Адам Робъртс
Камъкът (38)

2-ри ден

Скъпи камъко,

Бях решен да убия отново — или за да бъда по-точен, да убия, понеже първата ми „жертва“ остана жива — но не направих това в продължение на много години. Оглеждах се внимателно около себе си, но възможността така и не се появи. Виждаш ли, аз обмислих това и бях наясно, че ако убия по някакъв крещящ и предизвикателен начин, щяха да ме вкарат в затвор, а аз не исках.

Спечелих награди за свирене на конскрий и отпътувах за Собриана, главния град на Терне, за да взема участие в състезанието на планетата. Това вероятно звучи по-грандиозно, отколкото е в действителност, тъй като такива съзтезания имаше стотици. Те бяха характерна черта от живота на детето на Терне. Всеки един от нас беше определян да участва в едно или друго състезание, в зависимост от това в каква област от спорта или изкуството имаше някакви, макар и незначителни умения. На състезанието в Собриана се случи така, че се озовах заедно с друг участник на покрива на една сграда. Аз го издебнах откъм гърба и го бутнах от ръба, където беше коленичил нехайно и гледаше надолу. Тъй като той не ме видя, никой не заподозря случилото се. Но човекът не падна от голямо разстояние — едва двадесетина метра — и бързо се възстанови. За моето първо истинско убийство, скъпи камъко (и аз няма да протакам повече, понеже този разказ започва да ме отегчава), ние трябва да отидем няколко години напред. Аз станах мъж и поех по пътя на разнообразния живот от развлечения, пътувания и секс, който е характерен за гражданите на т’Т. В продължение на повече от година пътувах без определена цел от свят на свят, докато пристигнах в един на име Форам. Тук имаше силно увлечение по големи джет-коли и джет-лодки — възраждане на една старинна технология. Помня, че там бяха намерили някакво недостоверно историческо извинение за тази мания. Според мен причината се коренеше по-скоро в удоволствието от сглобяването на огромните, шумни и сложни машини на древните ни предшественици. Аз също се запалих и местейки се от град на град и от любовник на любовник, се учех да ги сглобявам ръчно. На едно пристанище, край чудесна ивица яркосиня вода, където се издигаха остри, бели скали от вкаменелости, аз участвах в построяването на джет-лодка. Тя беше дълга сто метра и бе конструирана от метал и металопластмаса. Работехме общо шестима души: аз, тогавашният ми любовник и четирима други. И именно там убих отново.

Вече бяхме сглобили два джет-двигателя в задната част на плавателния съд и човъркахме разни други неща. Двигателите бяха с огромни размери — шест метра дължина, за което нямаше друга основателна причина, освен странното ни желание да строим монументални машини. Другите четирима души отсъстваха онзи ден и аз убедих моя любовник да се промъкне в отдушника на двигателя, за да отстрани проблем, който сам бях предизвикал. Докато той беше вътре, аз включих двигателя. Комбинацията от свръхнагрети изгорели газове и бързи мелещи перки направо го надроби — той беше унищожен напълно. Самият двигател се задръсти и експлодира, обгръщайки с огън и шрапнели себе си и другия двигател. Тогава май смятах (трудно ми е да си спомня точно), че перките просто щяха да направят тялото на кайма, но не стана така. Аз също бях лошо обгорен и получих няколко парчета горещ метал в тялото си, въпреки че се намирах много метри надалеч, при контролното табло. Естествено дотТек излекува раните ми. Моята жертва беше станала на парченца. Когато другарите ми се завърнаха, те бяха ужасени, но предположиха (а и защо ли да си мислят друго?), че това е един трагичен инцидент.

Всъщност престъплението беше толкова съвършено и освободено от последствия, че ме направи прекалено самоуверен. Когато се върнах обратно на Терне, аз се опитах да изгоря един човек, като го подмамих в малка колиба, построена от сухи греди дрюд и дрюд-платно. Заключих го в колибата и я подпалих. Слушах виковете му в пламтящата постройка и този звук ме накара да се почувствам особено могъщ. Но група веселяци, излезли да пилотират, забелязаха индикацията за необикновена топлина на сензорите си и се приземиха, за да видят какво става. Когато кацнаха, те също чуха (вече отчаяните) викове и летящият им панел потуши пламъците със задушаваща струя от въглероден двуокис. Човекът вътре беше много лошо обезобразен и почти мъртъв, но дотТек го запази жив и той се възстанови.

Помня, че спасителите отправиха към мен много странни погледи. Те не разбираха защо не се бях опитал да спася горящия човек. Изобщо не им мина през ума, че съм го нападнал умишлено, понеже защо някой ще прави такова нещо? Но въпреки това, поведението ми ги озадачи. Те отлетяха с пострадалия мъж до най-близкия град и аз отказах да отида с тях. Това ги озадачи още повече. Но когато моята жертва се възстанови достатъчно, за да ме обвини, заключението стана неизбежно: аз бях индивид с атавистични прояви, една статистическа аномалия сред перфектно приспособеното население на т’Т. Бях опасен. „Полицията“ тръгна да ме арестува.

Междувременно аз бях побързал да се придвижа към най-близкия асансьор, а оттам в Космоса. Отпътувах за Ну Хирш и промених външния си вид. „Полицията“ беше по следите ми. Но затруднението, в което се намирах, имаше и едно преимущество — вече не трябваше да търся неясни и опровержими ситуации, за да задоволявам нарастващата си страст да наранявам човешки същества. Можех да нападам много по-често и правех точно така, като ставах все по-агресивен. Нараних жестоко един индивид на орбиталната платформа, като го пребих с инструмент и му откъснах главата (той оцеля). После убих друг на същата планета, като го хвърлих в резервоар за приливи и отливи — това е едно приспособление, което прави интересни водни ефекти, вълни, приливи и тям подобни. Нападнах човека с нож и го нараних така, че той изгуби съзнание, след което поставих тялото му в резервоара и включих устройството. Водното налягане вътре беше толкова голямо, че тялото беше смляно, превърнато на пихтия и човекът умря.

Но с всяко нападение аз установявах, че изпитвам все по-малко удоволствие. Нямаше го вече онова сюблимно, съвършено чувство на превъзходство. Вместо това изпитвах само непречистената тръпка за опасност, възбуда и изплъзване. Всъщност, скъпи камъко, аз не се стремях към насилието и убийството само по себе си, а към новостта. В световете на т’Т нямаше (обикновено) убийства, поради което убиването беше революционно действие. Но убиването отново и отново загуби своя смисъл. Неведнъж когато погледът ми биваше привлечен от случаен минувач, аз се чудех какво ме подтиква да убивам и стигнах до заключението, че в края на краищата това ставаше по навик. Започнах да планирам да се откажа от убиването на хора, да избягам окончателно от т’Т „полицията“, да отида в световете на Уиа или при племената Палметто. Да започна нов живот.

Тогава отново нападнах един човек, който летеше с хвърчило на планетата Танзе. Бях се увлякъл по този спорт, при който във ветровитата атмосфера на Танзе се управляват безмоторни хвърчила-самолети. Не отидох там с намерението да убивам някого, а само да взема участие в един спорт, който ме беше заинтригувал. Но тогава един ден — помня, че беше четвъртият ден от моето ново занимание — аз летях близо до друг състезател, достатъчно близо, за да сграбча хвърчилото й и да му откъсна крилете. Тя ми изкрещя през воя на вятъра: „Какво правиш!“, „Ще повредиш хвърчилото“ и „Виж какво направи!“, но аз успях да махна двете крила и я гледах как се преобръща цял километър надолу до назъбените скали. Това беше достатъчно голямо падане, за да я направи на парчета, да я убие отвъд възможността да бъде поправена от дотТек.

Но други ме видяха и когато се приземих, аз бях арестуван. „Полицията“ ме взе и ме отведе в звездата-затвор.