Адам Робъртс
Камъкът (18)

4-ти ден

Скъпи камъко,

Изкачих се до върха на стръмното възвишение, което гледаше надолу към малкото пристанище и си починах. На върха наистина имаше много дървета с листа-пари и аз си събрах достатъчно количество.

Нощта дойде и въздухът беше пълен с чисти, невидими дъждовни капчици, като иглички върху кожата ми. Отново си починах, като поспах, но само няколко часа (съдейки по факта, че когато се събудих, беше още тъмно). Така че аз седнах и се загледах надолу към морето. Само едната от двете луни се виждаше в небето. Оскъдната й светлина проникваше през облачната покривка и проблясваше в сумрачни нишки върху тъмната вода. Една локва в краката ми потреперваше под дъждовните капки. Аз повече усещах, отколкото виждах дъжда върху болезнените си стъпала.

Мислех си за културата на този свят и за нейното абсурдно преклонение пред първичното. Навярно съм се чувствал като живо доказателство за този абсурд. Предполагаемата „примитивност“ зависеше напълно от развитата нанотехнология, върху която беше изграден т’Т. Да се живее на Дъжд без дотТек, така както бях принуден да живея, превръщаше мястото в същински ад. Въпреки това, разсъждавах аз, то беше по-добро от моя затвор.

Когато небето избледня и облаците се наляха със светлина, аз станах и се разходих наоколо. Краката ме сърбяха и боляха по равно. Бях гладен и реших да изчакам, за да си „купя“ закуска преди да тръгна за джунглата. Скоро стана съвсем светло, един мъж извади скара и започна да продава топли миди и морски трюфели.

Докато ядях, Енкида отново се появи.

— Привет! — каза тя. — Знаех си, че ще ме чакаш.

— Привет — поздравих я аз без ентусиазъм. До този момент носът й не изглеждаше променен от дотТек. Той си беше все същият тесен издатък.

Тя си купи някаква закуска и застана край мен, докато ядеше. Аз привърших с храната си, чувствайки се значително освежен и се протегнах непохватно в топлия утринен дъжд.

— Сега ли ще търсиш някое аскетично убежище? — попита тя.

— Да.

— Аз също. Реших да дойда с теб.

Скъпи камъко, сега беше моментът да я разубедя или категорично да й откажа да дойде с мен. Но аз просто въздъхнах. Може би част от мен беше прекалено уморена да се бори. Може би се страхувах, че щях да се издам, че съм беглец. Възможно е — на някакво ниво — да бях дори поласкан от нейната отдаденост. Аз, естествено, съзнавах, че за нея това не бе нищо повече от преследване на поредната прищявка, но това не беше чак толкова важно.

Хванати за ръка, ние се отправихме към дърветата и тогава дори ми хрумна, че тя можеше да е „полицията“. Това би обяснило интереса й към мен, но в такъв случай не разбирах защо тя не ме „арестува“ веднага, не ме упои и не ме отведе обратно в звездата-затвор. Освен това, казах си аз, тя не беше достатъчно интелигентна за тази работа. Прекалено очевидно беше, че умственият й капацитет не е голям.

Ние вървяхме в продължение на няколко часа, като през повечето време тя говореше, а аз мълчах. Най-много ме боляха краката, но гърлото ми изглеждаше по-малко възпалено отпреди и като че ли усещах повече сила в ръката си.

— Трябва да си почина — казах й аз.

Облегнах гърба си на едно дърво, а Енкида се разположи с кръстосани крака при нозете ми. Аз отметнах глава назад и се унесох не точно в сън, но не бях и в пълно съзнание. Умът ми блуждаеше. Дъждът падаше, тупайки леко по рехавия покрив от листа, капките се сливаха и пляскаха пълни и зрели по тялото, краката и главата ми. Имаше нещо твърде умиротворяващо в това. Усещането и звукът. Хрумна ми, че болестта, която ме мъчеше, ме бе откъснала от тишината в главата ми. В този миг аз установих, че ми липсва звукът на ИИ-то, неговия странен троен глас. Оттам мислите ми някак се насочиха към перспективите с Енкида. Най-вероятно щях да правя секс с нея. От много дълго време не бях имал сексуални отношения с някой друг, освен със себе си.

Разтърсих леко глава, за да се събудя и погледнах лицето на Енкида.

— Аз ли си въобразявам — попитах леко усмихнат, — или твоите ноздри май започват да се разширяват?

Тя докосна смутено лицето си и се засмя.

— Надявам се. Не спирам да си мисля: ето един начин да се прави секс, който аз не познавам. Това наистина ме възбужда. А теб не те ли възбужда?

— Може би съм по-малко сексуален от другите хора — казах аз, без много да се замислям над думите си.

Тя се примъкна по-близо до мен и докосна с пръсти стъпалата ми.

— Мисля, че точно това ме привлича в теб — каза тя. — Това, че винаги постъпваш на обратно. Повечето хора се опитват да се направят по-привлекателни. А ти носиш твоята болест и се стремиш да постигнеш обратното. Като че ли искаш да отблъснеш хората. Тези белези, цвета на лицето ти с тези петна. — Тя ме погледна право в очите. — Наистина е възбуждащо! Никога не съм виждала нещо такова. Такива… струпеи. Подутините… по тялото ти.

Тя пъхна ръката си под панталона и започна да я плъзга нагоре по крака ми.

Признавам, че бях завладян от нейното желание и може би дори по някакъв малък (не непременно сексуален) начин, се бях идентифицирал тъкмо с тази логика на обратното поведение, за което говореше тя. Бунтарството винаги е нещо вълнуващо, а в една култура с перфектно, гарантирано от дотТек здраве, кое би било по-голямо бунтарство от една нарочна болест и уродливост?

Тя се задъха малко, когато пръстите й напипаха струпеите и дупчиците, оставени по краката ми от паразитите.

— Твоята дотТек имитира това толкова добре — каза тя, разтваряйки устни. — Изключително е.

— Радвам се, че ти харесва.

Въпреки нежеланието си, аз започвах да се възбуждам. Не оказах съпротива, когато тя отметна панталоните ми до коленете и изследва раните ми в обагрената от цвета на зелените листа светлина на гората.

— О! — каза тя. — О!

Аз също погледнах надолу и усетих в стомаха си лек спазъм на отвращение, тъй като възпаленията бяха големи и многобройни. Но очевидно всичко това ме караше да изпитвам и някакво по-дълбоко вълнение, както потвърждаваше реакцията на собствените ми вътрешности.

— Виж това — каза тя, навеждайки се над един голям струпей на пищяла ми. — Ами това. — Тя докосна една гноясала рана отстрани на прасеца. Аз потрепнах от болка. Не можах да не го направя.

Тя веднага забеляза.

— Боли ли те? — попита невярващо.

— Само малко. Карам го да ме боли, за да усетя пълния ефект — излъгах аз. — Карам дотТек да ми прави малки болки от време на време.

— Удивително — каза тя, като се усмихваше. — Такова внимание към детайлите! И виж, то дори се движи. — Тя се приведе напред.

Една зачервена подутина върху кожата на прасеца ми се раздвижи леко, появи се капчица кръв и тя се пукна. Едно лъскаво червейче се заизвива и промуши приплеснатата си глава през мръсотията на новата рана. То се загърчи за миг, след което започна да се измъква навън.

— О! — каза едва чуто Енкида, стресната.

То се беше показало почти цялото, когато тя бързо го хвана между палеца и показалеца си. Огледа го отблизо, като го държеше пред очите си. Аз поставих пръст върху раничката, която то остави в крака ми, като пак потрепвах от болка.

— Живот мой! — каза Енкида, сгърчвайки лице от отвращение. Тя погледна нагоре към мен, после обратно към личинката. Наоколо се възцари странна тишина.

Нов прилив на дъжд зашумоля над нас, разпръсна воден прах и отмина нататък. Листата потрепераха и замряха.

— Това не е дотТек — каза Енкида, най-после прозряла истинската ситуация. Тя погледна отново към мен. — Това е… личинка.

— Личинка е — съгласих се аз, като мислех бързо.

— Но това не е просто модно поведение — каза тя. — Това е истинска болест. Не разбирам.

Аз кимнах, като не преставах да й се усмихвам.

— Не разбирам — повтори тя. — ДотТек може да създаде отоците и струпеите, но не може да създаде това. Това изобщо не е част от твоето тяло. Това е паразит.

Аз се пресегнах бавно зад себе си. Все още носех ножа, който бях купил на сала, докато пътувах по реката. Хвърляйки поглед наоколо, аз се уверих, че нямаше хора.

Осъзнавайки, че си има работа не със симулирана модна прищявка, а с автентична болест, Енкида трепна и изтърва личинката. Тя се загърчи в калта, зарови се и изчезна.

— Уф! — каза тя. — Това е отвратително!

Вече бях напипал ножа. Усещах точно мястото, където беше мушнат в панталоните ми и здраво намествах ръката си върху дръжката му.

— Това, което не разбирам — каза тя, — е защо твоята дотТек просто не те излекува?

Тя ме гледаше и цялото въодушевление на лицето й беше заменено от погнуса.

— Защо твоята дотТек позволява да боледуваш? Не мисля че тя може да позволи ти да боледуваш по подобен начин. Не мисля че това е възможно.

Ще ти кажа, камъко (и нямам причина да лъжа), че дори на този късен етап аз се колебаех. Не исках да я убивам, но възможността за избор ми се изплъзваше. Какво можех да направя? Опитах с истината.

— Енкида — казах аз и гласът ми звучеше умолително. — Аз нямам дотТек в тялото си.

Тя примигна веднъж, после втори път. Беше й трудно да повярва.

— В теб няма никаква нанотехнология? — повтори тя. — Съвсем никаква?

— Никаква — казах аз. — Затова съм болен. Съжалявам, че не ти казах преди, но се срамувах.

— Не ставай глупав.

— Съжалявам. Но това е истината.

Тя седна на задника си, като ме гледаше особено.

— Не разбирам — каза тя. — Как може да нямаш дотТек? Това е абсурдно.

Аз се усмихнах, а ръката ми продължаваше да стои зад гърба ми, там където ножът беше пъхнат в колана.

— Аз съм от Уиа — казах аз.

— От Уиа — повтори тя.

— Не всички сме варвари — казах аз с възможно най-безгрижен тон. — Исках да видя какво представлява цивилизацията и дойдох в т’Т. Навярно разбираш защо трябваше да скрия истинската си самоличност.

— Срещала съм няколко Уиа — каза Енкида, като ме оглеждаше с нарастващо подозрение. — Ако изобщо идват, те идват първо в Ну Хирш, понеже прекосяват Езика в най-тясното му място. Срещала съм няколко от тях там. — Тя цъкна с език. — Ти не приличаш на Уиа.

Канех се да кажа: Ами моята дотТек промени външния ми вид, за да се приспособя по-добре, когато се сетих, че нямам никаква дотТек и че като един Уиа не следваше да имам такава. Усмивката ми отново замръзна. Възможностите ми за избор изчезваха една по една.

— Чух слух — продължи Енкида, — че имало един затворник в звездата-затвор, която се намира някъде наблизо. Ставаше дума за това, че тя била избягала и че може би е на Дъжд.

— Нелепица — казах аз.

— И аз си помислих същото. Защо ще му е нужен на т’Т затвор? Но няколко души говореха за това в Плотаун. Те казаха, че тя била лишена от нейната дотТек, нали разбираш.

— Защо? — продължавах да увъртам аз. — Защо ще лишават някого от дотТек?

— Не знам — заяви тя непресторено. — Предполагам, заради престъпленията му.

Както повечето хора в т’Т, тя нямаше представа какво е престъпление отвъд сухото, чисто семантично разбиране на думата — което ще рече, разбиране, че такава дума съществува в езика глисѐ.

— Престъпление — казах аз, колкото можех по-развеселено.

Но сега тя ме гледаше толкова странно, че аз почувствах, че нямам избор. Наведох се напред, приближавайки лицето си до нейното. Тя не се отдръпна. И защо да се дърпа? В нейната вселена не съществуваше причина, поради която да изпитва подозрение спрямо някое човешко същество. Тя се чувстваше спокойна, макар и объркана, а аз се чувствах напрегнат. Изпитвал съм това чувство и преди. Странно чувство, което се събираше във фокусна точка някъде вътре в главата ми и беше толкова силно, че почти имаше мирис — знам, че звучи странно, когато го казвам по този начин. Пикантният мирис на нейната невинност, това, че тя не знаеше какво щеше да й се случи. Беше почти жестоко.

Аз извадих ножа изотзад и замахнах пред себе си. Той срещна съпротивата на гърдите й и аз го натиснах, за да влезе още по-навътре. Чу се пъшкане.

Мисля че ножът попадна в сърцето й, където навярно се бях прицелил. Когато вкарах острието докрай, аз се отместих малко и при промяната в позата ми то се извъртя вътре в нея. Когато се опитах да го извадя, ножът се заклещи в ребрата й. Трябваше да го завъртя, за да го освободя.

Понякога съм се опитвал да анализирам цялата сцена, като се поставях на нейно място. Тя наистина изпъшка, но може би това беше спонтанен звук или ударът беше изкарал въздух от дробовете й. Почти сигурно беше, че тя изпита жестока болка, когато острието потъна в нея, но на нейната дотТек вероятно й е била нужна секунда, за да разбере какво става и да реагира. По всяка вероятност тя беше блокирала пътечките за болката и се беше втурнала вкупом към мястото на раната. Потече малко кръв, но скоро спря, тъй като милионите мънички роботи спираха кръвотечението и съединяваха прекъснатите кръвоносни съдове. Сърдечният мускул несъмнено беше разкъсан от удара и милиони други машинки щяха да се втурнат натам и да започнат да заплитат влакънцата едно по едно. Но дотТек щеше да изчисли, че за тази операция са нужни няколко часа, а без сърце кръвта нямаше да циркулира. Така че още милиони от миниатюрните механизми щяха да се отправят със собствени сили към дробовете, за да вземат оттам кислород и да го отнесат към мозъка.

— Ти се подхлъзна — каза тя дрезгаво. В очите й все още нямаше разбиране, че аз възнамерявах да й причиня зло.

Имах още много работа. Раната щеше да бъде възстановена от дотТек и нямаше да прекъсне живота й. Аз се изправих и бутнах Енкида с крак. Вцепененото й тяло се катурна настрани. Наведох се над нея и започнах да режа врата й като с трион.

Това беше мъчна работа, тъй като острието имаше само няколко плитки зъбци. В опит да охлабя малко плътта, аз хванах ножа вертикално и наръгах врата й пет-шест пъти. Мисля че тогава прекъснах гръбначния стълб. Плисна малко кръв, но дотТек реагира бързо на ситуацията. Тя сплеска кръвоносните съдове и изтегли скъпоценната кръв от наранения участък. Това означаваше, че можех да режа, без много да цапам.

Успях да срежа по-голямата част от врата, но се оказа трудно да прекъсна еластичния и жилав хранопровод. В този момент загубих самообладание и започнах да пищя и да хлипам. Тъпата плът сякаш ми се съпротивляваше. Сякаш цялата Вселена ми се подиграваше. С няколко силни замахвания, едно или две от които отидоха встрани от целта, най-накрая отделих главата от тялото.

Тя легна в калта върху бузата си, очите й още бяха отворени и все още изглеждаха озадачени. С вълна от отвращение към нея, което вероятно беше отвращение към самия мен, аз я ритнах. Тя се търкулна в калта и спря на два-три метра от тялото.

След това аз седнах. Разплаках се. Една ужасна върволица от емоции се вихреше и бушуваше в мен, а на всичкото отгоре бях болен и уморен. Не бях убивал никого от толкова дълго време и бях забравил колко дълбоко и дивашко е това усещане. Нещо повече, това беше първият път, когато убивах някого, без буферът на дотТек да ме пази от връхлитащия хормонален порой, съпътстващ действието. Как ли нашите прадеди са вършели такива жестоки неща, без да вият и плачат, без да рухват психически?

Дъждът продължаваше да вали. От искрящо ромолене, което изпълваше въздуха, когато прободох Енкида, той се усили и нарасна до истинска буря. Капките се събираха и кръжаха над безглавото тяло, тупкаха по кожата му. Плътта й сега изглеждаше безжизнена като маджун. Аз се облегнах назад, предоставяйки лицето си на небесата, оставяйки хилядите дъждовни капки, които ме докосваха като пръсти, да свирят върху мен като на инструмент. Аз плачех и небесата също плачеха.

Бурята се усили, проехтя гръмотевица и след това дъждът започна да намалява. Сигурно съм седял там около час. Но най-вероятно са били само няколко минути.

После дъждът престана и един самотен лъч трепкаща яркожълта светлина проби облаците и се шмугна през листата. Той премина топъл по извърнатото ми нагоре лице и си отиде. Може дори да съм заспал, толкова уморен бях. Но се събудих от сърбежи и болезнени бодежи в краката си, отръсках се и избърсах ножа в няколко мокри листа. След това отидох да проверя главата.

ДотТек беше сторила нещо умно. Сега ще видиш колко е интелигентна нанотехнологията. Тя беше схванала, че главата е отделена от тялото и беше запечатала кръвоносните и лимфните съдове, за да задържи скъпоценната кръв в мозъка на Енкида. По този начин тя щеше да пази главата жива, захранвайки я с малки количества кислород, който самите наномашини абсорбираха през кожата. Но естествено тя нямаше да може да я държи жива безкрайно дълго време.

Когато отидох при главата, тя се влачеше през тревата и калта с помощта на езика. Отначало аз наистина помислих, че тя използва езика, макар че останах поразен от неговата дължина и белезникавия му цвят. Не бях забелязал да има толкова дълъг език, въпреки че (разбира се) удължените езици са достатъчно разпространена модна адаптация в т’Т. Но когато я вдигнах и я разгледах отблизо, разбрах, че това не беше език, а едно странно дълго образувание, направено (според мен) от втвърдения протеин на слюнката. ДотТек е умна, тя е интелигентна, намира решение на проблемите.

Тя се надяваше да примъкне главата до тялото, да ги настави и да ги съедини в едно. Не можеше да задвижи обезглавеното тяло, понеже такова координирано мускулно действие може да бъде ръководено само от мозъчния ствол. Но след като двете части бъдеха съединени, наномашините можеха да проявят своите трилион на брой достойнства, да възстановят мускулите и кожата, да съживят нервната тъкан. Ако си бях тръгнал оттам, вероятно след няколко дни Енкида щеше отново да бъде на крака и да се разхожда наоколо.

— Не — казах аз на отделената глава. — Не мисля, че ще стане.

Вдигнах я за ухото. Щях да я вдигна за косата, ако Енкида не я беше отрязала толкова късо, че да не може да се хване. Докато се отдалечавах от трупа, езикът се размята във въздуха и издаде къси, цвилещи звуци.

— Не — казах аз.

Той се прибра в главата на Енкида като звяр в бърлогата си. Аз повървях малко, носейки откъснатата глава, но съвсем скоро трябваше да спра, защото плачех толкова силно, че раменете ми се тресяха и я изтървах. Главата се претъркули в гниещите листа. Мисля, че паднах. Краката ме боляха. Не помня точно, понеже изглежда като сън в паметта ми.

Но аз се изправих и отново вдигнах главата. Докато една част от мен преминаваше през някаква криза, друга част хладнокръвно пресмяташе колко дълго поддържаната от дотТек глава щеше да оцелее без тялото. Вероятно не повече от няколко часа. Наномашините можеха да извличат малко кислород от въздуха и да захранват мозъка, макар и на много основно ниво. Но те не можеха да набавят храна, да изхвърлят навън отпадъците, да правят всички неща, които прави тялото. Тогава си помислих, че ако я заровя в земята, за дотТек ще бъде още по-трудно да достигне до необходимия кислород и главата щеше да умре по-скоро. Освен това, заравянето в калта щеше да затрудни онова нещо да я придвижи до тялото.

Отново понесох главата за ухото. Дъждовни вихри притичваха напред-назад из гората, като че ли бурята преследваше сама себе си. Чувах собственото си тежко и шумно дишане.

— Недей — каза главата с тъничък, шептящ гласец. — Моля те, недей.

Бях толкова изненадан, че отново я изтървах. Отне ми известно време, докато разбера какво беше направила дотТек — тя беше успяла да вкара въздух в запечатаното от нея гърло, а също и в бузите. Сега тя помагаше на Енкида да изтласка този въздух над езика и през устните и да формира думи. Без дробовете като мяхове или резонатор, гласецът беше тенекиен и едва се чуваше. Плющенето и барабаненето на дъжда почти го удавиха, но аз го чух достатъчно добре.

— Фело — каза той. — Недей.

Главата лежеше на тревата върху лявата си буза.

— Не мога да говоря с теб — казах аз и гласът ми прозвуча пискливо и разтревожено. Дадох на заден ход и трябваше да си наложа да спра. После приклекнах.

— Това не може да бъде — да говоря с теб.

— Занеси ме обратно — изшептя главата, очите й бяха отворени и ме гледаха втренчено. — Не е късно.

— Не говоря на теб — казах аз и захлупих лице в извивката на ръката си. — Спри да говориш.

— Съедини ме — каза главата. После спря и аз надзърнах към нея. Тя събираше въздух в бузите си, готова да говори още.

— Не — казах аз.

— Съедини ме — каза тя, очите й не мигаха — с тялото ми и тогава аз ще се възстановя.

— Не — казах аз.

Тя изшептя още нещо, но несвързано. После устните й млъкнаха.

Дъждът се лееше приспивно.

Аз седнах и дълго гледах неподвижната глава, не знам колко дълго. После изведнъж се изправих, трескав и пълен с енергия, отчупих клон от едно дърво и изкопах с него дупка в калта с леко покарала трева. Когато свърших и тръгнах да взема главата, внезапно изпитах увереност, че дупката не е достатъчно дълбока, така че се върнах обратно и продължих да копая, изгребвайки мократа пръст с припряни движения. Най-после спрях, излязох от изкопа и отидох при главата. Опитах се да се стегна, за да я вдигна отново, но не успях. Може би съм страхливец. Започнах да я побутвам с крак към дупката, сякаш играех футбол. Очаквах да каже нещо, но тя мълчеше. Най-после я прекатурих през ръба на дупката и тя падна вътре с лицето надолу. После бързо заритах пръст над нея, за да я скрия. Зарових я и я скрих.

Вероятно не го свърших, както трябваше, но бях много възбуден. Ако имах твоето спокойствие и хладнокръвие, камъко! Само ако ги имах! Накрая избягах, преди да съм приключил напълно със заравянето. Тичах безумно из гората, заобикаляйки стволовете на дърветата, които се изпречваха на пътя ми.

Разбира се, с моите твърде болни крака, аз се подхлъзнах и се преметнах. Известно време лежах в калта и треперех. Треперил ли съм, плакал ли съм, не помня точно.

 

 

Скъпи камъко, сега идваме до една твърде странна част от моята лична история. Изобщо не съм сигурен, че бих могъл да споделя това лице в лице с друг човек. Не се гордея с това нещо. Но на теб, камъко, на теб мога да го кажа. Ти разбираш необходимостта от твърдост в този свят, разбираш, че единствено отграничителната линия, която сами поставяме около себе си, определя кои сме ние. Сега си представям как те вдига една голяма и загрубяла ръка с остри косми от външната страна на пръстите и с длан, прорязана като карта на звездните пътища във високоскоростното пространство. Представям си как ръката те намества в прашка и прашката те изстрелва. Представям си как летиш в свободен полет, след което се блъсваш с тъп звук в някаква плът. Ти щеше ли да се измъчваш от това, че си бил инструмент на смъртта?

След като полежах известно време на земята, аз започнах малко да се успокоявам. Образът на главата, която се местеше бавно през калта, размахвайки удължения си език, продължи да нахълтва в мислите ми. Не можех да я спра.

— Сега тя е погребана — казах на себе си аз.

После си помислих, че не мога да оставя тялото да лежи там. Двамата с Енкида не бяхме отишли много надалеч от пристанищния град, само на няколко часа път пеша. Оттук можеха да минат други хора и да видят тялото.

С мъка се изправих на крака и се опитах да се ориентирам, но беше трудно да преценя накъде да тръгна. Всички дървета ми изглеждаха еднакви. Дъждът валеше и влизаше в очите ми. Аз се присламчвах от ствол на ствол и ставах все по-отчаян и уплашен. Накрая започнах да тичам зигзагообразно и като се ловях за дърветата и клоните, се завъртах около тях. В това окаяно и възбудено състояние аз се препънах в обезглавеното тяло и се проснах в калта.

Тялото не беше помръднало. Изправих се — целият окалян и зъбите ми тракаха (но не от студ, защото дъждът беше съвсем топъл). За момент гледах тялото и след това започнах да мисля. Ето какво си мислех.

Мислех че моето тяло беше болно и вероятно умираше. Мислех си, че краката ми бяха съсипани от паразитите и инфекцията. Мислех си колко съм окаян, изморен и изтощен и преди всичко си мислех, че ако само имах известно количество дотТек в себе си, простичка дотТек като на всеки друг гражданин от световете на т’Т, тогава щях да се чувствам по-добре. Тялото ми щеше да оздравее, щях да възвърна силата си и да променя външния си вид.

Тогава си помислих: това обезглавено тяло е пълно с дотТек на Енкида. Трилиони наномашини още циркулираха в нейната кръв. И какво правеха те? Те нямаше какво да правят. Най-вероятно чакаха главата да бъде прикрепена към тялото, за да се включат в огромната задача за възстановяването на Енкида. Но главата никога нямаше да бъде прикрепена отново.

— Тя гние в пръстта — казах аз високо и се опитах да спра тракането на зъбите си. — Тя гние в пръстта.

Така че ето какво си помислих: аз трябва да използвам тази дотТек. Нуждаех се от съвсем малка популация. Оперативните параметри на наномашините са такива, че от определена базова популация, дотТек се разрастваше и се възпроизвеждаше, като извличаше суровини от своя приемник. В подобен момент хората изпитваха силно желание за приемане на определени храни, както стана с мен в затвора, когато ИИ-то се изграждаше в главата ми. Можех да ям пръст, понеже в нея има метали или сурово месо, или кората на дърветата, абсолютно всичко. Но много скоро щях да имам своя собствена популация наномашини. Мъничките механизми, които бяха обслужвали тялото на Енкида, сега щяха да обслужват моето.

Извадих ножа си (не се гордея, че направих това), отидох при тялото и започнах да режа от него парчета месо. Не се опитах да запаля огън, понеже бях прекалено уморен, а във въздуха имаше прекалено много вода. Изядох го сурово, а цели влакна се плъзгаха надолу по гърлото ми подобно на сурова змиорка. Бях гладен, но не това беше ястието, което би ми доставило наслада. Опитах се да пия от кръвта, понеже знаех, че в нея има най-голяма концентрация на дотТек. Обаче нямаше в какво да я събирам и течността се изплъзваше между пръстите ми, сякаш имаше свое собствено съзнание. Което в известен смисъл беше точно така — въпреки че как и защо дотТек би движила кръвта между пръстите ми, за да падне в калта, не знаех.

Много скоро почувствах умора или отвращение от това ядене и спрях. Убеждавах се сам, че съм погълнал достатъчно дотТек, за да изградя своя собствена популация. След това оставих нарязаното тяло и тръгнах между дърветата, докато го изгубих от погледа си. Сгуших се до дънера на едно дърво и заспах.

 

 

Камъко, аз бях изтощен. Вярвай ми, наистина беше така. Не знам колко дълго спах. Събудих се, чувствайки се още болен и уморен, но твърдо решен, че няма да оставя повече тялото да лежи на открито.

Бях изгубил клона, онзи, с помощта на който изкопах дупката за главата. Наоколо имаше други клони, но те бяха доста изгнили и аз се принудих да откърша нов — това не беше лесно нещо. Окастрих хлъзгавите вейки (което беше още по-трудно) и започнах да копая плитка канавка в калта. Имах намерение да изкопая дълбок гроб, но се уморих много бързо. Спрях и помислих малко — тялото едва ли трябваше да остане скрито завинаги. След седмица или две щях да напусна този свят и вероятно никога нямаше да се върна. (Не, реших аз, като гледах обезглавеното тяло в калта: със сигурност нямаше да се върна.) Щях да отида много надалече.

Така че накрая аз изстъргах една плитка яма, наблъсках вътре тялото и го затрупах с кал. Крайният резултат беше една твърде явна издутина в пръстта, но аз бях прекалено уморен и обезсърчен, за да направя нещо повече. Отдалечих се, залитайки между дърветата.

Трябваше да реша какво да правя по-нататък. Нещата ставаха непоносими. Сега, след като се бях отървал от Енкида, започнах да се чудя колко други хора бяха чули слуховете, за които ми каза тя и колко нашироко бе разпространена новината за моето бягство. Може би точно в този момент „полицията“ претърсваше градовете на Дъжд.

Не можех да реша кое от двете беше по-добро: да се скрия в гората за дълго, да речем за месеци, докато шумотевицата утихне или да бягам, да намеря асансьор и да се кача в орбита. Незабавно да напусна планетата. В асансьора или на орбитала имаше по-голям риск от залавяне, но ако веднъж успеех да се махна от тук, аз щях да бъда в много по-голяма безопасност. Можех да ида на някое място, не толкова варварско и примитивно, където нямаше да ставам жертва на болести и паразити.

Отново заспах и се събудих от силно гадене. До този момент бях ял много малко, без да се смята човешкото месо, но тази случка ми изглеждаше много отдалечена във времето. Тръгнах натам, накъдето смятах, че е юг, с надеждата да намеря прилична храна в пристанището и да се опитам да разбера дискретно дали „полицията“ ме търси. Чувствах огромна слабост в стомаха си. Непрекъснато си припомнях сцената с главата, която ми говореше: „Не е твърде късно.“ Мислех си: „Ще се върна в пристанището и тогава нещата ще се оправят.“

За да съм честен с теб, не знам какво си мислех.

Знам, че след час спрях и започнах да повръщам. От устата ми се изливаше течност, която изгаряше езика ми, торсът ми се присвиваше отново и отново, като че ли беше изтискван от някаква мощна външна сила — ужасно чувство. Но аз не спирах да повръщам. От носа ми излизаше течност, сълзи се лееха от очите ми, на неравномерни интервали избликваше урина. Но дори насред това страдание аз разбирах какво ставаше. То прекалено много ми напомняше за моята екзекуция.

ДотТек напускаше тялото ми.

След една безкрайна, както ми се стори, вечност от пристъпи на гадене и повръщане, аз открих, че лежа в локва от собствената си отвратителна бълвоч и плача. Всичко изглеждаше безнадеждно. Ако тогава бях пожелал да престана да съществувам, сигурен съм, че щях да го направя.

Лежах там и нищо не се беше променило. Нищо никога не се променя. След малко, само за да се отместя от вонята, аз се изправих и се примъкнах до едно от дърветата. Настаних се там, с гръб към ствола и седях така много дълго.

Потънах в някаква празнота. Пространството между дърветата беше влажна палитра от цветове, преливащи се един в друг — черното на калта, сивото на изхвърлените от мен течности, зеленото на тревата и новите листа, кафявото на гниещите листа. Водата струеше във въздуха около мен на бързи редуващи се приливи. Имаше периоди на затишие, когато не можеше да се направи разлика между бавното спускане на една идеална дъждовна капка надолу по кората и придвижването на някой бръмбар. След това се чуваше фанфар от гръмотевица и въздухът отново се пълнеше с вода, която галопираше надолу, раздрусваше всичко и пляскаше по тялото ми.

Може и да съм заспал. Главата ми беше празна.

 

 

Беше ясно (помислих си аз, когато силата на мисълта започна да се връща в главата ми), че дотТек ме беше напуснала. Беше отказала да ме приеме. Не можех да си представя поради каква причина бе станало това. Помислих си за две възможности. Може би програмата, която екзекуторът беше инсталирал в моята оригинална популация, за да я накара да ме напусне, все още се спотайваше някъде в тялото ми. Но това не беше особено вероятно, понеже самата програма също беше дотТек. В тялото ми нямаше дотТек, следователно нямаше място където програмата да се скрие. После си помислих, че може би самата дотТек бе решила да не бъде част от мен. Тя е особено нещо, нанотехнологията и ние хората едва започваме да я разбираме. Но тя е интелигентна сила или поне псевдо-интелигентна. И трябва да бъде такава — тя трябва да решава проблеми, да измисля най-добрите начини за действие, да интерпретира своята околна среда, за да може да помогне на стопанина си по най-добрия начин. Може би дотТек на Енкида знаеше, че аз я бях убил и просто отказваше да помогне на нейния убиец. Може би правеше етичен избор.

Аз отново задрямах. Чувствах се слаб и пресушен.

Когато се събудих, започнах да чувам гласовете.