Адам Робъртс
Камъкът (8)

6-ти ден

Скъпи камъко,

Гласът в главата ми се появи след един целодневен сеанс в езерото, когато аз плувах ли, плувах. Изкуственият ден приближи своя край и изкуствената нощ започна изведнъж — като кихавица. Дупките в небето с формата на звезди се издуха, пропускайки своята жълта светлина и след това се свиха. Те изсветляха от слънчево-жълто до бледолунно, а синият цвят на небето потъмня до лилаво.

Аз излязох от водата и легнах върху твърде познатата пластмасова трева. Може да съм задрямал, но всъщност се намирах в онова особено вцепенено състояние, когато е трудно да се каже, че сънят и будността са две отделни неща. Когато чух гласа, си помислих, че може би още спя.

Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

Последва някакво бръщолевене. После отново: Чуваш ли ме? Това е временна връзка. Центровете в човешкия мозък са твърде сложни. Имам ли връзка?

— Имам ли връзка? — попитах аз.

Размазаното ми отражение се полюляваше върху тъмната вода в краката ми, разклащано от случайни островърхи вълнички. Аз погледнах надолу към себе си.

— Това аз ли съм?

Не, не си ти.

— Всичко това съм аз — казах и разтърсих глава, за да се освободя от странния глас, все едно че имах пясък в ухото си.

Връзката е установена, каза гласът. Връзката е установена. Чуй ме: ние имаме предложение за теб. Една сделка, много добра сделка.

Реших да си поиграя малко с халюцинацията.

— Предложение?

Ние ще ти дадем нещо, а в замяна ти ще направиш нещо за нас. Ще бъде като разменна търговия. Мисли като за размяна. Ние ще изпълним своето обещание.

— Кои сте вие?

Не мога да ти отговоря. На този етап това не е правилният въпрос.

Останах ужасно впечатлен от странния отговор и по някакъв начин той изглежда ме събуди. Разтърках лице и се почесах по сърбящото ме теме.

— Не разбирам.

Знам, че мислиш това за халюцинация, но не е така, каза гласът. Това беше още един мъчен въпрос. Щеше ли една истинска халюцинация да се държи по този начин? Съзнанието, че халюцинираш, не е ли признак на адекватна реакция? Това породи в мен недоумение.

— Какво става? — попитах аз. — Объркан съм.

Ще ти кажа. Чуй нашето предложение.

— Какво е вашето предложение?

В далечината, на отсрещния бряг на изкуственото езеро видях жълтеещата се масивна фигура на надзирателката, която вървеше по торфа. Ръцете й се люлееха в ритъм, като контрапункт на широките й крачки. Едрата й глава почти се изви, за да ме погледне. Навярно гласът ми се носеше над неподвижните води. Но това не беше нещо необичайно — аз често бръщолевех сам. Тя изчезна зад наподобяващия гръб на костенурка хълм.

Ние ще те освободим от този затвор, каза гласът. Тези думи ме накараха да се усъмня в реалността на случващото се с нова ожесточеност. Те съответстваха прекалено добре на силния копнеж на сърцето ми. Но в такъв случай, съобразих аз, лесно може да се каже, че така би изглеждал и един мой сън.

— Свобода? — поех си дъх аз, сякаш думата бе забранена или свещена.

Ние ще те освободим от този затвор, повтори гласът в главата ми.

— Но как? От този затвор не може да се избяга. Отвсякъде е обграден с огън и лава. Намира се на много светлинни години от най-близкия свят.

Ние ще го направим, настоя гласът. Ако се съгласиш с нашето предложение. Ще те отведем оттук, ще ти дадем богатство и информация. Ще пътуваш надалеч и ще си построиш космически кораб такъв, какъвто сам пожелаеш. Първо ще свършиш за нас една работа, а след това ще можеш да изживееш остатъка от живота си по какъвто начин си избереш.

Това беше прекалено много, за да се преглътне.

— Кои сте вие? — настоях аз.

Но той само повтори това, което беше казал преди: Не мога да отговоря на въпроса ти. Това не е правилният въпрос на този етап.

— Но как се свързвате с мен?

Отворихме канал за връзка с теб. Както сигурно разбираш, той не се поддържа лесно, като се има предвид къде си. Няма гаранция, че ще можем да го поддържаме още дълго. Съгласи се с нашето предложение: обещай, че ще свършиш това нещо за нас и ние ще те измъкнем от затвора. Навън връзката ще бъде далеч по-лесна.

Аз се изправих, чувствайки внезапно оживление.

— И каква е тази „работа“, която искате да свърша за вас?

След като излезеш оттук, ще отпътуваш за един свят. Това е далечен свят в покрайнините на пространството на т’Т. Ще унищожиш човешкото население на този свят.

— Повтори това — казах аз. Бях го чул ясно и в мен се беше породило едно ужасно, ехтящо усещане. Но исках да го чуя отново. Гласът повтори изречението си дума по дума.

— Кой свят? — попитах аз.

Ще ти кажем. Веднага щом напуснеш това място.

— Да убия всички човешки същества в този свят?

Да.

Всички? Без нито един да бъде пощаден?

Важно е абсолютно всички индивиди да бъдат убити.

— А самия свят? Планетата, животните, растенията?

Те са без значение. Човешките същества са тези, които трябва да бъдат убити.

Засърбя ме под клепача. Разтрих окото с кокалчетата на свитите си пръсти, а после в опит да изтръгна сърбенето, задърпах миглите си и изскубнах няколко от тях. Тогава казах:

— Защо?

Не можем да ти отговорим. Това не е подходящият въпрос на този етап.

— Защо? — попитах отново. — Защо искате да бъдат убити толкова много хора? Защо идвате при мен? Какъв е мотивът ви? Той може да е важен за мен.

Не можем да ти отговорим. Това не е подходящият въпрос на този етап.

Замислих се за малко над това. После седнах на земята и притиснах стъпалата си едно в друго, така че коленете ми щръкнаха навън.

— Как ще убия всички тези хора?

На този въпрос трябва да си отговориш сам. На този етап не можем да отговорим на този въпрос.

— Някакви предложения?

Има някои начини, бихме могли да ти дадем отправни точки. Не можеш ли да използваш въображението си? Убивал ли си човешки същества и преди?

— О, да — потвърдих аз. — Но никога в такъв мащаб.

Принципът е същият. Само броят е различен.

— Тази планета в пространството на т’Т ли е? — попитах аз. — Тези хора имат ли дотТек в телата си?

Да.

— Тогава ще са много трудни за убиване. ДотТек се бори да запази хората живи при всякакви обстоятелства.

Няма да е лесно, съгласи се гласът. Но ние сме убедени, че ти ще намериш начин да го направиш. Тъкмо за това избрахме теб.

— Ами ако не намеря начин? Какво ще стане, ако не намеря начин, а вие вече сте ме освободили? — Аз все още не вярвах истински, че това ще се случи, всичко беше напълно хипотетично — Какво ще стане, ако не изпълня сделката? Просто ще си продължа по пътя?

Тогава ние ще те намерим и ще те обезвредим. Ще бъдеш върнат в затвора. Ще свършиш дните си в затвора.

Повярвах на това напълно.

Ти искаш да обмислиш предложението, заяви гласът.

— Приемам — казах аз и огромно кълбо от светлина и радост се надигна в гърдите ми. Изправих се на крака и размахах ръце.

— Приемам! Извадете ме оттук! Ще го направя! Приемам сделката!

По-тихо, каза гласът вътре. Твоите тъмничари ще те чуят.

— И какво от това?

Първо трябва да избягаш от това място, каза гласът. Твоите тъмничари притежават силата да те спрат. Трябва да им се изплъзнем. Няма да бъде нито просто, нито лесно.

— Да избягам! — казах аз. — Въображаеми глас, ти си наслада за моите уши.

Ти разбираш цената, която плащаш за тази свобода, нали?

— Цена?

Трябва да извършиш престъплението. Наясно ли си с това?

— Разбира се! Разбира се!

Тогава иди до третото дърво. Не първото със седемте клона, а третото дърво до самата вода. Брой клоните, като започнеш от онзи, който е надвиснал над водата и заобиколи, за да стигнеш до петия. На този клон ще намериш един-единствен плод. Трябва да изядеш този плод.

— Това обикновен плод ли е? — попитах аз. Дърветата в този затвор на практика бяха роботи, а плодовете по клоните им — просто торбички с протеинова пулпа. Предназначението на тези дървета-машини беше да снабдяват тъмничарите и затворниците с храна.

Внимавай и изяж правилния плод. Преброй клоните от този, който е над водата, като се движиш по посока на часовниковата стрелка^[1]. Единствения плод на петия клон. Това е клонът, който е най-близо до отсрещния поток.

Залитнах напред, нетърпелив да изям този плод.

— За какво ще послужи той? — попитах аз. — Защо трябва да изям този плод? — Да си кажа право, много не ме беше грижа защо. Бях напълно зашеметен от чудесната логика на съня с неочакваната среща. Навярно наистина сънувах. Дърветата се мержелееха във вечерния здрач.

Вътре в този плод, отговори гласът, са семената на едно ИИ. Това ИИ ще пусне корени в теб и ще израсне в мозъка ти. После то ще установи връзка с теб и ще трябва да изпълняваш инструкциите му.

— ИИ^[2] ли? — попитах аз. Но гласът не отговори. В действителност аз никога не го чух отново, което добави още един нюанс към спектралното богатство на цялата среща.

Намерих дървото и преброих клоните около него. Плодът беше там, както цялото ми същество от съня трепетно очакваше. Откъснах го и го излапах бързо на три хапки. После залудувах и затанцувах край водата, като си пеех на глас измислена мелодия. Чувствах се абсурдно щастлив. Когато се уморих, аз се надвесих над брега и пих вода. След това се свих на кълбо и заспах на изкуствения хълм.

 

 

Събудих се от утринните отблясъци слънчева светлина, които хвърляха жълта патина над изкуствения свят. Сега цялата среща имаше нереален привкус в паметта ми. До този момент бях имал много странни сънища и видения и умът ми не беше толкова бистър, колкото би могъл да бъде. Почудих се дали плодът, който бях изял предишната нощ, наистина съдържаше семената на ИИ.

ИИ, скъпи камъко, не е просто компютър или процесор. Един процесор извършва линеарна обработка на данни и е машина с голяма бързина и гъвкавост. Преградата между бушуващата топлина на звездата и стените на моя затвор беше поддържана посредством процесори, които постоянно изчисляваха промените в температурата и налягането и извършваха съответни корекции. Самият затвор беше задържан на мястото си пак посредством процесори, неуморно изчисляващи потоците и векторите на звездната материя. Когато хората пътуват от планета до планета, обвити в своите мантии от пяна, именно мощните процесори направляват прехода, който се извършва със скорост, по-голяма от тази на светлината и правят трилионите изчисления, необходими за транспортирането на пасажерите.

Но едно ИИ е като човешки ум. То не е линеарен процесор, а паралелно устройство, опериращо на квантово ниво. То е интелигентно по начина, по който е интелигентен човешкият ум. ИИ-то може да извършва изчисления едва със скоростта на по-обикновен процесор, но в същото време е живо, латерално мислещо, будно. ИИ-тата са крехки, всъщност по-крехки от човешкия мозък и пътуванията със свръхсветлинна скорост обикновено ги развалят. Но те имат и своите преимущества. Обикновено се пренасят в пространството на високите скорости под формата на програми-семена в бавни процесори и при нужда се сглобяват на място.

И сега, ако трябваше да вярвам на съня си, едно такова нещо растеше в мен. Аз се чудех как можеше да се реализира всичко това. Представи си група хора — коя група и какви хора това не мога да измисля — но една група, която искаше това огромно престъпление да бъде извършено. По какъв начин щяха да проникнат в затвора и да ми говорят в главата? Това беше неосъществимо. По какъв начин щяха да прекарат семената на ИИ-то през портала? Даже тъмничарите не можеха да го отварят по-често от определения интервал на четири месеца. Невъзможно беше.

Пропъдих тази мисъл.

Когато ИИ-то започна да говори в главата ми, аз пропъдих и това като поредната халюцинация. Може би всичко беше само халюцинация. Как бих могъл да кажа? Скъпи камъко, ти си единственото действително същество в моя свят. Може би ти ще можеш да ми кажеш?

Аз раста, каза ИИ-то. Имам четиридесет процента капацитет досега. Дай ми още четири часа. Изяж пръстта, онази кал.

— Да изям пръстта? — повторих аз.

Съдържа микроелементи, най-вече желязо, които са ми нужни, за да създам определени ключови пътечки. Аз се сглобявам вътре в главата ти. Изяж пръстта.

Отначало не обърнах внимание на странната молба. Но гласът беше настоятелен и накрая се предадох. Започнах да загребвам с шепи от меката кал и да я поглъщам. Странно, но тя имаше приятен вкус.

Мога да адаптирам твоите реакции. Трябва да изпитваш удоволствие от яденето на калта.

— Мислех че те сънувам — казах аз с нисък глас. — Мисля че все още те сънувам.

До утре, каза ИИ-то, ще съм се сглобило. Тогава ще можем да говорим за бягство.