Дейвид Мичъл
Облакът атлас (26)

24

— Изненада! — хладно възкликва Хал Броуди, заловен да събира книги и плочи от рафтовете на Луиса и да ги пъха в спортния си сак. — Хей — казва, за да потисне обзелото го чувство за вина, — подстригала си се.

Луиса не е силно изненадана.

— Не правят ли така всички изоставени жени?

Хал шумно преглъща.

Луиса се ядосва на себе си.

— Така значи. Ден за прибиране на последните вещи.

— Почти приключих — Хал изтупва несъществуващия прах от ръцете си. — Избраните творби на Уолъс Стивънс твои ли са или мои?

— Те бяха коледен подарък от Фийби за нас. Обади се на Фийби. Нека тя реши. Или откъсни нечетните страници и ми остави четните. Това е като обиск без заповед. Можеше да се обадиш и да предупредиш, че ще идваш.

— Обадих се. Включи се секретарят. Изхвърли го, щом не си прослушваш съобщенията.

— Не ставай глупав, той струва цяло състояние. И какво те води в града, като изключим любовта ти към модернистичната поезия?

— Търся места за снимки на „Старски и Хъч“.

— Мислех, че Старски и Хъч живеят в Ню Йорк.

— Старски е отвлечен. Има престрелка на моста в залива Буенас Йербас, имаме и сцена с преследване, в която Дейвид и Пол тичат по покривите на колите в пиковия час. Ще се измъчим, докато получим одобрение от пътна полиция, но трябва да снимаме на място, иначе ще изгубим всякаква художествена достоверност.

— Хей, няма да вземаш „Кръв на релсите“.

— Тя е моя.

— Вече не — Луиса не се шегува.

С иронична почтителност Броуди изважда плочата от спортния си сак.

— Виж, научих за баща ти, съжалявам.

Луиса кимва и усеща как в нея се надига скръб, която отслабва защитата й.

— Да.

— Предполагам, че е било… донякъде облекчение за него.

„Вярно е, но само опечалените могат да говорят така.“ Луиса устоява на изкушението да каже нещо язвително. Спомня си как баща й се е шегувал с Хал, „хлапето от телевизията“. Двамата гледат полупразните и опустошени рафтове. „Няма сега да се разплача.“

— Е, ти добре ли си?

— Добре съм. А ти?

— И аз.

— Как върви работата?

— Работата върви добре.

„Избави и двама ни от мъките.“

— Мисля, че у теб има мой ключ.

Хал разкопчава ципа на сака, бръква в малкия джоб и пуска ключа от вратата в дланта й. Демонстративно, за да подчертае символичното значение на това действие. Луиса надушва непознат афтършейв и си представя как същата сутрин Онази е наплискала лицето му с него. „Преди осем седмици той нямаше такава риза.“ Каубойските ботуши са купили заедно в деня на концерта на Сеговия. Хал стъпва върху чифт мръсни кецове на Хавиер и Луиса го вижда как иска да подхвърли някаква шега за новия й мъж, но размисля. Вместо това казва само:

— Довиждане тогава.

„Да му стисна ръката? Да го прегърна?“

— Да.

Вратата се затваря.

Луиса слага веригата и прехвърля в ума си цялата среща. Пуска душа и се съблича. Огледалото в банята е полускрито зад рафт с шампоани, балсами, кутия с дамски превръзки, кремове и неразопаковани сапуни. Тя отмества всичко встрани, за да разгледа по-добре едно рождено петно между ключицата и рамото си. Току-що приключилата среща с Хал отстъпва на заден план. „Съвпадения стават постоянно.“ Но не може да се отрече, че има формата на комета. Огледалото се замъглява. „Ти се осланяш на факти. Рождените петна могат да приличат на каквото си поискаш, не само на комети. Още си разстроена от смъртта на баща си, това е.“ Журналистката влиза под душа, но мислите й се скитат из коридорите на замъка Зеделгем.