Адам Робъртс
Камъкът (28)

2-ри ден

Скъпи камъко,

През по-голямата част от живота си съм бил самотник. И преди да прекарам дълги години в изкуствената лудост на звездата-затвор, аз пак съм бил предимно сам. Но мисля, че се влюбих в Клабиер. Какво е любовта? Сигурен съм, камъко, че ти можеш да ми кажеш. Колкото по-плътно и по-силно е сърцето, толкова повече любов е в състояние да почувства то, а чие сърце е по-плътно и по-силно от твоето? Естествено, като казвам, че се влюбих в Клабиер, аз не твърдя, че я смятах за нещо повече от разширяване на собствените ми апетити. Но тя задоволяваше тези апетити толкова добре!

Всъщност, за да бъда откровен, установих, че съм засегнат от рязко сменящи се противоположни настроения. По цели дни бях начумерен и нещастен, а вътре в главата ми царяха апатия и униние. Нищо не беше възможно, нищо нямаше значение, аз бях лош, лош и лош и гибелта на порядъка беше единственото и неизбежно нещо. Когато се събуждах, не можех да се измъкна от леглото, а лежах по корем, с лице, притиснато към завивките. Но после… после… без явна причина аз изведнъж се развихрях наоколо, скачах от леглото и пеех, и подскачах насам-натам. Сграбчвах една слисана Клабиер и я завъртах наоколо в импровизиран танц. Всичко беше възможно! Бях свободен — бях освободен от затвор, от който не можеше да се избяга. Цялата Галактика беше пред мен. Можех да правя всичко — ние можехме да правим всичко.

— Обичам те — пеех аз в лицето на Клабиер. — Обичам те, нека винаги бъдем заедно, нека никога не се разделяме!

— Днес ти си щастлив — отговаряше тя и се смееше, докато се въртяхме безспир в кръг.

— Как мога да не бъда щастлив, когато съм с теб! — отговарях аз. И понеже радостта и въодушевлението преливаха в мен, аз повтарях изречението, но като песен.

— Как бих могъл да не — пеех аз, като я пусках и започвах да ситня чевръсто ту наляво, ту надясно, — бъда толкова щастлив… когато ти си с мен.

— Каква лудост — казваше Клабиер. Но тя се смееше и лицето й се набръчкваше от удоволствие. После аз отново я сграбчвах в дълга прегръдка и ние падахме в обятията си, за да правим любов.

Нито едно от двете настроения не продължаваше дълго. В общи линии, скъпи камъко, мисля, че ще бъде вярно да се каже, че „щастливото“ настроение продължаваше само дни, докато „нещастното“ настроение можеше да продължи седмица и повече. Преди дотТек да напусне тялото ми, никога не бях изпитвал такива емоционални крайности. Наномашините контролират хормоналните и физиологични аспекти на промяната на настроенията толкова добре, че повече или по-малко ги елиминират. Дори годините, прекарани в звездата-затвор, не бяха толкова емоционално нестабилни. Монотонността на обкръжението ми, както и фактът, че настроението ми по принцип беше потиснато, означаваше, че поне беше постоянно. Но извън затвора, с всички нови преживявания и стимули, аз започнах да откривам, че настроенията ми се меняха все по-диво и по-диво.

— За теб — каза един ден Клабиер на Ну Хирш, — животът е като представление. Ти си като актьор или като музикант; всеки ден възприемаш различни роли. Никога не съм срещала подобен човек.

— Обичам те — казах аз изтрезнял. — Искам да бъдем заедно.

Струваше ми се правилно да кажа това.

— Но това е абсурдно! — отговори тя, като пак се смееше. — Как можеш да кажеш такова нещо? Ти едва ме познаваш!

— Познавам себе си и следователно познавам чувствата си — казах аз. — Ти ме правиш щастлив. Нека бъдем заедно. Можем да имаме деца.

Забравяш, обади се моето ИИ, кисело и ревниво, че без дотТек ти по рождение си биологична жена. Няма как да се адаптираш, за да създадеш дете като баща, а като майка, ако го износиш в твоята лишена от дотТек утроба, то вероятно ще те убие. Но сега през повечето време аз пренебрегвах моето ИИ.

— Деца?

— Да! Защо не? Моят роден свят Терне е същински рай за децата. На него има страшно много деца, училища, лагери — една детска утопия. Защо да не отидем там?

— Колко смешно — каза Клабиер. — Аз имах две деца. Оттам, откъдето идвам, в света Небе, родителството изисква изоставянето на децата, колкото е възможно най-скоро.

— Как се наричаха твоите деца? — попитах аз пламенно.

Тя ме погледна със странно изражение, като че ли бях задал някакъв въпрос-табу. Но идеята за завръщане на Терне и създаване на семейство с моята нова любов беше обсебила мозъка ми. Когато бях в „щастливото“ настроение, идеите ме грабваха със силата на откровение. Това беше, което исках да направя в живота си, това беше моята съдба. Да създам деца заедно с Клабиер.

— Виж — казваше тя и лицето й ставаше сериозно. Но аз не спирах да дърдоря. Говорех толкова бързо, че съм изненадан, че тя изобщо ме разбираше.

— Имам да свърша една работа — казах аз (Добре, че поне си спомняш, изкоментира отвътре ИИ-то с нотка на презрително недоверие.), — но когато това свърши, аз ще бъда свободен да правя каквото си искам. Тогава можем да отидем на Терне, което всъщност е много близо до Ну Хирш, само един бавен скок напряко до периферията на Езика. Терне е красив свят, с огромни степи, спускащи се към хиляди заливи и фиорди край един пурпурен океан. Идеалното място за едно дете — убеден съм, скъпи камъко, че в този момент аз се бях просълзил, — една истинска идилия. Трябва само да свърша тази работа, само това и дойдох тук…

— Работа? — намеси се Клабиер, която все повече се объркваше.

— Дойдох тук, за да… не знам… за да я разбера малко повече, понеже има неща около тази работа, които не се връзват.

Я се стегни! — озъби се ИИ-то. Какви ги говориш? Всичко ли ще й кажеш?

— Поръчаха ми да свърша тази работа — продължавах аз, — обаче не знам кой и се надявах да открия нещо повече…

— Какво… — каза тя, а челото й се набразди от линии, подобно на интерферентен модел.

— … тъй като политиката предоставя интересна гледна точка и аз се чудех, преди да свърша тази работа…

— За какво говориш? — попита тя твърдо, като ме прекъсна. — За какво става дума? Нищо не разбирам.

Аз замълчах и я погледнах в лицето.

Спри, каза моето ИИ. Още малко и ще й разкриеш всичко. Искаш ли да се върнеш обратно в затвора?

Аз пламнах и започнах да заеквам. Помня, че побързах да я оставя, избягах от стаята и обикалях из претъпканите улици на Ну Хирш в продължение на повече от час, като през цялото време ИИ-то ме хокаше.

Но аз прекалено избързвам.

Ние си сложихме раници и оставихме пяната да ни обгърне, след като си бяхме обещали да се срещнем на Ну Хирш. След това се гмурнахме в Космоса и аз потънах в сънливия полутранс на междузвездния полет.

Ето за какви неща си мислех — и когато скоростта стана по-бърза от светлината, моите мисли започнаха да се повтарят, пренареждат и преструктурират по онзи монотонен начин, по който се повтарят мелодиите във фуга. Мислех си: ИИ-то ме беше отвело до една-единствена изсъхнала обвивка от насекомо сред милиони такива, в която беше скрит инфочип с нещо — то не ми каза какво, — което щяло да ми помогне в моята задача. Преди това ИИ-то знаеше точно коя звезда да посочи измежду милионите звезди, точно кой човек измежду милионите хора (живи и мумифицирани) на тази планета, точно коя отломка измежду милионите мънички отломки, с които беше осеяно жилището на този мъртвец и точността, с която то беше посочило предмета, беше изумителна.

Инфочипът още беше в джоба ми. Когато се свих на кълбо за пътуването, той оформи лека издутина при слабините ми.

Мислех си за моето ИИ, което успяваше да оцелее през всичките ми полети и че то не беше обикновено ИИ. Разсъждавах кой разполагаше с възможности да ме измъкне от затвора и да осъществи информационното проучване, необходимо за откриването на един мъничък инфочип с изключителна важност за започнатата работа. Мислех си за това кой би искал да инвестира толкова време и енергия в организирането на престъплението, което бях нает да извърша.

Тогава си помислих и за първия човек, когото срещнах след бягството от затвора — Агифо-3-акка. Той беше построил своя гигантски космически кораб пласт по пласт, стая по стая. Вероятно беше започнал с инфочип, не по-голям от този, който имах в джоба си. Един от стандартните инфочипове, който след получаването на съответната заповед, си изравя тунелче в пяната на пътешественика и я напуска, без да нарушава херметизацията. Той снася първоначалните нанопомощници и те започват да извличат суровини от всичко, което им е под ръка — без значение дали астероид или луна без въздух, край която е пристигнал пътешественикът. От тези суровини се строят по-големи роботи, адаптират се и се формуват по-големи количества желязо и въглерод и се създават още машини. До момента, в който Агифо-3-акка е бил готов да излезе от пяната, машините са били построили първите няколко стаи от кораба му. И когато Агифо-3-акка бил измит и готов, той лично поел ръководството на архитектурната операция по сглобяването на останалата му част, както и създаването на субсветлинните двигатели, въглеродните адаптори за обработка на храната (купуването и отглеждането на органични материи щяло да дойде по-късно), обикновените процесори и уредите за наблюдение. Нищо от това не е станало бързо и кораб с подобни размери сигурно е бил конструиран в продължение на много години.

Защо го беше направил? Защо е трябвало Агифо-3-акка да напуска пространството на Уиа, своя дом, за да пътува толкова надалеч в териториите на т’Т? Защо ме чакаше, когато бях изведен от невъзможния за бягство затвор? Това не можеше да е съвпадение.

Та ето какво си мислех аз. Уиа представляваха съвкупност от хиляди отделни култури, от милиарди хора. Да предположим, че те се обединяха от една обща кауза срещу т’Т. Те притежаваха оперативните възможности и енергия да осъществят такова огромно начинание. Можеха да отделят много години за подготовка на престъплението, да проследят една такава инфоценност, от която се нуждаеха, за да го извършат, да измислят как да ме освободят от затвора. Може би ИИ-то беше някаква Уиа-технология, може би те бяха изнамерили начин — който т’Т със сигурност не познаваха — и бяха създадали ИИ, което да оцелява след пътуване със свръхсветлинна скорост. Може би това изобщо не беше ИИ, а някакъв вид трансмисионно устройство.

Или плод на моето въображение, обикновена фантазия на неуравновесеното ми съзнание.

Но сега умът ми се намираше под неговия контрол. Не спирах да премислям възможните мотиви: Уиа организираха конспирация в такъв голям мащаб. Защо? Имаше само един отговор: война. Защо война? Причината беше само една: инвазия.

И така, аз пътувах към Ну Хирш. Когато хора от Уиа осъществяваха бавното субсветлинно пътуване през Езика, те очевидно избираха най-тясното място. Това ги отвеждаше в т’Т пространството близо до Ну Хирш. Ако изобщо можеха да бъдат намерени някакви отговори, те щяха да бъдат точно там.