Адам Робъртс
Камъкът (46)

1-ви ден

И така, скъпи камъко,

Намирах се отново в хангара на Агифо-3-акка и пяната се стичаше около мен. За малко останах да лежа там. Чувствах, че разтворителят прави нещо повече от това да ме почиства отвън, той някак ме чистеше и отвътре — искам да кажа, правеше ме чист в преносен смисъл.

Агифо-3-акка ми даде храна и питие и ме остави сам. Аз увих около себе си интелигентния плат и си поиграх с моделиращото копче, за да оформя нещо като пончо. Седях, ядох, пих. Най-странното беше, че правенето на тези прости неща сега ми вдъхваше една обновена енергия, едно чисто удоволствие. Мисълта, че толкова много хора никога нямаше да могат да се хранят отново, някак си ме караше да забелязвам сладостта на собствената си храна.

После заспах. Събудих се с чувството, че съм малко по-обикновен, малко по-малко съвършено чист. Помотах се из коридорите на кораба на Агифо-3-акка, докато се натъкнах на него в стаята му за молитви.

— Бих помолил — каза Агифо-3-акка, който беше коленичил пред своя Посечен Бог и сега бавно се изправи на крака, — да не ме безпокоиш тук.

— Свърших си работата — заявих аз. — Свърших онова, което моите работодатели — нашите — добавих аз многозначително — работодатели искаха.

Агифо-3-акка килна глава. Това, изглежда, означаваше: „Добре“.

Аз го погледнах.

— Ти чу ли вече?

— Да чуя какво?

Престореното му незнание не ме заблуди.

Аз му се усмихнах.

— Сигурно си доволен, че мисията ми приключи, че беше успешна.

— Нито едното, нито другото означават нещо за мен — отвърна той надменно.

Аз огледах малкото опушено светилище. Край стените бяха подредени триизмерни холографски изображения на неговия Посечен Бог — третина от тяло, пронизано с копие, лице в агония, дъга.

— Може би — предположих аз, — това място те кара да се чувстваш далече от другите неща.

— Сега, когато си завършил задачата си — каза той, — аз ще престана да получавам възнаграждения за твоя сметка. Предполагам, че ти ще отпътуваш и ние никога няма да се срещнем отново.

Враждебният му тон малко ме обърка, но тогава съобразих, че стореното от него и от народа му е в разрез с предписанията на онзи, недотам целокупен бог. Това го караше да се чувства неспокоен тук, в светилището. Може би се чувстваше виновен или пък просто не ме харесваше. Косата ми, неподдържана от дотТек, беше дълга и сплъстена, а кожата ми — мръсна и покрита с белези.

— Чу ли вече? — попитах аз.

Той поклати глава. Скъпи камъко, в това нямаше нищо необичайно. Наистина е възможно, макар и много рядко, да се изпращат съобщения със свръхсветлинна скорост. Но съобщението не е нищо друго, освен информационен модел, който лесно се поврежда в квантовата турбулентност на свръхсветлинното пътуване. Ако новините за моя успех наистина се разпространяваха из т’Т, най-сигурният начин за тяхното предаване щеше да е посредством куриер-човек, а Агифо-3-акка не посрещаше често посетители. Може би, разсъждавах аз, той просто беше доволен от моето завръщане, убеден, че съм сторил онова, което войнственият му народ бе поискал от мен.

Тогава го оставих и се заскитах пак из кораба.

Не съм сигурен какво точно очаквах. Беше ми обещано обяснение — идентичността (и по-важното) мотива на моите работодатели. Мисля че чаках да се появи отново ИИ-то — в края на краищата неговата мрежа си стоеше в главата ми. Но нищо не се случи. Аз ядях, спях, скитах се. Един или два пъти на ден се натъквах на Агифо-3-акка. Ясно беше, че сега той смята общия ни бизнес за приключен и се надява (без да го казва), че просто щях да си тръгна. Което и щях да направя, ако знаех къде искам да ида. Всичко изглеждаше някак недовършено.

Аз отидох в зелената стая и извиках холографското изображение на Таг-маттео, не съм сигурен защо. Сигурно съм смятал, че ще ми даде някои отговори. Но холограмата се държа враждебно и настояваше, че не е осведомена.

— Аз съм просто данни — повтаряше тя. — Данни и обработка. Аз не съм интелект, програмирана съм да давам отговори съгласно определени статични парадигми. Когато ми се зададе въпрос, аз мога да отговоря само с данни. Но въпросите, които ми задаваш сега, не провокират в мен смислен отговор.

Именно след това аз започнах да сънувам лошите сънища. Всъщност оттогава насам ги сънувам непрекъснато. Те не се появяват задължително всяка вечер, но са упорити. Събуждам се, целият плувнал в пот, изтощен, изпълнен с болка, ридаещ. Колко много мъртви! Толкова много!

Не се реших да си тръгна. Сега обаче, избягвах срещите с Агифо-3-акка, което беше лесно в огромния космически кораб. Започнах да изучавам информацията от файловете му, за да не мисля за мъката, която все по-силно напираше в мен.

Прекарах една седмица в библиотеката на кораба, като зареждах и четях файлове. Скъпи камъко, чувствах как тежестта на стореното постепенно се стоварва върху мен с всичка сила.