията, подуши гърлото на бутилката соджу. Вниманието му привлече октоподоподобното насилие на триизмерния екран. Бум-Сук заопипва дистанционното, изтърва го, вдигна го, натисна „стоп“, насочи го в правилната посока, натисна „стоп“. Търпението на Съветника беше крайно заплашително, той беше любопитен да чуе обяснението на Бум-Сук за това защо използва ксперименталната фабрикатка на факултета, за да се упражнява в стрелба с арбалет.

И аз съм любопитен да го чуя.

Бум-Сук опита всичко. Бил непростимо пиян по случай Навечерието на Секстета; погрешно подредил приоритетите си, пренебрегвал симптомите на стреса, неблагоразумно подбирал приятелите си, престарал се, когато наказал опитния си образец за нахално поведение; за всичко бил виновен Фан. Липсата на убедителност във всички изброени оправдания го издаде като некадърен лъжец.

Г-н Чан пристигна с медикуб, напръска ухото ми със спрей, избърса съсирената кръв и сложи лепенка. Моят аспирант попита дали ухото ми ще зарасне. Съветникът Мефи отговори, че докторантурата на Бум-Сук се прекратява. Бившият аспирант пребледня като платно, щом осъзна последиците.

Г-н Чан добродушно стисна ръката ми и каза, че меката част на ухото ми е откъсната. На сутринта Медик щеше да я замени. Аз вече си представях обвиненията на Бум-Сук, след като останем насаме, но г-н Чан каза, че той и Съветникът Мефи ще ме отведат в нов дом. Щях да тръгна с тях.

Сигурно сте го възприели като много добра новина.

Да, с изключение на това, че щях да загубя сонито си. Как можех да го взема? Никакъв план не ми идваше наум, затова покорно кимнах с надеждата, че може би ще успея да го взема през ваканцията за Секстета.

Каква причина изтъкна Съветникът за навременното ви спасяване?

Не попитах, а на първо време спасителят ми не даде никакво обяснение. Цялото ми внимание беше привлечено от спираловидното стълбище към фоайето: слизането е по-трудно от качването. Във фоайето снегът се удряше в стъклото на вихри и вълни. Г-н Чан извади за мен пелерина с качулка и чифт ледонайкове.

Съветникът Мефи весело похвали г-н Чан за избора на дизайн „зеброва кожа“. Г-н Чан отговори, че тази зима „зебровата кожа“ може да се види по най-шикозните улици на Лхаса.

Съветникът Мефи каза, че ме прехвърлят във Факултета на Единодушието в западния край на университетското градче, и се извини, че е допуснал „онези три чиновнически мишки“ да си играят с живота ми. Времето попречило да се намесят по-рано. Не знаех как да реагирам, затова дадох покорен и добре ориентиран отговор:

— Да, господине.

Алеите и покритите галерии на университетското градче гъмжаха от тълпи, празнуващи Навечерието на Секстета. Г-н Чан ме научи как да тътря крака по по-грапавия лед, за да получа сцепление. По миглите и ноздрите ми кацаха снежинки. Щом погледнех небето, имах усещането, че падам нагоре. С приближаването на професор Мефи битките със снежни топки секваха, борците му се покланяха. Скрита под качулката, аз изпитвах прекрасно чувство за анонимност.

Докато вървяхме през един двор, чух музика. Не РекЛ или поп песен, а гол, ехтящ звук. Съветникът Мефи забеляза интереса ми и каза, че това е човешки хор. Спряхме за минута, за да чуем по-добре музиката.

Двама принудители, които охраняваха фоайето на Факултета на Единодушието, отдадоха чест и поеха пелерините ни. Разкошът на сградата беше изцяло нов за мен, обзавеждането тук беше толкова пищно, колкото спартанска беше обстановката във Факултета по психогеномика. Застланите с килими коридори бяха украсени с ред ирченски огледала, урни на владетелите на Шила, триизмерни изображения на герои на Единодушието. Съветникът Мефи изреди имената им. В асансьора имаше полилей, гласът му рецитираше Катехизиси на Единодушието, но Съветникът Мефи му нареди да млъкне.

Асансьорът се отвори към просторен, слабо осветен, дълбок апартамент като от онези лайфстайл РекЛ за висшата класа. В централната камина танцуваше триизмерен огън, заобиколен от увиснали във въздуха мебели на магнитна възглавница. Две стени от огледално стъкло разкриваха главозамайваща гледка към агломерацията, забулена от ярката снежна мъгла. По вътрешните стени бяха окачени картини. Попитах Съветника дали това е неговият офис.

— Моят офис е един етаж по-нагоре — отговори той. — Това е новата ти квартира.

Г-н Чан кимна утвърдително и предложи да поканя госта си да седне. Помолих Съветника Мефи за извинение: никога досега не бях посрещала гост, затова още не се бях ошлайфала в обноските.

Диванът на магнитна възглавница леко се залюля под тежестта на Съветника; той ми каза, че снаха му е преобзавела квартирата ми съобразно моите нужди. Избрала е платната на Ротко с надеждата, че ще ме предразполагат към съзерцание.

— Копия, възпроизвеждащи оригиналите до последната молекула — увери ме той, въпреки че нямах представа какво означава „Ротко“. — Макар и някои да възразяват, че в нашия свят не е останал нито един оригинал. Стилът на автора като че ли отразява твоето положение, Сонми-451: той рисува така, както би трябвало да виждат слепите.

Объркваща вечер: в един момент стрели от арбалет, в друг — история на изкуството…

Със сигурност, а и още не беше свършила. Професорът се упрекна за това, че докато е пътувал с мен във форда си от площад „Чонмьо“, не е забелязал потенциала ми.

— Предположих, че си поредният полувъзнесен ксперимент, обречен на умствен разпад след няколко седмици. Ако не ме лъже паметта, дори задрямах — така ли беше, господин Чан? Кажете истината.

Застанал на пост до асансьора, г-н Чан си спомни, че по време на пътуването господарят му е дал почивка на очите си. Съветникът Мефи сви рамене.

— Повече от сигурно е, че сега се чудиш с какво толкова си привлякла вниманието ми, Сонми.

Твърдението му беше като ръкостискане: „излез, знам, че си вътре“. Или капан. Изиграх учтиво неразбиране.

Съучастническото изражение на Мефи ми подсказа, че той не ме обвинява за моята предпазливост. Съветникът каза, че в Университета Темосан има тринайсет хиляди и деветстотин студенти, които генерират над два милиона библиотечни заявки за теглене за семестър. Повечето са текстове за курсовете и свързани с тях статии, останалото е всичко — от обяви за недвижими имоти до цените на борсата, от спортни фордове до видове стейнуей, от йога до птици в клетки.

— Там е работата, Сонми, че за да си направи труда главният библиотекар да ми подаде сигнал, трябва да се е появил читател с наистина еклектични интереси.

Професорът включи ръчното си сони и зачете собствения ми списък с поръчки за теглене. 18-и ден от Шестия месец — Епосът за Гилгамеш; 2-ри ден от Седмия месец — „Спомени“ на Иренео Фунес. 1-ви ден от Деветия месец — „Залез и упадък на Римската империя“ на Гибън. Съветникът, окъпан в моравото сияние на сонито, изглеждаше почти горд.

— 11-и ден от Десетия месец — невероятно безочливо кръстосано търсене на препратки към онзи раков тумор в нашето любимо корпокративно тяло — Съюза.

На него като представител на Единодушието, продължи той, подобен глад за алтернативни времена, места и идеи подсказва наличието на вътрешен емигрант. Такива емигранти са много благодатен суров материал за агенти на Единодушието.

Моят „гост“ разказа как е идентифицирал любопитния собственик на сонито като Нун Хел-Куон, специалист по геотермия от често връхлитания от виелици Онсон, загинал преди две зими в злополука по време на ски. Съветникът Мефи възложил на даровит студент старомодната детективска задача да издири крадеца. Електронно-вълновото проследяване определило, че сонито се намира в лабораторията на Бум-Сук Ким, но предположението, че Бум-Сук може да чете Витгенщайн, било крайно неправдоподобно. Затова преди шест седмици по време на комендантския час довереният студент на Мефи поставил микрокамера във всяко сони в помещението.

— На другия ден установихме, че нашият несъстоял се дисидент не е чистокръвен, а, както изглежда, първата известна на науката стабилизирана възнесена, сестра сервитьорка на известната Юна-939. Моята работа, Сонми-451, може да е изтощителна и рискована, но скучна — никога.

Да отричате е било просто безсмислено.

Наистина. Мефи не беше Ри. Аз слушах разказа на Съветника за междуфакултетните препирни, избухнали, след като той докладвал за разкритията си. Корпократите от старата школа искали да бъда евтаназирана като отклонила се, психогеномиците искали да бъда подложена на вивисекция на мозъка; от маркетинга предложили да се огласи случаят и да бъда обявена за кспериментален пробив на Университета Темосан.

Очевидно нито един от тях не е успял да се наложи.

Не. Единодушието извоювали временен компромис: да ми позволят да продължа самообразованието си по своя илюзорна свободна воля, като ме наблюдават отстрани до постигането на консенсус. Арбалетът на Бум-Сук обаче ги принудил да се намесят.

И сега какво възнамеряваше да прави с вас Съветникът Мефи?

Да изработи нов компромис между интересите на всички онези, които искат да се докопат до мен, после да го наложи. Корпокрациите бяха похарчили безуспешно милиарди долари за изследвания в частни лаборатории, за да получат чисто и просто това, което бях — което съм — аз. За да останат доволни геномиците, редица проверени учени щяха да провеждат върху мен интердисциплинарни изследвания. Помня как Мефи потопи ръце в сърцето на триизмерните пламъци и ме увери, че тези изследвания няма да са обременителни или болезнени и няма да надхвърлят три часа дневно в пет от десет дни. За да се спечели Темосанският управителен съвет, достъпът до изследванията щеше да се разиграе на търг: аз щях да спечеля много долари за новите си господари. За да млъкнат правоверните корпократи, възнесената фабрикатка щеше да бъде представена като поредния нестабилен ксперимент, близък до умствена ентропия, като по този начин се отнеме възможността на Аболиционистите и Съюза да ме превърнат в Троянски кон, икона, мъченица.

А интересите на Сонми-451 отчитаха ли се в тази система от уравнения?

Университетът щеше да ме запише като студентка, спонсорирана от фондация. Освен това щяха да имплантират Душа в нашийника ми, за да влизам и излизам от университетското градче, когато пожелая. Съветникът Мефи дори обеща да ме наставлява, когато е в университета. Той извади ръка от огъня и огледа пръстите си.

— Само светлина, никаква топлина. Днешните млади не биха разпознали истинския пламък дори ако подпали спалните им.

Каза ми да се обръщам към него с „професоре“ вместо с „господине“.

Едно не мога да проумея. Щом Бум-Сук Ким е бил такъв безполезен палячо, как е постигнал този свещен граал на психогеномиката — стабилното възнасяне?

Обяснението на Хе-Чжу Им беше следното: агентът, когото Бум-Сук е наел да напише докторската му дисертация, е извадил късмет с източниците си. Тезата на Бум-Сук била написана преди петнайсет години от бежанец, работил в институт на Байкал, Юсуф Сюлейман. По онова време кстремисти Аболиционисти убивали геномици в Сибир и Сюлейман заедно с трима свои професори бил взривен с бомба, заложена в кола. Тъй като Байкал е Байкал, а Сюлейман бил имигрант от Производствена зона, изследването му потънало в неизвестност, докато накрая попаднало у автора на тезата до Бум-Сук. Агентът се свързал с Корпокрация „Татко Сон“ за добавяне на формулата за възнасяне в нашия Сапун. Юна-939 била основният опитен образец, аз — модифицирана резерва. Ако това звучи невероятно, каза Хе-Чжу, достатъчно е да си спомня, че много важни открития в историята на науката са последици от подобни случайни събития.

И Бум-Сук Ким не е осъзнавал фурора, предизвикан от неговата докторска дисертация?

Само глупак, който никога през живота си не е стискал пипетка или държал в ръце чашка на Петри, би могъл да не го осъзнае, но Бум-Сук Ким беше такъв глупак. Може би това не беше случайност.

Как ви се стори новият ви режим във Факултета на Единодушието?

Сигурно помните, че ме преместиха в Навечерието на Секстета, така че прекарах шест спокойни дни, преди да започне същинският нов режим. Миналогодишният Секстет беше най-студеният от четирийсетте години насам. Само веднъж се разходих из заледеното университетско градче: по геном аз се чувствам удобно в топли закусвални. Излагането на зимните условия в долината на Хан и планината Темосан изгаряше кожата и белите ми дробове, затова прекарах шестте дни в учене на закрито.

На Нова година се събудих след комендантския час и намерих три подаръка. Звезда за нашийника ми, третата поред, очуканото старо сони, дадено ми от Уин-027 и донесено от бившата лаборатория на Бум-Сук, и книга, чието заглавие сега можех да прочета: „Приказки на Ханс Кристиан Андерсен“. Разгърнах кориците и познах „Книгата за Отвън“ на Юна. Прочетох я от начало до край и се замислих за своите сестри из цял Неа Со Копрос, които се радваха на Звездните си церемонии. Тази сутрин щастливите дванайсетзвездни, изплатили Инвестицията си, щяха да заминат за Кзалтация на Хаваите.

Как ми се искаше Юна-939 да присъства с мен на първата ми лекция Втория ден! Тя много ми липсваше, още ми липсва.

Каква беше първата ви лекция?

Върху „Биоматематика“ на Суонти, но истинският урок от нея беше по унижение. Вървях към залата за лекции в мръсната киша скрита под качулката и незабележима. Но когато свалих пелерината си в коридора, чертите ми на Сонми предизвикаха изненада, после неудобство. В залата за лекции влизането ми бе посрещнато с възмутено мълчание.

Не продължи дълго.

— Ехо! — провикна се едно момче. — Горещ женшен и два сандвича с кренвирш! — и цялата зала избухна в смях.

Моят геном не ми позволява да се изчервявам, но пулсът ми се учести. Седнах на втория ред, на който седяха момичета. Тарторката им имаше зъби с инкрустирани изумруди.

— Това е нашият ред. Върви отзад. Вониш на майонеза.

Подчиних се. Хартиена стрела улучи лицето ми.

— Аз не продавам сандвичи в твоята закусвалня, фабрикатке, ти защо заемаш място в нашата зала за лекции?

Понечих да си тръгна, когато паякообразната д-р Чуан се спъна в подиума, изтърва записките си и с това сложи начало на лекцията. Направих всичко възможно да се съсредоточа, бях запозната с теориите на Суонти, но не и с приложенията им. След около петнайсет минути д-р Чуан огледа слушателите си, видя ме, млъкна по средата на изречението. Присъстващите разбраха защо. Д-р Чуан се насили да продължи. Аз се насилих да остана на мястото си. Накрая нямах смелостта да задам въпроси. Отвън ме чакаше артилерийски огън от язвителни нападки.

Професор Мефи знаеше ли за недружелюбното отношение на студентите?

Да. Професорът попита дали лекцията е била плодотворна, аз избрах думата „поучителна“ и попитах защо студентите ме презират толкова, след като не съм направила нищо, с което да ги обидя.

Той попита защо всеки управляващ се бои от това управляваните да трупат знания.

Не се осмелих да произнеса думата „бунт“ и избрах благоразумен подход.

— Ами ако различията между обществените класи се дължат не на геномиката или вътрешното превъзходство, или дори доларите, а на различно познание?

Професорът попита дали това не означава, че цялата Пирамида е построена върху плаващи пясъци.

Аз отбелязах, че подобно предположение може да се разглежда като сериозно отклонение.

Мефи изглеждаше доволен.

— Помисли над това: фабрикатите са огледала, поднесени пред съвестта на чистокръвните; това, което чистокръвните виждат в тях, ги отвращава. Затова обвиняват огледалата.

Попитах кога чистокръвните ще започнат да обвиняват себе си.

Мефи отговори:

— Историята показва, че не го правят, докато не бъдат принудени.

Осъзнах, че зимата ми е дотегнала.

— Кога ще се случи това?

Професорът завъртя старинния си глобус.

— Лекцията на д-р Чуан продължава утре.

Сигурно ви е била нужна смелост, за да се върнете.

Един принудител ме придружи. Този път никой не ме обсипваше с обиди. Принудителят се обърна към момичетата от втория ред с ехидна любезност:

— Това е нашият ред. Вървете отзад.

Момичетата се изпариха, но аз се почувствах неудобно: надделя страхът им от Единодушието, а не положителното отношение към мен. Д-р Чуан така се смути от принудителя, че измънка цялата си лекция, без нито веднъж да погледне към слушателите си. Предразсъдъците са като вечната замръзналост.

Осмелихте ли се да отидете на още лекции?

На една — върху „Основите“ на Луу. Отидох без придружител — предпочитах обидите пред външната броня. Отидох по-рано, седнах на място отстрани и докато залата се пълнеше, стоях със забрало. Студентите ме гледаха с недоверие, но не ме замеряха с хартиени стрелички. Две момчета отпред се обърнаха. Имаха честни, загрижени лица. Едното попита дали наистина съм нещо като изкуствен гений.

— „Гений“ не е дума, която може да се използва така небрежно — отбелязах аз.

Щом чуха сервитьорка да говори, двамата се зачудиха.

— Сигурно е същински ад — каза другият — да притежаваш съобразителен ум, затворен в такова нисше тяло, създадено за сервиране.

Отговорих, че съм се привързала към тялото си.

Този път на тръгване от залата за лекции ме дебнеше петдесетглава хидра от въпроси, уокмени с микрофони и светкавици на никони. От коя закусвалня на „Татко Сон“ идвам? Кой ме е записал в Темосан? Наистина ли съм „възнесена“? Как така? Има ли още такива като мен? Чувала ли съм за Юна-939? С колко седмици разполагам, преди възнасянето ми да дегенерира? Аболиционистка ли съм? Имам ли си приятел?

Пуснали са Медиите в държавен университет?

Не, но Медиите предлагаха награди за статии за Сонми от Темосан. Сложих си качулката и опитах да си пробия път с лакти до Факултета на Единодушието, но навалицата беше толкова гъста, че ми събориха забралото, паднах на пода и лошо се ожулих, докато двама цивилни принудители успеят да евакуират коридора. Професор Мефи ме посрещна във фоайето на Единодушието, промърмори, че съм прекалено ценна, за да се излагам на нападките на любопитната тълпа. Той въртеше енергично пръстена си с дъждовен камък — подсъзнателният му показател за стрес.

Разбрахме се да качват лекциите на моето сони.

Как вървяха сутрешните ксперименти, на които се подлагахте?

Всекидневно напомняне за истинския ми статут. Като погледна назад, разпознавам отчуждението, което Юна-939 изпита, когато се затвори в себе си. За какво ми е всичкото това знание, питах се аз, щом не мога да го използвам, за да подобря съществуването си? Виждах безрадостния по-общ план. Как щях да се чувствам на Кзалтация след девет години и девет звезди с превъзходните си знания? Дали амнезидите можеха да изтрият знанията, които съм придобила? Исках ли това да се случи?

Седях с часове, без да прелистя и страница на сонито си. За една десетдневка прочетох само приказка със заглавие „Малката русалка“ от „Книгата за Отвън“ на Юна, тъжно повествование за липса на принадлежност. Дойде четвъртият месец, а с него и първата ми годишнина като чудат екземпляр в Темосан, но пролетта не ми донесе радост.

Любопитството ми умира, споделих с професор Мефи по време на семинара ни за Томас Пейн. Беше ясен Първи ден и през отворения прозорец на професора нахлуваше шум от бейзболен мач.

Моят наставник каза, че трябва да установим източника на това заболяване, и то спешно.

Казах нещо по повод това, че четенето не е истинско знание, че истинското знание без опит е храна без хранителна стойност.

— Трябва да излизаш повече навън — отбеляза професорът.

Отново на лекции? Навън из университетското градче? Или навън из агломерацията?

На Деветата вечер в квартирата ми дойде млад аспирант от Единодушието на име Хе-Чжу Им. Той се обърна към мен с „госпожице Сонми“ и обясни, че професор Мефи го е помолил „да ме разведри“. Професорът имал власт над живота и смъртта на неговото бъдеще, затова дошъл.

— Това беше шега — добави младежът.

После попита дали го помня.

Помнех го. Сега черната му коса беше съвсем късо подстригана и кестенява, а веждите му — изскубани там, където не бяха украсени, но това беше жилавият студент, бившият съученик на Бум-Сук, донесъл новината за смъртта на Уин-027 поради глупава грешка на Мин-Сик.

Той огледа мястото, където живеех.

— Е, това тук превъзхожда тясната дупка на Бум-Сук Ким. Тук може да се побере целият апартамент на семейството ми.

Съгласих се, че е наистина много просторно.

Настана мълчание. Хе-Чжу Им предложи да остане в асансьора, докато му кажа да си тръгне.

Аз отново се извиних за липсата си на обноски и го поканих да влезе.

Той си свали найковете, като каза:

— Аз се извинявам за липсата си на обноски. Когато съм изнервен, говоря твърде много и казвам глупави неща. Ето, пак. Може ли да пробвам шезлонга ви на магнитна възглавница?

Да, казах, и попитах защо го изнервям.

Очевидната причина, отговори той, е, че изглеждам като всяка Сонми във всяка стара закусвалня, но щом отворя уста, се превръщам в доктор по философия. Аспирантът кръстоса крака на шезлонга, залюля се и прокара ръка през магнитното поле. Призна:

— Едно гласче в главата ми се обажда: „Помни, че това момиче е важен момент от историята на науката. Първата стабилно възнесена фабрикатка! Внимавай какво говориш! Трябва да бъде дълбокомислено!“ И разбира се, дрънкам само нелепи безсмислици.

Уверих го, че се чувствам по-скоро образец, отколкото важен исторически момент.

Хе-Чжу сви рамене и каза, че според професора едно вечерно излизане из града ще ми се отрази добре, и усмихнат размаха Душевен пръстен.

— За сметка на Единодушието. Ю-ху. Няма спирачки. Каква е вашата представа за развлечение?

Извиних се, че нямам представа за развлечение.

Е, заразпитва ме Хе-Чжу, какво правя за разпускане?

— Играя Го на сонито си — казах аз.

— За разпускане? — попита той смаян. — Кой печели, вие или сонито?

— Сонито — отговорих аз, — иначе как ще се усъвършенствам?

— Значи победителите — предположи Хе-Чжу — са истинските губещи, защото не научават нищо? Тогава какви са губещите? Победители?

Не знаех дали говори сериозно. Казах:

— Ако губещите могат да се възползват от това, на което ги учат противниците им, да, в дългосрочен план губещите могат да станат победители.

— Мила Корпокрацийо — изпъшка Хе-Чжу Им, — да вървим в града.

Той не ви ли дразнеше малко?

Първоначално ме дразнеше много, но си казах, че този аспирант е предписанието на професор Мефи срещу моето неразположение. Освен това Хе-Чжу ми направи комплимент, като ме нарече „личност“, а дори Юна-939 не беше разговаряла с мен така спонтанно. Попитах госта си какво прави обикновено в Деветите вечери, когато не е принуден да се грижи за превъзходни образци.

Хе-Чжу се усмихна дискретно-дипломатично и ми каза, че мъжете от обществената класа на Мефи няма нужда да принуждават, те само предлагат. Каза, че в Деветите вечери понякога ходи на закусвалня или бар със състудентите си или, ако му излезе късметът, на клуб с момиче.

Аз не бях състудент и не бях точно момиче.

Той предложи някой пасаж, за да „вкуся от плодовете на Неа Со Копрос“.

Няма ли да му е неловко, попитах аз, да го видят със Сонми? Бих могла да си сложа шапка и да се загърна.

Хе-Чжу Им се подвоуми, после предложи да си залепя магьосническа брада и да сложа чифт еленови рога.

— Нямам нищо такова — отговорих аз.

Хе-Чжу се разсмя и ми каза да си сложа каквото и да е, стига да ми е удобно, като ме увери, че в града много по-лесно ще се слея с тълпата, отколкото в зала за лекции. Долу чакаше такси и той щеше да ме изчака във фоайето.

Притеснявахте ли се, че ще излезете от Темосан?

Да, със сигурност. Хе-Чжу ме развличаше с обяснения за забележителностите. Той насочи таксито покрай Мемориала на низвергнатите плутократи, около двореца Кьонбоккун и по Булеварда на Десетте хиляди РекЛ. Шофьорът беше чистокръвен от Бангладеш с остър нюх за тлъсти суми от корпокративни служебни сметки.

— Идеална вечер за Лунната кула, господине — подхвърли той и Хе-Чжу тутакси се съгласи.

Спираловидният път се изкачваше по великанската пирамида високо, високо над навесите, над всичко освен корпокративните монолити. Качвали ли сте се някога нощем на Лунната кула, Архиварю?

Не, дори денем не съм се качвал. Ние, гражданите, оставяме Кулата предимно на туристите.

Отидете. От двеста трийсет и четвъртия етаж агломерацията приличаше на мъгла от ксенон, неон, движение, въглероден двуокис и навеси. Ако го няма стъкленият купол, обясни ми Хе-Чжу, вятърът на тази височина ще ни отвее като изпуснати хвърчила. Той ми посочи различни хълмове и забележителности, за някои от които бях чувала, а някои бях виждала на РекЛ и триизмерни картини. Площад „Чонмьо“ беше скрит зад един монолит, но стадионът се виждаше: отворено светлосиньо око. Тази вечер лунен спонсор беше корпокрацията за семена „Сийдкорп“. Огромният лунен прожектор на далечната планина Фуджи показваше РекЛ след РекЛ върху лицето на луната: домати, едри колкото бебета, млечнобели кубове карфиол, лотосови корени без дупки, балончета с текст, които изригваха от сочната уста на Логомена на „Сийдкорп“.

На слизане възрастният шофьор на таксито заговори за детството си в далечен мегаполис на име Мумбай, понастоящем наводнен, където луната била винаги гола. Хе-Чжу каза, че ако види луна без РекЛ, ще се побърка от ужас.

В кой пасаж отидохте?

В овощната градина Уаншимни. Заприлича ми на енциклопедия, съставена не от думи, а от предмети. Часове наред сочех разни предмети и Хе-Чжу ми отговаряше: бронзови маски, разтворима супа от птичи гнезда, слуги фабрикати, златни сузукита, въздушни филтри, устойчиви на киселина кълба прежда, говорещи модели на Любимия Председател и статуетки на Иманентния Върховен Председател, парфюми с прах от скъпоценни камъни, шалове от бисерна коприна, карти в реално време, артефакти от опустошените земи, програмируеми цигулки. Хе-Чжу ми показа аптека: опаковките с хапчета против рак, СПИН, алцхаймер, оловно отравяне, против наднормено тегло, анорексия, оплешивяване, обилно окосмяване, прекомерна веселост, униние, свежехапчета против стареене, хапчета за предозирали със свежехапчета.

Удари двайсет и първият час, а ние още не бяхме обиколили и една десета от един отдел. Как тичаха потребителите да купуват, купуват, купуват: многоклетъчни гъби на търсенето, които попиваха стоки и услуги от всеки продавач, закусвалня, бар, магазин и щанд и сипеха долари.

Хе-Чжу ме заведе в стилна кафе-платформа. Купи за себе си стиропор старбъкс и аква за мен. Обясни ми, че съгласно Законите за обогатяване потребителите трябва всеки месец да харчат строго определена квота долари в зависимост от обществената си класа. Трупането на пари е престъпление срещу корпокрациите. Вече знаех това, но не го прекъснах. Той каза, че майка му се плаши от съвременните пасажи, затова обикновено квотата изразходва Хе-Чжу.

Помолих го да ми обясни какво е да си част от семейство.

Аспирантът едновременно се усмихна и се намръщи.

— Досадна необходимост — довери ми той. — Хобито на мама е да колекционира дребни болежки и лекарства против тях. Татко работи в Министерството на статистиката и спи пред триизмерния екран, заровил глава в една кофа.

Призна, че и двамата му родители са заченати произволно и са продали квотата си за второ дете, за да използват доларите за усъвършенстване на генома на Хе-Чжу, което му е позволило да се насочи към мечтаната си кариера в Единодушието. Още като малък, когато гледал драми за принудители по триизмерния екран, той поискал да стане човек от Единодушието. Да издънваш врати с ритници и да ти плащат за това му се виждало чудесен живот.

Предположих, че родителите му трябва много да го обичат, за да направят такава жертва. Хе-Чжу отбеляза, че техните пенсии ще идват от заплатата му. После попита не съм ли изпитала сеизмичен потрес, когато са ме изтръгнали от „Татко Сон“ и са ме присадили в лабораторията на Бум-Сук. Не ми ли липсва светът, за който съм създадена по геном?

Отговорих:

— Фабрикатите са инструктирани нищо да не им липсва.

Той попита дали с възнасянето си не съм преодоляла този инструктаж.

Казах, че трябва да помисля за това.

Имаше ли отрицателни реакции към вас от потребителите в пасажа? Искам да кажа, като към Сонми извън „Татко Сон“.

Там можеха да се видят много фабрикати: портиери, домашни прислужници и чистачи. Не се откроявах чак толкова много. Малко по-късно, когато Хе-Чжу отиде до хигиенизатора, си изясних още една причина, поради която никой не изразяваше същото възмущение като студентите в университета. Жена с рубинени лунички и кожа на тийнейджърка, но с издайнически по-стари очи ми се извини за безпокойството:

— Вижте, аз съм моден наблюдател от медиите — каза тя. — Наричайте ме Лили. Шпионирах ви! — непознатата се изкиска. — Но жена с вашата смелост, вашия нюх и най-вече вашата прозорливост, скъпа, би трябвало да го очаква, нали?

Много се смутих.

Тя каза, че аз съм първата потребителка, която е виждала, стигнала дотам да се лицеформира като известна фабрикатка сервитьорка.

— По-нисшите обществени класи — важно заяви жената — може да го нарекат смело, но аз го наричам гениално.

После попита дали би ми допаднало да стана модел на „ужасно шикозно триизмерно списание“. Ще ми платят стратосферно висока сума, увери ме тя, и приятелите на приятеля ми ще се спукат от завист, а за нас, жените, завистта към нашите мъже е също толкова приятна, колкото доларите в Душата.

Благодарих й, но отказах, като добавих, че фабрикатките нямат приятели. Жената се усмихна снизходително, огледа всеки контур на лицето ми и ме помоли да й кажа кой лице-формист го е направил.

— Трябва да се запозная с този майстор. Какъв миниатюрист!

След излизането ми от утробния контейнер и инструктажа, казах аз, целият ми живот е минал на касата в „Татко Сон“, така че никога не съм срещала своя лицеформист.

Смехът на модната репортерка прозвуча весело, но обидено.

О, сега разбирам — тя не е повярвала, че не сте чистокръвна?

Даде ми визитката си, настоя да си помисля и да се обадя.

— Такава възможност не се отваря десет дни в десетдневката.

Когато таксито ме остави пред Факултета на Единодушието, Хе-Чжу Им помоли отсега нататък да го наричам с рожденото му име. Обръщението „господин Им“ го карало да се чувства като на семинар. Накрая ме попита дали следващия Девети ден ще съм свободна.

Казах, че не искам той да пилее ценното си време заради наложено му от професора задължение.

Хе-Чжу призна, че не е знаел какво да очаква, но ме увери, че му е било приятно.

— Така че нека изиграем мач реванш.

Казах:

— Добре тогава.

Значи кскурзията ви помогна да се разсеете от… отегчението си?

Разбрах, че обкръжението на човек е ключ към неговата самоличност, но моето обкръжение от „Татко Сон“ беше ключ, който бях загубила. Осъзнах, че искам да посетя отново бившата си закусвалня под площад „Чонмьо“. Не съм сигурна, че мога да обясня защо, но едно импулсивно желание може да бъде едновременно смътно осъзнато и силно.

Едва ли е било разумно една възнесена сервитьорка да посещава закусвалня.

Не казвам, че беше разумно, просто беше необходимо. Десет дни по-късно Хе-Чжу също изказа съмнение: тревожеше се, че това би могло „да изрови отдавна погребани неща“.

Точно такава беше целта ми. Бях погребала твърде голяма част от себе си.

Той се съгласи и ми показа как да навия косата си, как да използвам козметика. Скрихме нашийника ми с ярък копринен шал, а докато слизахме с асансьора към таксито, той сложи нефритените си тъмни очила на лицето ми.

Тази Девета вечер от Четвъртия месец площад „Чонмьо“ не беше пълният с летящи боклуци ветровит тунел, какъвто го помнех: приличаше на неудържим калейдоскоп от РекЛ, потребители, чиновници и поп песни. Монументалната статуя на Любимия Председател надзираваше своя рояк от хора с мъдро и благо изражение. В югоизточния край на площада арките на „Татко Сон“ привличаха погледа. Хе-Чжу ме хвана за ръка и ми напомни, че във всеки момент можем да се върнем. Наредихме се на опашката за асансьора и той сложи на пръста ми Душевен пръстен.

Защо?

За късмет: Хе-Чжу имаше суеверна жилка. Влязохме в претъпкания асансьор и кутията заслиза надолу: колко различно беше пътуването с г-н Чан!

Изведнъж вратите се отвориха и вълната гладни потребители ме изхвърли навън в закусвалнята: стоях зашеметена от това колко подвеждащи са били спомените ми.

В какъв смисъл?

Просторният купол беше толкова тесен. Великолепните му червени и жълти цветове — толкова крещящи и вулгарни. Здравословният въздух — мазна воня, от която се задушавах. След тишината в Темосан шумът на закусвалнята ми заприлича на непрестанна оръдейна стрелба. Татко Сон стоеше на Постамента Си и ни поздравяваше. Опитах се да преглътна, но гърлото ми беше пресъхнало. Със сигурност нашият Логомен щеше да осъди блудната си дъщеря.

Не. Той ни намигна, издърпа се сам към небето за връзките на найковете си, кихна, каза „оп-па“ и се стовари долу върху Постамента Си. Децата запискаха от смях. Как една глупава холограма будеше у нас такова страхопочитание?

Хе-Чжу отиде да потърси маса, докато аз обикалях около Центъра. Моите сестри се усмихваха под грейналите над тях сладникави лампи. Колко неуморно работеха! Тук бяха двете Юна, тук беше Ма-Лю-Да-108 — на нашийника й все така блестеше звездата на мъртвата ми приятелка. Сега моите планове за отмъщение ми се сториха толкова нелепи. Каква по-лоша съдба можех да им скроя от дванайсетте години в „Татко Сон“? На старата ми каса в западната част стоеше новолика Сонми. Тук беше Келим-889, заместничката на Юна. Наредих се на опашка на касата й и колкото повече наближаваше редът ми, толкова по-нервна ставах.

— Аз съм Келим-889! Неустоимо, вълшебно, „Татко Сон“! Да, госпожо? На какво ще се насладите днес?

Попитах я дали ме е познала.

Келим-889 се усмихна още повече, за да прикрие объркването си.

Тихо и бавно попитах дали помни Сонми-451, сервитьорка, която е работила до нея и една сутрин е изчезнала.

Безизразна усмивка. Глаголът „помня“ не присъстваше в речника й.

— Здравейте! Аз съм Келим-889! Неустоимо, вълшебно, „Татко Сон“!

Попитах:

— Щастлива ли си, Келим-889?

Тя кимна и усмивката й грейна от въодушевление.

„Щастлива“ е дума от Втория Катехизис. Още мога да ги декламирам. „При условие, че се подчинявам на Катехизисите, Татко Сон ще ме обича; при условие, че Татко Сон ме обича, аз ще съм щастлива.“

Жесток импулс ме подтикна да попитам Келим дали не иска да живее така, както живеят чистокръвните. Да седи на масите в закусвалните, вместо да ги бърше.

Келим-889 така отчаяно искаше да ми угоди, че ми отговори:

— Сервитьорките ядат Сапун!

Да, упорствах аз, но не иска ли да види света Отвън?

Сервитьорката ме погледна така, както сигурно аз съм гледала Юна-939, когато е споделяла с мен отклоненията си. Тя каза:

— Сервитьорките не излизат Отвън, докато не получат дванайсет звезди.

Едно момиче потребител с цинкови халки и изкуствени нокти ме побутна.

— Ако много държите да дразните тъпите фабрикатки, правете го Първите сутрини, не Деветите вечери. Аз трябва да стигна до пасажите преди началото, а не след края на комендантския час, ясно?

Набързо поръчах на Келим-889 сок от рози и венци от акула. Искаше ми се Хе-Чжу да е с мен: тревожех се, че Душевният пръстен може да не сработи и да ме разобличат като избягала фабрикатка.

Уредът проработи, но заради въпросите ми ме набелязаха като източник на неприятности.

— Образовайте собствените си фабрикатки! — изръмжа приятелят на потребителката, когато се промуших покрай тях с подноса. — Аболиционистка.

Други чистокръвни на опашката ме изгледаха неспокойно, докато минавах, сякаш пренасях заразна болест.

Хе-Чжу беше намерил свободна маса в западния сектор. Колко ли десетки хиляди пъти бях бърсала тази повърхност? Хе-Чжу предпазливо попита дали съм научила нещо важно.

Прошепнах:

— Ние просто робуваме тук дванайсет години.

Аспирантът от Единодушието се почеса по ухото и се огледа дали някой не ни подслушва. Отпи от сока си от рози и кимна. Десет минути мълчаливо гледахме РекЛ.

Значи посещението ви в „Татко Сон“ беше… разочарование? Намерихте ли „ключа“ към възнасянето си?

Предполагам, ключът беше, че няма ключ. В „Татко Сон“ аз бях робиня, в Темосан бях робиня с малко повече привилегии. Още нещо се случи обаче, когато тръгнахме обратно към асансьора. Разпознах една чиновническа съпруга, която работеше на сонито си. Произнесох името й на глас:

— Госпожо Ри.

Превъзходно запазената със свежехапчета жена вдигна поглед и се усмихна озадачено със сочните си премоделирани устни.

— Преди бях госпожа Ри, но сега съм госпожа Ан. Покойният ми съпруг се удави миналата година при злополука по време на риболов.

— О! — възкликнах аз. — Това е направо ужасно.

Г-жа Ан попита дали съм познавала добре покойния й съпруг.

Да лъжеш е по-трудно, отколкото изглежда при чистокръвните.

Г-жа Ан повтори въпроса си.

— Преди да се оженим, съпругата ми беше качествен стандартизатор в Корпокрацията — набързо обясни Хе-Чжу и добави, че площад „Чонмьо“ е бил в моя район и че Провидецът Ри е бил образцов служител на Корпокрацията.

У г-жа Ан се появиха подозрения. Тя попита кога точно съм работила с покойния й съпруг.

Вече знаех какво да кажа:

— Когато Помощник му беше потребител на име Чо.

Усмивката не слезе от лицето й, но се промени.

— А, да, Помощникът Чо. Изпратиха го някъде на север, за да се научи на работа в екип.

Хе-Чжу ме хвана за ръка и каза:

— Е, „всички за Татко Сон, Татко Сон за всички“. Пасажите ни зоват, скъпа. Г-жа Ан очевидно е от жените, които не си губят времето.

Пожелахме си на добър час.

По-късно, когато се прибрахме в тихия ми апартамент, Хе-Чжу ми направи следния комплимент:

— Ако аз се бях възнесъл от сервитьор до гений само за дванайсет месеца, сегашният ми адрес нямаше да е апартамент за гости във Факултета на Единодушието, а някъде вдън Земята на Лудите. Казваш, че си „депресирана“ — аз виждам в теб само сдържаност. Позволено ти е да се чувстваш объркана и да не си наясно със себе си. Това не означава, че си дефектна — означава само, че си истински човек.

Играхме Го до началото на комендантския час. Хе-Чжу спечели първата игра, аз — втората.

Колко такива кскурзии имаше?

Всяка Девета вечер до Деня на корпокрацията. Сближаването породи в мен уважение към Хе-Чжу. Отидох при Съветника Мефи да споделя високото си мнение за аспиранта. По време на семинарите професорът не ме разпитваше за нашите излизания — може би протежето му пишеше доклади, но Мефи искаше да се насладя на усещането, че имам личен живот. Работата за Съвета отнемаше по-голямата част от времето му и аз го виждах по-рядко. Сутрешните тестове продължаваха с любезни, но незапомнящи се учени.

Слабостта на Хе-Чжу към интригите в университетското градче се оказа поучителна. Научих, че Темосан не е единен организъм, а мравуняк от враждуващи племена и групи по интереси, до голяма степен като Чучхе. Факултетът на Единодушието упражняваше господство, което будеше презрение.

— „Тайните са вълшебни куршуми“ — цитираше професора си Хе-Чжу.

Но това господство обяснява защо студентите, които учат за принудители, имат твърде малко приятели извън факултета. Хе-Чжу призна, че момичетата, които си търсят съпрузи, са привлечени от бъдещия му статут, но връстниците му и по-възрастните мъже избягват да се напиват в негово присъствие.

Архиварю, времето минава. Може ли да преминем към последната ми нощ в университетското градче?

Както желаете.

Голямата страст на Хе-Чжу бяха диснитата, а едно от предимствата на обучението при професор Мефи беше достъпът до забранени неща в архивите на службата за сигурност.

Тоест до самиздат на Съюза от Производствените зони?

Не. Говоря за още по-забранена зона: миналото. За диснита отпреди Сблъсъците. По онова време са ги наричали „филми“. Хе-Чжу казваше, че древните са притежавали артистичност, от която триизмерните картини и корпокрацията отдавна са се отказали. Трябваше да му се доверя: единствените диснита, които някога бях гледала, бяха порнокартините на Бум-Сук. В последната Девета вечер на Шестия месец Хе-Чжу дойде и донесе ключ за една екранна зала в университетското градче, като вместо обяснение каза, че един студент по Медии му дължи услуга. Той заговори с театрален шепот:

— Имам диск с един от най-великите филми, сериозно, правени от който и да било режисьор в която и да било епоха.

А именно?

Авантюристичен филм със заглавие „Зловещата участ на Тимъти Кавендиш“, създаден преди основаването на Неа Со Копрос в отдавна превзета от опустошени земи провинция на неуспялата Европейска демокрация. Гледали ли сте някога филм от началото на двайсет и първи век, Архиварю?

Архивар осми ранг не може и да мечтае за подобно разрешение от службите за сигурност! Учуден съм, че обикновен аспирант, пък бил той и от Единодушието, е получил достъп до такъв подстрекателски материал.

Защо нашата корпокративна държава смята за незаконен всеки исторически дискурс — това е смущаващ въпрос. Дали защото историята е своеобразна банка на човешкия опит, която си съперничи с тази на Медиите? Ако е така, защо се пазят архиви като тези на вашето министерство, чието съществуване дори е държавна тайна?

Със сигурност не мога да ви кажа. Какво беше мнението ви за тази „Зловеща участ“?

Светът му ме заинтригува, различията между него и нашия свят са неописуеми. Тогава чистокръвни са вършили цялата черна работа, единствените фабрикати са били болнави овце. С възрастта хората са се отпускали и са погрознявали, не е имало свежехапчета. Старите хора са чакали смъртта си в затвори за сенилни и незадържащи, нямало е фиксирана продължителност на живота, нямало е центрове за евтаназия.

Всичко това звучи мрачно и безнадеждно.

И тогава, както и сега, безнадеждността е функция на бедността, не държавна политика. Празната зала беше тревожен фон на дъждовните пейзажи в старото дисни. На екрана шестваха озарени от слънчева светлина великани, уловени от обектив, съществувал по времето, когато дядото на вашия дядо, Архиварю, още е ритал в утробата на майка си.

Времето е това, което пречи на историята да се случва едновременно, времето е скоростта, с която миналото изчезва. Филмът за кратко възкресява онези изгубени думи. Онези отдавна рухнали сгради, онези отдавна разложени лица — те ме завладяха. Петдесетте ми минути пред киноекрана с Хе-Джу бяха упражнение по щастие.

Само петдесет минути?

По време на една важна сцена, когато книгокрадецът, чието име е в заглавието на филма, получи някакъв пристъп — лицето му, надвесено над чиния с грах, се изкриви и застина, — ръчното сони на Хе-Чжу избръмча. От него се разнесе уплашен глас:

— Аз съм Ши-Ли! Отвън съм! Пусни ме да вляза! Случи се най-лошото!

Хе-Чжу натисна дистанционния ключ и вратата на залата се отвори: клин от жълта светлина плъзна по празните седалки. Вътре нахлу студент с лъснало от пот лице, отдаде чест на Хе-Чжу и съобщи новина, която щеше да разтърси живота ми. Отново. Четирийсет-петдесет принудители са щурмували Факултета на Единодушието, арестували са професор Мефи и ни търсят. Имат заповед да заловят Хе-Чжу за разпит, а мен да убият на място. Изходите на университетското градче са завардени.

Какво си помислихте, когато чухте това?

Не можех да мисля.

Сега спътникът ми излъчваше мрачен авторитет и аз осъзнах, че винаги го е притежавал. Погледна ролекса си и попита дали г-н Чан е още на свобода. Донеслият вестта Ши-Ли съобщи, че г-н Чан е тръгнал към подземния паркинг за фордове.

Мъжът, когото познавах като аспиранта Хе-Чжу Им, застанал на фона на отдавна умрял актьор, който изпълняваше роля, написана преди век, ме погледна в очите и каза:

— Сонми-451, аз не съм точно този, за когото се представих.

Бележки

[1] Традиционна корейска система за подово отопление. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Мичъл Облакът атлас (43)

Метаданни

Данни

Облакът атлас

Информация

История

Сваляне / Връзки

Оризон на Сонми-451

Дейвид Мичъл
Облакът атлас (43)