Дейвид Мичъл
Облакът атлас (37)

35

На масата се извисява купчина осколки от ракообразни. Луиса и Фей Ли потапят пръсти във вода с аромат на лимон и Ли кимва на сервитьора да отнесе чиниите.

— Каква бъркотия съм направила — Луиса оставя салфетката си. — Никак не ме бива в това, Фей. А ти можеш да отвориш девическо училище за добри обноски в Швейцария.

— Повечето хора в Сийборд Вилидж не ме възприемат по този начин. Някой каза ли ти как ме наричат? Не? Господин Ли.

Луиса не знае какъв отговор се очаква от нея.

— Малко контекст ще ми бъде от полза.

— През първата си работна седмица отивам в столовата и си наливам кафе. Идва един инженер, казва, че има проблем от механично естество и пита дали мога да му помогна. Приятелчетата му се кикотят отстрани. Отговарям: „Съмнявам се“. Той казва: „Разбира се, че можеш да помогнеш“. После иска да смажа болта му и да намаля високото напрежение в гайките му.

— На колко години е бил този инженер? На тринайсет?

— Четирийсетгодишен, женен, с две деца. Приятелчетата му вече се заливат от смях. Какво можеш да направиш? Да подхвърлиш нещо грубо и остроумно и да им покажеш, че си ядосана? Да го зашлевиш и да ти лепнат етикета „истеричка“? А и такива мръсници обичат да ги удрят. Да не правиш нищо? И всеки мъж в комплекса да реши, че може безнаказано да ти говори такива гадости?

— Официално оплакване?

— Нали с това ще покажеш, че жените тичат при висшестоящите всеки път, когато стане напечено?

— Ти какво направи?

— Наредих да го преместят в централата ни в Канзас. Насред пущинака, насред януари. Жал ми е за жена му, но тя си го е избрала. След като случката се разчу, започнаха да ме наричат „господин Ли“. Една истинска жена не би се отнесла така жестоко с горкия мъж, не, една истинска жена би възприела шегата му като комплимент — Фей Ли разглажда гънките на покривката. — Ти сблъскваш ли се с такива гадости в работата?

Луиса се замисля за Нъсбаум и Джейкс.

— Постоянно.

— Може би нашите дъщери ще живеят в свободен свят, но за нас няма шанс. Ние трябва да си помагаме сами, Луиса. Мъжете няма да ни помогнат.

Журналистката усеща промяна в посоката на разговора.

Фей Ли се навежда към нея.

— Надявам се, че ще ме използваш като свой информатор на остров Суонеке.

Луиса предпазливо опипва почвата.

— Журналистите имат нужда от информатори, Фей, така че със сигурност ще те имам предвид. Трябва обаче да те предупредя, че „Далекоглед“ не разполага с необходимите средства, за да предлага възнаграждение, каквото може би…

— Мъжете са измислили парите. Жените са измислили взаимната помощ.

„Мъдрец е този — размишлява Луиса, — който може да отличи капаните от възможностите.“

— Не ми е ясно… как редови репортер като мен може да „помогне“ на жена в твоето положение, Фей.

— Не се подценявай. Приятелски настроените журналисти са ценни съюзници. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако в някакъв момент ти се прииска да обсъдиш по-съществени въпроси от това колко порции пържени картофи изяждат годишно инженерите на остров Суонеке — гласът й се снишава до шепот, едва доловим сред дрънченето на прибори, музиката от пианото в бара и смеха от околните маси, — като данните за реактора „ХИДРА“, събрани от д-р Сиксмит — давам ти само пример, — аз ти гарантирам, че ще ти бъда от много по-голяма полза, отколкото си мислиш.

Фей Ли щраква с пръсти и количката с десертите тръгва към масата им.

— Сладоледът с лимон и пъпеш е много нискокалоричен, прочиства небцето, идеален е преди кафето. Довери ми се.

Преобразяването й е толкова съвършено, че Луиса започва да се пита дали наистина преди малко е чула това, което мисли, че е чула.

— Ще ти се доверя.

— Радвам се, че се разбираме.

Луиса се чуди: „До каква степен заблудата е допустима в журналистиката?“. Тя си спомня отговора на баща си един следобед в двора на болницата: „Дали някога съм лъгал, за да напиша материал? Изричал съм по десет опашати лъжи всяка сутрин преди закуска, само и само да се доближа на сантиметър до истината“.