Адам Робъртс
Камъкът (20)

1-ви ден

Скъпи камъко,

Как точно щях да го направя? Този проблем не даваше мира на мислите ми и ти, естествено, очакваш да поговорим за това. По какъв начин щях да убия онези хора — цял един свят, това не е лесно нещо! Вече имаш представа, скъпи камъко, колко трудно се убиват човешки същества, когато телата им са поддържани от дотТек. Убиването на един-единствен индивид, като Енкида, ми беше коствало цялата сила и воля. Умножи това по толкова много хора. Колко много ли?

Много, прекалено много.

Толкова много човешки същества, камъко мой, че оставаш шашардисан, само като чуеш числото. Парадоксално, но децата схващат по-лесно такива неща. Усещането е като стремително покачване по ска̀лата или както, когато нощем изведнъж се стряскаш, понеже ти се е сторило, че светът рязко се завърта около оста си до вертикално положение и те изсипва. Същото остро паническо чувство, като спазъм. Естествено, след малко то се успокоява, но за един миг всичко е преобърнато. Няма как да знаеш за какво говоря, камъко (но ти, докторке, дето ни подслушваш, ти знаеш). Е добре, това, за което говоря, прилича горе-долу на следното. Известно ти е, че Вселената съдържа много милиони галактики, но тъй като милиони не ти говори нищо, ти просто се изтърсваш върху една от тях. Ето тази например! Здрасти! Обаче въпросната галактика съдържа четиристотин милиона звезди и числото пак се размива в ума ти, така че пак стесняваш рязко полезрението само до една звезда. Около тази звезда има няколко планети, а на ето тази планета има шестдесет милиона човешки същества. Чукни шест пъти и добави още десет и това горе-долу ще го разбереш, но после пак идва милиони, така че ти мълчаливо коригираш фокуса и слизаш до ска̀лата на едно отделно същество. Тъй като ти също си нещо отделно, ще можеш да разбереш отделното. Не, не, чакай, вътре в този човек има милиарди наномашини — хиляди милиони, като всяка една е построена от изкусно съединени греди и подпори от атоми, от двигатели и невронни вратички. Сега затвори очи и слез до нивото на тези машинки. Те живеят в потока, който пулсира в големите кръвоносни съдове, на фона на думкащите и барабанящи сърдечни удари и електрическото пукане на възпламеняващите се нерви. Тук вече картината ти става по-ясна, защото въпреки че тези строителни блокчета, атомите, са делими, те могат да бъдат разбити едва на десетина съставни части, след които се достига до фундаменталната искряща бодливост на пространство-времето, от което са направени всички неща. Една такава машинка, един екземпляр дотТек е точно като един индивид — тя се движи из своята среда и върши определена работа, пред нея се изправят проблеми и тя ги решава. Дотук добре, но точно тогава ужасният шеметен спазъм се връща — за миг цялата перспектива се отваря обратно до самия връх, до милиардите наномашини в милиардите човешки индивиди около всяка от милиардите звезди в милиардите галактики.

Политаш надолу…

И тогава се събуждаш, вкопчен в дюшека. Понеже не искаш да убиеш всичките тези неща. Трябва да унищожиш само шестдесет милиона хора на една планета, обикаляща около една звезда. В известен смисъл това е по-лесно, отколкото да убиеш един индивид. Сега измисли как да го направиш. Ако го измислиш, все едно че си свършил цялата работа.

Дали ми е минавало през ум да не го направя? Но тогава трябваше да се върна в затвора. Ах, да, избор. Извършваш престъпление и си свободен, не извършваш престъпление и се връщаш в затвора. Когато умът ми се възстанови достатъчно след хаоса на лудостта, породена от страха от преследване и изострена от боледуването на Дъжд, аз наистина премислих възможностите. И реших, че най-напред и преди всичко не желаех да се върна в затвора.

Исках също така да видя какво щеше да се случи по-нататък. Да, с това изречение като че ли изразявам най-точно своята душевна нагласа^[1]. Бях любопитен да узная кой ме бе наел да убия онези хора. Исках да знам кой и защо, но преди всичко исках да знам защо. Моето ново ИИ — ако това, което се спотайваше в главата ми наистина бе ИИ, а не някаква моя параноична самозаблуда, породена от болест и поквара — моето ново ИИ беше далеч по-малко приветливо от предишното.

— Ти знаеш — настоявах аз. — Ти знаеш.

Нямам какво да кажа за това.

— Кажи ми!

Нищо, нищо. О, о, о, о. Обаче аз пътувах и се оглеждах около себе си. В продължение на много години бях изолиран от всякакви новини и култура. Сега бях като дете, което учеше всичко за първи път. Понякога си мислех за Агифо-3-акка, който живееше в разпльокания си космически кораб, отдал себе си и живота си на изучаването на Голямата гравитационна просека. Той беше затворен в себе си точно толкова, колкото бях аз в затвора. По-късно щях да завиждам на неговата целенасоченост; за момента обаче, бях зажаднял за знания от световете на т’Т. Моят ум беше като пресушен. Исках да знам всичко, което беше станало в мое отсъствие.