Дейвид Мичъл
Облакът атлас (50)

43

Хестър ван Зант гледа през бинокъла гмуркащите се водолази. Босо момиче с пончо и с недоволен вид се приближава с бавна крачка и потупва кучето на Ван Зант.

— Намериха ли колата, Хестър? Това място е доста дълбоко. Затова е много добро за ловене на риба.

— Трудно се вижда на такова разстояние.

— Ама че ирония, да се удавиш във водата, която замърсяваш. Пазачът май си падна по мен. Каза ми, че била жена, карала пияна към четири сутринта.

— Мостът Суонеке попада в същата специална зона за сигурност като острова. „Сийборд“ могат да кажат каквото си поискат. Никой няма да проверява твърденията им.

Момичето се прозява.

— Мислиш ли, че се е удавила в колата, жената де? Или се е измъкнала и се е удавила по-късно?

— Не може да се каже.

— Ако е била толкова пияна, че е изхвърчала с колата през парапета, не може да е стигнала до брега.

— Кой знае?

— Гаден начин да умреш.

Момичето се прозява и отминава. Хестър бавно тръгва към фургона си. Милтън индианецът седи на стълбите и пие мляко от картонена кутия. Избърсва уста и казва:

— Жената чудо се събуди.

Хестър го заобикаля и пита жената на дивана как се чувства.

— За щастие, жива — отговаря Луиса Рей, — преяла с кифлички и по-суха. Благодаря, че ми зае дрехите си.

— За щастие носим един и същ размер. Водолазите търсят колата ти.

— Не колата ми, а доклада на Сиксмит. И тялото ми като бонус.

Милтън заключва вратата.

— Значи си изхвърчала през парапета, паднала си в морето, измъкнала си се от потъващата кола и си плувала триста метра до брега, и единствените ти наранявания са леки охлузвания.

— Много боли, особено като си помисля за застрахователния иск.

Хестър сяда.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка?

— Ами първо трябва да се прибера и да си взема някои неща. После ще отида при майка си в Юингсвил Хил. После… се връщам в изходно положение. Без доклада не мога да привлека вниманието нито на полицията, нито на редактора си върху събитията на Суонеке.

— При майка ти безопасно ли е?

— Докато в „Сийборд“ ме смятат за мъртва, Джо Нейпиър няма да ме търси. Когато разберат, че съм жива… — Луиса свива рамене; събитията от последните шест часа са я направили фаталистка. — Може би не е съвсем безопасно. Рискът е приемлив. Не изпадам в такива ситуации толкова често, за да съм специалист.

Милтън пъха палци в джобовете.

— Аз ще те закарам до Буенас Йербас. Дай ми само минутка, ще се обадя на един приятел да ми докара пикапа си.

— Свестен човек — казва Луиса, след като той излиза.

— На Милтън бих поверила живота си — отговаря Хестър.