Дейвид Мичъл
Облакът атлас (44)

Слушанският брод и ’сичко след т’ва

Със Стария Джорджи сме се засичали толко’а пъти, че вече ’ич им не помня бройката, и ’га умра, знам ли к’во ще гле’а да ми скрои тоя ми ти зъбат дявол… Та дайте ми вий малко овнешко, пък аз ш’ви разпра’я к’во стана, ’га се видя’ме за пръв път. Дебело сочно парче, н’ ви ща изгорелите кокали…

 

 

Адам, брат ми, и тате, и аз си иде’еме от пазара в Хонокаа по кални друми със ’чупена ос на каруцата с омърляни дре’и. Вечерта ни свари далеко от къщи, та зат’ва опъна’ме палатка на южния бряг на Слушанския брод, щот’ река Уайпио прели’аше от ’сичките дни силен дъжд, че и от прииждането пролетес. Слуша е приятелска земя, ’ма блатиста, в долината на Уайпио ня’а жива душа освен мильон птици, та затв’а не маскира’ме ни палатка, ни каруца, ни нищо. Тате ме прати да с’бера разпалки и дърва за огъня, пък те с Адам през т’ва време да опнат палатката.

Се’а, не’о ден ме беше фанал страшен дрисък, ’щот’ бях изял е’ин развален кучи крак в Хонокаа и клечах в гъстака насред железните дървеса горе над дерето, когат’ не щеш ли, усетих как няк’ви очи ме загледа’а.

— Кой там? — викнах и ’сичките там папрати ми глътна’а гласа.

— На мно’о тъмно си се сврял, момче — реко’а ми тия ми ти папрати.

— Как ти е името? — викнах аз, ’ма не толко’а силно. — И нож и’ам, на, и’ам си!

Току над мойта глава някой зашъпна:

— Ам’ ти кой си, момче, Закри Храбреца или Закри Страхли’еца?

Гле’ам нагоре — и к’во да видя: Стария Джорджи седи крак в’ъз крак на е’но ’згнило желязно дърво, хили се лука’о с гладни очи.

— Не ме е страх от те’е! — рекох му, макар че, да си кажа пра’ичката, гласът ми — досущ кат’ пача пръдня в ураган.

И докат’ цял треперех вътрешно, Стария Джорджи рипна от клона и к’во, мислите, стана? Изчезна кат’ дим у вихрушка, ей на, зад мене. Нищо ня’а… са’о няк’ва тлъста мазна птица, дет’ ровеше из мъха, напра’о си просеше скубането и шиша! Та рекох, че Закри Храбреца мно’о е посрамил Стария Джорджи, а-ха, и той се затирил да гони по-страхли’а плячка от мене. Исках да разпра’я на тате и на Адам за мойто тайнст’но приключение, ’ма приказките са по-сладки, ’га си посмажеш устата, та зат’ва кат’ си запретнах тихо-тихо крачолите и кат’ се промъкнах към оная ми ти тлъста перната гадинка… И кат’ й се метнах…

Госпо’ицата Тлъста птица ми се из’лъзна из пръстите и търти, ’ма аз ня’а се дам, не, погнах я къде нагоре покрай потока из бабуни и бодли’и гъстаци, закърших су’и съчки и ’сичко, бодили ми деря’а лицето, ’ма адски, ’ма на, фана ме авджийската треска, та не видях ни ’га се разреди таз гора, ни, че водопадът Хиилауе реве наблизо, чак докат’ не изскочих пра’о на ливадата и не подплаших тумба коне. Не, не ди’и коне, т’ва бя’а коне целите в кожени брони с капси, пък на Големия остров т’ва ж’ рече са’о едно — ам’ да, Кона.

Дес’тина-дванайсе’ от ония вапцаните диваци вече се надига’а и посяга’а да вадят камшици и ножо’е, и ’зе’а да нада’ат бойни вико’е насреща ми! Оф, се’а хукнах пак надолу, от’де бях дошъл, ей на, авджията се’а беше плячка. Най-близкият Кона търчеше надире ми, другите рипа’а връз конете и се смее’а на майтапа. Се’а, страхът ти туря крила на краката, ’ма освен т’ва ти оплита акъла, та зат’ва доприпках кат’ заек обратно при тате. Бях са’о на девет, та пра’ех к’вот’ ми ка’е ’нстинктът, без да му мисля к’во ш’ стане.

Са’о че тъй и не се върнах при наш’та палатка, че инак ня’аше се’а да седя и да ти разду’ам. Един ми ти възлест корен — па мо’е да е било и кракът на Джорджи — ме спъна, та се търколих в яма със сухи листа, дет’ ме скри’а от копит’та на Кона, що изтрополи’а над мен. Останах там, чу’ах им продраните крясъци, ’га мина’аха покрай мене, са’о на метри из дървесата… Пра’о към Слуша. Към тате и Адам.

Запълзях скришом и бързешката, ’ма закъснях, на, мно’о закъснях. Кона бя’а наобиколили нашия лагер и плющя’а с камшици. Тате беше разма’ал брадвата, пък брат ми бе измъкнал копието, ’ма Кона са’о си играе’а с тях. Стоях накрай поляната, страхът напра’о ми пикаеше в кръвта и не мо’ех да мръдна. Храс! — изплющя един камшик и тате и Адам тупна’а на земята, лежа’а и се гърче’а кат’ змиорки на пясък. Вождът на Кона, свирепа акула, сле’е той от коня и кат’ прецапа плитчината къмто тате, кат’ се захили на вапцаната си дружина, извади оня ми ти нож и клъцна татьовото гърло от ухо до ухо.

Не бя’ виждал нищо толко’а алено кат’ струята кръв на тате. Вождът лизна татьовата кръв от стоманата.

Адам са’о дет’ не умря от ужас, куража му го ня’аше ник’ъв. Няк’ва вапцана гад му овърза нозете и китките и метна големия ми брат в’ъз седлото кат’ чувал таро, пък дру’ите опоска’а ’сичкия ни лагер за железа и к’вот’ и’аше, и к’вот’ не ’зе’а, фърли’а. Вождът я’на пак коня и кат’ се обърна, че кат’ погледна пра’о в мене… Тия ми ти очи бя’а на Стария Джорджи очите. „Закри Страхли’ецо — вика’а те, — ти си роден мой да си, ръ’йш ли, ’що въо’ще ми се опъ’аш?“

’Ма показах ли му аз, че не’ й тъй? Оста’ах ли там, заби’ ли нож във врата на Кона? Проследи’ ли ги до те’ния лагер, опита’ ли да измъкна Адам? Ам’ не, Закри Храбреца Деветгодишния, намъкна се той кат’ змия в шумата да по’смърча и да се моли на Сонми да н’ го фанат и да н’ поробят и него. Ам’ че са’о туй сторих. Оф, да бях аз Сонми и да бях се чул к’ви ги плещя, щя’ ’а врътна глава от гнус и ’а го смачкам тоя ревльо кат’ сламена бу’олечка.

Та допълзях обратно, след кат’ се стъмни, тате още лежеше и плу’аше в оная ми ти солена плитчина, ръ’йш ли, се’а реката се кротваше и времето се опра’яше. Тате, дет’ ме е гле’ал, и ме е ступвал, и ме е обичал. ’Лъзгав кат’ пещерна риба, тежък кат’ вол, студен кат’ камък, ’сяка капка кръв — осмукана от реката. Още не мо’ех ни да го ожаля как’ си тря’а, ни нищо, ’сичко беше толко’а потресно и ужасно, ръ’йш ли. Се’а, Слуша беше кажи-речи на шес’-седем мили от Кокаления бряг, та напра’их могила на тате там, дет’ си беше. Не мо’ех си спомня светите думи на Настоятелката, са’о: „Мила Сонми, коя си сред нас, върни таа обична душа в лоното на долината, молим те“. Та рекох ги аз, прецапах Уайпио и поех ’се нагоре по склона през мръкналата гора.

Мънинко бу’алче ми викна: „Бра’о, Закри Храбрецо!“. Креснах на птичето да млъкне, ’ма и то ми кресна: „’Що, к’во ш’ стане? Ш’ ми видиш сметката досущ кат’ на ония Кона? Оле, зарад’ моите миленца-пиленца имай милос’!“. Горе в планините Кохала вие’а кучета динго: „Закри-и-и-и-и Страх-ли-и-и-и’ецо!“. Най-сетне луната си разбули лицето, ’ма тая студена дама нищо не рече, нит’ пък и’аше нужда, знам к’во си мислеше за мене. Адам я гле’аше същата тая луна, са’о че на две-три-четири мили по-нататък, ’ма мо’ех да му помогна толко’а, колкот’ ако беше оттатък Далечно Хонолулу. Кат’ ревнах, и ревах, ревах, ревах, на, същи увит кат’ вързоп бебок.

Е’на миля нагоре ’се по склона стигнах до жилището на Авел и им завиках. Големият на Авел, Исаак, ме пусна и кат’ им казах к’во е станало на Слушанския брод, ’ма… ’сичката ли истина им казах? Не, излъга момчето Закри, тъй как се бе загърнало в авеловите од’яла, как се бе’е сгряло от огъня и попарата им. Не им разпра’их как съм завел Кона до татьовия лагер, ръ’йш ли, са’о подгоних, рекох, е’на тлъста птица в гъстака и ’га се върнах… Тате убит, Адам го ня’а и на’сякъде из калта — копита на Кона. Не мо’ех нищо да напра’я нит’ тога’а, нит’ се’а. Десетима здра’еняци Кона мо’еха да избият рода на Авел толко’ лесно, колкот’ уби’а тате.

Ваш’те лица ме питат. ’Що излъгах?

В но’ата ми история, ръ’йш ли, аз не бях Закри Тъпака, нит’ Закри Страхли’еца, ам’ бях чисто и просто Закри Каръка и Късметлията. Лъжите са лешоядите на Стария Джорджи, дет’ кръжат из високото и гле’ат долу за някоя мъничка пъзлива душица, та да се спуснат отгоре й и да забият нокти, и оная нощ, ’га бях в жилището на Авел, ’ми, таз мъничка и пъзлива душица бях аз.

Се’а вий, ’ора, гле’ате един сбръчкан непрокопсаник, пустият ми дроб ме оста’я без дъх и ня’а да видя още мно’о зими, не, не, знам си аз. И се’а крещя сам на се’е си, на Закри Деветгодишния, кат’ прескачам по’ече от четир’се дълги години: „Ей, слушай! Случва се ’се нявга да си слаб, ’га си изпра’ен срещу цял свят! Случва се нявга тъй, щото нищо не мо’еш напра’и! Не си ти вино’ен, ам’ пустият му свят, той е вино’ен за ’сичко!“. ’Ма колкот’ и силно да викам на момчето Закри, то не ме чува и нивга ня’а ме чуе.

 

 

Козият език си е дарба, или я получа’аш в деня, ’га се раждаш, или нивгаш. ’Ко я имаш, козите ш’ те слушат к’во им прика’аш, ’ко я ня’аш, ш’те събарят в калта, ш’ те гле’ат отвисоко и ш’ ти се смеят. Моя кози език го бях ’зел от тате и понявгаш, докат’ ги пасях, кат’ че ли го чу’ах да свири наблизо със свирката си, ’ма Настоятелката разпра’я, че той тря’а се е преродил в село Кашински къде Мормонската долина. Тъй ли, инак ли, аз ’сяка заран ги доях козичките и по’ечето пъти подкарвах цялото стадо нагоре къмто гърлото на долината Елепайо, през прохода Верт’бри, да пасат по върховете на Кохала. И козите на леля Пчели пасях, те бя’а към петнайсе’-двайсе’ кози, тъй че общо и’ах къмто пе’десе’-шейсе’ кози да паса и да ги израждам, и да ги гледам, ’га фанат более’. Мно’о кози са т’ва и мно’о грижи, ’ма ги обичах тия ми ти неми животинки по’ече от мене си, пък осо’ено след кат’ уби’а тате и пороби’а Адам. ’Сяка козичка си и’аше име, бях им дал имена на ’сичките. Та валеше и трещеше, цял мокър ста’ах, докат’ им ма’ах пиявиците, ’га печеше слънце, цял ста’ах кафяв и напукан, а ’га бя’ме нависоко на Кохала, понявгаш не слизах три-чет’ри нощи подред, не. Тря’аше си отварям очите на чет’ри. Из чукарите броде’а динго и ’се гледа’а да краднат някое хилаво новородено, зат’ва вардех с копието. Та моят тате бил малък, диваци от Мукини мина’али от Подветрената страна и задигали по е’на-две кози, ’ма после Кона поробили ’сичките Мукини на’сякъде на юг и в старите им къщя в Хауи се’а има са’о мъх и мравки. Ний, козарите, ги знае’ме планините Кохала кат’ никой друг, ’сичките пролуки и ручейчета, и духове ’де се въдят, и стоманени дървета, дет’ са останали нес’брани от е’новремешните с’бирачи, и е’на-две-три сгради от старо време, дет’ никой друг освен нас ги не знаеше.

Козарите се славе’а с туй, че мно’о се задява’а с момичетата. Та е’но момиче, ръ’йш ли, се залюбеше с козар, то са’о тръгваше подир свирнята и козарят го водеше нейде, ’де ня’а никой, са’о козите, пък козите нивгаш нищо не обажда’а на Старата мама Мълва. Първия си бебок го напра’их на Джайджо от село Порежи Крак, под е’но лимоново дърво е’ин слънчев ден. Поне беше първият, дет’ го знаех. Момичетата толко’ хитру’ат за т’ва к’во и кой, и ’га, и ’сичко. Аз бях на дванайсе’, Джайджо и’аше стегнато и припряно тяло и мно’о се смееше, и двамата не ни свърташе и бя’ме пощурели от любов, ей тъй кат’ вас двамцата, дет’ седите тука, та ’га Джайджо ’зе да узрява, заприказва’ме за женене, та да до’е тя да живее в жилището на Бейли. Ний има’ме мно’о празни стаи, ръ’йш ли. ’Ма после водите на Джайджо изтеко’а мно’о луни по-рано и Банджо ме заведе в Порежи Крак, дет’ тя раждаше. Бебокът излезе са’о няколко сърцетупа след кат’ стигнах там.

Тя тая история не е мно’о за веселба, ’ма ме питахте как съм живял на Големия остров, и туй е к’вот’ си спомням. Бебокът ня’аше ни уста, не, ни дупки на носа, та не мо’еше да диша и умираше, откак’ мамата на Джайджо му резна връвта, клетото хайванче. Очите му тъй и не се отвори’а, то ’сещаше са’о топло по гърба от ръцете на тате си, смени си цвета, ’щот’ оти’аше на зле, спря да рита и умря.

Джайджо пък беше цялата е’на лепка’а и мазна и май-май и тя оти’аше на умиране. Жените ми реко’а да се ма’ам, че да сторя място на билкаря.

’Зех умрелия бебок и го занесох увит във вълнена торба къде Кокаления бряг. Толко’а бях оклюмал, чудех се на Джайджо семето ли е гнило, мойто семе ли е гнило, или са’о пустият ми късмет е гнил. И е’на вяла сутрин беше под тия ми ти храсти с кървавите цветя, вълните се юрка’а къмто брега и се катурва’а кат’ болни крави. Напра’их могила на бебока по-бърже от оная на тате. На Кокаления бряг и’аше мирис на водорасли и на плът, и на гнило, насред камъчетата се въргаля’а стари кокали и никой не се заседя’аше там по’ече, отколкот’ му тря’а, освен ’ко не се е родил я муха, я гарван.

Тя, Джайджо, не умря, не, ’ма нивга веч’ се не смееше кръшно кат’ преди и се не оженихме ний с нея, не, ’щот’ нъл’ тря’а си сигурен, че от семето ти ш’ израсне чистородно или нещо близко до тако’а? Инак кой ш’ стърже мъха от покрива и ш’ маже иконата с масло, да я не налазят термити, кат’ си отидеш? Затуй се случваше кат’ срещна Джайджо нейде на с’биране или на размяна, тя да ми рече: „Дъждовно утро, а?“; пък аз да й река: „Да, сигур’ ш’ вали до мръкнало“; и да се разминем. Подир три години тя се ожени за няк’ъв кожар от долината Кейн, ’ма аз не ’одих на сватбата им.

Момче беше. Нашият умрял без име бебок. Момче.

 

 

’Ората от долината има’а са’о един бог и й вика’а Сонми. Диваците на Големия обикно’ено има’а по’ече богове, отколкот’ мо’еш да нанижеш на е’но копие. Там в Хило се моле’а на Сонми, кат’ бя’а на кеф, ’ма има’а и други богове — богове на акулите, богове на вулканите, богове на царе’ицата, богове на киха’ицата, богове на косматите брада’ици, ’бе на к’вот’ ка’еш, тия от Хило ш’ти измислят бог. Кона има’а цяло племе богове на войната и на конете, и въо’ще. ’Ма на ’Ората от долината дивашките богове не им тря’аше да ги знаят, не, са’о Сонми беше истинска.

Тя живееше сред нас и надзира’аше Деветте Надиплени долини. По’ечето пъти не я вижда’ме, понявгаш я вижда’а — стара бабка с бастун, ’ма по някой път аз я виждах кат’ бляска’о девойче. Сонми помагаше на болните, връщаше пропилян късмет, а пък ’га някой същински и цив’лизо’ан долинец умреше, тя му ’зимаше душата и я завеждаше пак в някоя утроба нейде низ Долините. Случваше се понявгаш да помним туй-онуй от минал жи’от, понявгаш да не помним, пък се случваше Сонми да дойде в съня на Настоятелката и да й обади кой кой е бил, ’ма мо’еше и да не й обади… ’Ма ний си знае’ме, че ’секи път ш’ се прераждаме кат’ ’Ора от долината, та затуй смъртта не ни беше толкоз страшна, не.

Стига Стария Джорджи да н’ ти ’земе душата, де. ’Ко си живял кат’ дивак и егоис’, ръ’йш ли, и си отфърлял цив’лизац’ята, или ’ко Джорджи те е подмамил към варварство и ’сичко тако’а, тогаз душата ти натежа’а и се изду’а кат чувал с камъни. Тогаз Сонми не мо’е те напъха в никоя утроба. На таки’а нефелни и себични ’ора им вика’а „пълни с камъни“ и ня’аше по-страшна орис за Чо’ек от долината.

’Ма се’а свещта на цив’лизац’ята е изгоряла, тъй че има ли значение ’сичкото туй? Е, не мо’а кажа да, не мо’а кажа не. Са’о си слагам душата в ръцете на Сонми и се моля у идния жи’от да я за’еде на ’уба’о място, ’щот’ в тоз ми спаси душата и, да знайте, ’ко не ви успи тоз огън, ш’ ви разпра’я как.

 

 

Иконната беше е’ничката сграда на Кокаления бряг посред долината Кейн и долината Хонокаа. Не беше речено, че там не би’а се влиза, ’ма никой не влизаше там без ра’ота, ’щот’ ’ко ня’аш важна причина да смуша’аш оная ми ти потулена под покрив нощ, тя ш’ ти ра’тури късмета. Наш’те икони, дет’ цял живот ги дълбае’ме и лъска’ме и пише’ме думи по тях, след наш’та смърт ги прибира’а там. По мое време там по полиците и’аше, ’ми, ’иляди, всяка е’на на такъв кат’ мен Чо’ек от долината, роден и жи’ял, и прероден, откак Флотил’ята, дет’ е докарала наш’те предци, е дошла на Големия да избяга от Падението.

Първия път, ’га влязох в Иконната, бях с тате и Адам, и Джонас, бях на се’ем годинки. Мама, ’га раждаше Кеткин, се беше разболяла и течеше, и тате ни заведе да се помолим на Сонми да я опра’и, ’щот’ Иконната беше спец’ялно свещено място и там Сонми обикно’ено чу’аше. Вътре беше тъмно кат’ под вода. И’аше миризма на восък и масло от тико’о дърво, и време. Иконите живее’а по полици от пода, та до тавана, колко бя’а не мо’ех да ка’а, не, тях не мо’еш ги преброи кат’ кози, ’ма миналите животи са толкоз по’ече на брой от сегашните, колкот’ листата са по’ече от дърветата. Гласът на тате ’зе да приказва в тъмното, ’ем познат, ’ем кат’ на призрак, да моли Сонми да не дава на мама да умре и да оста’и душата й по’ече време в т’ва тяло, то и аз скришом наум се молех за същото, па макар да знаех, че Стария Джорджи ме й белязал на Слушанския брод. И после чу’ме нещо кат’ рев отдолу под тишината, съста’ена от мильон шепнения досущ кат’ океана, са’о че не беше океанът, не, бя’а иконите, и разбра’ме, че Сонми е там вътре и ни слуша.

Мама не умря. Сонми е милостива, ръ’йш ли.

Втория път влязох в Иконната в Нощта на съновиденията. Кога четир’найсе’ резки на наш’те икони каже’а, че си вече голям Чо’ек от долината, ние оста’ахме да спим сами в Иконната и Сонми ни пращаше спец’ялен сън. Някои момичета вижда’а за кого ш’ се омъжат, някои момчета — как ш’ живеят, други пък вижда’а разни неща, дет’ тря’аше да ги разпра’ят на Настоятелката, та да им ги разтълку’а. На сутринта, ’га излиза’ме от Иконната, вече бя’ме мъже и жени.

Та кат’ мина залезът, легнах аз под од’ялото на тате в Иконната и положих глава в’ъз мойта неиздялана икона. Отвънка Кокаленият бряг бучеше и трещеше, вълните ревя’а и кипя’а, и тогаз чух козодой. ’Ма не беше козодой, не, ’ми беше един капак, дет’ се отвори досами мене, и от не’о висеше въже къмто небето на долната земя. „Слизай“ — рече ми Сонми и аз заслизах, ’ма въжето беше напра’ено от омотани ведно чо’ешки пръсти и китки. Погледнах нагоре и видях как от пода на Иконната запъпли’а пламъци. „Срежи въжето“ — рече няк’ъв гърбав чо’ек, ’ма мене ме беше страх, ’щот щях да падна, ’ми че да.

После съну’ах как съм в стаята на Джайджо и държа на ръце мойто уродли’о момче бебок. То риташе и се гърчеше досущ кат’ в оня ден. „Бърже, Закри — рече ми чо’екът, — изрежи уста на твоя бебок, да мо’е да диша!“ ’Зех ножа и изрязах на мойто момче ухилена цепка, ’се е’но режех сирене. От нея се запени’а думи: „’Що ме уби, тате?“.

Последно съну’ах как се раз’ождам покрай река Уайпио. Гле’ам, на другия бряг Адам до’олен лови риба! Махнах му, ’ма той ме не видя, затуй хукнах към няк’ъв мост, дет’ в будния живот го ня’а, не, мост от злато и бронз. Са’о че ’га стигнах най-сетне брега на Адам, ревнах от мъка, ’щот’ нищо вече ня’аше там, са’о натрошени кости и е’на малка сре’ърна змиорка, що пляскаше в пра’оляка.

Змиорката беше разсъмването, дет’ заничаше под вратата на Иконната. Спомних си аз тия три съня и тръгнах към Настоятелката, и по пътя вълните ме пръска’а, и ня’аше жи’а душа. Настоятелката си ’ранеше пилците зад школото. Изслуша тя ду’а по ду’а моите сънища, после ми рече, че туй били лука’и предсказания, и ми нареди да вля’а в школото да я почакам, докат’ се помоли на Сонми да й открие тия значения.

В стаята в школото се гушеше светото тайнс’во на Цив’лизо’аните дни. ’Сичките книги от Долините седя’а ей на тия лавици, лепне’а от влага и червеите ги зоба’а, ’ма туй бя’а книги и думи на знаенето! И’аше там и кълбо на света. Щом тоя цял свят е е’но великанско голя’о кълбо, не проумя’ах аз ’що ’ората не падат от него и още не проумя’ам. Аз не бях мно’о умен в учението, ръ’йш ли, не кат’ Кеткин, виж, тя мо’еше да стане следващата Настоятелка, ’ко беше станало ’сичко по-иначе. Прозорците на школото бя’а от стъкло и си бя’а още здра’и след Падението. ’Ма най-голя’ото чудо беше часовникът, ’ми, е’ничкият ра’отещ часовник в Долините, че и на целия Голям Остров, че и на целия Ха-Уай, тъй съм чу’ал. Не му тря’аха батерии, ръ’йш ли, ам’ се нави’аше. Та бях ученик, мно’о ме беше страх от тоя тиктакащ паяк, дет’ ни гле’аше и ни съдеше. Настоятелката ни научи и на Езика на часовника, ’ма съм го забра’ил, помня са’о „часа“ и „и пол’вина“. Помня как Настоятелката разпра’яше: „На цив’лизац’ята й тря’а време и ’ко оста’им тоя часовник да умре, времето и то ш’ умре, и тога’а как ш’ върнем Цив’лизо’аните дни, к’вито са били преди Падението?“.

И оная сутрин гле’ах цъкалките на часовника, докат’ Настоятелката си до’де от тълку’анията и седна насреща ми. Тя ми рече, че Стария Джорджи бил гладен за душата ми, та зат’ва бил проклел моите сънища да не им се разбира к’во предсказват. ’Ма за късмет Сонми й открила к’ви са същинските предсказания. И вий ш’ тря’а ги запомните добре тия предсказания, щот’ те ш’ сменят пътя на тая история, че и по’ече от еднъж.

Първо: колкот’ и да ти гори ръцете, не режи въжето.

Второ: кат’ спи врагът, не му режи гърлото.

Трето: гори ли бронз, не мина’ай по моста.

Признах си аз, че не проумя’ам. Настоятелката рече, че и тя не проумя’а, ’ма ня’а значение, ’щот’ ’га му до’де времето, тога’а ш’ проумея, и ме накара да си набия тия предсказания в главата. После ми даде е’но кокоше яйце да ’апна за закуска, още лига’о и топло, прясно излязло от птицата, и ми пока’а как да му изпия жълтъка със сламка.

 

 

’Начи искате да ви разпра’я за Големия кораб на Предвидците?

Не, Корабът не е няк’ва измислена легенда, истински си беше кат’ мене и кат’ вас. Ей тия очи тука са го виждали, о-о-о, двайс’тина пъти, че и по’ече. Корабът се отби’аше в Залива на Флотил’ята дваж в годината, ’га препол’вят пролет и есен, ’га нощ и ден станат е’накво дълги. ’Ма забел’жете, нивгаш не се отби’аше в никой дивашки град, ни в Хонокаа, ни в Хило, ни от Подветрената страна. И ’що? ’Щот’ са’о ний от Долината има’ме достатъчно цив’лизац’я за Предвидците, а-ха. Те не щя’а да търгу’ат с ник’ви варвари, дет’ мисле’а Кораба за могъщ бял бог птица или нещо тако’а! Корабът и’аше цвят на небе, не мое’ш го види, ’ко не е досами брега. Той ня’аше ни весла, ни платна, не му тря’аше ни вятър, ни течения, ’щот’ го движеше Хитрината на Древните. Дълъг беше колкот’ голя’о островче, висок колкот’ нисък хълм, возеше двеста-триста-четир’стин души, мо’е и мильон да са.

Около тая Хитрина на Древните мно’о питанки и гатанки има, нъл’ тъй? Тъй беше и с Кораба. Как се возеше? ’Де го бя’а водили ’сичките му пътешествия? Как тъй беше останал цял подир ’сичките блясъци-трясъци, че и подир Падението? Е, аз тъй и нивга не научих мно’о от тия отговори, пък Закри не е кат по’ечето разказвачи и него’ите приказки не са тинтири-минтири. На племето, дет’ живееше на Кораба, му вика’а Предвидците, и те иде’а от няк’ъв остров на име Предвидене. Предвидене беше по-голям от Мауи, ’ма по-малък от Големия и нейде далече-далече низ северната синева, и по’ече от т’ва нит’ знам, нит’ разпра’ям.

Та тъй, Корабът ’се пущаше котва накъм десет хвърлея от Школския нос и от носа му излиза’а две по-малки пърга’и лодки, и полита’а над вълните къмто плажа. Във ’сяка и’аше по шес’-осем мъже и жени. Ох, на тия ’сичкото им беше чудно. Жените от Кораба и те мяза’а на мъже, ръ’йш ли, с остригани коси, не оплетени кат’ на жените от Долините, и бя’а по-жила’и и силни. И кожите им бя’а здра’и и гладки, без е’но петънце от краста, ’ма бя’а е’ни опечени кафяви и черни, ’сичките, и по си приличаха е’ни на други от другите ’ора, дет’ ги виждате по Големия остров. Предвидците не прика’ха мно’о, не. Двама стражи вардеха лодките на брега и ’ко ги пита някой: „Как ви е името, гос’ине?“; или „’Де сте се запътили, ’спойце?“; те са’о клате’а глави, ’се е’но казва’а: „Нищо ня’а ти ка’а, не, тъй че по’ече не питай“. Няк’ва тайнс’на Хитрина не ни да’аше да се приближа’аме. Въздухът се сгъстя’аше и не мо’еше чо’ек да иде по-близо. И толко’а болеше, че свят да ти се завие, и затуй ник’ви магарии не мина’аха, не.

Размяната се пра’еше на Общите земи. Предвидците говоре’а странно, не мързели’о и на прес’кулки кат’ в Хило, ’ми сърдито и студено. Докат’ слезе’а, вече се разчу’аше и от по’ечето жилища влаче’а кошници с плодо’е и зеленчуци, и меса, и ’сичко към Общите земи. Освен туй Предвидците пълне’а спец’ялни бурета с прясна вода от потока. В замяна да’аха разни ра’оти от желязо, по-’уба’и от ’сичко пра’ено на Големия остров. Разменя’а чес’но и нивгаш не приказва’а заканително кат’ диваците в Хонокаа, ’ми с любезни приказки тегле’а помежду ви е’на черта, дет’ казва: „Аз тебе те уважа’ам доста’чно, ’ма с тебе не сме роднини, тъй че не я пристъпяй таз черта, ста’а ли?“.

Да, Предвидците спазва’а строги правила, ’га разменя’а с нас. Нивгаш не предлага’а за размяна ра’оти по-Хитри от ’сичко, дет’ вече го и’аше на Големия остров. Напримерно, след кат’ уби’а тате, на е’но събрание реши’а да турят гарнизон до жилището на Авел да варди пътеката Муливай, дет’ ни беше главният път от Слушанския брод към наш’те Девет долини. Настоятелката поиска от Предвидците спец’ялни оръжия, дет’ да ни пазят от Кона. Предвидците отказа’а. Настоятелката ’зе напра’о да им се моли. Те пак отказа’а и туйто.

Друго пра’ило беше нищо да не ни разпра’ят за т’ва к’во има отвъд океана, даже за остров Предвидене да не обаждат нищо ’свен името. Нейпс от село Иноуи ’еднъж поиска да го качат на Кораба и тога’а ми се видя, че Предвидците ’сичките се засмя’а, или почти. Вождът им рече не и никой от наш’те не се учуди. Ний нивгаш не сме напирали да наруша’аме тия правила, ’щот’ мисле’ме, че те оказват чес’ на наш’та цив’лизац’я, кат’ разменят с нас. Настоятелката ’се ги канеше да останат да пиру’ат с нас, ’ма вождът ’секи път отказваше ’ного любезно. Връща’а се на лодките и натоварва’а квот’ бя’а ’зели. След къмто час Корабът отпла’аше, пролетес на изток, есенес на север.

И тъй идва’а те ’сяка година, откак наш’те ’ора се помне’а. До ’де ли сезон, иде ли си сезон, ш’ до’де Кораб, ш’ си иде Кораб. Тъй до шес’найстата ми година, ’га е’на жена от Предвидците на име Мероним до’де са’о временно в жилището ми, и оттога’а вече нищо не беше кат’ преди, ни в моя живот, ни в Долините, ни нивгаш. От ’сичките ми истории е’ничките, дет’ са си наистина мои, ’ми не таки’а, дет’ съм ги ’зел от други Разказвачи, туй са моите ’стории за нея, за Мероним.

 

 

Мно’о далече оттатък прохода Верт’бри и’аше хребет, дет’ му казва’а Лунното гнездо и оттам се откри’аше най-’убавата гледка към Наветрената страна от пасищата на Кохала. Един чуден следо’ед пролетес аз пасях стадото горе на Лунното гнездо, ’га мернах Кораба да наближа’а Залива на Флотил’ята, и той беше мно’о краси’а гледка, син досущ кат’ океана, и ’ко не гле’аш пра’о в него, не мо’еш го видя, не. Се’а, аз знаех, че тря’а бърже-бърже да ида на размяната, ’ма тря’аше, ръ’йш ли, да си гле’ам козите и к’от’ си тря’а, па и ’га стигнех в Общите земи, Предвидците сигур и без туй щя’а си тръгват вече, та затуй останах там да си лежа и да зяпам оня ми ти чуден Хитър Кораб, дет’ идваше и си оти’аше с дивите гъски и с китовете.

’Ми, виках си, че затуй съм останал, ’ма същинската причина беше е’но девойче на име Роузис, що събираше листа палила за церовете, дет’ майка му ги пра’еше. Нас треска ни тресеше от мерак един за друг, ръ’йш ли, и в оня напоителен следо’ед, ’га гъмжеше от чучулиги, аз млясках сластните й плодчета манго и влажна смокиня, и да ви кажа пра’ичката, никъде не ми се ’одеше, пък и Роузис оня ден не набра мно’о листа палила, не. О, вий, младите, се смеете и се червите, ’ма е’но време, ей, и аз бях същият кат’ вас се’а.

Вечерта, ’га прибрах козите, мама се мяташе и подскачаше кат’ гъска с е’но крило и тъй ’зе да ме хока, че ’сичката клюка я разбрах от Съси. След кат’ напра’или размяната в Общите земи, вместо да даде знак ’сички да си ’одят на Кораба, вождът на Предвидците поискал да прика’а насаме с Настоятелката. След мно’о време Настоятелката излязла от срещата и свикала ’сички на събрание. ’Ората от Долината от ’сички близки жилища се сбрали, освен от жилището на Бейли, наш’то жилище. Мама и тя не отишла в Общите земи, ръ’йш ли. И тъй, събранието почнало тутакси. Настоятелката рекла: „Вождът на Предвидците иска тая година да напра’и спец’ялна размяна. Е’на жена от Кораба иска пол’вин година да живее и работи в наше село, да научи наш’те обичаи и да ни разбере нас, ’Ората от Долините. В замяна вождът ш’ ни плати двойно за ’сичко, дет’ сме го разменили днеска. Мрежи, тенджери, тигани, железа, ’сичко двойно. Се’а, помислете са’о к’ва чес’ е т’ва и помислете к’во мо’ем да ’зе’ем за ’сичките тия ра’оти на идната размяна в Хонокаа“. Е, не се минало мно’о време и цялото събрание викнало е’но голямо: „Да!“; и за следващия въпрос Настоятелката тря’ало се провикне, та да надвика глъчката. „Кой ш’ приеме у тях наш’та гостенка от Предвидците?“. Ех, т’ва „да“ секнало начаса. ’Ората изведнъж ’зели да вадят цели торби оправдания. „Ня’аме доста’чно място.“ „Два бебока чакаме, наш’та гостенка ня’а да мо’е спи добре.“ „Комарите къде наш’то жилище ш’ я изядат.“ Ръждивото Волво, тоя ми ти мазен непрокопсаник, той пръв рекъл: „Ам’ жилището на Бейли?“. Ни мама, ни аз сме били там, ръ’йш ли, да им попарим плано’ете, и затуй те набързо ги скроили. „Тъй, тъй, те имат празни стаи, нъл’ тате Бейли го уби’а! Бейли ’зе’а по’ече Общи земи, пък дадо’а по-малко от миналата реколта, ’начи туй е техен дълг! ’Ми да, на Бейли им тря’а работна ръка, мама Бейли ш’ се радва, кат’ има кой да помага!“ Та тъй решило събранието.

’Ми се’а аз станах кат’ еднокрил гъсок, да. К’во ядат, к’во пият Предвидците? На слама ли спят? Спят ли въо’ще? Шес’ луни! Мама ме нахока, дет’ не съм отишъл на Размяната с Кораба, и макар че то мама ’същнос’ беше същинската глава на Бейли, от мъжете аз бях най-голям в наш’то жилище, тъй че аз тря’аше да ида да се боря за спра’едливос’. Рекох: „Виж се’а, ш’ ида при Настоятелката да й кажа, че не мо’ем настани Предвидец тука…“ И тогаз наш’та врата рече: „Чук-чук-чук“.

’Ми беше Настоятелката, водеше оная жена от Предвидците да се настаня’а, че и Майло, помощникът от школото, и той с тях. ’Сичките тогаз разбра’ме, че ня’а де да се денем от гостенката на Долините, и да ни ’аресва, и да ни не ’аресва, вече не мо’ехме да й кажем: „Ма’ай се“; нъл’ тъй? Щя’ме да си посрамим къщата, да си посрамим иконите. Жената от Кораба лъхаше на е’на така’а оцетна миризма на Хитрина и първа ’зе да говори, ’щот’ и аз, и мама си бя’ме глътнали езика. „Добър вечер — рече тя, — аз съм Мероним и премно’о ви благодаря, задет’ ми да’ате подслон в Долините.“ Майло се хилеше кат’ жаба шегобийка на мойта неволя, идеше ми напра’о да го убия.

Съси първа си спомни к’во тря’а прай е’на домакиня, настани наш’те гости и прати Джонас да дон’се пиво и ядене, и ’сичко. Мероним рече: „В моя народ и’аме обичай да поднасяме малки подаръци на домакините, ’га идем на гости, та се надя’ам да не възразя’ате…“ Тя бръкна в е’на чанта, дет’ я носеше, и ни даде подаръци. Мама получи ’убава тенджера, дет’ в Хонокаа стру’а пет-шес’ бали вълна, ахна и рече, че не мо’е приеме толко’а скъп подарък, щот’ да приемаш странници си е обичаят на Сонми, тъй де, гостоприемс’вото тря’а да е или безплатно, или ник’во, ’ма жената от Предвидците отвърна, че тия подаръци не са плащане, не, ам’ са са’о предварителна благодарнос’, и подир т’ва мама не отказа тенджерата втори път, не. Съси и Кеткин получи’а гердани, дет’ блещука’а кат’ звезди, и очите им щя’а изскочат от радост, пък Джонас — цяло квадратно огле’ало, то напра’о го омагьоса, по-лъска’о от ’сяка отломка, дет’ още се намират тук-таме.

Майло вече не се ’илеше толкоз жабешки, ’ма на мен т’ва с подаръците ’ич не ми ’ареса, не, ръ’йш ли, таз другоземка напра’о го купу’аше моя род, ’ма не на мене тия. И затуй й рекох на жената от Кораба, че мо’е да остане в наш’то жилище, ’ма не й ща подаръка и туйто.

Рекох го по-грубо, пък не щях чак тъй, и мама ме изгле’а е’но остро, ’ма Мероним рече са’о: „Да, разбирам“; ’се е’но съм го’орил обикно’ено и нормално.

 

 

Се’а кат’ се помъкна’а цели стада гости в наш’то жилище и оная вечер, и още вечери подир т’ва, от ’сички краища на Деветте долини, че роднини, че братя, че семейства от минали жи’оти, че почти чужди ’ора, дет’ ги бя’ме срещали са’о по размени, да, ’сички от Маука до Мормонската долина идва’а и ’лопа’а да видят дъл’ Старата мама Мълва вярно разпра’я — че истински, жив Предвидец се’а живее у Бейли. То се знае, тря’аше да ги поканим ’сичките до последния гостенин вътре и те зяпа’а слисани, ’се е’но самата Сонми седеше в наш’та кухня, ’ма не бя’а чак толко’а слисани, че да не мо’ат да нагъват наш’то ядене и да лочат наш’то пиво, без мно’о да му мислят, и докат’ пиеха, бърже и нагъсто сипе’а купища въпроси за Предвидене и за чудния Кораб.

’Ма най-чудното от ’сичко беше ей туй: Мероним ужким отго’аряше на въпросите, ’ма тия нейни отговори ’ич не утоля’аха наш’то любопитс’во, ’ма ей тонинко. Пита се’а брат’чед ми Спенса от жилището на Клуни: „К’во го движи тоя ваш Кораб?“ И Предвидящата отвръща: „Термоядрени двигатели“. ’Сички почват да кимат умно кат’ Сонми: „О, ’начи термоядрени двигатели, да“; ’ма никой не пита к’во е туй термоядрен двигател, ’щот’ да н’ се покаже кат’ варварин или тъпак пред другите. Настоятелката ’зе да моли Мероним да ни покаже остров Предвидене на картата на света, ’ма Мероним са’о посочи е’но място и рече: „Тука“.

„Къде?“ — попита’ме ний. ’Щот’ там ня’аше нищо, са’о синьо море, и мене ’ко питате, аз си рекох, че тая ни баламосва.

Мероним рече, че остров Предвидене го ня’а на никоя карта, дет’ е пра’ена малко преди Падението, ’щот’ осно’ателите на Предвидене го пазели в тайна. И’ало го на по-стари карти, ’ма не на тая на Настоятелката.

Аз дотога’а вече бях посъбрал няк’ъв кураж и попитах наш’та гостенка ’що Предвидците, кат’ имат ’сичката ви’ша Хитрина и ’сичко, ш’ искат да знаят за нас, ’Ората от Долините. На к’во тако’а мо’ем я научим ний, дет’ тя го не знае? „Умът, дет’ се учи, е жив ум — рече Мероним — и ’сяка Хитрина е същинска Хитрина, била тя стара Хитрина ил’ нова, висша Хитрина ил’ нисша.“ ’Ма никой освен мене не съзря ни лука’ите стрели на ласкателст’то в тия думи, ни как тая коварна шпионка ’зползваше наш’то невежество да скрие своите същински намерения, та затуй подир първия въпрос я мушнах ей с тоя ръжен: „’Ма нал’ вий, Предвидците, и’ате най-великата и най-могъщата Хитрина в целия свят, нъл’ тъй?“. Ех, колко лука’о си подбра думите! „И’аме по’ече от племената на Ха-Уай, ’ма по-малко от Древните отпреди Падението.“ Видите ли? Не рече кой знае к’во, нъл’ тъй?

Помня са’о три честни отговора от тия, дет’ тя ни ги даде. Руби от Потърови я попита ’що ’сичките Предвидци и’ат тъмна кожа кат’ кокосо’а черупка, понеже нивгаш не бя’ме виждали от Кораба им да слиза някой блед или розов. Мероним рече, че туй било, ’щот’ нейните предци преди Падението им сменили семето тъй, щото да пра’ят тъмнокожи бебоци, да н’ ги фаща червената краста, и подир туй и бебоците на техните бебоци ’зели да се раждат таки’а, к’ъвто бащата, такъв и синът, ’ми, кат’ зайците и краста’иците.

Нейпс от жилището на Иноуи я попита женена ли е, ’щот’ той не беше женен, пък и’аше градина с макадамия и плантац’я със смокини и лимони, са’о негови си. ’Сички се засмя’а, че даже и Мероним се поусми’на. Тя рече, че нявга и’ала мъж, да, и син и’ала на име Анафи, живеели на остров Предвидене, ’ма мъжа й преди години го убили диваци. Каза, че съжаля’а, че губи тоя късмет с лимоните и смокините, ’ма вече е мно’о стара и не ста’а за пазара за булки, пък Нейпс поклати кахърно глава и рече: „Оф, жено от Кораба, разби ми ти сърцето, ’начи, разби го“.

Последно брат’чед ми Кобъри я попита: „Ам’ ти на колко години си?“. Да, ей т’ва се чуде’ме ’сичките. ’Ма ’сички се смаяхме от нейния отговор. „Пе’десе.“ Да, точно тъй рече й и ний се шашна’ме досущ кат’ вас се’а. Пе’десе. Въздухът в наш’та кухня се смени, ’се е’но изведнъж духна студен вятър. Да доживееш до пе’десе не е ’убаво чудо, да доживееш до пе’десе е страшно и неестес’но, нъл’ тъй? „Че по колко живеят Предвидците тогаз?“ — попита Мелвил от Черен Вол. Мероним сви рамене. Шес’десе, седемдесе… Оф, ’сичките зяпна’ме потресени! Обикно’ено къмто четир’се ний вече се молим на Сонми да ни отърве от наш’те неволи и по-бърже да ни прероди в ново тяло, тъй се прерязва гърлото на куче, дет’ си го обичал, пък се’а е болно и се мъчи. ’Ми единст’ният Чо’ек от Долините, доживял до пе’десе, без да се излющи от червена краста и без да умре от лоши дробо’е, беше Труман Трети, ’ма ’сички знаят, че той е сключил сделка със Стария Джорджи е’на ураганна нощ, а-ха, тоя глупак си продал душата за няколко години по’ече. Е, подир туй приказките начаса секна’а и ’ората тръгна’а да разпра’ят за ’сичко, дет’ беше питано и отговорено, и ’секи шъпнеше: „Благодаря на Сонми, че тая ня’а живее у нас“.

Зарадвах се аз, че наш’та проклета нечести’а гостенка даде урок на ’сички да стоят нащрек и да не й вярват ’ич, ни ей тонинко, ’ма тая нощ не мигнах зарад’ комарите и нощните птици, и квакащите жаби, и тайнст’ния някой, дет’ тракаше ти’ичко из наш’то жилище, ’зимаше разни ра’оти тук и ги туряше там, и името на тоз тайнс’вен някой беше Промяна.

 

 

През първия, втория, третия ден жената от Предвидците привикваше с наш’то жилище. Тря’а призная, че не се пра’еше на пчела царица, не, нивга не мързелу’аше. Помагаше на Съси да пра’и сирене и на мама да преде и да плете, пък Джонас я водеше да с’бират птичи яйца, и слушаше к’во разпра’я Кеткин за школото, и носеше вода, и цепеше дърва, и бърже се учеше. То се знае, клюката я държеше под око и ’се ни навестя’аха гости да видят чудната пе’десегодишна жена, дет’ изглеждаше кат’ на двайс’ пет. ’Ората, дет’ чака’а от нея да пра’и фокуси и номера, мно’о скоро се разочарова’а, ’щот’ тя не прае’ше таквиз ра’оти, не. Мама след ден-два вече не се притесня’аше от Корабната жена, да, даже ’зе да се сприятеля’а с нея и да си гукат. „Наш’та гостенка Мероним“ туй, „наш’та гостенка Мероним“ онуй, какани’еше кат папагал от сутрин до вечер, пък Съси беше десет пъти по-зле и от нея. Мероним са’о си гле’аше ра’отата, ’ма вечер сядаше на наш’та маса и пишеше на спец’ялна хартия, мно’о по-’убава от наш’та. И как бърже пишеше са’о, ’ма не на нашия език, не, пишеше на няк’ва друга реч. В Древните страни, ръ’йш ли, говорели и други езици, не са’о нашия. „К’во пишеш, лельо Мероним?“ — питаше Кеткин, ’ма Предвидящата отвръщаше са’о: „За моите дни, ’убавице, за моите дни пиша“.

Мразех да вика тъй, „’убавице“, на ’ора от мойто семейство и не ми ’аресваше как у нас се мъкне’а стари ’ора да я разпитват как да живеят по’ече време. ’Ма писаниците й за Долините, дет’ никой Чо’ек от Долината не мо’еше ги прочете, ей туй ме притесня’аше най-мно’о. Хитрина ли беше туй или шпионство, или и’аше тука пръст Стария Джорджи?

 

 

Еднъж, е’на мъглива заран, тамън бях издоил козите и наш’та гостенка помоли да до’де да ги пасе с мене. Мама рече да, естест’но. Аз не рекох да, рекох, ’ма тъй, студен кат’ камък: „Пашата на кози ня’а да е интересна за ’ора с толкоз Хитрина кат’ тебе“. Мероним любезно рече: „’Сичкото, дет’ го пра’ят ’Ората от Долината, ми е интересно, домакине Закри, ’ма разбира се, ти кат’ не щеш да те гле’ам как работиш, добре, са’о кажи“. Видите ли? Тия нейни думи бя’а кат’ ’лъзгави пехливани, ей тъй обръща’а твойто „не“ на „да“. Мама ме гле’аше кат’ ястреб и затуй тря’аше да кажа: „Ам’ че да, ’убаво, ела“.

Докат’ подкарвах козите нагоре по пътеката къмто Елепайо, нищо по’ече не рекох. Покрай жилището на Клуни е’но мое братле, Гъбо Свинарчето, ми викна: „Как е, Закри?“; да си поприка’аме, ’ма кат’ видя Мероним, се сепна и рече са’о: „Внима’ай по пътя, Закри“. Оф, дощя ми се да я разкарам тая жена, та затуй викнах на моите кози: „Сти’а сте се влачили кат’ охлюви, непрокопсаници!“; и ускорих крачка, кат’ се надя’ах да я изтощя, ръ’йш ли, пое’ме нагоре по течението през прохода Верт’бри, ’ма тя не се да’аше, не, даже по чукарите къмто Лунното гнездо. ’Начи те, Предвидците, не отстъпват по инат на козарите, тога’а го научих туй. Тя сигур знаеше к’во си мисля и ми се смееше вътрешно, затуй аз нищо по’ече не й рекох.

И к’во напра’и тя, кат’ стигна’ме Лунното гнездо? Седна на скалата Палец, извади книга за писане и нарису’а оная ми ти чудна гледка. О, тя, Мероним, с мно’о Хитрина рису’аше, тря’а й се признае. На оня лист се появи’а Деветте Надиплени долини, и бреговете, и носовете, и висините, и долините, ’ма досущ кат’ истински. Аз не щях ник’во внимание да й обръщам, ’ма не можах се сдържа. Казах имената на ’сичко, дет’ тя го нарису’а, и тя си ги записа, докат’ листът не стана, рекох й, напол’вина изрису’ан, напол’вина изписан. „Точно тъй — рече Мероним, — ний тука напра’ихме карта.“

Се’а. Чух аз как е’на клонка изпука накрай ело’ата гора току зад нас. Не беше туй случаен лъх на вятъра, не, крак няк’ъв я настъпи, туй беше сигурно, ’ма дали стъпало, копито или нокти, не мо’ех да кажа. Не бя’а виждали ’ората Кона откъм Наветрената страна на Кохала, не, ’ма те и на Слушанския брод не бя’а ги виждали, та затуй вля’ох аз в гъстака да го огле’ам. Мероним искаше да до’де с мен, ’ма аз й рекох да си стои на мястото. Дъл’ не беше дошъл пак Стария Джорджи да ми ’земе душата? Ил’ някой отшелник Мукини търси нещо да по’апне? Извадих аз копието и кат’ се запромъквах все по-близо до елите, все по-близо до елите…

Там Роузис седеше в’ъз дебел дънер, обрасъл с мъх. „Кат’ гле’ам, и’аш си нова компания“ — рече ми тя любезно, ’ма ме гле’аше кат’ разярена кучка динго.

„Тя ли? — аз посочих Мероним, пък тя седеше и ни гле’аше как си хорту’аме. — Не е ли стигнала до те’е мълвата, че тая Корабна жена е по-стара от баба ми, ’га Сонми я прероди! Не ревну’ай от нея! Тя не е кат’ тебе, Роузис. Толкоз мно’о Хитрина и’а в главата, че чак ш’ й се скърши вратът.“

Роузис вече не го’ореше любезно. „’Начи аз ня’ам ник’ва Хитрина?“

Жени, ей, жени! Ш’ намерят най-лошия смисъл в твоите думи и ш’ ти го разма’ат и ш’ рекат: „Гле’ай с к’во ме нападаш!“. Аз, как бях полудял от мерак, рекох, че ’ко сгълча малко Роузис, тя ш’ до’де на себе си. „’Ма ти знаеш, че нищо тако’а не съм ти рекъл, тъпо припряно девойче…“

Не можа’ аз да си свърша целебната реч, ’щот’ Роузис ме фрасна със ’сичка сила в лицето, чак земята се лашна напред и аз си тупнах на дирника. Тъй се потресох, че са’о седях кат’ изтърван бебок, пипнах си носа и пръстите ми почервеня’а. „Ох“ — рече първом Роузис, пък после: „Ха! Прика’ай си на твоите кози к’вит’ гадости си щеш, козарю, ’ма не на мене, да ти обърне Стария Джорджи душата на камък дано!“. Туй беше най-лошото проклятие, дет’ го знае’а ’Ората от Долините. Наш’та любов и мерак е’ин за друг се разпердушини’а на мильон парченца и тога’а Роузис метна кошница и си тръгна.

 

 

Та си окаян и посрамен, ’се гле’аш да обвиниш няко’о, и за загу’ата на Роузис аз обвиних проклетата Предвидяща. Нея сутрин на Лунното гнездо кат’ станах, викнах си аз козите и ги подкарах към пасището Палец, ’ич без да кажа даже довиждане на Мероним. Тя беше доста’чно Хитра, че да ме оста’и на мира, нъл’ помните, че тя и’аше син на остров Предвидене.

Та се прибрах оная вечер, мама и Съси, и Джонас седя’а в кръг. Видя’а ми носа и се спогледа’а лука’о. „К’во ти е станало на муцуната ’е, братле?“ — попита ме Джонас тъй е’но подигра’ателно. „А, туй ли? Ам’ ’лъзнах се и го ударих на Лунното гнездо“ — бърже му рекох аз.

Съси кат’ че ли се изкиска. „Май искаш да ка’еш, че си го ударил в гнездото на Роузис, а, братле Закри?“ И ’сичките, и тримата се разграчи’а кат’ котило прилепи, пък аз цял се зачервих и се запених. Сестра ми рече, че научила клюката от брат’чеда на Роузис Уолт, ’щот’ той я разпра’ил на Биджизъс, пък Биджисъс срещнал сестра ми, ’ма аз ’ич не я слушах, не, ’ми проклинах Мероним да я накаже Стария Джорджи и не мо’ех се спра, и напра’о си е благословия, че я ня’аше у Бейли нея вечер, не, ’щот’ се учеше да тъче у леля Пчели.

Та слязох аз долу при океана и се загле’ах в Госпожа Луна, че да о’лади яда от мойта неволя. Помня как е’на зелена костенурка се довлече на плажа да си снесе яйцата и тога’а аз аха да я пронижа с копие на място ей тъй, от злоба, ръ’йш ли, ’щот’ моят живот кат’ е гаден, що на животното да не е? ’Ма й видях очите, и толкоз стари бя’а тия очи, че бя’а виждали бъдещето, да, и затуй я оста’их да си иде. Гъбо и Кобъри дойдо’а с дъските и почна’а да сърфират по тая ми ти звездна вода, чудно ’убаво сърфираше Кобъри, и ме вика’а да ида при тях, ’ма на мен ми се не сърфираше, не, аз и’ах по-сериозна работа да върша с Настоятелката в школото.

Е’ин ученик от Последната долина, дет’ живееше и прислужваше в школото, ме за’еде в къщата на свойта домакиня, сипа ми малко пиво и тога’а отиде да повика Настоятелката от Общите земи. Са’о огънят припукваше и океанът бучеше долу на Носа на Флотил’ята. Вле’е Настоятелката, беше заклала е’но пиле, и рече: „Мълвата разпра’я, че ’убаво се грижиш за наш’та спец’ялна гостенка“; и туй малко ме учуди.

„’Ма истина ли? Е, наш’та спец’ялна гостенка мно’о ме притесня’а“ — отвърнах й аз.

„Тъй ли било? — рече Настоятелката. — И ’що?“

„’Ми знаеш ли ти, че тя пра’и тайнст’ни карти на наш’те Долини?“ — рекох аз.

„А, за тия ли прика’аш? — попита Настоятелката и ми пока’а същата карта, дет’ Мероним я напра’и тая заран на Лунното гнездо. — Тя даде тая карта за школото, та наш’те ученици да знаят формата и гол’мината на наш’те земи.“

’Ми с туй напра’о ’се е’но ми препика краста’иците, ’ма аз пак не отстъпих. „Тя к’вот’ научи за ’Ората от Долините, ’сичкото го пише в е’на книга, ’ма не пише на същински език, не, на няк’ъв шпионски език пише, дет’ никой не мо’е го прочете, са’о тя.“

И туй въо’ще не притесни Настоятелката. „Преди Падението ’ората на Ха-Уай са и’али десетки различни езици, и още на стотици са прика’али ’ората из Целия свят. Видиш ли, Закри — рече ми тя, — аз ш’ си напиша моите спо’ени на моя език, та ’що наш’та гостенка да не пише на нейния си език, докат’ е тука, на Големия остров?“

„Настоятелко — рекох аз накрая, — ня’аш ли ти по’озрения, че Предвидците ш’ ни донесат неволи? Кат’ пра’ят карти, мо’е да искат да ни завладеят. ’Ми ’ко искат да ни изгонят от наш’та земя? ’Ми ’ко и’ат тайни договорки с Кона? ’Ми че ний не знаем нищо за тях, не, нищичко.“

Чу ме Настоятелката, ’ма въо’ще не ми повярва, не, мислеше си, че аз са’о искам да се измъкна и да не да’ам подслон на Мероним. „Ти си им виждал Кораба и си им виждал ра’отите от желязо, и малко от Хитрината им си виждап, дет’ са ни я пока’али. ’Ко иска’а да нападнат Деветте долини, ти истина ли мислиш, че ний щя’ме да седим тука и да си хорту’аме? Донес’ ми доказателства, че Мероним и’а намерение да ни избие ’сичките, докат’ си спим в леглата, и аз ш’ свикам събрание. ’Ко ня’аш доказателства, ’ми тогаз си трай. Да обвиня’аш е’на спец’ялна гостенка — туй ’ич не е учтиво, Закри, и тате ти ’ич ня’аше да е доволен.“

Наш’та Настоятелка нивгаш не си е налагала к’вот’ ка’е в’ъз никого, не, ’ма чо’ек сам разбираше, ’га разговорът е свършил. Тъй беше и тогаз, да, и аз бях сам. Закри срещу Предвидците.

 

 

Дните се надига’а и пада’а и лятото се разгоря зелено и пенли’о. Гле’ах как Мероним се намъква кат’ червей в ’сичките Долини, среща се с разни ’ора и разуча’а как живеем, к’во и’аме, колко от нас мо’ат се би, и пра’еше карти на проходите към Долините през Кохала. Опитах аз да изкопча от е’ин-двама по-стари и по-лука’и мъже дъл’ ня’ат и те няк’ви подозрения или тревоги за Предвидящата, ’ма кат разпра’ях за завладя’ане или нападение, те ме гледа’а с е’ни потресени и наплашени погледи зарад моите обвинения, и мен ме фащаше срам и млъквах, ръ’йш ли, не ми се щеше мълвата да ме наклепа. Тря’аше се понапра’я на любезен пред Мероним, та тя да се омързеливи и да си оста’и приятелската маска да се поиз’лузи малко, че тога’а да ми пока’е своите си същински кроежи, дет’ ги крие зад тая маска, да, да ми даде няк’ви доказателства, дет’ да мо’а ги покажа на Настоятелката, та да свика събрание.

Ня’ах ник’ъв друг избор, са’о мо’ех да чакам и да видя к’во ш’ стане. Мероним мно’о я ’аресва’а. Жените й доверя’аха разни ра’оти, ’щот’ тя беше външна и не обаждаше ник’ви тайни на Старата Мама Мълва. Няк’во черно куче без име, дет’ обикаляше из долината Елепайо, ’зе да ’оди подире й, и тя му даде име, Питагор или нещо тако’а оплетено, пък ний му вика’ме Пи и го ’ранехме с попара, и то пазеше козите нощем. Видите ли? Даже бездомните псета в Долината ’зе’а да я ’аресват тая проклета Предвидяща. Настоятелката помоли наш’та гостенка да учи децата в школото на числата и Мероним прие. Кеткин рече, че я би’ало за учителка, ’ма не ги учела на нищо по’ече от Хитрината на Настоятелката, ’ма Кеткин знаеше, че Мероним мо’е го напра’и, ’ко иска. Някои ученици даже почна’а си почернят лицата с мастило, та да мязат на Предвидци, ’ма Мероним им рекла да се измият, инак ня’ало ги учи на нищо, ’щот’ Хитрината и цив’лизац’ята ня’али нищо общо с цвета на кожата, не.

Се’а, една вечер на наш’та веранда Мероним ’зе да разпитва за иконите. „Иконите къщи на душите ли са? Или няк’ва обща памет за лица, рода, години и ’сичко? Или молитва към Сонми? Или надгробна плоча с написани в тоя живот послания за следващия?“ Видите ли как Предвидците ’се разпитва’а к’во и що, на тях нивгаш не им стигаше нещо да си е к’вот’ си е и туйто. Тука, на Мауи, Дуофизит е бил същият, нъл’? Чичо Пчели се помъчи да й отговори, ’ма се омота, призна си, че знаел точно к’во са иконите, докат’ не почнал да обясня’а. Иконната, рече леля Пчели, свързва наедно миналото и сегашното на ’Ората от Долините. Се’а, не ми се случваше често да чу’ам мислите на някой друг, ’ма в тоя сърцетуп я видях Корабната жена да си вика: „О-хо, ’начи тогаз тря’а да я посетя аз тая Иконна, да“. Не, аз нищо не рекох, ’ма на другата заран сля’ох надолу къде Кокаления бряг и се скрих зад Скалата на Сам’убийствата. Видите ли, виках си аз, че ’ко я изловя чужденката да пра’и нещо неуважително с наш’те икони ил’, още по-’убаво, да поруга’а някоя, мо’ех да насъскам по-старите ’Ора от Долините против нея и да открия тога’а на моя народ и на моите роднини същинските кроежи на Предвидящата и ’сичко.

Та седнах аз и зачаках до Скалата на Сам’убийствата, и си мислех за ’ората, дет’ Джорджи ги е бутнал оттам в къркорещата пяна долу. Беше е’на ветровита сутрин, да, мно’о добре го помня, пясъкът и тревите от дюните свистя’а, храстите с кървавите цветя плющя’а и вълните и те се фърля’а презглава и се разбива’а о скалите. ’Апнах аз гъбени питки, дет’ си ги бях донесъл за закуска, ’ма не се бях още наял, ’га видях да вър’и към Иконната не някой друг, ’ми Мероним, да, с Нейпс от жилището на Иноуи. Наврели се тъй е’ин в друг и си шушукат кат’ крадци! Леле, кат’ ми препусна’а мислите! Се’а Нейпс к’во, за дясна ръка на другоземката ли се беше цанил? ’Ми ’ко кроеше да стане вожд на Деветте долини вместо Настоятелката, след кат’ Предвидците ни подкарат ’сичките през Кохала и ни фърлят в морето с тяхната змийска предателска Хитрина?

Се’а той, Нейпс, си беше чаровник, да, него ’сички го обича’а зарад’ шегобийските приказки и смеха, и ’сичко. Аз мо’ех да го’оря на козия език, ’ма Нейпс пък го’ореше на ’орския език, тъй да се ка’е. Не мо’е се вярва на ’ора, дет’ толкоз сръчно кат’ него плетат примки от думи. Нейпс и Мероним влязо’а право в Иконната, наперено тъй, кат’ чифт кукуригу-петльовци. Кучето Пи го оста’иха да чака вънка, дет’ му каза Мероним.

Тихичко кат’ ветрец се вмъкнах и аз подире им. Пи ме гле’аше, ’се е’но викаше: „Държа те аз те’е под око, Закри“; ’ма не залая. Нейпс беше оста’ил вратата отворена, да мо’е да влиза вътре светлина и да се вижда, та затуй тя въо’ще не скръцна, ’га се намъкнах на пръсти подир тях. Откъм най-тъмните лавици, дет’ седя’а най-старите икони, дочух Нейпс да мърмори. Кроежи и заго’ори, ’ма знаех си аз! Промъкнах се по-наблизо да ги чу’ам к’вото си прика’ат.

’Ма Нейпс се фалеше с дядо си на име Труман, да, същия оня Труман Трети, дет’ още се раз’ожда из легендите на Големия остров, че и тука, на Мауи. На Мероним кат’ че ли й беше станало лю’опитно, та Нейпс й пока’аше иконата на Труман Трети и се фукаше как нявгаш роднината му изкачил Мауна Кеа. ’Ма как намирисваше туй на врели-некипели! Е, ’ко вий, младите, не знаете историята на Труман Нейпс, време ви й да я научите, затуй седете и кроту’айте, и ми подайте проклетата трева.

 

 

Труман Нейпс бил събирач тогаз, ’га разни работи от Древните още се въргаляли из кратерите тук-таме. Е’на сутрин му се загнездила в гла’ата идея, че Древните мо’е са струпали разни ценни ра’оти навръх Мауна Кеа, да ги скрият. Чо’ъркала го и чо’ъркала таз мисъл и надвечер решил Труман да изкачи оная ми ти страшна планина, да види к’вот’ ш’ види, да, и да се върне още на другия ден. Рекла му жената: „Ти си луд, нищо ня’а на Мауна Кеа, са’о Стария Джорджи и него’ите храмове, скрити зад него’ите зидове. Той ня’а те пусне вътре, освен ’ко не си веч’ умрял и не ти е ’зел душата“. Труман рекъл са’о: „Лягай да спиш, луда дъртофелнице, ник’ва истина ня’а в тез измис’ни суеверия“; и легнал да спи, пък се събудил, ’га пукнала зората, и хванал пътя нагоре по долината на Уайпио.

Вървял и се катерил храбрият Труман цели три дни и прежи’ял най-разни приключен’я, дет’ се’а ня’ам време да ви ги разпра’ям, ’ма оцелял от ’сичките тия и накрая се изкачил на оня страшен кат’ призрак връх насред облаците, ’дет се вижда от’сякъде на Големия остров и е толко’а висок, че не вижда света отдолу. Там било сиво кат’ пепел, да, ни петънце зеленинка, и мильон ветрове се фърляли оттук и оттам кат’ бесни кучета динго. Се’а, пътя на Труман го възпряла няк’ва чудна стена от желязо и камъни, по-висока и от секвоите, дет’ ограждали целия връх мили и мили наред. Цял ден вър’ял Труман покрай нея и търсел няк’ва пролука, ’щот’ не мо’ел ни да я изкатери, ни да копае под нея, ’ма познайте к’во намерил час преди да се стъмни? Мъж от племето Хауи, да, с качулка и цял увит ’начи, да се пази от вятъра, седи с кръстосани крака зад е’на скала и пуши лула. Тоя Хауи и той бил с’бирач и се качил на Мауна Кеа за същото, за коет’ и Труман, ’ма предста’яте ли си? Толкоз пусто било туй място, че Труман и мъжът Хауи решили да се съюзят, пък да си делнат ’сичките ра’оти, ’дет ги намерят заедно, поравно.

’Ми късметът на Труман го ’ързулнал още в следващ’я сърцетуп, да. Гъстите облаци ста’али тънинки и водни и тая ми ти сводеста стоманена порта, дет’ била в зида, се разтресла цяла, скръцнала гръмовно и самичка се отворила. През тая порта, дъл’ било Хитрина ил’ магия, Труман не знаел, ’ма мярнал рояк е’ни призрачни храмове, досущ кат’ в старите приказки, ’ма Труман не се уплашил, не, напра’о лигите му потекли, кат’ си помислил за ’сичките ценни ра’оти и издел’я на Древните, дет’ сигур’ ги и’ало вътре в тях. Той потупал мъжа Хауи по гърба и рекъл: „Йо-хо-хо, ний сме по-богати от ’сичките му крале и сенатори отпреди Падението, брате Хауи!“. Макар че ’ко Труман Нейпс е бил кат’ праправнука си, сигур’ вече е кроял как да запази ’сичката загра’ена плячка за себе си.

Обаче оня мъж Хауи не се усмихнал, не, ’ми заго’орил мрачно изпод качулката си: „Брате от Долината, най-сетне ми до’де времето за сън“.

Труман Нейпс не вдянал. „Още слънцето не й залязло, к’ви ги прика’аш? На мене ми се не спи, ’що на тебе ти се спи?“

’Ма мъжът Хауи прекрачил прага на оная мрачна порта. Труман се’а се стъписал и викнал: „Не е време за сън, брате Хауи! Време е да с’бираме ’сичките ценни ра’оти на Древните!“. И минал оная ми ти безмълвна ограда подир своя другар с’бирач. На’сякъде и’ало пръснати черни разкривени скали и небето и то било черно и изкору’ено. Мъжът Хауи паднал на колене и ’зел да се моли. Сърцето на Труман се смразило от студ, ръ’йш ли, ’га студената ръка на вятъра свалила качулката на коленичилия Хауи. Видял тога’а Труман, че другарят му бил отда’на умрял труп, напол’вина скелет, напол’вина черви’о месо, пък тая студена ръка на вятъра била ръката на Стария Джорджи, да, стоял дя’олът там и размахвал изкри’ена лъжица. „Не ти ли беше болно и самотно вън, безценни мой — рекъл тоя ми ти цар на дя’олите на мъжа Хауи, — докат’ скиташе из земите на жи’ите с каменна душа и веч’ умрял? ’Що по-рано не послуша моя зов, глупав чо’ече?“ Тога’а Стария Джорджи бръкнал с кри’ата лъжица в очните орбити на мъжа Хауи, да, и изва’ил душата, цялата в изгнил мозък, и я загризал, да, и тя за’рупала между конските му зъби. Мъжът Хауи се превил напред и тутакси ста’ал на черна разкривена скала досущ кат’ ония, дет’ била осеяна с тях оградената земя.

Стария Джорджи глътнал ’начи душата на мъжа Хауи, изтрил си устата, изпърдял се и почнал да ’ълца. „Душите варварски са толко’ сладки, — занареждал в рима дя’олът, докат’ танцу’ал към Труман, — кат’ вкиснатото вино със разядки.“ Труман не мо’ел мръдна ни ръка, ни крак, не, толко’а страшна била тая гледка, ръ’йш ли. „’Ма в Долината и’а души силни, уста ми пълнят със слюнки обилни.“ Дъхът на дя’ола смърдял на риба и пръдня. „Нъл’ се бяхте разбрали поравно да делите?“ Стария Джорджи облизал кри’ата лъжица с полепнали по нея брада’ици. „Се’а ли си искаш пол’вината, или кат’ умреш, Труман Нейпс Трети от Мормонската долина?“

’Ми се’а на Труман му се върнала силата в ръцете и краката и припнал той кат’ заек, и хукнал, и и’скочил навън през мрачната порта, и се сурнал надолу със ’сичка сила по каменистите сипеи на тая ми ти планина, и нивгаш, ни еднъж не се огле’ал назад. Та стигнал в Долините, ’сички го гле’али смаяни още преди да почне да си разпра’я приключен’ята. Косата на Труман, дет’ преди била черна кат’ гарга, се’а била по-бяла от пяна. ’Сяко едно косъмче.

 

 

Нъл’ помните, че аз, Закри, се бях сгушил ’начи на скришно място в Иконната да слушам как Нейпс разпра’я тая мухлясала неби’алица на мойта неканена гостенка и как показва на Мероним ’сичките си семейни икони на умрели жи’оти. Той цели няколко сърцетупа й разпра’яше за техните значен’я и употреба, и после рече, що тря’ало да ’оди да опра’я мрежи, и си тръгна, и оста’и Мероним сама. Се’а, тамън си беше тръгнал и Предвидящата викна в тъмното: „Ти к’во мислиш за Труман, Закри?“.

Леле, как се сащисах, ’ич ми не беше минало през акъла, че тя знае, че стоя там и подслушвам! ’Ма тя тъй си препра’и гласа, кат’ че не е въо’ще искала да ме фърли в смут или да ме посрами, препра’и си гласа тъй, ’се е’но двамата сме дошли заедно в Иконната. „Ти мислиш ли, че историята за тоя Труман е са’о няк’ви бабини деветини? Или мислиш, че в туй има нещо вярно?“

Ня’аше смисъл да се пра’я, че ме ня’а, не, ’щот’ тя знаеше, че съм там, и ня’аше как. Изпра’их се и минах покрай лавиците до онуй място, дет’ седеше Предвидящата и прерису’аше иконата. Очите ми в тъмното бя’а станали малко кат’ на бухал и се’а виждах ’убаво лицето на Мероним. „Туй място тука е светая светих — рекох й аз. — Ти се’а си в жилището на Сонми.“ Прида’ох си на гласа най-голя’ата твърдост, макар че подслушването го беше поо’сла’ило. „Никой чужденец си ня’а ра’ота да дебне из наш’те икони.“

Мероним беше толко’ любезна, колкот’ аз не бях. „Поисках от Настоятелката разрешение да вля’а. Тя рече, че мо’а. Не съм пипнала нит’ е’на икона, са’о тия на семейството на Нейпс. Той рече, че мо’а. Обясни ми, моля те ’що толко’а се гневиш, Закри. Искам да разбера, ’ма не мо’а.“

Видите ли? Тая проклета Предвидяща си мислеше к’ви ш’ са твоите нападки още преди ти да си ги помислиш! „Ти мо’е да баламосваш наш’та Настоятелка — рекох й аз, се’а вече ’ладно и злобно, — мо’е да баламосваш и мама, и мойто семейство, и ’сичките проклети Девет долини, ’ма мене ня’а ме баламосаш нивгаш, ни за е’ин сърцетуп! Знам те, че не казваш ’сичката истина!“ Чак се’а успях да я изненадам и бях мно’о доволен, че вече не се крия и мо’а открито да си ка’а квот’ ми й на акъла.

Мероним нещо тъй се понамръщи. „Не казвам ’сичката истина, ’ма за к’во?“ Да, бях я притиснал в ъгъла тая ми ти Кралица на Хитрината.

„За т’ва що си дошла тук да дебнеш из наш’те земи! Да дебнеш наш’те обичаи! Да дебнеш нас!“

Мероним въздъхна и оста’и иконата на Нейпс обратно на полицата. „Тука важното не е дъл’ е цялата ил’ не цялата истина, Закри, ам’ дъл’ ш’ навредя ил’ не, да.“ Онуй, дет’ го каза подир туй, напра’о ми прониза вътрешнос’те кат’ копие. „Ти самият ня’аш ли си тайна, дет’ я криеш и на никого не обаждаш «цялата истина», а, Закри?“

Мислите ми се замъгли’а. Как мо’еше тя да знае за Слушанския брод? ’Ми че т’ва беше преди години! Дали Предвидците не си сътрудниче’а с Кона? Дали ня’аха няк’ва Хитрина, дет’ рови надълбоко и на тъмно и търси из мислите скришен срам? Нищо не й рекох.

„Кълна се, Закри — рече тя, — кълна се пред Сонми…“

Оф, креснах й аз, другоземците и диваците въо’ще не вярват в Сонми, тъй че тя ня’а ’що да оскверня’а името на Сонми с нейния език!

Мероним го’ореше спокойно и тихо, както ’секи път. Мно’о греша, рече тя, тя вярва в Сонми, да, че даже и още по’ече от мен, ’ма ’ко предпочитам, тя ш’ се закълне в своя син Анафи. Закле се тя в не’овия късмет и живот, че ни е’ин Предвидец не крои да навреди на ни е’ин Чо’ек от Долините, нивгаш, и Предвидците уважа’ат мойто племе мно’о, мно’о, мно’о по’ече, отколкот’ знам аз. Закле се, че Та мо’е да ми ка’е цялата истина, ш’ ми я ка’е.

И си тръгна ведно с победата си.

Аз поостанах и оти’ох при иконата на тате, и кат’ му видях лицето, изрязано в дървото, му видях лицето, ’га лежеше в река Уайпио. Ох, бликна’а горещи сълзи и срам, и жалос’. Аз уж бях главата на жилището на Бейли, ’ма думата ми не тежеше по’ече от блеене на плашливо агне и не бях по-пъргав от зайче в капан.

 

 

„Донес’ ми доказателства, Чо’еко от Долините — беше ми рекла Настоятелката, — или си трай“; и се’а аз ’се си мислех как да се сдобия с доказателство, че ’ко не мо’ех се сдобия с него по честен път, тъй да е, ш’ тря’а го крадна. Подир няколко дни мойто семейство отиде у леля Пчели ведно с Мероним, ’щот тя се учеше да с’бира мед. Аз си до’дох рано от паша, да, слънцето още стоеше високо над Кохала, и тога’а се намъкнах в стаята за гости, и й потърсих чантата с нещата. Не ми тря’аше мно’о време, Корабната жена я държеше отдолу под дъските. Вътре и’аше дребни подаръци кат’ тия, дет’ ни раздаде, ’га дойде, ’ма също и разни Хитри ра’оти. Няк’ви кутии, дет’ не трака’а, ’ма ня’аха и капаци, та не мо’ех ги отворя, няк’ъв чудат инструмент, дет’ не го знаех к’ъв е, заформен и гладък кат’ кози пищял, ’ма сив и тежък кат’ камък от лава, два чифта обуща, ’убаво напра’ени, три-четири книги с рисунки и писаници на тайния език на Предвидците. Не знам де бя’а рису’ани рисунките, ’ма не беше на Големия остров, не, на тях и’аше растения и птици, дет’ не ги бях виждал даже насън, не. И последното беше най-чудно.

То беше е’но голямо сребърно яйце, колкот’ главата на бебок, с хлътнатини и белези по него, дет’ да си туриш пръстите. Беше мно’о необикно’ено тежко и не щеше да се търкаля. Знам, че не ви се стру’а нормално, ’ма приказките за Хитрината на Древните и за летящите къщи, и за гле’ане на бебоци в шишета, и за картини, дет’ се пращат по Целия свят и те не са нормални, ’ма тъй е било, тъй разпра’ят разказвачите и старите книги. Затуй ’зех аз сребърното яйце в моите шепи и то почна да мърка и да свети, да, ’се е’но беше живо.

Бърже пуснах яйцето и то угасна. От топлината на моите ръце ли шаваше тъй?

Толкоз ми се разпали любопитс’вото, че пак го ’зех, и яйцето затрепери и се стопли, че и е’но момиче призрак се появи там и затрепери! Да, момиче призрак, ’ма точно над яйцето, също толко’а вярно, колкот’ че седя тука, главата и вратът му плу’аха там във въздуха кат’ отражение в лунна вода, и то прика’аше! Се’а се уплаших и си дръпнах ръцете от сребърното яйце, ’ма момичето призрак си остана, аха.

К’во напра’и то? ’Ми нищо, са’о прика’аше и прика’аше, как аз ви прика’ам на вас. ’Ма не беше разказвач кат’ разказвач, не, прика’аше на няк’ъв език на Древните и нищо не разигра’аше, са’о отго’аряше на въпроси, дет’ няк’ъв мъжки глас му шъпнеше, ’ма той нивгаш не си показа лицето. На е’на дума, дет’ разбирах, и’аше пет-шес’ подире й, дет’ не ги разбирах. Устните на туй момиче призрак бя’а изкривени в е’на горчи’а усмивка, ’ма кремавите й очи бя’а тъжни, мно’о тъжни, ’ма и горди, и силни. Та посъбрах кураж да заго’оря, измърморих: „Сестро, ти загубена душа ли си?“. Тя нищо ми не рече, затуй аз я питах: „Сестро, ти мене виждаш ли ме?“. Най-подир сфанах, че момичето призрак не прика’а на мене и ме не вижда.

Опитах се да му погаля облачната кожа и твърдата коса, ’ма, кълна се, пръстите ми премина’а пра’о през него, ’ми да, също кат’ през водно отражение. През блестящите му очи, че и през устата, премина’а е’ни мушици кат’ хартиени, напред-назад, да, напред-назад.

Оф, тайнст’но и толко’а ’убаво и тъжно беше то, че напра’о ме заболя душата.

Изведнъж момичето призрак се скри в яйцето и на него’о място се появи няк’ъв мъж. Беше призрак Предвидец, мо’еше да ме вижда и ми заприка’а свирепо: „Ти кой си, момче, и ’де е Мероним?“.

Предвидецът се наведе по-близо и тога’а лицето му се уголеми. Гласът му беше е’ин ръмжащ и зъбат. „Два въпроса ти зададох, момче, отго’ори ми веднага, че ш’ ти прокълна семейството толко’а тежко, че ни един бебок ня’а преживее по-дълго от е’на луна, ни се’а, ни нивгаш!“

Изпотих се и едвам преглътнах на сухо. „Закри съм аз, гус’ине — рекох аз, — и Мероним си е добре, да, тя се’а е при леля Пчели и се учи да вади мед.“

Предвидецът ми прониза душата с тия ми ти очи, да, кат’ че ли се чудеше дъл’ да ми повярва. „’Ма знае ли Мероним, че нейният домакин й ровичка из нещата, докат’ я ня’а? Истината ми кажи се’а, щот’ аз ги позна’ам лъжците.“

Тъй я заклатих тая глава, че чак ме заболя.

„Слушай се’а внимателно — рече тоя мъж, ’ма е’но влас’но, кат’ Настоятелка. — Ш’ туриш тоя оризон, туй «яйце», дет’ ти е в ръцете, обратно там, отдет’ си го ’зел. На никого, ’ма на никого ня’а казваш за него. Иначе знаеш ли к’во ш’ ти напра’я?“

„Да — рекох аз. — Ш’ ми прокълнеш семейството толко’а тежко, че ни е’ин бебок нивгаш ня’а оживее.“

„Да, сфанал си — отвърна оня мъж гръмовержец. — Ш’ те наблюда’ам, Закри от жилището на Бейли“ — рече призракът Предвидец; видите ли, той даже ми знаеше жилището, кат’ Стария Джорджи. Изчезна мъжът и сребристото яйце тихо засъска, подир туй умря. Бърже турих ра’отите на Мероним в чантата й и пак я пъхнах под дъските, и напра’о ми се прищя нивгаш да не си бях пъхал носа там. Видите ли, туй, дет’ го намерих, не бя’а доказателства за моите съмнен’я, че да ги покажа на Настоятелката, не, туй, дет’ го намерих, беше няк’во Хитро проклятие в’ъз пълния ми с камъни късмет и, сам си го признах туй, мръсно петно на мойта чес’ кат’ домакин.

’Ма не мо’ех да забра’я и онуй момиче призрак, не, то не ме оста’яше ни насън, ни наяве. Толко’а мно’о чувства имах, че чак ня’аше де да ги побера. Оф, да си млад не е ’ич лесно, ’щот ’сичкото, дет’ те смуща’а и тревожи, те смуща’а и тревожи за пръв път.

 

 

Госпожа Луна дебелееше, щерка й отслабваше и тъй неусетно три от шест’е луни, докат’ до’де Корабът на Предвидците да си прибере Мероним, вече се бя’а изтърколили. Между мене и наш’та гостенка се’а и’аше нещо кат’ примирие. Ня’ах доверие аз на Корабната жена, ’ма я търпях в наш’то жилище, и то доста’чно любезно, че да мо’а я следя по-добре. Тога’а е’ин бурен следобед се случи първата от тия няколко случки, да, дет’ превърна’а туй наш’то примирие в нещо тако’а, дет’ оплете нейната съдба и мойта ведно кат’ лозови стъбла.

Е’на дъждовна сутрин най-малкият син на брата Мънро, Ф’кугли, се изкатери по сипеите на дерето и кат’ ме завари да се гуша под е’ни чадърени листа на Чифликчийското възвишение, обади ми ужасна но’ина. Сестра ми Кеткин ловяла риба с въдица на Брега на Кучешката скала и ’зела, че настъпила риба скорпион, и се’а умирала от огнена треска в жилището на Мънро. Билкарката Уимоуай, да, майката на Роузис, я леку’ала, и Лиъри, лечителят от Хило, и той си нареждал своите песнопен’я, ’ма жи’отът на Кеткин си оти’ал, да. От риба скорпион даже здра’и мускулести момци не оцеля’ат, не, пък горката малка Кеткин умираше и й оста’аха два часа, най-мно’о три.

Ф’кугли подкара козите, пък аз се завтекох надолу през дряновете къмто жилището на Мънро и, да, беше досущ к’вото ми рече Ф’кугли. Кеткин цяла гореше и се да’еше, кат’ дишаше, и никого от нас не позна’аше по лице. Уимоуай беше извадила ’сичките отровни перки и беше промила ужиленото с каша от нони, пък Съси й държеше мокри кърпи на челото, та да й е ’ладно на главата. Джонас беше ’укнал да се моли на Сонми в Иконната. Брадатият Лиъри си мърмореше своите заклинания от Хило и тръскаше своите магически копия с пискюлчета да пропъжда злите ду’ове. ’Ма Лиъри кат’ че ли не помагаше мно’о, не, Кеткин умираше, въздухът напра’о миришеше на смърт, ’ма майка ми искаше Лиъри да е там, ръ’йш ли, чо’ек почва да вярва на мильон най-различни вярвания и си мисли, че поне е’но от ’сичките мо’е да помогне. Та, к’во ли мо’ех да напра’я, са’о да седя там и да държа горещите ръце на обичната Кеткин, и да си спомням как гле’ах стъписан и безполезен, ’га Кона плющя’а с камшици и обикаля’а около тате и Адам? Се’а дъл’ беше на тате ил’ на Сонми, или пък моят собс’вен, ’ма един тих глас пукна балонче точно вътре в ухото ми: „Мероним“ — рече той.

Мълвата ми обади, че Мероним била в дерето Гъсджоу, и ’начи аз хукнах натам, да, и я сварих да пълни няк’ви малки Хитри бурканчета с вода в дерето Гъсджоу в тоя ми ти проли’ен дъжд, ’ма ръ’йш ли, Уолт вече минал оттам и й обадил мълвата. Предвидящата си носеше спец’ялната чанта с неща и аз благодарих на Сонми за туй. „Добър ден“ — викна ми Корабната жена, ’га ме видя да търча и да джапам в реката.

„Не, не е добър — отвърнах й аз. — Кеткин умира!“ Мероним слушаше мно’о нажалена, докат’ й разпра’ях за рибата скорпион, ’ма рече, че съжаля’а, не, ня’ала Хитър цяр, пък и без туй билките на Уимоуай и песнопен’ята на Лиъри били церовете на Големия остров, и туй било най-’убаво за болните на Големия остров, не ли?

„Лайна от динго“ — рекох й аз.

Тя поклати глава, ’ма мно’о тъжно. „Ний, Провидците, сме се зарекли да н’ се месим в естест’ния ход на нещата.“

Се’а аз заго’орих лука’о: „Кеткин ти вика леля и си мисли, че си ни рода. Ти в наш’то жилище се държиш докат’ същ роднина. Туй поредната преструвка ли е, че да мо’еш по-добре да ни изучиш? Пак ли й част от твойта «не цяла истина»?“.

Мероним трепна. „Не, Закри, не е.“

„Е, ’ми тога’а — рекох аз да си опитам късмета — аз ш’ ти река, че имаш спец’ялна Хитрина, дет’ мо’е да помогне на твоите роднини.“

Думите на Мероним ме бодна’а кат’ копие. „Що пак не ми преро’иш из нещата и сам не си ’земеш мойта спец’ялна Хитрина на Предвидците?“

Да, тя знаеше за мене и за сребърното яйце. Беше се престру’ала, че не знае, ’ма знаеше. Ня’аше смисъл да викам „не“, затуй не рекох. „Сестра ми умира, докат’ ние с тебе седим тука и се разпра’яме.“

Толкоз мно’о реки и дъждове на света изтеко’а край нас. Най-накрая Мероним рече, че да, щяла да дойде да види Кеткин, ’ма отро’ата на рибата скорпион е бърза и силна и тя сигур’ ня’а да мо’е да напра’и нищо да спаси мойта сестричка, и най-добре да разбера тая истина още се’а. Не рекох ни „да“, ни „не“, са’о я поведох бърже надолу към жилището на Мънро. Та влезе Предвидящата вътре, Уимоуай й разпра’и к’во е напра’ила, ’ма Брадатият Лиъри рече: „Ооо, е’на дяволица се приближи… Ооо, усещам я с моите спец’ялни сили…“

Кеткин вече беше изпаднала в несвяст, да, лежеше мно’о неподвижна и вдървена кат’ икона, и са’о съвсем слаб дъх къркореше в гърлото й. Скръбното лице на Мероним рече: „Не, вече е отишла мно’о далече и аз нищо не мо’а да напра’я“; и целуна за сбогом мойта сестричка по челото, и тъжна изле’е пак вън на дъжда. „О, вижте я Предвидящата — гракна Лиъри, — тяхната Хитрина мо’е да задвижва стоманени кораби с магия, ’ма са’о Свещените песнопен’я на Ангела Лазар мо’ат примами обратно душата на момичето от блатата на отчаянието между жи’ота и смъртта.“ Отчаяние ме обзе, мойта сестричка умираше, дъждът трополеше, ’ма оня същи глас не млъкваше в ухото ми. „Мероним.“

Не знаех ’що, ’ма я последвах навън. Тя се беше подслонила до вратата на грънчарниц’та на Мънро и гле’аше иглите на дъжда. „Ня’ам пра’о да ти искам услуги, не бях добър домакин, не, бях мно’о лош, напра’о пиклив, ’ма…“ Думите ми свърши’а.

Предвидящата нит’ мръдна, нит’ ме погледна, не. „Жи’отът на твойто племе си има естес’вен ред. Кеткин щеше да я настъпи тая риба скорпион, без значение тука ли съм ил’ не.“

Дъждовните птици запя’а тяхната плискаща-пляскаща песен. „Аз съм са’о тъп козар, ’ма си мисля, че са’о със стоенето си тука ти го наруша’аш тоя естес’вен ред. Мисля си, че ти уби’аш Кеткин, кат’ не пра’иш нищо. И си мисля, че ’ко твоят син Анафи лежеше там и отро’ата на рибата скорпион му разтапяше сърцето и дроба, тоя естес’вен ред ня’аше да е толко’а важен за тебе, нал’ тъй?“

Тя не отвърна, ’ма аз знаех, че слуша.

„Що животът на е’ин Предвидец да е по-ценен от тоя на Чо’ек от Долините?“

Мероним загу’и спокойствие. „Не съм дошла тука да се пра’я на Госпожа Сонми ’секи път, ’га стане нещо лошо и кат’ щракна с пръсти, да го попра’я! Аз съм са’о чо’ек, Закри, кат’ тебе, кат’ ’сички!“

Аз й обещах: „Ня’а да е ’секи път, кат’ стане нещо лошо, са’о се’а“.

В очите й и’аше сълзи. „Т’ва не е обещание, дет’ мо’еш да го спазиш или да го нарушиш.“

Изведнъж ’зех да й разпра’ям ’сичката истина до капка за Слушанския брод, да, ’сичко. Как бях завел Кона да убият тате и да поробят Адам и как нивгаш не бях признал пред никого чак до тоя сърцетуп. Не знаех ’що разпра’ям тая потулена тайна на врагинята си, чак до края, ’га сфанах ’що и също й го рекох. „Туй, дет’ току-що ти го разпра’их за мене и за душата ми, е кат’ копие в гърлото ми и запушалка в устата ми. Ти мо’еш да ка’еш на Старата Мама Мълва т’ва, дет’ ти го разпра’их, и да ме съсипеш, когат’ си поискаш. Тя ш’ти повярва и тря’а ти повярва, ’щот’ т’ва е истина, ’сяка е’на дума, и ’ората ш’ти повярват, ’щот’ усещат, че мойта душа е пълна с камъни. Се’а, ’ко и’аш няк’ва Хитрина, к’вот’ да е, дет’ мо’е да помогне на Кеткин, дай ми го, кажи ми го, напра’и го. Никой нивгаш, ’ма нивгаш ня’а разбере, не. Закле’ам се, са’о ти и аз.“

Мероним се фана за главата, сякаш тя бумкаше от жал, и си замърмори на се’е си нещо кат’: „’Ко моят президент нявгаш разбере, ш’ разформиро’ат целия ми факултет“; да, понявгаш тя използваше цели ята думи, дет’ не ги знаех. От е’ин буркан без капак, дет’ й беше в чантата, тя извади е’но мънинко кат мравешко яйце тюркоазно камъче и ми рече да го пъхна мно’о тайно в устата на Кеткин, ’ма толкоз ловко, че никой да не види, не, даже на никого въо’ще да не му се стори, че е видял. „И, в името на Сонми — предупреди ме Мероним, — ’ко Кеткин оживее, пък аз не обеща’ам, че ш’ оживее, напра’и тъй, че за излекуването й ’сички да фалят билкарката, не оня вуду шарлатанин от Хило, ста’а ли?“

И тъй, ’зех го аз т’ва тюркоазното лекарс’во и й благодарих са’о еднъж. Мероним рече: „Не обелвай и дума ни се’а, ни нивгаш, докат’ съм жива“; и туй обещание аз го строго спазих. Пъхнах лека в устата на мойта безценна сестричка, докат’ й сменях мократа кърпа, тъй както Мероним ми заръча, и никой нищо не видя. И к’во стана?

Подир три дни Кеткин тръгна пак на школо, да.

Три дни! Е, спрях аз тога’а да търся доказателства, че Предвидците ни шпионират, ’щот’ искат да ни поробят. Лиъри от Хило грачеше на жабите по друмите и на целия широк свят, че ня’а по-велик лечител от не’о, че даже и Предвидците, ’ма по’ечето ’ора вярва’а, че Уимоуай е изцерила Кеткин, не той.

 

 

Еднъж, близо е’на луна след болестта на Кеткин, вечеря’ме заешко с печено таро, ’га Мероним ни изненада с е’но съобщение. Рече, че решила да изкачи Мауна Кеа, преди Корабът да си до’де, да види к’вот’ там и’а за виждане. Първа заго’ори мама, мно’о притеснена: „За к’во, сестро Мероним? На Мауна Кеа ня’а нищо, са’о безкрайна зима и купища скали.“

Се’а, мама не каза онуй, дет’ си го мислехме ’сичките, ’щот не искаше да мяза на варварка, ’ма Съси не се сдържа. „Лельо Меро, ’ко се качиш там, горе, Стария Джорджи ш’ те замрази и ш’ ти извади душата със страшната крива лъжица, и ш’ я изяде, и ти нивгаш по’ече ня’а се преродиш, и тялото ти ш’ стане на скала, дет’ ш’ я хапе студът. Стой си тука в Долините, тука не е страшно.“

Мероним въо’ще не се подигра на Съси, са’о рече, че Предвидците и’али Хитрина, дет’ ще държи Стария Джорджи надалече. Изкачването на Мауна Кеа било нужно, ’щот’ тря’ало се съста’и карта на Наветрената страна, рече тя, пък и без туй ’Ората от Долините и’али нужда от по’ечко сведения за движението на Кона през Подветрената страна и град Уаймеа. Се’а, е’но време таквиз думи би’а събу’или в мене страшни подозрен’я, ’ма вече не си мислех тъй, не, макар че мно’о се тревожех за наш’та гостенка. Е, Та изскочи таз новина, мълвата дни наред я разпра’яше. „Корабната жена ш’ изкачва Мауна Кеа!“ ’Ората идва’а да предупредят Мероним да н’ си вре носа зад оградата на Стария Джорджи, инак нивгаш ня’а се върне. Даже Нейпс до’де и рече, че да изкачиш Мауна Кеа в няк’ва история е е’но, ’ма да го напра’иш наистина си е напра’о лудост. Настоятелката рече, че Мероним мо’е да ’оди къдет’ и когат’ си поиска, ’ма ня’а нареди на никого да води Мероним нагоре, мно’о непознат и риско’ан е тоя връх, три дни път нагоре и после още три надолу, че и динго, и Кона, и са’о Сонми знае к’во още и’а по пътя, пък и без туй тря’а се готвим за размяната в Хонокаа и ни тря’а ’сичката работна ръка от жилищата.

Се’а, аз изненадах ’сички, да, та чак и се’е си, ’га реших да тръгна с нея. Не ме знае’а кат’ бика с най-храбрите топки в обора. ’Що тогаз го напра’их? Мно’о просто. Първо, бях задължен на Мероним зарад’ Кеткин. Второ, мойта душа веч’ беше напол’вина пълна с камъни, да, сигур’ беше, че аз ня’а се преродя, тъй че к’во имах да губя? По-добре Стария Джорджи да изяде мойта душа, отколкот’ душата на някой друг, дет’ ш’ се прероди другаде, нъл’ тъй? Туй не е храброст, не, туй е са’о разум. Мама не беше ’ич доволна, в Долината и’аше мно’о ра’ота, ’щот’ тря’аше веч’ реколтата да се прибира и въо’ще, ’ма призори, та двамата с Мероним потегли’ме, тя ми даде за из път кокалчета, дет’ сама ги беше опушила и осолила, и рече, че тате щял да се гордее да ме види толко’а пораснал и толко’а куражлия. Джонас ми даде спец’ялен ’убав остър ’арпун за ловене на скална риба, пък Съси ни даде амулети от седефена черупка, че да заслепим очите на Джорджи, ’ко ни погне. Кобъри, брат’чед ми, до’де да пасе моите кози, той ни даде торба стафиди от лозето на него’ото семейство. Кеткин беше последна и тя ми да’е целувка, и на Мероним също, и ни накара и двамата да обещаем, че ш’ се върнем след шес’ дни.

 

 

На изток от Слуша не тръгна’ме нагоре по пътя за Кукуйхаеле, а пое’ме навътре, на юг, нагоре по потока Уаюлили, и аз познах поляната край водопадите Хиилауе, дет’ бях сварил Кона да уби’ат тате преди пет-шес’ години. Се’а тя беше обрасла, са’о следи от стари лагерни огньове бя’а я изгорили по средата. В плитчините на вира Хиилауе фанах с подаръка на Джонас две риби, че да и’аме храна за по’ече време. Валеше дъжд и потокът Уаюлили беше мно’о бурен, че да вървим по него, затуй се запромъква’ме през захарната тръстика, да, пол’вин ден се мъчи’ме, докат’ излезем на хребета Кохала; на откритото ветро’ито място ни секна дъхът и през облаците видя’ме Мауна Кеа, по-висока от небето даже, да. Се’а, аз бях виждал и преди Мауна Кеа от Хонокаа, то се знае, ’ма е’на планина, дет’ се каниш да изкачиш, не е същата кат’ оная, дет’ ня’а я изкачваш. Тая не е ’убава, не. Помълчиш ли за малко, я чу’аш. Тръстиката се разреди и се смени със су’и борове, и фана’ме пътя на Древните за Уаймеа. Няколко мили измина’ме по тоя древен напукан път и срещна’ме ловец, дет’ залагаше капани за кожи, и него’ото весело куче, те си почи’аха край е’но пресъхващо езерце. Старият Янаги го зовяха и дробовете му бя’а толко’а скапани, че си рекох, че още малко и младият Янаги ш’ поеме семейното дело. Реко’ме, че сме билкари и с’бираме ценни растения, и Янаги може да ни е по’ярвал, пък може и да не е, ’ма размени с нас гъбени питки срещу скална риба и ни предупреди, че град Уаймеа веч’ не е толко’а приветлив кат’ е’но време, се’а Кона ту командвали, ту биели и не мо’ело чо’ек да познае ’га как ш’ се държат.

На около е’на миля на изток от град Уаймеа чу’ме тропот на подковани копита и начаса скочи’ме и се скри’ме край пътя. Трима бойци Кона на черни жребци и тяхното конярче на пони мина’а покрай нас в галоп. Обзе’а ме омраза и страх и ми се прищя да ги нанижа кат’ скариди на шиш, ’ма по-бавно. Момчето, рекох си, мо’е да е Адам, ’ма аз ’секи път си го мислех т’ва за младите Кона, те носе’а шлемове и аз не мо’ех да видя мно’о ’убаво, не. Оттога’а нататък не говоре’ме мно’о, ’щот’ говора ни мо’еха да го чуят шпиони, дет’ не ги виждаш. Се’а тръгна’ме на юг през храсталака, докат’ излязо’ме на един широк път. За широкия път бях чувал от разказвачи, и ей ти го на, открит, дълъг, равен, зас’лан с камъни. Между тях прораства’а фиданки и храсти, ’ма туй ветро’ито място беше чудно и диво. Мероним рече, че на езика на Древните то се викало Летище и там пускали котва техните летящи лодки, да, били кат’ дивите гъски в блатата Пололу. Не го прекоси’ме на ширина, не, заобиколи’ме го, ’щот’ ня’аше прикритие, ръ’йш ли.

По залез опна’ме палатка в е’на обрасла с кактуси долчинка и ’га се стъмни, аз запалих огън. Самотен се почу’ствах тъй далече от мойто семейство в Долината, ’ма в тая ничия земя маската на Мероним ’зе да пада и аз я виждах по-ясно от’сяко’а преди. Попитах я направо: „К’ъв е той, Целият свят, чуждите земи оттатък океана?“

’Ма маската й още не беше ’сичката паднала. „Ам’ ти как си мислиш?“

И аз й разпра’их как си предста’ям местата от старите книги и картини в школото. Земи, дет’ Падението нивгаш не е падало, градове, дет’ са по-големи от целия Голям остров и кули с мно’о звезди и слънца, грейнали по-високи даже от Мауна Кеа, заливи, дет’ има не са’о един Кораб на Предвидците, ’ми мильон, Хитри сандъци, дет’ готвят ’убаво ядене, по’ече, отколкот’ ’сички мо’ат да изядат, Хитри тръби, дет’ изли’ат по’ече пиво, отколкот’ сички мо’ат да изпият, места, дет’ е вечна пролет и ня’а болести, ня’а бой и ня’а робство. Места, дет’ ’сичките са ’убави чистородни и жи’еят до сто и пе’десе години.

Мероним си придърпа од’ялото около нея. „Моите родит’ли и тя’ното поколение вярва’а, че нейде оттатък океаните подир Падението са останали здра’и цели градо’е на Древните, също кат’ тебе, Закри. Стар’времските имена им разпалва’а въображен’ето… Мелбън, Оркланд, Йо’бург, Буенас Йербс, Мумбай, Синг’пур.“ Корабната жена ме учеше на ра’оти, дет’ ни един Чо’ек от Долините нивгаш не ги беше чу’ал, и аз слушах със ’сички сили и мълчах. „Най-сетне, пет дес’тилетия след кат’ моят народ е стигнал на Предвидене, ний пак пусна’ме на вода Кораба, дет’ ни беше докарал там.“

Далече-далече кучета динго вие’а за ’ора, дет’ скоро ш’ умрат, и аз се молех на Сонми туй да не сме ние. „Моите ’ора намерили градо’ете там, дет’ им обеща’али старите карти, ’ма мъртви и разрушени градо’е, погълнати от джунглата градо’е, разядени от чумата градо’е, ’ма ник’ва следа от живите градо’е от техните копнежи. Ний, Предвидците, не вярва’ме, че наш’ят мъждукащ пламък на цив’лизац’ята се’а е най-яркият в Целия свят, и година след година отплава’ме ’се по-надалеч и по-надалеч, ’ма тъй и не намери’ме ни един по-ярък пламък. Така’а самотност ни обфана. Тако’а ценно бреме за две ’иляди чифта ръце! Кълна се, ня’а по’ече от няколко места по Целия свят, дет’ да притежа’ат Хитрината на Деветте долини.“

Кат’ чух тия думи, те предизвика’а у мене е’новременно тревога и гордос’, кат’ да бях станал тате, сякаш тя и аз не бя’ме толко’а различни, колкот’ бог и вярващ, не.

 

 

На втория ден пуфка’ите облаци припка’а кат’ зайци на запад и онуй ми ти змийско подветрено слънце журеше силно и горещо. Лоче’ме вода кат’ китове от ледените и пепеляви ручеи. ’Се по-нависоко се изкачва’ме, към ’се по-’ладен въздух, докат’ спря’а вече да ни ’апят комари. Сухи и ’илави гори бя’а кат’ разрязани от откоси черна, остра кат’ бръснач лава, изригната и изплюта от Мауна Кеа. По тия каменни поля се влаче’ме бавно кат’ охлюви — закачиш ли са’о леко някой камък, и пръстите ти бърже се разкървавя’аха, затуй аз си омотах обувките и ръцете с ивици кора и напра’их същото за Мероним. Нейните стъпала се покри’а с мазоли, ’щот’ отдолу не бя’а толкоз загрубели кат’ моите стъпала на козар, ’ма тая жена не беше ревла, не, к’вато и да беше иначе. Опна’ме палатката в е’на бодлива-трънлива гора и лепкавата мъгла скри лагерния ни огън, ’ма скриваше и ’сички, дет’ мо’еха да се промъкват към нас, и аз се изнервих. Телата ни бя’а съсипани от умора, ’ма на умовете ни още не им се спеше и затуй разговаря’ме, докат’ ядя’ме. „Тебе вярно ли не те е страх — рекох аз и вдигнах палец нагоре, — че мо’ем да срещнем Джорджи, кат’ стигнем върха, също кат’ Труман Нейпс?“

Мероним рече, че времето мно’о по’ече я плашело.

Казах к’вот’ си мислех: „На тебе не ти се вярва, че той е истински, нъл’?“.

Мероним каза, че Стария Джорджи за нея не бил истински, не, ’ма за мен си мо’ел да е истински.

„Тога’а кой — попитах аз — е напра’ил Падението, кат’ не е Стария Джорджи?“

Един-два сърцетупа няк’ви злокобни птици, дет’ не ги знаех к’ви са, си разпра’яха новини в мрака. Предвидящата отвърна: „Самите Древни са напра’или свойто си Падение“.

Оф, тия нейни думи бя’а кат’ въже от дим. „’Ма нали Древните са и’али Хитрината!“

Помня, че тя рече: „Да, Хитрината на Древните се е спра’яла с болестите, с разстоянията, със семената и пра’ела чудесата да са нещо обикно’ено, ’ма с е’но не се спра’ила, не, с жаждата в сърцата чо’ешки, да, с жаждата за още“.

„За още к’во? — попитах аз. — Древните са и’али ’сичко!“

„О, ’ми още неща, още ’рана, по-бързи скорости, по-дълъг жи’от, по-лек жи’от, по’ече власт, да. Се’а Целият Свят е голям, ’ма не е бил доста’чно голям за таз жажда, дет’ карала Древните да порят небесата, да кипват моретата, да тро’ят земята с полудели атоми и да пра’ят магарии с гнили семена, и тъй се родили нови чуми, и бебоците ’зели да се раждат уроди. Най-накрая, първом полека, после бърже, държа’ите се сринали до варварски племена и Дните на цив’лизац’ята се свършили, са’о останали няколко дипли и джобчета тук-таме, дет’ догарят последните й въглени.“

Попитах що Мероним нивгаш не е разпра’яла тая история в Долините.

„’Ората от Долините не щат да чуят — отвърна тя, — че чо’ешката жажда е родила цив’лизац’ята, ’ма същата чо’ешка жажда я, е убила. Аз го знам от други племена в странство, дет’ съм живяла при тях. Понявгаш, кат’ ка’еш някому, че него’ите вярвания не са верни, той си мисли, че му казваш, че жи’отът му не е истински и че истината му не е истинска.“

Да, сигур’ беше права.

 

 

На третия ден небето беше ясно и синьо, ’ма краката на Мероним бя’а кат’ медузи и затуй аз мъкнах ’сичко на гърба си, освен чантата с нейните неща. Изкачи’ме се по планинския склон към южната страна, дет’ белезите на Древните се изкачва’а на зигзаг към върха. Къде пладне Мероним си почина, пък аз събрах доста’чно дърва за цели два огъня, ’щот вече бя’ме сред последните дървета. Докат’ гле’ахме надолу към склоновете на Мауна Лоа, мерна’ме конен отряд по Пътя на Седлото — бя’а Кона, металът им лъщеше на слънцето. Ний бя’ме толко’а високо горе, че конете им бя’а големи колкот’ термити. Прищя ми се да ги смажа тия диваци помежду палеца и показалеца си и да си отрия мръсотията в панталона. Молех се на Сонми ни е’ин Кона да не свърне по тоя Път към Върха, ’щот’ имаше ’убави места за засади, пък с Мероним не мо’ехме да се съпротивля’аме ни силно, ни дълго, чини ми се. Как да е, не видях ник’ви следи ни от копита, ни от палатки.

Дърветата се свърши’а и вятърът заду’а по-силно и свирепо, не носеше лъх ни от дим, ни от земя, ни от тор — са’о фин, фин прах. И птици се вижда’а по-рядко на тия голи, обрасли с ниски храсталаци склонове, са’о мишелови кръжа’а високо горе. Привечер стигна’ме до няколко скупчени сгради на Древните, за коит’ Мероним рече, че били селище на ’строноми — туй били жреците на Хитрината, дет’ четяли по звездите. В туй село никой не беше жи’ял след Падението и по-пусто място аз не бях виждал. Ни вода, ни пръст, пък нощта падна, оф, зъбата и студена, и затуй се обляко’ме дебело и запали’ме огън в е’но празно жилище. Пламъците танцува’а със сенките по тия недолюбени стени. Притесня’ах се за изкачването на върха на другия ден, та затуй отчасти да си заслепя разума, попитах Мероним дъл’ Настоятелката е права, кат’ разпра’я, че Целият Свят лети около слънцето, или пък ’Ората от Хило са прави, кат’ разпра’ят, че слънцето лети около Целия свят.

„Настоятелката е съвсем права“ — рече Мероним.

„Тогаз ’начи истинската истина е по-различна от привидната истина?“ — попитах аз.

„Да, обикно’ено е тъй — помня, че каза Мероним — и затуй истинската истина е по-ценна и по-рядка даже от диамантите.“ Лека-полека сънят я обори, ’ма моите мисли ме държа’а буден чак докат’ е’на мълчалива жена дойде и седна край огъня, и ’зе тихо да кашля и трепери. ’Ко съдех по нейната огърлица от раковини каури, тя беше рибарка от Хоному, и ’ко беше жива, щеше да е мно’о сочна, ня’а спор. Жената разпери пръсти и ги пъхна в огъня, и те се превърна’а в най-’убавите бронзови и рубинени листенца, ’ма тя са’о въздъхна, по-самотно от птица в клетка, спусната в кладенец, ръ’йш ли, пламъците въо’ще не мо’еха да я сгреят. В очните орбити и’аше парченца чакъл вместо очи и аз се зачудих дъл’ не изкачва Мауна Кеа, че да даде на Стария Джорджи най-сетне да й приспи душата с каменен сън. Мъртвите ’ора чу’ат мислите на живите и тая удавница рибарка ме погледна с чакълчетата си и кимна: „Да“; и извади лула за утеха, ’ма аз ’ич не й поисках да си дръпна. Подир мно’о време аз се събудих, огънят беше ’зел да угасва и пълната с камъни Хоному си беше отишла. По земята ня’аше следи, ’ма първите един-два сърцетупа усещах миризмата от дима на лулата й. Видиш ли, мислех си, Мероним знае мно’о за Хитрината и за жи’ота, ’ма ’Ората от Долините знаят по’ече за смъртта.

Щом пукна четвъртата зора, заду’а вятър не от тоя свят, не, той изкривя’аше оная жестока и звънли’а светлина и стягаше ’оризонта, и през ’сичкия брезент и кожи изтръгваше думи от устата и топлина от тялото. Пътят към върха от ’строномското село беше мно’о разбит и изро’ен, да, голе’и парчета се свлича’а надолу и ня’аше ни листа, ни корени, ни даже мъхове, са’о суха измръзнала пръст и камънаци, дет’ деря’а очите ни кат’ побъркана жена. Наш’те обувки от Долината вече се бя’а изпокъсали и затуй Мероним извади по чифт Хитри Предвидски ботуши, напра’ени от н’ам к’во, ’ма мно’о топли и меки, и здрави, та да мо’ем да продължим. Четири-пет мили по-нататъка земята се заравня’аше и вече чо’ек не се чу’стваше кат’ да е насред планина, ’ми по’ече кат’ мравка на маса — и’аше няк’ва равнина, дет висеше в нищото между свето’ете. Най-подир къмто пладне сви’ме зад един завой и аз хлъцнах от потрес, ’щот’ там беше оградата, точно както разпра’ял Труман, ’ма зидовете й не бя’а високи колкот’ секвоя, не, по’ече колкот’ смърч. Пътят водеше пра’о към стоманената порта, да, ’ма неповредените стени не бя’а толко’а безкрайно дълги, не, за четвърт от сутринта мое’ше чо’ек да ги обиколи. Се’а, вътре в оградата в’ъз издигната земя се вижда’а куполи на храмове, да, най-тайнст’ните сгради в Ха-Уай или в Целия свят, кой знае? ’Ма как мо’ехме да се доберем до тях? Мероним погали величест’ната врата и измърмори: „Тря’а ни проклета мощна светка’ица и гръм, че да я изтръгне от пантите, да.“ ’Ма извади от чантата си не светка’ица и гръм, не, ’ми е’но Хитро въже, тако’а, дет’ Предвидците ги разменя’а понявгаш, тънко и леко. Над стоманената врата стърча’а две стълбчета и тя се помъчи да метне примка на е’ното. Вятърът беше по-сръчен от нейния мерник, ’ма после се проб’ах и аз и го закачих още от първия път, и се заизкачва’аме по стената на Стария Джорджи, кат’ прифаща’ме въжето ту с е’на ръка, ту с друга ръка.

 

 

Вътре в туй страхо’ито място на върха на света, ей, вятърът стихна кат’ в окото на ураган. Слънцето тука, толкоз високо, ревеше оглушително, ’ми да, ревеше и от него струеше времето. Вътре зад стената ня’аше ник’ви пътеки, са’о мильон скали, също кат’ в историята на Труман Нейпс — т’ва бя’а телата на пълните с камъни и обездушени, и аз се зачудих дъл’ Мероним ил’ аз, ил’ и двамата до мръкване ш’ станем на камъни. Десет-дванайсет храма ни чака’а тук и там, бялосребристи и златистобронзо’и, с тантурести тела и с кръгли корони, и по’ечето без прозорци. Най-близкият беше са’о на стотина крачки и ние тръгна’ме първо към него. Попитах дъл’ тука Древните са се кланяли на тяхната Хитрина.

Мероним, коя’ се дивеше също кат’ мене, рече, че туй не били храмове, не, ’ми о’серватории, дет’ Древните изуча’али планетите и луните, и звездите, и пространст’то помежду им, че да разберат ’де почва и ’де свършва ’сичко. Ний пристъпва’ме внимателно между кривите скали. Около е’на видях строшени черупки от миди каури, к’вито носят Хоному, и разбрах, че туй ш’ да е мойта гостенка от предната вечер. Вятърът довя гласа на моя прадядо, що шъпнеше от мно’о, мно’о далече: „Юда“. Страшно, да, ’ма не чак да те шашне, ’щот’ ’сичко на туй място беше страшно… „Юда.“ Не казах на Мероним.

 

 

Как отвори тя вратата на оная о’серватория, не знам, тъй че ’ич не ме питайте. За един-два сърцетупа между оня ми ти прашен и ръждив отвор на вратата и нейния оризон яйце се проточи нещо кат’ пъпна връв. Се’а, аз бях зает да вардя двама ни от ’битателите на туй оградено място. Шъпотът на дядо ми ’зе да кълне разни пол’вини лица, дет’ изчезва’а, ’га впериш поглед в тях. Разнесе се рязко съскане и тога’а вратата на о’серваторията се открехна. Оттам лъхна спарен и вкиснат въздух, ’се е’но дишан преди Падението, да, и сигур’ точно тъй си беше. Влязо’ме вътре и к’во да видим?

Не е ’ич лесно да се опише така’а Хитрина. Там и’аше таки’а ра’оти, дет’ на Ха-Уай не ги и помним, та затуй и имената им не помним, да, почти нищо не мо’ех проумея там, вътре. Няк’ви блестящи врати, бели подове и покриви, е’но огромно помещение, кръгло и дълбоко, пълно с е’на грамадна чиния, по-широка от десет чо’ека, налягали от край до край, дет’ Мероним я нарече „радьотел’скоп“ и рече, че туй било най-надалеко виждащото око, дет’ Древните нявга са го пра’или. И ’сичко беше бяло и чисто кат’ одеждите на Сонми, да, ни е’но мръсно петънце освен тия, дет’ ги довляко’ме ний с наш’те обувки. Маси и столо’е стоя’а наредени в кръг и чака’а някой да седне на тях по балконите, напра’ени от стомана, и затуй стъпките ни отеква’а кат гонг. Даже Корабната жена се смая от почуда от ’сичката тая съвършена Хитрина. Тя пока’аше на своя оризон ’сичко, дет’ го вижда’ме. Оризонът светкаше и мъркаше и няк’ви прозорчета светва’а и угасва’а. „Запаметя’а мястото“ — обясни Мероним, ’ма аз не разбрах мно’о добре и попитах к’ва е истината за туй ми ти Хитро яйце.

Мероним постоя тъй един сърцетуп и пийна е’на глътка пиво от свойта манерка. „Оризонът е и мозък, и прозорец, и памет. Него’ият мозък ти позволя’а да пра’иш ра’оти кат’ да отключваш врати на о’серватории, нъл’ видя преди малко. Прозорецът ти да’а да прика’аш с други оризони далече-далече. Паметта ти позволя’а да видиш туй, дет’ оризоните в миналото са го видели и чули, и пази от забра’яне онуй, дет’ моят оризон го вижда и чува.“

Срам ме беше да напомня на Мероним, че съм ровичкал, да, ’ма ’ко не бях попитал тога’а, мо’еше нивга по’ече да не ми се отвори така’а възможност, та затуй попитах: „Светещото ’убаво момиче, дет’ го видях в тоз… оризон преди… то памет ли беше ил’ прозорец?“

Мероним се подвоуми. „Памет.“

Попитах я дъл’ момичето е още живо.

„Не“ — рече Мероним.

Попитах дъл’ е било от Предвидците.

Тя се подвоуми и отвърна, че се’а искала да ми каже ’сичката истина, ’ма другите ’Ора от Долината ня’ало още да са готови да я чуят. Заклех се в иконата на тате, че ня’а да кажа нищо, не, на никого. „Мно’о добре. Туй беше Сонми, Закри. Сонми, уродливо роденото чо’ешко същес’во, дет’ предците ти са по’ярвали, че е вашият бог.“

Сонми е била човек кат’ тебе и мене? Нивгаш ня’аше си го помисля, нит’ Настоятелката беше изричала нявгаш така’а дивотия, не. Сонми беше родена от бог на Хитрината на име Дарвин, тъй вярва’ме ний. К’во мислеше Мероним, тая Сонми на остров Предвидене ли беше живяла, ил’ на Големия Остров?

„Тя се е родила и е умряла пре’и стотици години оттатък океана, на запад-сев’розапад — тъй рече Мероним, — на един полуостров, дет’ се’а целият е опустошена земя, ’ма старото му име е било Неа Со Копрос, пък древното — Корея. Сонми живяла кратък, прекъснат от предателство жи’от, и чак след кат’ умряла, ’зела да владее мислите и на чистокръвните, и на уродливо родените.“

От ’сичките тия зашеметителни новини мозъкът ми бръмна и се подпали, и аз вече напра’о не знаех в к’во да вярвам. Попитах к’во пра’и паметта на Сонми в оризона на Мероним подир толко’а стотици години.

Се’а видях, че Мероним съжаля’а, задето е почнала да разпра’я, да. „Сонми била убита от вождо’ете на Древните, ’ма преди да умре, разпра’ила пред един оризон за своите постъпки и действ’я. Нейната памет се намира в моя оризон, ’щот’ аз изуча’ах краткия й живот, та да ви разбирам по-добре вас, ’Ората от Долината.“

Затуй т’ва момиче ме е преследвало тъй. „’Начи съм видял няк’ъв Хитър призрак?“

Мероним рече: „Да. Закри, ний тря’а успеем да посетим мно’о сгради преди мръкване.“

 

 

Се’а, докат’ прекося’ахме ограденото място към втората о’серватория, камъните ’зе’а да го’орят: „Оф, прав беше първия път за проклетата Предвидяща, братко Закри! Тя ти обръща вярата с главата надолу, отвътре навънка!“ Запуших си ушите, ’ма гласовете им мина’аха даже ей през тия ръце. „Тая жена спаси Кеткин са’о да ти размъти разума с дълг и чес’!“ И от формите, и от думите на камъните ме сви’аше коремът и аз стиснах здра’о зъби, та да не мо’а да отго’арям. „Тя души и дебне Хитрината на Големия остров, дет’ по пра’о принадлежи на ’Ората от Долината!“ Пясъчните дяволи се промъква’а под клепачите ми. „Твоят тате ня’аше да позволи на е’на лъжкиня другоземка да му спечели до’ерието, братле, ни да го използва кат’ товарно муле!“ Тия думи бя’а толкоз верни, че не мо’ех въо’ще да възразя, и се препънах, и ме заболя.

Мероним ме подпря. Не й признах, че камъните я оплю’ат, ’ма тя беше видяла, че нещо не е мно’о наред. „Въздухът тука горе е рядък и воднист — рече тя, — затуй мозъкът ти мо’е страшно да огладнее и да напра’и туй шантаво място още по-шантаво.“

Стигна’ме втората сграда и аз се одрямах, докат’ Предвидящата отваряше вратата. Оф, т’ва кресли’о слънце ми изпразваше главата. „Лукава е тя, дума да ня’а, Закри!“ Труман Нейпс Трети се беше покачил на своя камък. ’Ма Мероним даже не го чу. „На нея ли вярваш, или на своя си род? — подвикна ми той скръбно. — Твоите истини са’о «рядък и воднист въздух» ли са? ’Ми аз?“ Оф, на следващия сърцетуп си отдъхнах, тога’а вратата на о’серваторията се отвори. Духо’ете и техните остри кат’ копия истини не мо’еха да вля’ат с нас вътре, ръ’йш ли, сигур’ Хитрината не ги пущаше.

Тъй откара’ме целия следобед, да. По’ечето о’серватории мно’о мяза’а на първата. Предвидящата отваряше, и’следваше мястото със своя си оризон и през по’ечето време напра’о ме забра’яше. Аз са’о си седях и дишах тоя изпълнен с Хитрина въздух, докат’ свърши. ’Ма кат’ краче’ме между сградите, разкри’ените камъни в хор ми вика’а: „Юда!“; и „То’арно муле!“; и „Корабен роб!“. Призраци на ’Ора от Долината ме зовя’а през залепналите си замръзнали устни, да: „Тя не е от твойто племе! Даже не е с твоя цвят!“ И там и тога’а думите им звуча’а страшно разумно, тука и се’а го призна’ам.

Подозренията ме разяжда’а.

Ни един Предвидец нивгаш не е бил откро’ен с ни един Чо’ек от Долините и него ден аз разбрах, че и Мероним въо’ще не е по-различна. Докат’ стигнем до последната сграда, камъните бя’а сменили цвета на синьото небе в тре’ожно кремъчно сиво. Мероним ми рече, че туй не е о’серватория, ’ми генератор, дет’ пра’и Хитра магия, наречена ’лектричес’во, и тя движи ’сичкото туй място тъй, както сърцето движи тялото. Тя ахкаше пред машините и ’сичкото, ’ма аз са’о се чу’ствах глупав и предаден зарад’ туй, че Корабната жена ме заслепи, откак’ с лакти си проби път в мойто жилище. Не знаех к’во да пра’я, ни как да осуетя замислите й, ’ма и Джорджи си и’аше замисли, проклет да е.

Отвътре тоя генератор беше по-различен от дру’ите сгради. Жената от Предвидците напра’о засия от възторг, щом влязо’ме в кънтящите зали, ’ма аз — не. Видите ли, аз знаех, че ний не сме сами там. Корабната жена ’ич не ми вярваше, то се знае, ’ма в най-голямото пространство, ’дет тихо стоеше грамадно желязно сърце, и’аше нещо кат’ трон, заобиколен от масички с прозорчета и цифри, и ’сичко, и на тоя трон седеше умрял Древен жрец, прегърбен под е’ин сводест прозорец. Предвидящата тежко преглътна и се загле’а в него. „Главен ’строном сигур’ — рече тя тихо, — мо’е да се е сам’убил тука, ’га е настъпило Падението, и запечатаният въздух да му е запазил тялото от разла’ане.“ Жрец крал, не вожд, рекох си аз, в такъв чу’ен дворец. Тя зафана да запаметя’а със своя оризон ’сяка частица от туй обречено място, пък аз се приближих по’ече до тоя жрец крал от света на съвършената цив’лизац’я. Косата му беше е’на сплъстена, ноктите — закривени и от ’сичките години лицето му се беше сбръчкало и про’иснало, ’ма Хитрите му небесни дрехи си оста’аха разкошни и чудни, в ухото му и’аше сапфири и той ми заприлича на чичо Пчели — и’аше същия нос кат’ зурла, да.

„Слушай ме, Чо’еко от Долините — заприка’а сам’убилият се жрец крал, — да, слушай. Ний, Древните, бя’ме болни от Хитрина и Падението беше нашият лек. Предвидящата не знае, че е болна, ’ма, оф, мно’о е болна.“ През оная стъклена арка се мята’а и обръща’а вълни от сняг и залива’а слънцето. „Приспи я, Закри, че инак тя и нейният род ш’ докарат ’сичките им другоземски болести във ваш’те ’убави Долини. Аз ш’ се грижа добре за душата й тука на туй място, не бой се.“ Корабната жена о’икаляше насам-натам с нейния Оризон и си тананикаше е’на приспивна песничка на Предвидците, на коят’ беше научила Кеткин и Съси. Мислите ми тиктака’а. Да я убия не беше ли мно’о дивашко и варварско?

„Ня’а право, ня’а криво — учеше ме ’строномският крал, — ти са’о закриляш свойто си племе или го преда’аш, да, и’а са’о силна и слаба воля. Убий я, братле. Тя не е бог, тя е са’о кръв и вени кат’ тебе и мене, кат’ повторение на нас, Древните. Убий я, туй е твой дълг и ти го знайш.“

Рекох, че не мо’а, мълвата ш’ ме заклейми кат’ убиец и Настоятелката ш’ свика събрание да ме пропъдят от Долините.

„О, помисли си, Закри — надсми’аше ми се кралят. — Помисли! От’де ш’ разбере мълвата? Мълвата ш’ рече: «Тая другоземка мно’ознайка пренебрегна наш’те предания и обичаи и отиде напук на тях на Мауна Кеа, и Закри Храбреца отиде с нея, ’щот’ искаше да я наглежда, ’ма излезе, че тя не била толко’а Хитра, колкот’ си е мислила».“

Минава’а сърцетупи. „Добре — най-сетне отвърнах аз мрачно, — ш’ я пронижа, ’га изле’ем навън.“ Жрецът крал се усмихна до’олно и по’ече нищо не рече. Най-накрая жертвата ме попита как се чу’ствам. „Добре“ — рекох аз, макар да бях нервен, ръ’йш ли, ’щот’ най-голя’ото нещо, дет’ бях уби’ал нявга, бя’а кози, и се’а се бях зарекъл да убия чо’ек, Предвидец. Тя каза, че тря’ало да тръгваме, ’щот’ не искала да заседнем тука насред виелица, и ме изведе навън от генератора.

Отвън камъните се бя’а умълчали сред снега, натрупал до глезен. Е’на снежна буря си беше отишла, ’ма друга, по-голяма, се зада’аше, тъй ми се чинеше.

Тръгна’ме към стоманената врата, тя отпред, аз стиснал харпуна на Джонас, кат’ му пробвах остротата на палеца си.

„Напра’и го се’а!“ — запо’ядваше ми ’секи камък убиец на Мауна Кеа.

Нищо ня’аше да спечеля от протакане, не. Ти’ичко се прицелих в тила на Предвидящата и, да се смили Сонми над душата ми, със ’сичка сила метнах хищното острие.

 

 

Не, не я убих, видите ли, в е’на частица от сърцетупа между прицел’нето и удара Сонми се смили над душата ми, да, извъртя ми прицела и острието фръкна високо над стоманената порта. Мероним тъй и не разбра, че без малко да й пронижа черепа, ’ма аз със сигурнос’ разбрах, че съм бил ’магьосан от дявола на Мауна Кеа, да, ’сички му знаем името, проклет да е.

„Видиш ли нещо там горе?“ — попита Мероним, след кат’ ми проследи харпуна.

„Да — излъгах аз, — ’ма там ня’аше никой, т’ва са са’о фокусите на туй място.“

„Тръгваме си — рече тя, — тръгваме си веднага.“

Стария Джорджи беше надхитрен, ръ’йш ли, ня’аше как да я убия бърже без ’арпуна, ’ма той ня’аше се кротне да гле’а победата ми, не, позна’ах го аз туй дърто лука’о копеле.

Докат’ се катерех по въжето с чантата, Мауна Кеа въздъхна с цяла гръд и заизригва снежен вихър, тъй че аз не мо’ех да видя ясно земята, и десет вятъра ни разкъсва’а лицата, и пръстите ми се вкочани’а от студа, и по средата на изкачването аз се ’лъзнах надолу и въжето ми изгори ръцете, ’ма накрая издрапах догоре и с болезнено ожулени и о’лузени длани издърпах чантата. Мероним не беше толко’а бърза, ’ма и тя не беше далече от върха на стената, когат’ изведнъж времето спря.

Времето спря, да, пра’илно чухте. За Целия свят освен за мене и е’ин хитър дявол, да, знаете кой, дет’ наперено крачеше покрай стената, времето просто… спря.

Снежинките увисна’а кат’ точици във въздуха. Стария Джорджи ги отма’на встрани. „Опитах аз да се разбера с тебе, Закри, инатливо момче, се’а ш’ тря’а изпълня ’сичките предупреждения и предсказания, и закани. Извади си ножа и прережи туй въже.“ Кракът му докосна въжето, за коет’ се държеше замръзналата във времето Мероним. Виелицата брулеше измореното й лице и мускулите й се напряга’а да изкатери въжето. Отдолу — двайсет стъпки нищо. „Падането мо’е да не я убие, ’га пусна времето пак да тече — позна’аше ми мислите Стария Джорджи, — ’ма камъните долу ш’ й прекършат гръбнака и краката и тя ня’а оцелее до края на нощта. Ш’ й дам време да поразмисли за прегрешен’ята си.“

Попитах го ’що той сам не ’земе да убие Мероним.

„’Що-’що-’що? — надсмя ми се Стария Джорджи. — ’Щот’ искам ти да го напра’иш, ето ’що-’що-’що. Виж се’а, ’ко не отрежеш туй въже, кат’ минат три луни, твойто най-мило семейство ш’ умре, кълна се! Кълна се. Тъй че и’аш избор. От е’на страна, и’аш твойта Храбра майчица, Силната Съси, Умния Джонас, Сладката Кеткин, ’сичките мъртви. Закри Страхли’еца ш’ продължи да живей и разкаянието ш’ го гложди чак до сетния му ден. От друга страна, и’аш са’о е’на мъртва другоземка, за коят’ никой ня’а тъжи. Четир’ма, дет’ ги обичаш, срещу е’на, дет’ не я обичаш. Мо’а даже да върна с магия Адам от Кона.“

Ня’аше как да изклинча от туй. Мероним тря’аше да умре.

„Да, ня’а клинчене, момче. Броя до пет…“

Извадих си ножа. Е’но семенце покълна и покара през кората на мойта памет, и туй семенце беше дума от тия, дет’ Джорджи ги изрече преди малко: „предсказания“.

Бърже фърлих ножа подир ’арпуна и изгле’ах тоя ми ти дявол в ужасните очи. Той се зачуди и замая, и в умиращата му усмивка и’аше цяла кофа мрачни значения. Заплюх го аз, ’ма плюнката ми се върна при мен кат’ бумеранг. ’Що? Да н’ се бях побъркал и превъртял?

Стария Джорджи напра’и голя’а грешка, ръ’йш ли, кат’ ми припомни за моите предсказания от Нощта на съновиденията. „Колкот’ и да ти гори ръцете, не режи въжето.“ ’Зех го решението — видите ли, ръцете ми горя’а, ’начи туй беше въжето, дет’ Сонми ми беше заръчала да не режа.

Ножът ми дрънна на земята и времето потече, и мильон ръце и писъци на оная дяволска виелица ме връхлита’а и удря’а, ’ма не мое’ха ме метнат от оградата, не, някак издърпах Мероним и тъй успях да сляза с нея от другата страна без ни е’ин счупен кокал. Опира’ме се на тая беснееща ’ем бяла, ’ем тъмна снежна буря и вървя’ме обратно към селото на ’строномите, залита’ме и се препъва’ме, и стигна’ме там премръзнали до смърт, ’ма там по милостта на Сонми ни чака’а сухи дърва и аз успях някак си тога’а да разпаля огън и се кълна, че тоя огън пак ни спаси живота. Разтопи’ме лед на вода и си размрази’ме кокалите, и си изсуши’ме кожусите, доколкот’ можа’ме. Не проговори’ме, бя’ме твърде премръзнали и изтощени. Дали съжаля’ам, че отблъснах проклетия Джорджи?

Не, ни тога’а, ни се’а. С к’вато и цел Мероним да се беше качила на оная проклета планина, ’ич не вярвах, че тя нявгаш ш’ предаде Чо’ек от Долините, не, вдън сърцето си не вярвах, пък онуй, дет’ го стори’а Кона в Долините, щеше и без туй рано или късно да се случи. В оная първа нощ, ’га се върна’ме от върха, туй беше още в бъдещето. Мойта приятелка даде и на двама ни лечебни камъчета след ядене и заспа’ме същия сън без сънища кат’ ’строномския крал.

 

 

Се’а, връщането в Долините и то не беше лятна раз’одка, не, ’ма не му е времето тая вечер да разпра’ям тез приключения. С Мероним не прика’ахме мно’о, докат’ слиза’ме, се’а ни свързва’а няк’во доверие и разбиране. Мауна Кеа беше напра’ила ’сичко по проклетите си сили да ни убие, ’ма ние оцеля’ме заедно. Аз разбирах, че тя е далече-далече от свойто семейство и род, и сърцето ме болеше зарад’ нейната самота. Подир три вечери Авел ни посрещна в свойто гарнизонно жилище и прати вест на Бейли, че сме се върнали. ’Сички има’а са’о един въпрос: „К’во видя’те там горе?“ Беше самотно и тихо, отвръщах им аз, и и’аше храмове на загубената Хитрина и кокали. ’Ма думица не обелих за ’строномския крал, нит’ за онуй, дет’ Мероним ми каза за Падението, и осо’ено за мойта препирня със Стария Джорджи, не, не и преди да минат мно’о години.

Разбирах и що Мероним не е разпра’яла цялата истина за остров Предвидене и за нейното племе. ’Ората вярват, че светът е устроен еди-как си, и кат’ им ка’еш, че не е тъй, покривът се срива в’ъз главите им, пък може би и в’ъз твойта.

Старата Мама Мълва разгласи новината, че Закри, дет’ се е върнал от Мауна Кеа, не е същият Закри, дет’ се е качил, и туй си беше доста вярно сигур’, ня’а пътешес’вие, дет’ да н’ те промени някак си. Брат’чед ми Кобъри призна, че майките и татковците от ’сичките Девет долини предупреждавали щерките си да н’ се задя’ат със Закри от жилището на Бейли, щот’ мислели, че съм сключил сделка със Стария Джорджи, щом съм избягал от онуй страховито място с душата си вътре в черепа, и макар туй да не беше съвсем вярно, не беше и съвсем невярно. Джонас и Съси вече не ми се надсмива’а кат’ е’но време. ’Ма мама се разрева, кат’ ни видя у дома, и ме прегърна: „Моят малък Закаман“; и козите ми се зарадва’а, пък Кеткин въо’ще не се промени. Тя и нейните братя в школото измисли’а нова игра, „Закри и Мероним на Мауна Кеа“, ’ма Настоятелката им нареди да не я играят, ’щот понявгаш, ’га чо’ек се престру’а, мо’е да промени същест’уването си. Чудна игра била, разпра’яше Кеткин, ’ма аз не щях да й науча нит’ правилата, нит’ края.

 

 

Лека-полека и последната луна на Мероним в Деветте долини се закръгли и до’де време за размяната в Хонокаа, най-голя’ото събиране на народите от Наветрената страна, са’о веднъж годишно се с’бира’ме под жетварската луна, и затуй мно’о дни наред се труде’ме здра’о — тъча’ме од’яла от козя вълна, дет’ бя’а най-добрата стока за размяна на наш’то жилище. Се’а, след кат’ уби’а тате, пътува’ме за Хонокаа на групи по десет и по’ече души, ’ма нея година бя’ме двойно по’ече зарад’ спец’ялните стоки на Предвидците, дет’ ги получи’ме благодарение на туй, че подслони’ме Мероним. И’аше ръчни колички и товарни мулета за ’сичкото сушено месо и кожи, и сирене, и вълна. Уимоуай и Роузис щя’а да разменят билки, дет’ не растя’а покрай Долините, ’ма по онуй време Роузис се любеше с Кобъри и аз ня’ах нищо против. Желаех на брат’чед си късмет, ’щот късмет щеше да си му тря’а, ’ма също и камшик, и железен гръб, и ’сичко останало.

Докат’ мина’ахме Слушанския брод, тря’аше да понеса гледката на новите камъни, дет’ пътниците ги полага’а на могилата на тате, според нашия обичай — тате и’аше куп приятели и братя, дет’ искрено го обича’а. Горе на Мауна Кеа оня ми ти дявол си точеше ноктите на е’ин точиларски камък, та да се нагости с тоя бъзлив лъжец, да. Подир Слуша идеше зигзагът нагоре към Кукуйхаеле. Е’на ръчна количка се счупи и се преобърна, толкоз бавно се придвижва’ме, да, пладне отдавна беше превалило, ’га стигна’ме до затънтеното селце от далечната страна. Ний, младите, се изкатери’ме на кокосовите дървета да накъсаме ядене, и ’сички се зарадва’а на туй мляко, то се знае. Докат’ трамбова’ме на юг по неравния път на Древните към град Хонокаа, океанският бриз задъха свежо и ни по’дигна духа, и заразправя’ме истории, че да съкратим дългия път — разказвачът седеше заднишком на най-предното магаре, та ’сички да мо’ат да чу’ат. Род’рик разпра’и Приказката за Рудолф, крадеца на кози с червения пръстен, и за страшното копие на Железния Били, пък Уолт изпя любовна песен: „Ох, Сали от Долините, ох“, макар че го замеря’ме с пръчки, ’щот пеенето му съсипа тая весела песничка. После чичо Пчели помоли Мероним да ни разпра’и някоя история на Предвидците. Тя се подвоуми един-два сърцетупа, после рече, че приказките на Предвидците прели’ат от съжаления и чу’ство за загуба, затуй не предвеща’ат нищо ’убаво в такъв слънчев следобед преди Деня на размяната, ’ма мо’е да ни разпра’и е’на история, дет’ я била чула от жител на изгорените земи в е’но далечно-далечно място, наречено Панама. ’Сичките се съгласи’ме, тъй че тя възседна първото магаре и ни разпра’и кратка и сладка приказка, дет’ ш’ ви я разпра’я се’а, тъй че млъкнете ’сичките, седнете и кроту’айте и някой да ми донесе още е’на чаша пиене, че ми пресъхна и залепна гърлото.

 

 

По времето, ’га се случило Падението, чо’еците забра’или как се пали огън. О, мно’о на зле тръгнали ра’отите, да. Стъмнело ли се, ’ората не виждали нищо, до’дела и зимата, нищо не мо’ели да стоплят, до’дело ли утрото, не мо’ели нищо да опекат. Тога’а отишло племето при Мъдреца и рекло: „Мъдрецо, помогни ни, виж, забра’или сме как се пали огън и, ох, горко ни, и ’сичко там.“

Тога’а Мъдрецът повикал Гарвана и тъй му рекъл: „Прелети през безумния и бурен океан до Могъщия вулкан и на гористите му склонове намери дълга пръчка. ’Земи тая пръчка в човката си и влез в гърлото на Могъщия вулкан, и я топни в езерото от пламъци, дет’ клокочи и плюе на онуй огнено място. После дон’си горящата пръчка обратно тука, в Панама, та ’ората отно’о да си спомнят огъня и да си спомнят пак как се пали“.

Гарванът послушал Мъдреца, прелетял над безумния и бурен океан и накрая видял как Могъщият вулкан пуши не мно’о далече. Спуснал се той с кръжене на гористите му склонове, клъвнал е’на трънка, напил се с вода от студен ручей, оста’ил морните си криле малко да починат и затърсил наоколо дълга боро’а пръчка. Е’но, две, три, и литнал Гарванът нагоре с пръчка в човката, и после тая бе’страшна птица се стрелнала надолу в сярното гърло на Могъщия вулкан, да, и в последния сърцетуп плеснала с криле и топнала боро’ата пръчка в разтопения огън, пуф-ф-ф-ф-ф, и тя пламнала! Излетял Гарванът нагоре през жаркото гърло и полетял с горящата пръчка в човката си, да, литнал той към дома, кат’ пляскал тежко с криле, пръчката горяла, дните мина’али, сипела се градушка, облаците чернеели, оф, огънят ближел пръчката ’се по-нагоре, димът му лютял на очите, перата му припуквали, човката му горяла… „Боли! — изграчил Гарванът. — Боли!“ Се’а, фърлил ли той пръчката или не? Помним ли ний как се пали огън или не?

„Вижте се’а — рече Мероним, яхнала отзад напред първото магаре, — тука не иде реч ни за Гарвани, ни за Огън, ’ми за туй как ний, чо’еците, сме се сдобили с нашия дух.“

Не е речено, че в тая приказка има цяла торба смисъл, ’ма аз я запомних завинаги, пък и понявгаш се случва тъй, че по-малкото смисъл излиза по’ече. Как да е, денят угасваше сред накъсани облаци, пък на нас ни оста’аха още няколко мили до Хонокаа, затуй опна’ме палатките за през нощта и фърли’ме зарове кой да варди, ръ’йш ли, времената бя’а тежки и ний не щя’ме да риску’аме да ни нападнат из засада. Аз фърлих две шесторки, ’начи може пък късметът ми да беше тръгнал на опра’яне, тъй си рекох, к’ват’ съм играчка в ръцете на съдбата, да, к’вит’ сме ’сички ние.

 

 

Хонокаа беше най-оживеният град в сев’роизточната част на Наветрената страна, ръ’йш ли, Древните го бя’а построили доста’чно високо, че да оцелее от океанския прилив, не кат’ пол’вината Хило, не и кат’ Кона, дет’ се наводня’аха през по’ечето луни. ’Ората от Хонокаа бя’а главно търговци и занаятчии, о, те се кланя’а на Сонми, ’ма хитро си деля’а шансовете и се кланя’а и на боговете на Хило, та затуй ний от Долините ги смята’ме за полудиваци. Вождът им го вика’а Сенатора, той и’аше по’ече власт от наш’та Настоятелка, да, и’аше армия от дес’тина-петнайсе мъже побойници със страшни копия, дет’ ра’отата им беше да налагат волята на Сенатора, и никой не го избираше Сенатора, не, властта по варварски се преда’аше от татко на син. Хонокаа беше почти е’накво далече за ’ората от Хило и Хоному, пък и за ’Ората от Долините, и за Мукини, преди да ги поробят, и за племената от хълмовете по-навътре. Градските стени, дет’ ги бя’а построили Древните, бя’а вдигнати наново, пък отнесените покриви ги попра’яха редовно, ’ма пак мо’еше да се раз’одиш из тесните ветровити улици и да си предста’иш летящи каяци и каруци без коне да сноват насам-натам. Последно, там беше и залата за размяна, грамадна просторна сграда, дет’ Настоятелката ни разпра’яше, че нявгаш се викала църква и там се кланяли на древния бог, ’ма знаенето за тоя бог се било загу’ило по време на Падението. Църквата и’аше здра’и стени и красиви цветни стъкла и се намираше насред буйна зеленина с мно’о каменни плочи за обори — за овце и кози, и свине, и ’сичко. По време на размяната стражите на Сенатора варде’а градските порти и складове и освен туй има’а тъмница с железни решетки. ’Ма нит’ един войник нивгаш не се заяждаше с търговец, освен ’ко не краде или не наруша’а мира и закона. В Хонокаа има по’ече закони, отколкот’ на ’сички места на Големия остров, освен в Деветте Надиплени долини, стру’а ми се, макар че законът и цив’лизац’ята не са винаги е’но и също, не, вижте ги Кона, имат си закони на Кона, ’ма в тях ня’а и капка цив’лизац’я.

На тая размяна ний, ’Ората от Долините, напра’ихме мно’о добра търговия и за нас си, и за Общите земи. Двайсе’ чувала ориз от племената от хълмовете получи’ме за брезентите на Предвидците, аха, и крави, и кожи от Чифлика на Паркър срещу металните изделия. На никого не каза’ме, че Мероним е другоземка, не, кръсти’ме я Отери от жилището на Отшелника горе над дерето в долината Пололу, Отери билкарката, уродливо родена, ’ма с късмет, тъй разпра’яхме, та да обясним ’що е с черна кожа и бели зъби. За нещата от Предвидците реко’ме, че са нови находки, дет’ сме ги намерили струпани в е’но скривалище, макар че никой нивгаш не пита: „Та, от’де ги имате тия ра’оти?“; кат’ очаква да чуе честен отговор. Извън Деветте долини Старата Мама Мълва си държи плямпащата уста затворена и Та един разказвач на име Лъвове ме попита дал’ съм същият Закри от долината Елепайо, дет’ изкачил Мауна Кеа миналата луна, мно’о се зачудих. „Да — рекох, — аз съм Закри от тая Долина, ’ма не мразя толко’а живота, че да ида чак до върха на тая планина, не.“ Рекох, че съм ’одил да с’бирам ценни листа и корени с мойта леля от миналия живот Отери, ’ма не сме се качвали по-нависоко от там, дет’ свършват дърветата, не, и ’ко той е чул нещо друго, ’ми, аз съм тука и му казвам, че грешно е чул. Лъвове говореше доста дружелюбно, ’ма кога брат ми Харит ми рече, че е виждал Лъвове и Брадатия Лиъри да си шушукат нещо в е’на задимена уличка без изход, реших да разпра’я за него на Настоятелката, ’га се приберем, да видя тя к’во мисли. Лиъри винаги ми е намирисвал на плъши задник и са’о след няколко часа щях да разбера колко, ’ма колко прав съм бил.

Двамата с Мероним размени’ме ’сичката наша предена козя вълна и од’яла, и ’сичко доста бързо, да, аз получих е’ин чувал ’убаво кафе от Манука, няколко пластмасо’и тръби в добро състояние, ’убав овес и торби със стафиди от е’но черничко момиче от Колеколе, и още разни ра’оти, дет’ веч’ ги не помня. Народът на Колеколе не е толко’а дивашки, стру’а ми се, макар че си погребват умрелите под същите дълги къщи, дет’ живеят и живите, ’щот’ вярват, че там ня’а са толко’а самотни. После помогнах малко за наш’та размяна от Общите земи, пък после се раз’одих тук-таме, поприка’ах с някои околни търговци, диваците не са ’сичките лоши ’ора, не. Научих, че ’ората от Макензи са си измислили няк’ъв бог акула и му принасят в жертва заклани овце без крака в залива. Чух и мно’о истории за нападения на Кона на изток от обичайните им ловни полета, дет’ помрачи’а душите и умовете на ’сички ни. Натъкнах се на е’на тълпа зяпачи, скупчени около някого, промъкнах се по-наблизо и видях Мероним, или Отери, да седи на е’но столче и да рису’а лицата на ’ората, да! Тя разменяше тия рисунки за няк’ви дрънкулки или нещо дребно за ’апване, и ’ората мно’о се радва’а и гледа’а смаяни как лицата им се появя’ат отнийде връз хартията, и ’се по’ече ’ора се събира’а там и вика’а: „После мене! После мене!“. ’Ората я пита’а от’де се е научила на тая наука и отговорът й ’секи път беше: „Туй не е наука, братле, са’о в упражненията е ’сичко“. Грозните ги пра’еше по-’убави, отколкот’ бя’а лицата им, ’ма ’удожниците в цялата история тъй пра’ели, тъй викаше Отери Рису’ащата билкарка. Да, ’га ста’а дума за лица, красивите лъжи са по-’убави от долните истини.

Смрачи се и ний се върна’ме в складовете си, и тегли’ме жребий за стража, после се почна празну’ането в спец’ялни жилища, наречени барове. Аз си отбих рано стражата и после разведох Мероним по разни места заедно с Уолт и чичо Пчели, ’ма после музикантите ни викна’а в Църквата. Там и’аше и гайда, и банджо, и цигулки със струни от мустаци на сом, и ценна рядка стоманена китара, и бъчви с пиене, дет’ ’сяко племе си носеше, та да покаже богатс’вото си, и чували с блажена трева, ’щот’ там, дет’ е Хило, о, там и’а блажена трева. Аз дърпах здраво от лулата на Уолт и четир’те дни път от наш’та свободна Наветрена страна до Подветрената страна на Кона ми се видя’а чет’ри мильона, да, приспивните песни на блажената трева ме залюля’а в люлката си нея нощ, после почна думкането на барабаните, видите ли, ’сяко племе си и’аше свои барабани. Фодей от жилището на Лотосовото езеро и двама-трима от Долините думка’а тамтами от козя кожа и бумкащо дърво, пък брадатите от Хило тупа’а по техните глухи барабани и е’но семейство от Хонокаа удряше по опънато на рамка платно, и ’ора от Хоному извади’а дрънкалките си от раковини, и ’сичкото туй барабанено празне’ство задърпа струните на радостта у младите, и моите също, да, и блажената трева ме поведе през ’сичкото туй бум-тряс и дам-дум, и зън-зън-дрън, докат’ ний, танцьорите, станахме са’о е’ни тропащи копита и тупкаща кръв, и мина’ащи години, и с всеки барабанен удар от мене падаше по е’ин живот, да, видях ’сичките животи, дет’ нявгаш ги е преживя’ала душата ми чак до мно’о, мно’о отдавна преди Падението, да, мярнах ги от гърба на галопиращ кон, дет’ препускаше насред ураган, ’ма не мо’ех ги опиша, щот’ вече ня’аше думи, са’о си спомнях онуй черничкото момиче от Колеколе с татуиро’ката на нейното племе, да, то беше огъ’аща се фиданка, пък аз бях оня ураган, аз духвах и то се огъ’аше, духвах по-силно и то по-силно се огъ’аше, и ’се по-близо, после станах пляскащите криле на Гарвана, пък то стана пламъците, дет’ ги ближе’а, и Та фиданката от Колеколе уви върбовите си пръсти около врата ми, очите й блесна’а кат’ кварц и тя прошъпна в ухото ми: „Да, ш’ го напра’я пак, и да, ш’ го напра’им пак“.

 

 

„Ста’ай вече, момче — тревожно ме дърпаше тате, — тая сутрин не е за излежа’ане, проклет да си.“ Мехурът на съня се спука и аз се събудих под бодливите од’яла на Колеколе. Черничкото момиче и аз се бя’ме преплели, да, кат’ чифт мазни гущери, дет’ се поглъщат един друг. Тя миришеше на лозя и на пепел от лава, пък маслинените й гърди се надига’а и спуска’а и докат’ я гле’ах, тъй се разнежих, сякаш тя беше мой си бебок, дет’ се гуши до мене. Блажената трева още ми замъгля’аше акъла и аз чух наблизо гуляйджийски вико’е, макар че вече се пукаше мъгли’а зора, да, тъй ста’а на размяната по жътва, случва се. Затуй се прозинах и протегнах, да, ’сичко ме болеше и се чу’ствах мно’о добре и разбит, нъл’ знаете как е, ’га се заденеш с ’убаво момиче. Наблизо димеше и готве’а закуска, затуй си нахлузих панталоните и якето, и ’сичко, и очите на момичето от Колеколе се отвори’а, и бя’а кат на сърна, и то измърмори: „Добрутро, козарю“; и аз се засмях и рекох: „След малко ш’ донеса ядене“; и то не ми повярва, та затуй реших да му докажа, че греши и да видя усмивката му, кат’ му донеса закуска. Пред склада на Колеколе мина’аше е’на калдъръмена уличка, коят’ вървеше покрай Градската стена, ’ма на север или на юг — не вдя’ах, — та затуй се зачудих накъде да ’одя, и тога’а един страж на Хонокаа падна от зида и на косъм не ме утрепа.

Червата ми подскочи’а надолу и нагоре.

От носа му се пода’аше задният край на стрела от арбалет, пък острието й стърчеше от тила му. Тоя железен връх тури и тая сутрин, и ’сичките ра’оти в нея по ужасните им места.

Онзи див гуляй наблизо си беше битка, ’ми да! Оня дим от закуската беше дим от пожарища, ’ми да! Се’а първата ми мисъл беше за моите хора, затуй припнах кат’ заек сред градската сумато’а към склада на ’Ората от Долините и виках: „Кона! Кона!“ Да, черните криле на тая страшна дума пляска’а яростно из цяла Хонокаа и чух как отекна трясък на разцепващо се дърво, и изригна’а ужасни крясъци, и тога’а разбрах, че са съ’орили градската порта. Се’а стигнах до площада, ’ма ревът на паниката ми препречи пътя и страхът, да, страхът и него’ата жарка воня ме върна’а обратно. ’Зех да обикалям из тесните улички, ’ма крясъците на Кона и тропотът на техните копита, и плющенето на камшиците приближава’а ’се по’ече, залива’а кат цунами замъглените и димящи улички, и напра’о не знаех ни от’де ида, ни накъде оти’ам, и изведнъж — бам! — няк’ва баба с бели кат’ мляко очи ме бутна в канавката и ’зе да млати въздуха с точилката и да вие кат’ зъл дух: „Нивгаш ня’а ме пипнете с ваш’те мръсни ръце“; ’ма кат’ се надигнах, тя вече не мърдаше и беше бледа, ръ’йш ли, и на гръдта й беше цъфнала стрела от арбалет; и изведнъж — шляп! — е’ин камшик се намота около краката ми и — шляп! — аз изфърчах нагоре и — шляп! — гла’ата ми увисна надолу, и — ай-й-й! — калдъръмът ми трясна черепа, да, ’ма по-свирепо от удар на проклето студено длето.

 

 

’Га се свестих, младото ми тяло беше кат’ старо ведро, пълно с болка, да, коленете ми бя’а потрошени и единият лакът сфанат и ожулен, и ребрата ми спукани, и два зъба избити, и ченето ми не мое’ше се затвори, пък буцата на главата ми беше ’се е’но втора глава. Бя’а ми надянали на главата торба кат’ на коза, преди да я заколят, и ръцете и краката ми бя’а жестоко омотани, и лежах ’начи затиснат и отгоре, и отдолу от други жалки тела, да, болеше ме тъй, как’ нивгаш не ме й боляло ни преди, ни подир туй! Скърца’а колела на каруца, железни подкови трака’а и със ’сяко лашкане болката ми се лискаше из черепа.

Е, тука ня’аше ник’ва загадка. Бя’а ни поробили и ни кара’а обратно към Кона, също кат’ загубения ми брат Адам. Не се радвах мно’о, че съм оживял, са’о ме болеше и бях безпомощен кат’ овързана тлъста птица, дет’ са я окачили на кука, та да й изтече кръвта. Няк’ъв крак се протегна и ми смачка топките, та затуй измърморих: „Има ли друг буден тука?“. Видите ли, мислех си аз, че ’се още мо’а избягам от тая дупка, ’ма грубият глас на е’ин Кона гракна са’о на педя от мене: „Затваряйте си устите, вий, вързаните, че иначе, кълна се в моя нож, ш’ ви отрежа лайнените кучешки езици на ’сичките до последния!“. По ръката ми потече топла влага, ’щот’ някой от тия, дет’ лежа’а отгоре ми, се изпика, и тя изстина и стана студена влага, докат’ сърцетупите се ниже’а. Преброих петима Кона, дет’ си говоре’а, три коня и е’на клетка с пилета. Наш’те поробителите разпра’яха за момичетата, дет’ ги бя’а разпорили и избили по време на нападението над Хонокаа, и тога’а разбрах, че тая торба са ми я турили на главата преди пол’вин ден, мо’е и по’ече. Не бях гладен, ’ма ох, мъчеше ме жажда кат’ гореща пепел. Е’ин от гласовете на Кона ми се видя познат, ’ма не знаех от’де. ’Секи дълъг сърцетуп се пълнеше с тропот на бойни копита по пътя и се чу’аше: „Как е, Капитане!“; и: „Тъй вярно, гус’ине!“; и: „Битката вър’и добре!“. И тъй научих, че Кона не са нападнали Хонокаа ей тъй, наслуки, ’ми завладя’аха цялата се’ерна част на Големия остров, да, пък туй значеше и Долините, моите Девет Надиплени долини. „Сонми — ’зех да се моля аз, — милостива Сонми, опази мойто семейство и моя род.“

Най-сетне се унесох в сън и съну’ах момичето от Колеколе, ’ма гърдите и хълбоците му бя’а напра’ени от сняг и камък от лава, и ’га пак се събудих в оная каруца, усетих, че няк’ъв умрял роб под мене изсмуква ’сичката топлина от мойто тяло. Провикнах се: „Ей, Кона, тука и’а умрял и мо’е конят, дет’ тегли каруцата, да ти благодари, ’ко му стане по-леко да влачи“. Е’но момче връз мен изпищя, ’га кочияшът Кона го шибна с камшика, та да го награди за мойта тъй лю’езна загриженос’, сигур’ то ме беше опикало. По птичето чуруликане разбрах, че наближа’а привечер, да, и цял ден са ни карали с каруцата.

Е’ин дълъг сърцетуп по-късно спря’ме и ме свали’а от каруцата, и ме бодна’а с копие. Запищях и се сгърчих, и чух един Кона да вика: „Тоя комай е още жив“; и ме ’дигна’а, и ме подпря’а на е’на скала колкот’ колиба, и подир малко ми махна’а качулката. Седнах и се взрях в печалния сумрак. Ръмеше и се намира’ме на пътя към Уаймеа, и познах точно ’де, да, ръ’йш ли, т’ва беше до пресъхващото езеро, пък тая скала колкот’ колиба, на коят’ ни бя’а подпрели, беше същата оная, дет’ са’о преди е’на луна ний с Мероним срещна’ме стария Янаги.

Се’а видях как Кона изфърли’а трима умрели роби на кучетата динго и гарваните и разбрах от’де ми беше познат онзи глас: видите ли, един от наш’те похитители беше Лъвове, разказвачът, братът на Лиъри. Разказвач и шпионин, ’начи, Стария Джорджи да му прокълне кокалите дано! Сред десетте оцелели ня’аше други ’Ора от Долините освен мене, по’ечето бя’а Хоному и Хауи, тъй ми се видя. Молех се единият от изфърлените трима да не е Кобъри, брат’чед ми. ’Сичките бя’ме млади мъже, да, ’начи бя’а убили по-старите в Хонокаа, тъй си помислих, и Мероним също, ’щот’ знаех, че тя не мо’еше нит’ да оцелее, нит’ да избяга от така’а яростна атака. Един Кона ни наплиска лицата с малко езерна вода, ний отваря’ме усти да уловим ’сяка солена капка, ’ма не стигна’а да ни навлажнят пресъ’налите усти. Вождът нареди на техния коняр да оп’не палатката, пък после заго’ори на треперещите си пленници. „От тая сутрин — рече изрису’аното копеле — вашият жи’от, да, и ваш’те тела принадлежат на Кона и колкот’ по-бърже приемете туй, толко’а по-вероя’но е да оцелеете кат’ роби на истинските насле’ници на Големия остров, пък някой ден — и на цял Ха-Уай.“ Вождът ни рече, че нашият нов жи’от се ръко’оди от нови пра’ила, ’ма за късмет тия пра’ила се уче’а лесно. „Първо пра’ило: робите изпълня’ат к’вот’ им наредят техните господари Кона, бърже и без «’ма ’що». Нарушите ли туй пра’ило, ваш’те господари ш’ ви накажат малко или мно’о, за’иси от волята им, докат’ се научите по-добре да се подчиня’ате. Второ пра’ило: робите не го’орят, освен ’гат’ господарят ги пита. Нарушите ли туй пра’ило, господарят ш’ ви клъцне езика и аз също. Трето пра’ило: не си губете времето да кроите бягства. Та ви продадат идната луна, ш’ ви турят на бузите клеймото на вашия господар. Нивгаш ня’а да мо’ете да минете за чистокръвни Кона, ’щот’ не сте и, чес’но ка’ано, ’сички от Наветрената страна са уродливо родени лайна. Нарушите ли туй пра’ило, кълна се, ’га ви фанат, господарят ш’ ви отреже ръцете и краката, ш’ ви отреже и кура и ш’ ви го натика в устата, и ш’ ви оста’и край пътя му’ите и плъ’овете да пиру’ат с вас. Мо’ете си помислите, че туй ш’ е бърза смърт, ’ма аз съм го пра’ил няколко пъти и ста’а учуд’ащо бавно, по’ярвайте ми.“ Вождът рече, че ’сички добри господари от време на време уби’али някой лош ил’ мързелив роб, та да напомнят на другите к’во ста’а с кръшкачите. Последно попита и’а ли няк’ви оплаквания.

Не, ня’аше оплаквания, не. Ний, мирните ’ора от Наветрената страна, бя’ме съсипани телесно от раните и жаждата, и глада, и съсипани душевно от убийствата, дет’ ги бя’ме видели, и от робското бъдеще, дет’ ни очакваше. Ня’ахме семейства, ня’ахме свобода, нищичко си ня’ахме освен труд и болка, труд и болка, чак докат’ умрем, и ’де ли щя’а се преродят после душите ни? Питах се дъл’ е възможно да срещна Адам, ил’ той вече е умрял, ил’ к’во. Е’но момче Хауи, дет’ мязаше на елф, се разрева, ’ма то беше са’о на девет-десет години, та никой не му изсъска да млъкне, ’същнос’ то ронеше сълзи зарад’ ’сички ни, да. Джонас сигур щя’а да го поробят, и Съси, и Кеткин също, ’ма за туй ми беше мно’о мъчно да мисля, видите ли, и двете бя’а доста ’убави момичета. ’Ма мама вече беше жена на години… К’ва полза от нея за Кона? Не ми се мислеше за жената с точилката в Хонокаа, дет’ ме беше съборила в канавката, ’ма не мо’ех се удържа. Лъвове до’де, рече „Бау!“ на момчето елфче и то се разрева още по-силно, пък Лъвове се разсмя, после ми смъкна Предвидските ботуши. Надяна си ги на краката и ’зе да им се радва. „Ня’а вече Закри Козаря да броди по Мауна Кеа — рече тоя предател, — затуй тия вече ня’а му тря’ат, не.“

Нищо не рекох, ’ма на Лъвове не му ’ареса как си мълча и затуй ме зарита по главата и в чатала с моите собст’ни ботуши. Не бях мно’о сигурен, ’ма ми се видя, че той беше втори по старшинс’во след вожда, поне никой не му оспори пра’ото на моите ботуши.

Настъпи нощта и Кона почна’а да пекат пилета на огъня, и ’секи от нас мо’еше си даде душата, та капка от тая пилешка мазнина да му капне на езика. Вече ни ста’аше студено и макар че Кона не иска’а да ни съсипят мно’о, преди да ни закарат на пазара за роби, иска’а да ни държат слаби и немощни, ’щот’ ние бя’ме десет, пък те са’о петима. Отвори’а буренце пиене и пи’а, и още пи’а, и ’зе’а да разкъсват ’убаво миришещите пилета и да пият още. Нещо си зашушука’а, кат’ ни гледа’а, после прати’а един Кона при нас с факла. Той освети ’секи от нас подред, пък съплеменниците му граче’а: „Да!“ или „Не!“. Най-подир той развърза краката на елфчето Хауи и го поведе, кат’ го крепеше, пък то куцукаше към лагерния огън. Там те го стопли’а и му дадо’а пилешко и пиене. Ний, забра’ените роби, вече бя’ме изтощени от глада и болката, и от комарите от пресъхващото езеро, и страшно завижда’ме на туй момче Хауи, докат’ Лъвове не им даде знак с кимане, и те смъкна’а гащите на елфчето и го фана’а, и му пръсна’а халката на туй момче, и му маже’а дупката с мас от тлъста птица, докат’ му се изрежда’а.

Лъвове тамън опъ’аше клетото дете, ’га чух един звук „сссс“ и той се катурна настрани. Останалите четир’ма избухна’а в смях, ръ’йш ли, ’щот’ си помисли’а, че пиячката е ударила Лъвове в главата, ’ма пак се чу „сссскссс“ и две червени петна се появи’а между очите на друг Кона, и той също рухна мъртъв. Един Кона с шлем и наметало излезе на поляната с нещо кат’ пищялна кост в ръце и я насочи към наш’те последни трима похитители. Пак се чу „сссс“ и момчето Кона падна. Се’а вождът грабна копието си и го метна по убиеца с шлема, ’ма той приклекна и се претърколи през поляната, и копието му разкъса наметалото, ’ма не му уцели тялото. Е’но „сссссс“ отвори широка рана напреки на тялото на вожда и той кат’ че ли се пречупи на две пол’вини. В ’сичкия ми потрес се промъкна надежда, ’ма — шляп! — камшикът на последния Кона изплющя около смъртоносната пищялна кост и — хряс! — оръжието бърже скочи от ръцете на спасителя в ръцете на нашия похитител, кат’ с магия. Се’а последният Кона насочи туй оръжие към нашия спасител и се доближи, че да не пропусне целта, и аз видях как ръцете му натисна’а спусъка и — сссссс! Главата на последния Кона вече я ня’аше, пък хлебното дърво зад него лумна в пепеляв пламък и искри, и ’дигна пара в дъжда.

Тялото му остана да стърчи самотно за един сърцетуп, кат’ бебок, дет’ се учи да ’оди, и после… думмм! Той, ръ’йш ли, беше объркал устата на оръжието с гъза му и сам си гръмна гла’ата. Нашият тайнс’вен спасител Кона седна, разтърка си нежно лактите, махна си шлема и се загле’а тъжно в петимата умрели.

„Твърде стара съм за туй“ — рече Мероним мрачно и навъсено.

 

 

Развърза’ме другите роби и ги оста’ихме да доядат яденето на Кона — Мероним имаше достатъчно за нас в дисагите на нейния кон, пък освободените от робство клетници има’а нужда от ’сичката помощ, коят’ мо’еха да получат. От петимата умрели си ’зехме са’о моите ботуши, свали’ме ги от краката на Лъвове. „На война — научи ме Мероним — първо мисли за обувките си и чак подир туй мисли за ядене и за ’сичко.“ Подир мно’о дълъг сърцетуп мойта спасителка ми разпра’и ’сичката история в е’на развалина на Древните, дет’ я намери’ме в безпътните гъсталаци от Подветрената страна на Кохала, ’га запали’ме там малък огън.

Туй не е дълга история, не. Мероним не била в склада на ’Ората от Долината, ’га Кона нападнали Хонокаа, не, била се покачила връз градските стени и рису’ала морето, докат’ горяща стрела от арбалет не избила скицника от ръцете й. Върнала се тя в склада на ’Ората от Долината, преди да съборят градската порта, ’ма чичо Пчели й викнал, че ме ня’а, и затуй тя отишла да ме търси, и по’ече не видяла моите роднини. Коня и шлема ’зела от един вожд на Кона, дет’ връхлетял в е’на от уличките и по’ече не излязъл от нея. Преоблечена кат’ Кона, насред бушу’ащото безредие Мероним успяла да се измъкне от окърва’ения и горящ град. Ня’ало битки, не, било по’ече кат’ засада, ръ’йш ли, армията на Сенатора се предала най-бързо от ’сички. Мероним препуснала първо на север към Долините, ’ма Кона се струпвали край Кукуйхаеле, че да нападнат Долините, затуй тя тръгнала към вътрешността по пътя за Уаймеа, ’ма по него и’ало нагъсто стражи и тя не мо’ела да мине за Кона, ’ко я спрат. Тога’а завила на юг — мислела да стигне в Хило и да види дали ’се още е в свободни ръце. ’Ма Сонми я задържала доста’чно, че да съзре каруцата, дет’ изтрополила покрай нея, пък от тая каруца стърчали два крака и тия два крака били обути в ботуши на Предвидците, ’ма тя позна’ала са’о един човек от Наветрената страна, дет’ носел ботуши на Предвидците. Не посмяла са’о че да ми се притече на помощ посред бял ден и по някое време загу’ила от поглед каруцата, ’щот’ заобиколила конен отряд, и ’ко не били пиянските крясъци на Кона, докат’ муше’а момчето Хауи, мо’ело да не ни види в тъмното и да ни отмине. Оф, ’къв риск беше поела да ме спаси! „Що не се скри, та да отървеш твойта кожа?“ — попитах я аз.

Тъп въпрос — ми рече изражението й.

Да, ’ма к’во да пра’им? Мислите ми бушува’а наплашени. „Долините са разграбени и опожарени сигур’… Пък ’ко Хило още не е паднало, скоро ш’ падне…“

Мойта приятелка са’о превърза раните и ожулените ми места с бинтове и церове, после поднесе към моите ус’ни чаша и лечебно камъче. „Туй ш’ помогне на съсипаното ти тяло да се съвзе’е, Закри. Се’а млъквай и заспи’ай.“

 

 

Мъжко мърморене ме събуди в няк’ъв по’слон на Древните с протекъл покрив, дет’ през дупките на прозорците се провира’а листа. Болеше ме на дес’тина места, ’ма болката не беше остра. Утрото беше свежо и ухаеше кат’ Подветрената страна, ’ма си спомних ужасната нова епоха, дет’ беше надвиснала над Наветрената страна и, оф, наум изстенах, че съм се събудил. Отсреща Мероним прика’аше по нейния оризон с оня строгия Предвидец, дет’ ме беше фанал оня път да ровя из ра’отите на Мероним. Загле’ах се в него и пак се зачудих, ръ’йш ли, в прозорците на оризона цветовете са е’ни по-ярки и плътни. Той скоро ме видя, че ста’ам, и ми махна с глава. Мероним и тя се обърна да ме пита как се чу’ствам.

„По-добре от вчера.“ Приближих се да видя тая спец’ялна Хитрина. Ставите и кокалите ми изскърца’а. Мероним рече, че вече съм го виждал тоя Предвидец, и доба’и, че името му било Дуофизит, и аз рекох, че не съм го забра’ил, ’щот’ беше мно’о страшен. Предвидецът в прозореца ни слушаше и изразът на лицето му, изопнато кат’на скелет, се посмекчи са’о мънинко. „О, как ми се ще да не се среща’ме в таки’а мрачни времена, Закри — рече Дуофизит, — ’ма те моля да преведеш Мероним за последно по пътя до Пръста на Икат. Знайш ли го?“

Да, знаех го, на север от Последната долина оттатък моста Пололу, дълга и’ица земя, обърната на сев’роизток. Дъл’ Корабът щеше да фърли котва при Пръста на Икат, та да ’земе Мероним?

Двамата Предвидци се спогледа’а и след малко Дуофизит заговори. „Жалко, че тря’а ти го кажа, ’ма и ний и’аме да ти съобщим лоши новини за нас. Оризоните на остров Предвидене и на Кораба вече мно’о дни ня’ат ник’ви излъчвания.“

„К’во е туй излъчване?“ — попитах аз.

„Съобщение — рече Мероним, — прозорец, оризоново събрание кат’ нашия сегашен разго’ор с Дуофизит.“

Попитах: „Счупили ли са се оризоните?“

„Мо’е да е мно’о по-лошо — рече мъжът в прозореца, — гле’ай, през после’ните няколко луни е’на чума приближаваше към остров Предвидене откъм Анк’ридж, да, страшна болест, дет’ наш’та Хитрина не мо’е лекува. Са’о един на двеста души от тия, дет’ са се заразили с тая чума, оцеля’а, да. Ний, Предвидците на Ха-Уай, тря’а се’а да действаме сами, ’щот’ Корабът сигур’ ня’адо’де.“

„’Ми Анафи, синът на Мероним?“ Щом видях лицето на Мероним, ми се прищя да си бях пре’апал езика, преди да питам.

„Тря’а живея, без нищо да знам — рече мойта приятелка, толкоз нажалена, че напра’о ми идеше да се разрева. — Не съм първата, дет’ е живяла тъй, ня’а да съм и последната.“

Е, тая мълва събуди в мене надежда, к’ват’ не знаех, че храня. Попитах Дуофизит колко Предвидци и’а в целия Ха-Уай.

„Петима“ — отвърна мъжът.

„Петст’ин?“ — попитах аз.

Дуофизит видя мойто смущение и го разбра. „Не, са’о петима. По един на ’секи голям остров от веригата. ’Сичката истина за нас е проста за обясня’ане и се’а е време да я научиш. Страх ни беше, че тая чума ш’ стигне до Предвидене и ш’ угаси последната ярка светлина на цив’лизац’ята. Търсе’ме добра почва, та да посадим по’ече цив’лизац’я на Ха-Уай, и не щя’ме да ви плашим вас, островитяните, с големи тълпи другоземци.“

„Ето, видиш ли се’а — рече Мероним, — твоите страхове за моите същински цели и за ’сичко не са били съвсем грешни.“

За туй вече въо’ще не ме беше грижа. Рекох, че ’ко Предвидците са кат’ Мероним, ’ми, и пет хиляди щя’а да са добре дошли в Долините.

Дуофизит помръкна — мислеше си колко малко Предвидци мо’е да са оцелели се’а. „Вождът на мойто племе тук, на Мауи, от’дет’ ти го’оря, е дружелю’ен водач, също кат’ твойта Настоятелка. Той нареди два бойни каяка да преплават пролива Мауи и да дойдат при Пръста на Икат вдругиден по пладне.“

Заклех му се, че дотога’а ш’ заведа там Мероним здрава и читава.

„Тога’а ш’ мо’а лично да ти бла’одаря, че си й помогнал.“

Дуофизит доба’и, че в каяците щяло да и’а място, ’ко искам да избягам от Големия остров ведно с нея.

Туй определи мойто решение. „Бла’одаря — рекох аз на тоя закъсал Предвидец, — ’ма тря’а да остана и да си намеря семейството.“

 

 

Остана’ме на скришно в тия развалини още е’на нощ, докат’ поукрепнат моите мускули и ми позаздравеят раните. Сърцето ми се късаше, че не мо’а да хукна обратно към Долините да се бия или пък да разузна’ам, ’ма Мероним беше видяла коне и стрелци с лъкове на Кона да прииждат към Долините през Кукуйхаеле и ме у’ери, че битката за Деветте долини ня’а се проточи, да, ш’ се свърши за часове, не за дни, не.

Тоя ден беше мрачен и тре’ожен. Мероним ме научи как да използвам онуй спец’ялно пушкало кат’ пищялна кост. Упражня’ахме се на ананаси, после на грамадни репеи, после на жълъди, докат’ не почнах да целя точно. Аз вардех, докат’ Мероним спеше, после тя вардеше, докат’ аз спях. Скоро огънят ни пак ’зе да сгъстя’а сумрачната мъгла, докат’ вечеря’ме с дажбите на Кона от солено овнешко и водорасли, и плодове на лиликои, дет’ растя’а в оная развалина. Сипах овес на коня и го погалих, и го кръстих Уолт, ’щот’ беше грозен кат’ брат’чед ми, после пак ме заболя и се натъжих, и ’зех да се питам кой ли от мойта рода ш’ да е още жив. Пра’о да си кажа, да не знаеш най-лошото е по-лошо, отколкот’ да го знаеш.

Споходи ме е’на бърза мисъл и аз попитах Мероним как тъй е’на Корабна жена язди кон също тъй добре, както ’секи Кона. Тя ми призна, че по’ечето Предвидци не мо’ели да яздят ник’ви животни, ’ма тя живяла с е’но племе, дет’ се наричало Суонеке и живеело далече оттатък Анк’ридж, и мно’о по-далече от Фар Кувър. Суонеке гле’али коне, както ’Ората от Долината гледа’а кози, аха, и децата им мо’ели да яздят, преди да проходят, и тя се била научила, докат’ живеела при тях. Мероним ме научи на мно’о за племената, дет’ бе живяла сред тях, ’ма се’а ня’ам време да ви разпра’ям, не, ста’а късно. Говори’ме за утрешния път до Пръста на Икат, видите ли, единият път беше по острия гребен на Кохала над Деветте долини, пък другият беше първом да сле’ем по река Уайпио долу до гарнизона на Авел и да разузнаем к’вот’ разузнаем. Ний не знае’ме, ръ’йш ли, дъл’ Кона щя’а да колят и да опожаря’ат, пък после да опустошат Долините, както бя’а сторили с Мукини, или възнамерява’а да ги завладеят, да се настанят в наш’те жилища и да ни поробят в наш’те собст’ни земи. Се’а, аз бях се заклел да заведа Мероним до Пръста на Икат здрава и читава, пък разузна’ането за конниците на Кона ’ич не беше безопасно, ’ма Мероним рече, че първом ш’ разузнаем в Долините, и тъй реши’ме по кой път ш’ минем утре.

 

 

Мъглата призори беше восъчна и плътна. Не беше ’ич лесно да го прекараме коня през Хребета на Кохала и през гъсталаците до извора на Уайпио, кат’ не знае’ме дали отряд на Кона не ни причаква зад стените от тръстики, дет’ толко’а шумно ги троша’ме. През по’ечето време тря’аше да ’одим пеш и да водим животното, ’ма най-сетне по пладне стигна’ме извора и го върза’ме в е’но голо дере, и се промъкна’ме около миля до жилището на Авел покрай обраслия със смърчове хребет. Мъглата превръщаше ’секи пън в дебнеща стража на Кона, ’ма ’се пак бях бла’одарен на Сонми за прикритието. Стигна’ме до ръба и надникна’ме надолу към гарнизона. Злокобна гледка, да. Са’о портата на Авел стоеше затворена, ръ’йш ли, ’сичките стени и околни постройки бя’а изгорени и съборени. На гредата на портата видя’ме увесен гол мъж, да, за глезените, по обичая на Кона, мо’е да беше Авел, пък мо’е и да не беше, ’ма гарваните вече рове’а из червата му и чифт нахални кучета динго подбира’а падналите парчета.

Се’а, докат’ гле’ахме, се показа стадо от трийсе-четир’се глави поробени ’Ора от Долините, дет’ ги бя’а подкарали към Кукуйхаеле. Тая гледка ш’ я помня, докат’ съм жив, че и по-подир. Някои тегле’а каруци, нато’арени с плячка. Крясъците и нарежданията на Кона кънтя’а, плющя’а камшици. Мъглата беше кат’ блато и не мо’ех различа лицата на моите съплеменници, ’ма мно’о жални бя’а фигурите им, дет’ се тътре’а към Слушанския брод. Призраци. Живи призраци. „Вижте участта на последното цив’лизо’ано племе на Големия остров — мислех си аз, — да, възпитан’ците на наш’то школо и наш’та Иконна ш’ станат роби на нивите и в жилищата, и в оборите, и в леглата, и в ’сичкото на Кона в земите на Подветрената страна.“

К’во мо’ех да напра’я? Да им се нафърля? Къмто двайсе Кона на коне ги подкарва’а към Подветрената страна. Даже с пушкалото на Мероним мо’ех да убия най-мно’о петима от двайсетимата стражи, мо’е и по’ече, ’ко и’ам късмет, ’ма после к’во? Кона щя’а да намушкат с копия и да избият ’сички ’Ора от Долините при първия полъх на съпротива. Не Закри Страхли’еца надви’аше Закри Храбреца, не — Закри Сам’убиеца се сблъска със Закри Оцеля’ащия, и не ме е срам да кажа кой Закри победи. Дадох знак на Мероним да се оттегля’е обратно към коня, макар че от очите ми блика’а сълзи.

 

 

Ей, дребосък, я ми подай е’но печено таро. Кат’ си спомня за туй отчаяние, се чу’ствам празен отвътре.

Се’а, докат’ отстъпва’ме към пасищата на Кохала, мъглата остана под нас, пък на юг от оня облачен океан се издигна Мауна Кеа, толко’а ясна и близка, че ’се е’но мо’еше да плюнеш връз нея, и аз тъй и напра’их, изплюх се със ’сичка сила. Душата ми мо’е да е пълна с камъни и късметът ми мо’е да е скапан, ’ма още ме би’а да проклинам. Над ’сяка от Деветте Надиплени долини се гърче’а черни кобри дим и ’секи лешояд на Големия остров, бягащ или фъркат, кат’ че ли мляскаше и пиру’аше в наш’те Долини оная сутрин. Горе из пасищата намери’ме пръснати кози, някои — мои, други — от Кайма, ’ма не видя’ме ни един козар, не. Издоих няколко и пи’ме от козето мляко на последния свободен Чо’ек от Долината. През прохода Верт’бри слязо’ме към Скалата на Палеца, дет’ Мероним нарису’а картата си преди пет луни, по обраслата с пирен земя, дет’ галеше гърба на Роузис под мене преди шес’ луни. Слънцето изпари мъглата и росата и през оная ми ти тънинко изплетена дъга видях, че школото е разрушено, да, се’а от него беше останала са’о черна черупка, последните книги и последният часовник. Потегли’ме надолу към потока Елепайо, дет’ аз слязох от коня, пък Мероним си сложи шлема и ми овърза ’лабаво ръцете, та ’ко ни забележат, да изглежда, ’се е’но тя е поробила беглец, и туй мо’еше да ни спечели един съдбоносен сърцетуп. Тъй слязо’ме надолу до жилището на Клуни, дет’ беше най-горното в дерето. Мероним сле’е от коня и стисна здра’о пушкалото, докат’ се промъква’ме между сградите безшумно кат’ мишки, ’ма сърцето ми не беше ’ич безшумно, не. Там и’аше следи от голям бой и вещите бя’а потрошени и разфърляни, ’ма трупове не лежа’а наоколо, не. Взе’ме пресни припаси за пре’стоящото пътуване, знаех, че Клуни ня’а възрази. На излизане от портата на Клуни видях няк’ъв кокос, набучен на изцапан прът, и около него бръмча’а му’и, и туй не беше ’ич нормално, затуй се вгледа’ме по-внимателно и не беше кокос, не, ’ми беше главата на Мака Клуни, да, и лулата още му стърчеше от устата.

Таки’а варварски непрокопсаници са тия изрису’ани Кона, братлета. Фанеш ли вяра на някой от тях, мъртъв си, чес’на дума. Зарад’ главата на Мака кипях от ярост, докат’ продължа’ахме да се спускаме ’се надолу къмто жилището на Бейли.

 

 

Посред долината стоеше ведро с пресечено козе мляко и не можах се удържа, предста’их си как повличат Съси от туй съборено столче за доене и к’во са й сторили на клетата ми сладка, мила сес’ричка! Копита бя’а изпотъпкали пръстта в двора. ’Сичките кози бя’а пропъдени, кокошките — отмъкнати. Толко’а тихо. Ни стан тракаше, ни Кеткин пееше, ни Джонас нещо пра’еше. Са’о потокът и няк’ъв смеещ се дрозд на стрехата, и туйто. Ня’аше ужасна гледка на портата, поне за туй бях бла’одарен на Сонми. Вътре яйца и кайсии се бя’а разсипали от преобърнатата маса. Пред ’сяка стая замирах от ужас к’во ш’ заваря там, ’ма не, по милостта на Сонми семейството ми кат’ че ли още не беше избито…

Разкъсва’а ме чу’ство за вина и скръб.

Чу’ство за вина, ’щото аз ’се оцеля’ах и успя’ах да избягам, макар че душата ми беше мръсна и пълна с камъни. Скръб, ’щот’ руините на разбития ми досе’ашен живот бя’а пръснати тук, там и на’сякъде. Играчките на Джонас, дет’ тате ги беше измайсторил преди години. Изтъканите от мама платна, дет’ вися’а по вратите и ги люшкаше после’ното тихо дишане на лятото. Във възду’а висеше мирис на изгорена риба и на блажена трева. Домашното на Кеткин, ’се още там, на масата, дет’ го беше писала. Не знаех к’во да мисля, да кажа или к’во. „К’во да пра’я? — питах аз мойта приятелка и същото се питах сам. — К’во да пра’я?“

Мероним седна на е’ин дървен сандък, дет’ Джонас го беше майсторил и мама викаше, че бил първата му ра’ота на майстор. „Скръбен и мрачен избор ти предстои, Закри — рече Мероним. — Да останеш в Долините, докат’ те поробят. Да избягаш в Хило и да останеш, докат’ Кона го нападнат и те убият или те поробят. Да зажи’ееш в затънтената пустош кат’ отшелник бандит, докат’ те фанат. Да препла’аш пролива до Мауи с мен и сигур’ нивгаш да н’ се върнеш по’ече на Големия остров.“ Да, туй ми бя’а ’сичките възможности, тъй си беше, ’ма не мо’ех да избера ни е’на, знаех са’о, че не ща да бягам от Големия остров, без да съм отмъстил за к’вот’ е станало тука.

„Тука не е най-безопасното място да седиш и мислиш, Закри“ — рече Мероним толко’а нежно, че най-сетне сълзите ми рукна’а.

 

 

Щом яхнах коня да си ’одя от дерето, аз си спомних за иконите на мойто семейство в наш’то светилище. Се’а, ’ко ги оста’ех там полека-лека да ги нацепят на дърва, ня’аше да остане нищо, дет’ да докаже, че родът от жилището на Бейли нявга е съществувал. Затуй се втурнах сам обратно да ги ’зема. Докат’ се връщах по коридора, чух как грънци падат от полиците в килера. Замръзнах на място.

Бавно се извърнах и погледнах.

Е’ин тлъст плъх се раз’ождаше там, гле’аше ме злобно и си мърдаше мустакатата муцуна. „Бас държа, че съжаля’аш, дет’ не отряза онуй въже на мойта ограда, а, Закри? Мо’еше да избегнеш ’сичките тия скърби и неволи.“

’Ич не го и слушах тоя лъжец на лъжците. Кона и без туй щя’а нападнат, да, туй ня’аше нищо общо с онуй, дет’ се бях опълчил на дяволското копеле. Грабнах е’но гърне да замеря с него Стария Джорджи, ’ма ’га се прицелих, тлъстият плъх изчезна, да, и откъм празната стая вля’о от мене се чу тиха въздишка от леглото, дет’ преди не бях погледнал. Тря’аше да хукна начаса кат’ заек, да, знаех си, ’ма не побягнах, влязох на пръсти и видях страж на Кона, излегнал се в меко гнездо от од’яла, омаян дълбоко от блажената трева от Мормонската долина. Видите ли, той бил толко’а сигурен, че ний, ’Ората от Долината, сме ’сичките изпотрепани и поробени, че се беше омаял, докат’ стоеше на пост.

Туй беше ’начи страшният враг. Сигур’ беше на деветнайсе-двайсе. Е’на вена туптеше на адамо’ата му ябълка, оста’ена да се белее между два татуирани гущера. „Ти ме намери, да, да’ай, прережи ме — шепнеше туй гърло. — Заколи ме.“

Второто ми предсказание сигур’ си го спомняте, да, и аз тъй си го спомних. „Кат’ спи врагът, не му режи гърлото.“ Туй беше сърцетупът на второто предсказание, то се знае. Заповядах аз на свойта ръка да го стори, ’ма тя, незнайно как, беше ’се е’но заключена и приклещена. Доста’чно пъти се бях бил, че кой не е? ’Ма нивгаш досе’а никого не бях убивал. Видите ли, убийството беше забранено от закона на ’Ората от Долината, да, ’ко откраднеш чужд живот, никой вече ня’а разменя нищо с тебе, нит’ ш’ се вижда с тебе, нит’ нищо, ’щот’ душата ти е толко’а отровена, че мо’е си заразен. Как да е, стоях аз там до мойто собст’но легло и ножът ми беше на педя от онуй ми ти меко бяло гърло.

Смеещият се дрозд бърбореше бързо и шумно. То птичето чуруликане мяза на точене на ножове, там и тога’а го осъзнах за пръв път. Разбрах ’що не би’а да убивам тоя Кона. Туй ня’аше да върне Долините на наш’те ’ора. То щеше са’о да напълни с камъни проклетата ми душа. ’Ко в тоя живот се бях преродил кат’ Кона, то туй мо’еше да съм аз и щях да убия себе си. ’Ко Адам е бил, да речем, осино’ен и възпитан кат’ Кона, щях да убия брат си. Стария Джорджи искаше да го убия. Не бя’а ли туй доста’чни причини да го оста’я на мира и безшумно да се измъкна?

„Не“ — отвърнах аз на моя враг и прокарах мойто острие по гърлото му. Вълшебна рубинена течност бликна и шурна, и се запени връз вълната, и покапа по каменния под. Избърсах си острието в ризата на мъртвеца. Знаех си, че лека-полека ш’ си платя за туй, ’ма както вече ви рекох преди време, в нашия негоден свят не ’секи път мо’еш да постъпваш пра’илно.

 

 

На излизане се блъснах във втурналата се вътре Мероним. „Кона!“ — изсъска тя. Ня’аше време да обясня’ам к’во съм сторил там вътре и ’що. Бърже натиках наш’те семейни икони в дисагите и тя ме вдигна на коня. По пътя откъм жилището на леля Пчели се задава’а с тропот трима-четир’ма конници. Оф, за последен път изскочи’ме от жилището на Бейли тъй, сякаш Стария Джорджи ни ’апеше по задниците. Чух отзад мъжки гласове и се огле’ах, и даже видях как им лъщят доспехите в смокино’ите градини, ’ма по милостта на Сонми те не ни видя’а как изчезваме. Един сърцетуп по-късно пронизителен тръбен звук от рако’ина отекна из Долината, да, три пъти гръмна, и разбрах, че Кона тря’а са намерили заклания от мене страж и се’а тръбят тревога — не ’сички ’Ора от Долините са били поробени или изклани. Разбрах аз, че ш’ си платя, задет’ не съм се подчинил на второто предсказание, и то по-скоро, отколкот’ разчитах, да, че и Мероним.

’Ма късметът ни още не беше пове’нал. Други раковини отвърна’а на първата, да, ’ма те бя’а долу в дерето, и ний препусна’ме в галоп уплашени през прохода Верт’бри, ’ма там не ни чакаше засада. На косъм се измъкна’ме, да, още един сърцетуп да се бя’ме задържали в мойто жилище, и ездачите Кона щя’а да ни видят и погнат. Кат’ избягва’ме откритото било на Хребета Кохала и пасищата, ний заобиколи’ме през гората за прикритие и чак тогаз признах аз на Мероним к’во бях сторил на оня спящ страж. Не знам ’що така, ’ма тайните просто те карат да гниеш отвътре кат’ зъб, ’ко не ги изплюеш. Тя са’о ме изслуша, да, и в нищо не ме упрекна.

 

 

Знаех е’на скришна пещера край водопада Маука и точно там заведох Мероним да прекара последната си нощ на Големия остров, ’ко ’сичко минеше, както беше замислено. Надя’ах се Уолт или Кобъри, или някой друг козар да е избягал и да се е скрил там, ’ма не, празна беше пещерата, и’аше са’о од’яла, дет’ козарите държа’а там за преспиване. Пасатът почваше да се вихри и ме беше страх за тия с каяците, дет’ щя’а да тръгнат от Мауи призори, ’ма не беше толко’а студено и затуй не риску’ах да запаля огън, не и толко’а близо до врага, не. Промих си раните във вира, пък Мероним се изкъпа и ’апна’ме от яденето, дет’ го ’зех от Клуни, и един голям самун хляб, дет’ бях ’зел от собст’ното си жилище, ’га се върнах за иконите.

Докат’ ядя’ме, не мо’ех се спра да си спомням и да разпра’ям, не, за семейството ми и за тате, че и за Адам, сякаш ’ко живее’а в думите, не мое’а да умрат в плът. Знаех си, че страшно ш’ ми е мъчно за Мероним, кат’ си тръгне, ръ’йш ли, вече ня’ах ни един брат на Големия остров, дет’ да не е вече поробен. Госпожа Луна изгря и заоглежда моите опустошени и ’убави долини с жални сребърни очи, и кучетата динго заоплаква’а умрелите. Зачудих се къде ли ш’ се преродят се’а душите на моите съплеменници, ’га жените от Долината ня’аше ги родят тия бебоци тука. Прищя ми се Настоятелката да е тука, че да ми обясни, ’щот’ аз не мо’ех да кажа, нит’ пък Мероним мо’еше. „Ний, Предвидците — рече тя подир малко, — вярваме, че кат’ умреш, умираш и ня’а връщане назад.“

„’Ми душата ти?“ — попитах аз.

„Предвидците не вярват в съществу’ането на душите.“

„’Ма не е ли ужасно студена смъртта, ’ко после ня’а нищо?“

„Да — тя кат’ че ли се засмя, ’ма нерадостно, не, — наш’та истина е ужасно студена.“

И са’о тога’а ми дожаля за нея. Душите прекося’ат небесата на времето, разпра’яше Настоятелката, тъй както облаците прекося’ат небесата на света. Сонми е изтокът и западът, Сонми е картата и краищата на картата, и онуй отвъд краищата. Звездите изгря’а и аз застъпих пръв на стража, ’ма знаех, че Мероним не спи, не, тя мислеше и се мяташе под од’ялото, докат’ се отказа и седна до мене, и се загле’а в огрения от луната водопад. Мене ме жиле’а рояци въпроси. Тая вечер огньовете и на ’Ората от Долините, и на Предвидците са угасени, рекох аз, туй не доказва ли, че диваците са по-силни от цив’лизо’аните ’ора?

„Не диваците са по-силни от цив’лизо’аните — отвърна Мероним, — ’ми големите числа са по-силни от малките. Хитрината ни да’аше предимство мно’о години, също кат’ мойто пушкало, дет’ ми даде предимство край Пресъхващото езеро, ’ма достатъчният брой ръце и умове е’ин ден ш’ сведат туй предимство до нула.“

Значи е по-добре да си дивак, отколкот’ цив’лизо’ан?

„К’ви са голите значения зад тия две думи?“

Диваците ня’ат закони, рекох, ’ма цив’лизо’аните и’ат закони.

„По-дълбоко е от туй. Дивакът си задоволя’а нуждите веднага. Гладен ли е, яде. Сърдит ли е, бие се. Надърви ли се, опра’я жена. Волята му е не’ов господар и ’ко волята му нареди: «Убий», той ш’ убие. Кат’ хищните зверове.“

Да, таки’а са Кона.

„Се’а, и цив’лизо’аният и’а същите нужди, ’ма вижда по-надалеч. Ш’ изяде се’а пол’вината си ’рана, да, ’ма другата пол’вина ш’ засее, че да не е гладен утре. Ядоса ли се, ш’ спре и ш’ се замисли ’що е тъй, та следващият път да н’ се ядоса. Надърви ли се, е, той и’а сестрички и щерки, и тях тря’а ги уважа’ат, затуй и той ш’ уважа’а сестричките и щерките на своите братя. Волята му е не’ов роб и ’ко волята му нареди нещо, той ш’ й рече: «Не!»; и ня’а да й се подчини, не.“

’Начи, попитах пак аз, по-добре да си дивак, отколкот’ цив’лизо’ан?

„Слушай, диваците и цив’лизо’аните не се разделят по племена или по вяра, или от планински хребети, не, ’секи човек е и двете, да. Древните са притежа’али Хитрината на богове, ’ма и диващината на чакали, и тъкмо туй е предизвикало Падението. Някои диваци, дет’ ги позна’ам, и’ат прекрасни цив’лизо’ани сърца, дет’ тупкат в гърдите им. Мо’е и някои Кона да и’ат. Не са доста’чно, че да властват над цялото племе, ’ма един ден кой знае? Един ден.“

„Един ден“ — туй беше са’о капка надежда за нас.

„Да, ’ма капката камъка пробива“ — помня, че отвърна Мероним.

Когат’ мойта приятелка най-сетне заспа, Госпожа Луна освети чудно, странно рождено петно точно под рамото й. Беше нещо кат’ отпечатък от мъничка ръка, да, главица с шес’ ивички, що тръгва’а от нея, и се откроя’аше бледо върху тъмната й кожа, и аз се зачудих ’що ли не съм го виждал преди. Покрих го с од’ялото, та тя да не настине.

 

 

Се’а, рекичката Маука лъкатушеше кат’ змия и струеше надолу из тъмната Долина на Маука, да, тя напоя’аше са’о пет-шес’ жилища в цялата Долина, ’щот’ туй място не беше дружелюбно и слънчево, не. В нито е’но от жилищата в Маука не гледа’а кози и затуй пътеката беше оплетена в тръни и лиани, коит’ мо’еха да ти извадят окото, ’ко не внима’аш, и на коня му беше трудно да вър’и. След четвърт миля вече бях жестоко издраскан, макар че се криех зад Мероним. Последното жилище в долината и първото, дет’ стигна’ме, беше жилището на Света Сонми, чиято глава бе едноок мъж на име Силвестри, той гле’аше таро и овес. Мълвата разпра’яше, че Силвестри бил толко’а привързан към мно’обройните си дъщери, че чак било противоестест’но, и го плюеше, че не си внасял дела в Общите земи. Из двора беше пръснато пране и дъщерите ги бя’а отвели, ’ма Силвестри не се беше дянал никъде — отрязаната му глава стоеше набита на кол и ни гле’аше, докат’ се изкачва’ме. Доста време беше стоял там, ръ’йш ли, беше червясал и докат’ наближа’ахме, е’ин тлъст плъх се изкатери по пръта и му загриза окото. Да, замърда насреща ми муцуна мустакатият дявол: „Как е, Закри, не мислиш ли, че Силвестри се’а изглежда по-’убав отпреди?“ ’Ма аз не му обърнах ник’во внимание. Един петел изкукурига от комина и тъй ме сепна, че без малко да ме съ’ори от коня, помислих си, ръ’йш ли, че сме попаднали в засада.

Се’а и’ахме нещо кат’ избор — да се сбогу’аме с коня и да се изкатерим по ронещия се хребет над долината Пололу или да фанем пътя покрай Маука надолу към брега и да риску’аме да се натъкнем на случайни Кона, дет’ събират останки след набега им. Напредналото време избра вместо нас да останем на коня, щот’, ръ’йш ли, тря’аше до обяд да сме стигнали Пръста на Икат, пък от жилището на Силвестри дотам ни оста’аха още десет мили. Подмина’ме жилището на Синьото зеле, и на Последната пъстърва също, ’щот, гле’йте, вече не се занима’ахме с разузна’ане. Вълна от дъжд ни отклони от Кохала по-надолу в долината, ’ма стигна’ме до брега, без да се натъкнем на засада, макар че видя’ме свежи следи от Кона под ножолистите палми. Океанът тоя ден не приличаше на езеро, не, ’ма ня’аше и толко’а вълни, че каяк, дет’ го карат сръчни гребци, да се преобърне. Е’на раковина на Кона изрева наблизо и от туй ме втресе. Чух си името в нейния рев. Въздухът беше изопнат кат’ барабан, пък аз бях пренебрегнал второто предсказание и знаех, че ш’ си платя за живота, койт’ бях отнел, пък ня’аше нужда да го отнемам.

Там, дет’ каменистият бряг се издигаше към Скалите на Медуза, тря’аше да завием къмто вътрешността и да стигнем през бананови горички до пътя Пололу, дет’ извеждаше от най-северната долина към Ничията земя и най-подир към Пръста на Икат. Пътят се мушна между две дебели черни скали и чу’ме подсвирване, дет’ по’ече мязаше на човешко, отколкот’ на птиче. Мероним бръкна под наметалото си, ’ма преди да успее да извади пищялната кост, по двама свирепи стражи Кона вече бя’а изскочили от двете страни на двете скали. Туй бя’а четири заредени арбалета, прицелени пра’о в гла’ите ни от педя разстояние. През каучуко’ите дървета мернах цял проклет отряд Кона! Дес’тина или по’ече конници бя’а насядали около няк’ъв навес и аз разбрах, че с нас е свършено, толко’а близо до крайната цел и въо’ще.

„Парола, коннико?“ — излая единият страж.

„К’во е туй, войнико, и ’що тъй? — ме заръга другият с арбалета си по болните места. — Дирникът на момче от Долината да цапа ’убав кон на Кона? Кой ти е генералът, коннико?“

Ужасно ме бе страх и си знаех, че ми личи.

Мероним нададе злобно, сърдито ръмжене и погледна през шлема си четиримата, после кресна, ’ма толко’а гръмовно, че птиците уплашено се разфърча’а, пък недостатъците на произн’шението й се скри’а от яростния рев: „КАК СМЕЕТЕ, ПРОКЛЕТИ ПРАСЕТА ЗАКЛАНИ, ОТ ПЛЪ’ОВЕ ОСРАНИ, ДА СЕ ОТНАСЯТЕ ПО ТОЯ НАЧИН С Е’ИН ГЕНЕРАЛ! ДИРНИКЪТ НА МОЯ РОБ Ш’ ЦАПА КЪДЕТО И К’ВОТО АЗ РЕКА! КОЙ БИЛ МОЯТ ГЕНЕРАЛ? МОЯТ ГЕНЕРАЛ СЪМ СИ АЗ, ПРОКЛЕТИ ЧЕРВИВИ ПИКОЧНИ МЕ’УРИ! СЛИ’АЙТЕ ТУТАКСИ ОТ ТАЯ СКАЛА И ВЕДНА’А МИ ДОВЕДЕТЕ ВАШИЯ КАПИТАН, ИНАЧЕ, КЪЛНА СЕ ВЪВ ’СИЧКИ БОГОВЕ НА ВОЙНАТА, Ш’ ЗАПОВЯДАМ ДА ВИ ОДЕРАТ И ДА ВИ ЗАКО’АТ НА НАЙ-БЛИЗКОТО СТЪРШЕЛОВО ДЪРВО!“

Отчаян и уродли’о роден замисъл, да.

Измамата на Мероним ни спечели са’о един сърцетуп и тоя един сърцетуп ни беше почти доста’ъчен. Двама от стражите пребледня’а, свали’а арбалетите и се фърли’а на земята пред нас. Другите двама изчезна’а нейде. Сссс! Сссс! Два’ата Кона пред нас по’ече не стана’а, Мероним внезапно пришпори коня, той изцвили, изпра’и се рязко на задни крака и аз загу’их равновесие. Ръката на Сонми ме закрепи на седлото, да, ’щот’ ’ко не беше нейната, тога’а чия? Крясъци, викове „Спри!“ и рев на раковини се надигна’а зад нас и конят се втурна в галоп, и — „фсссссс-пляк“ — първата стрела от арбалет се заби в клона, под койт’ се приве’ох, после пращяща болка опари ле’ия ми прасец, точно тука, и ме налегна оня болнав и спокоен унес, дет’ те обзема, ’га тялото ти знае, че твърде мно’о е пострадало и ня’а се опра’и лесно. Вижте, се’аш’ си навия крачола да мо’ете да видите белега, дет’ се заби острието на стрелата… Да, болеше точно толко’а, колкот’ изглежда, че и по’ече.

Се’а препуска’ме в галоп по пътя Пололу, по земя, цялата в бабуни и корени, по-бързо от ’лъзгане с дъска вътре в огромна вълна, и беше също толко’а трудно да пазим равно’есие, и аз нищо не мо’ех да напра’я, че да спра тая агония, освен да стискам още по-силно и по-силно кръста на Мероним и да се мъча да се държа на коня, кат’ се подпирам с десния крак, инак щях да отфърча, да, и ня’аше да и’а време пак да го яхна, преди Кона и техните проби’ащи кокалите арбалети да ни стигнат.

Пътят минаваше през тунел от дървета, дет’ клоните им ни деря’а по теметата, към моста на Древните над устието на река Пололу, пък туй означа’аше северната граница на Долината. Та ни оста’аха са’о няколко крачки до тоя мост, слънцето изгря иззад облаците и аз погледнах напред, и изтърканите му дъски запламтя’а ярко в злато, пък ръждясалите му подпори бя’а кат’ обагрени в бронз. Болката ми събуди е’ин спомен, да, мойто трето предсказание: „Гори ли бронз, не мина’ай по моста“. Не мо’ех да го обясня на Мероним на гърба на галопиращ кон, затуй просто й креснах в ухото: „Ранен съм!“

Тя спря коня на метър от моста. „Къде?“

„В левия прасец“ — рекох й аз.

Мероним се огле’а назад мно’о разтре’ожена. Още не се вижда’а ник’ви признаци от наш’те преследвачи, затуй тя скочи на земята и огле’а болното място. Докосна ми раната и аз напра’о изстенах. „Засе’а острието затъква раната, да, тря’а първо да стигнем дружелюбна земя и тога’а аз ш’…“

Откъмто пътя Пололу се разнесе тропот на отмъстителни копита.

Тога’а аз й рекох, че не мо’ем да минем по тоя мост. „К’во? — тя се извъртя да ме погледне в очите. — Закри, искаш да ка’еш, че мостът не е безопасен?“

Се’а, доколкот’ знаех, мостът си беше доста’чно здрав, ръ’йш ли, аз често водех Джонас кат’ по-малък на север да с’бираме яйца на чайки, пък МакОлиф от жилището на Последната пъстърва мина’аше по него почти ’сяка луна с ръчната си количка, Та ’одеше на лов за тюлени, ’ма съновиденията в Иконната не лъже’а, не, нивгаш, и Настоятелката ме беше накарала да запомня моите предсказания за е’ин спец’ялен ден, и тоя спец’ялен ден беше днешният.

Страхът напра’и Мероним жлъчна, ръ’йш ли, тя беше просто чо’ек кат’ вас и мене. Дъл’ Сонми е знаела, че по петите ш’ ни гони разярена шайка Кона?

Река Пололу се разтича широко в устието си, обясних й аз, и затуй нит’ е страшно дълбока, нит’ течението й е толкоз силно. Пътят преди моста се раздвоя’аше точно на мястото, дет’ се намира’аме ние, да, и надолу са’о на е’на ръка разстояние беше мястото, дет’ мо’ехме да преминем реката през брод. Копитата барабаня’а ’се по-близо и по-близо, и скоро Кона щя’а да ни видят.

Е, Мероним повярва на моите налуднича’и настоявания, не ’нам ’що, ’ма повярва, и скоро блестящата студена Пололу изстудя’аше раната ми до вкочаняване, ’ма конят страшно се ’лъзгаше по туй обсипано с камъчета речно дъно. „Тъгъдък-тъгъдък“ — трима Кона се изкачи’а в галоп на моста и ни видя’а, и въздухът около нас затрептя, разпорен от е’на стрела, втора, третата падна във водата и ни опръска. Още трима Кона настигна’а първите трима и не спря’а да стрелят, не, те тъгъдъка’а през моста Пололу да ни отрежат пътя на другия бряг. Отчаях се, проклех се: „Да, ш’ ни застрелят се’а кат’ тлъсти птици и туйто“ — мислех си аз.

Се’а, нали знаете как ста’а, ’га сечеш дърва за огрев? Как скърцат подир последния удар, как пищят разкъсан’те влакна и как протяжно стене стволът, докат’ пада? Туй чух и аз. Видите ли, един-двама ’Ора от Долината да минат кротко с ръчна количка, туй е е’но, ’ма галопиращ кон е друго, пък шес’-седем-осем коня на Кона, дет’ препускат в галоп и са облечени с брони, туй до’де твърде мно’о. Мостът рухна, кат’ да беше напра’ ен от плюнки и слама, да, подпорите се прекърши’а, дъските се разцепи’а, изтърканите въжета с дрънчене се изпокъса’а.

’Ич не беше ниско, не. Той, мостът над Пололу, беше висок петнайсет човешки боя, че и по’ече. Конете рухна’а, преобърна’а се с коремите нагоре с ездачите, заклещени в стремената, и ’сичко, пък както казах вече, река Пололу тука не беше безопасен дълбок вир, дет’ да ги фане и да ги изтласка нагоре, не, реката тука беше пълна с грамадни скали, и плоски, и остри, и те тежко рани’а падащите, мно’о тежко.

Ни един Кона не стана, не, са’о два-три клети коня лежа’а и рита’а, и се гърче’а, ’ма се’а не беше време да се церят животни, не.

 

 

Е, мойта история е вече към края си. Мероним и аз премина’ме през реката на другия бряг и аз се помолих бла’одарно на Сонми, че и тоя път ми спаси кожата, макар вече да ня’аше цив’лизац’я в Долините за спася’ане. Сигур’ останалата част от отряда на Кона и’аше твърде мно’о работа покрай своите смъртници и удавници, че да препусне по следите ни, да. Премина’ме през Самотните дюни и най-сетне стигна’ме до Пръста на Иката без злополуки. Ник’ви каяци не ни чака’а още, ’ма сля’охме на земята и Мероним приложи свойта Хитрина връз моя осакатен от арбалетна стрела прасец. Тя извади стрелата, болката се устреми нагоре по цялото ми тяло и напра’о ми притъпи сетивата, та, пра’о да си кажа, не видях как пристигна’а каяците на Мауи с Дуофизит на единия. Се’а приятелката ми тря’аше да напра’и избор, ръ’йш ли, да ме качи ли на оня каяк или да ме оста’и на Големия остров неспосо’ен ни да ’одя, ни нищо, и то на един фърлей място от земите на Кона. Е, ей ме мене тука, редя ви тия истории, та сещате се к’во реши Мероним, и понявгаш съжаля’ам за избора й, да, пък понявгаш не. Песента на гребците от мойто ново племе ме събуди на пол’вината път през пролива. Мероним ми сменяше окърва’ените превръзки, беше използвала няк’во Хитро лекарство да притъпи болката тъй, че едва се усещаше.

Легнал на дъното на каяка, аз се люлеех с него и гле’ах облаците. Душите пъту’ат из времената, както облаците из небесата, и макар че ни формата, ни цветът, ни големината на облака не оста’ат е’ни и същи, той ’се си е облак, и точно тъй е и с душата. Кой мо’е да ка’е от’де е бил довян един облак, или ’де ще бъде утре е’на душа? Са’о Сонми е изтокът и западът, и компасът, и атласът, да, са’о че облак атлас.

Дуофизит забеляза, че моите очи са отворени, и ми посочи Големия остров, пурпурен сред синевата на югоизток, и Мауна Кеа, забулена кат’ срамежлива булка.

Да, целият ми свят и целият ми живот се бя’а свили толкоз, че мо’еха се поберат в кръгчето, образу’ано от палеца и показалеца ми.

* * * *

Закри, моят старец, си беше шантаво копеле, се’а, ’га вече е умрял, ня’а го отричам. А, по’ечето му приказки си бя’а измишльотини, пачи пръдни, пък ’га изкуфя на стари години, даже вярваше, че Мероним Предвидящата е била безценната му възлюбена Сонми, да, тъй настоя’аше, разпра’яше, че ’сичко разбрал по рождени петна и комети, и ’сичкото там.

Дъл’ вярвам на разказа му за Кона и за бягството му от Големия остров? В по’ечето истории има по мънинко истина, в някои има няк’ва истина, пък в малко истории и’а мно’о истина. По’ечето ра’оти за Мероним Предвидящата са истина, чини ми се. Гле’айте, след кат’ тате умря, ний със сестра ми му претърси’ме нещата и аз намерих не’овото сребърно яйце, на коет’ той в своите разкази викаше оризон. Както разпра’яше тате, ’ко стоплиш яйцето в ръце, във въздуха се появя’а ’убаво момиче призрак и говори на Древен език, дет’ никой жив не го разбира и нивгаш ня’а разбере, не. Туй не е Хитрина, коят’ мо’еш да използваш, ’щот тя не уби’а пирати Кона, нит’ пълни празни стомаси, ’ма понявгаш, ’га се смрачи, с моите роднини и братя будим момичето призрак са’о да го гле’аме как се рее и трепка. То е ’убаво и изумя’а малчуганите, пък шъпотът му приспи’а наш’те бебоци.

Поседнете за сърцетуп-два.

*

 

 

Протегнете ръце.

*

 

 

Гледайте.