Дейвид Мичъл
Облакът атлас (17)

15

На летището в Буенас Йербас д-р Руфъс Сиксмит оставя млечнобяла папка в шкафче номер 909, оглежда се из оживения терминал, пуска монети в процепа, завърта ключа и го пъха в дебел бежов плик, адресиран до Луиса Рей в списание „Далекоглед“, сграда „Клъф“, 12 етаж, 3 авеню, Буенас Йербас. С приближаването му към пощенската станция пулсът му се учестява. „Ами ако ме хванат, преди да стигна?“ Пулсът му скача рязко. Бизнесмени, семейства с багажни колички, върволици от възрастни туристи — всички като че ли нарочно се опитват да забавят движението му. Процепът на пощенската кутия се приближава. Остават само метри, само сантиметри.

Тя гълта бежовия плик и той се изгубва. „На добър път.“

Сиксмит се нарежда на опашка за билет. Съобщенията за закъснения го успокояват като молебен. Той нервно се озърта за агенти на „Сийборд“, дошли да го приберат в този късен час. Накрая служителката на гишето му махва да се приближи.

— Трябва да стигна до Лондон. Всъщност до който и да е град в Обединеното кралство. В която и да е класа, с която и да е авиолиния. Ще платя в брой.

— Невъзможно е, господине — умората на служителката прозира през слоя грим. — Най-ранният полет, който мога да ви предложа… — тя преглежда напечатан на телетип лист. — За Лондон, „Хийтроу“… утре, излита в петнайсет и петнайсет, „Лейкър Скайтрейнс“, смяна на летище „Джей Еф Кей“.

— Изключително важно е да замина по-рано.

— Не се съмнявам, господине, но контролът на въздушното движение стачкува и имаме куп неизлетели пътници.

Сиксмит си казва, че дори „Сийборд“ не е в състояние да предизвика стачки на летището, за да попречи на бягството му.

— Значи ще летя утре. Еднопосочен, бизнес класа, ако обичате, за непушачи. Има ли къде да се пренощува на летището?

— Да, господине, на третия етаж. Хотел „Бон Воаяж“. Там ще ви бъде удобно. Може ли само да видя паспорта ви, за да издам билета?