Дейвид Мичъл
Облакът атлас (39)

37

На четвърт миля от селището Джо Нейпиър също е буден. Прозорецът му огражда в рамка предутринното небе. Половината стая е заета от апаратура за електронно следене. От една тонколона се разнася звук от прекъсната телефонна връзка. Нейпиър превърта назад скърцаща магнетофонна лента. „Преди да тръгна от Суонеке, оставих у Гарсия един подарък за теб, нищо особено, симпатична дреболия… Разбираш ли? Чуваш ли ме, Луиса? У Гарсия има подарък за теб.“

„Гарсия? Гарсия?“

Нейпиър се мръщи на студеното си кафе и отваря папка с надпис „Регистър №2“. Колеги, приятели, контакти… в списъка няма Гарсия. „По-добре да предупредя Бил Смоук да не припарва до Луиса, преди да съм говорил с нея.“ Той натиска копчето на запалката си. „Човек като Бил Смоук е трудно да бъде намерен, камо ли предупреден.“ Нейпиър всмуква в дробовете си лютива глътка дим. Телефонът му звъни: обажда се Бил Смоук.

— Е, кой, мамка му, е този Гарсия?

— Не знам, не фигурира в списъка. Слушай, не искам да ходиш…

— Нейпиър, работата ти е да знаеш, мамка му.

„Значи вече така ми говориш?“

— Виж какво, дръж си…

— Ти виж какво — Бил Смоук затваря.

„Лошо, лошо, много лошо.“ Джо грабва якето си, гаси цигарата, излиза от апартамента и бързо тръгва към хотела на Луиса. Пет минути пеша. Спомня си заплашителния тон на Бил Смоук и хуква да бяга.