Адам Робъртс
Камъкът (41)

3-ти ден

Камъко. Камъко, камъко.

Нямаше място за повече отлагане. Същият онзи ден след завръщането от експедицията до Просеката, аз казах на Агифо-3-акка, че моите работодатели, както и неговите (при тези думи му намигнах, но той остана невъзмутим) са ми дали един инфочип и че искам да го отворя.

— В кораба ми има много стаи — каза той, — с капацитет за разчитане на информационни чипове. Просто го покажи на някоя стена-рецептор.

Аз се понесох към една отдалечена част на огромната постройка, като вървях бавно и в мрачно настроение.

Само влошаваш нещата, изказа мнение ИИ-то, като ги протакаш по този начин.

— Я млъквай — казах аз на глас, но без особено чувство.

Най-после намерих една тиха стая, боядисана в зелено, с таван, оформен като свод и с леко флуоресциращи стени. Стаята беше голяма около десет квадрата. В средата беше поставена маса, която стигаше почти до брадичката ми. Върху масата и около нея нямаше нищо. Стените на стаята бяха покрити с грапавини от самия строителен материал, който създаваше някакъв барелефен ефект.

Аз извадих инфочипа от джоба си и само го показах на стената. В малкия предмет се чу отчетливо кликване и стените засветиха.

Сбогом, каза ИИ-то.

— Какво?

Ти повече нямаш нужда от мен.

— Тръгваш ли си?

Да. Този чип ще ти каже всичко необходимо.

— Но — казах аз, внезапно стреснат и малко уплашен, че моето ИИ щеше да ме напусне след всичкото това време. Скъпи камъко, това нелогично ли ти звучи? Аз мразех гласа му, на моменти бях убеден, че то е признак за собствената ми лудост, бях готов да разбия главата си, за да го измъкна оттам. Но при ненадейното съобщение, че си тръгва, почувствах в себе си празнота.

— Не си отивай — казах аз.

Много затрогващо! Но ти повече нямаш нужда от мен.

— Трябва да останеш, за да ме надзираваш — изтъкнах аз. — Мога да реша да се откажа от поръчката.

Няма.

— Откъде си толкова сигурно?

Вече те познаваме достатъчно добре. Бях толкова зашеметен от съобщението на ИИ-то, че дори не го предизвиках заради употребата на множественото число. Освен това сделката си остава. Ако не свършиш твоята част от нея, пак ще отидеш право в затвора. Така че нямаш нужда от мен.

— Но аз не искам да си тръгваш.

Виж — то насочи очите ми, като подръпна мускулите около тях. Във въздуха пред мен се оформяше една фигура. Това е една доста старомодна холограма. Ще са й нужни няколко секунди, за да се сглоби. Но след това ще трябва да й посветиш цялото си внимание.

Аз се взрях в призрачната форма, която за миг се набразди от бели интерферентни линии. После цветът стана равен и сив.

— ИИ — казах аз, — не можеш да си тръгнеш. Ти обеща да ми обясниш всичко, когато престъплението… когато работата е свършена.

Ти и без друго казваш, че знаеш кой стои зад мисията, отговори то. В думите му прозвуча известна веселост.

— Ами знам, че са Уиа — казах аз, отстъпвайки. — И смятам, че е свързано с нападение. Но не знам подробностите! Ти обеща да ми обясниш подробностите! Защо този свят, защо трябва да се унищожи целия този живот!

Ще си получиш обяснението, каза успокояващо ИИ-то. Сивата фигура започваше да фокусира чертите на лицето — те сякаш изплаваха отвътре някъде много дълбоко в главата й и заставаха неподвижно на повърхността на лицето. Ако завършиш успешно мисията си. Обещавам.

— Мислех, че ти ще ми обясниш всичко.

Има ли значение?

— Толкова много смърт — казах аз, опитвайки се да предизвикам дискусия, но вече усещах безтелесните спазми вътре в черепа си. То си тръгваше, напускаше ме.

— Къде отиваш? — попитах аз настойчиво. — Не можеш ли поне да ми кажеш къде отиваш?

Никъде, каза то. Навсякъде. Има ли значение?

И вече го нямаше. От холограмата се чу бръмчене. Сега тя имаше лице и гледаше право в мен.