Адам Робъртс
Камъкът (19)

5-ти ден

Камъко,

Гласове в главата ми. Същият многопластов глас като преди. Това беше моето ИИ.

— Обаче ти си мъртво — казах аз, чувствайки се трескаво. Част от мен знаеше, че това беше поредната халюцинация и беше разтревожена от мисълта, че можеха да ме връхлетят нови видения, че Енкида можеше да се подаде от земята и да ме обвини с писък и насочен пръст. Аз бях болен.

Окей, окей, каза ИИ-то или каквото там си измисляше мозъкът ми. Не си в добра форма, нали знаеш това?

— Ти умря, — казах аз безмълвно. Трябваше да направя голямо усилие да се концентрирам, за да накарам думите да се оформят в ума ми. — Свръхсветлинното пътуване те развали.

В затвора бяха посяти семената на няколко ИИ-та, каза то. Звучеше точно като последното ИИ — същият неестествен троен глас, който на практика беше един глас, същият сардоничен маниер. Мислеше ли, че твоите работодатели щяха да пропуснат такава добра възможност?

Моите работодатели, помислих си аз. Почти бях забравил за тях.

Ти уби някого, каза ИИ-то.

Със своя непоследователен маниер аз почти бях повярвал, че ИИ-то беше истинско, а не някакъв фантомен глас. Но това твърдение ме хвърли в другата крайност.

— Откъде можеш да знаеш това? — попитах високо аз и гласът ми прозвуча раздразнено.

Виждам го в твоите спомени.

— Ти нямаш достъп до спомените ми — заявих аз, сигурен в правотата си, — докато не ги изрека на глас.

Под онази купчина там има едно тяло.

— Не можеш да знаеш това — казах отново аз, паникьосан. Мисля че дълбоко в себе си бях уплашен, че моето провинение по някакъв начин беше станало всеобщо достояние.

Ако не мога да го знам, попита ИИ-то твърде логично, тогава откъде го знам?

Това беше мъчен въпрос. Затворих очите си и започнах да си пея, за да заглуша гласа му, но то просто ме изчака да спра.

Забрави ли сделката, която сключи, каза то, когато за малко настъпи тишина. Когато се съгласи на бягството, когато беше още в затвора?

— Не — отвърнах сърдито аз.

И какво си направил по този въпрос?

Моето ИИ каза — ти — каза (аз бях объркан). Ти, или моето тогавашно ИИ, както и да е, каза, че аз трябва да остана на Дъжд за известно време.

То — аз — който и да е — може би е било по-сериозно засегнато от междузвездното пътуване, отколкото е проличало. Не мога да повярвам, че ти е казало да изминеш целия този път дотук — толкова далеч на юг.

— Не — съгласих се аз. — Това беше моя идея.

Твоя беше идеята да се отдалечиш толкова от асансьора? Ами ако се налагаше да напуснеш спешно света?

Не отговорих на това. Дъждът валеше чист и благоуханен.

Погледни само какво стори в този свят, каза ИИ-то. Едно нищо. Уби едно човешко същество и за какво? Ти си жалък.

Тъкмо щях да заключа, че това ИИ беше далеч по-малко дружелюбно от последното, когато сам се прекъснах, понеже това означаваше, че приемам ИИ-то за истинско, а не за халюцинация. Това можеше да е просто начин моят мозък да атакува сам себе си.

Нека да ти кажа нещо за теб самия, продължи ИИ-то. Може би това ще ти изясни защо беше избран да извършиш престъплението. Виж времето прекарано тук! Ти се движеше сред хиляди уникални, очарователни човешки същества и не забеляза нито едно от тях. Единственият човек, когото забеляза, единственият, чието име си даде труда да научиш е този, когото уби. При това ти й обърна внимание само защото тя те следваше с необикновено упорство.

Отново ме разтревожи фактът, че това ИИ знаеше толкова много.

— Всъщност ти къде беше, — попитах аз. — Защо ти отне толкова време да се появиш?

Не сменяй темата! Ти си най-егоцентричното човешко същество в целия т’Т. Това е сигурно. По някаква странна причина на теб ти липсват основните човешки емпатични способности. Ти едва забелязваш, че съществуват и други хора.

Не знам, скъпи камъко. Ти как мислиш? Може в разказа ми да липсват други хора, но мисля, че забелязвам нещата около себе си. Забелязвах точните очертания на струйките вода, които заплитаха подобни на въжета нишки по нащърбената болнава кора на дърветата отсреща. Забелязвах миризмите на пръст и метали във въздуха. Но ИИ-то имаше предвид друго.

С колко хора си се запознал, откакто пристигна на Дъжд? С николко. От тези, които те потърсиха и ти се представиха приятелски, колко помниш? Единствено онзи индивид, който се прилепи така плътно към теб, че трябваше да я убиеш?

— Не разбирам, — казах аз, — какво искаш да кажеш.

Няма нищо за казване, отвърна ИИ-то. Именно затова си толкова подходящ за работата, която твоите работодатели искат да свършиш. Искам само да ти напомня, че те съществуват — не забравяй това!

— Сигурен съм, че е така, — отвърнах аз. — Сега съм извън звездата-затвор, значи някой ме е извадил оттам.

Те го направиха. И ти напомням, че искат сделката да бъде спазена. Ако не го направиш, те ще те върнат обратно в затвора. Разбираш ли?

— Знам, знам — занервничих аз. — Не съм забравил.

В такъв случай едва ли ще искаш да стоиш тук. На границата с Купа има един усамотен малък свят. Ще отпътуваш за Нарцисус и после за Ну Фалоу. Оттам ще отидеш на тази планета и ще извършиш поръчката.

— Да ги убия всичките — застенах аз. — Но как ще го направя?

Това е твой проблем, затова си нает. Трябва да го направиш и то изцяло — всички хора трябва да загинат, никой не трябва да остане жив.

Това го разбрах, но…

— ДотТек не иска да живее в моето тяло — заридах на глас аз.

Знам.

— Аз съм болен! Боли ме!

Знам. Знам. Ще ти дам съвет как да лекуваш раните си. Те ще се подобрят.

— Защо дотТек не иска да стои в тялото ми? — стенех аз. — Тя е проектирана да ни помага. Предполага се, че трябва да ни помага. Но тя не иска да ми помогне!

Знам.

— Защото съм лош човек ли? Затова ли?

Лош човек, повтори ИИ-то, но не каза нищо повече. Тогава дъждът заваля отново и този път плющеше по листата необуздано, подобно на внезапно разсърдено дете.