Адам Робъртс
Камъкът (29)

3-ти ден

Скъпи камъко,

Двамата с Клабиер останахме на Ну Хирш около два месеца и през това време аз се уверих, че съм влюбен в нея. Сега вече не съм толкова сигурен, но сега, любими камъко, аз имам теб, теб. По онова време обаче, аз си казвах, че Клабиер е всичко за мен. Това е странно нещо и може би дотТек щеше да ме спаси от безразсъдството на моето емоционално увлечение. Но на мен то ми изглеждаше напълно в реда на нещата — онова недвусмислено и ярко чувство. То беше нещо повече от насладата от секса и удоволствието от нейната компания.

За първи път предусетих, че се случва именно това, когато пристигнах в орбитала на Ну Хирш. Бях прибран и измит и ми дадоха малко храна. Но аз бях толкова нетърпелив да открия дали Клабиер е пристигнала преди мен, че макар и гладен, не ядох. Вместо това крачех нагоре-надолу из залата и проверявах новопристигналите, като заставах край поредната, прилична на шушулка топка от втвърдена пяна и не си тръгвах, докато не я отмиеха с разтворител, за да разкрият сгушения вътре човек.

Останах в залата за пристигане цял ден. Дотягах на служителите (те бяха предимно автоматизирани системи от Ну Хирш. За разлика от повечето други светове, тук пътешествениците не се обслужваха от хора.). И аз им казвах: пътувам с една приятелка, всъщност любовница. Очевидно съм се придвижил по-бързо от нея, но бихте ли ме уведомили, когато тя пристигне? Моля ви.

— Разбира се — отвърна Хауд-машината, която имаше приятен глас и тяло от гел. Тя обливаше с маркуч нова шушулка. — Защо не почакате в зоната за възстановяване? Там е по-приятно.

Тези Хауд-машини не притежават истински интелект, не са като едно ИИ. Те са просто роботи с добре проектиран дизайн, но създават илюзията за толкова истинско общуване, че е лесно да се заблудиш.

— Много добре — казах аз. Колкото и да бях замаян от пътуването, аз забелязах, че съм необичайно разтревожен от закъснението на Клабиер. Някак прекалено ме беше грижа. Това ме накара да се учудя.

Най-после взех малко храна и седнах в една ниша за наблюдение в залата за възстановяване. Около мен новопристигналите седяха и разговаряха, ядяха и пиеха, други пък танцуваха, играеха игри или търсеха подходящо място, за да правят секс.

Погледнах навън към двойната система пред мен. Ну Хирш е една великолепно устроена група светове. Две еднакви по големина планети обикалят в орбита една около друга, като се въртят заедно около една абстрактна точка, която на свой ред обикаля около слънцето. Тези светове се намират много близо един до друг и се радват на една необичайно равномерна осцилация на общата си орбита. Това означава, че жителите на Ну Хирш можеха да свържат двете планети с една голяма верига, което представляваше адаптация на една по-стара технология, популярна някога в световете. Адаптираната технология осигуряваше асансьори в Космоса, които се движеха по въже, простиращо се от повърхността на планетата до точка, разположена на два пъти по-голямо разстояние от геосинхронната позиция. Скъпи камъко, в по-ранно време тези кабелни асансьори са били много разпространени — асансьорни кабини, циркулиращи непрекъснато нагоре и надолу, от и до орбитала. Последвалите подобрения на мощта и прецизността на лазерите доведоха до изоставянето на технологията. Много по-удобно и по-ефективно беше да се спускат надолу асансьори, балансирани върху фокусирания връх на един лазер, както и да се използва потенциала от налягането за издигането на втори асансьор нагоре, когато е необходимо, а не непременно едновременно. Но на Ну Хирш бяха запазили старинното приспособление — един самовъзстановяващ се кабел, опънат и свързващ свят със свят. Според мен те харесваха самата идея, че между двете планети съществува материална връзка, както и това, че по кабела постоянно се движеха кабини и че беше възможно просто да се качиш в една от тях и да пристигнеш в света-близнак за минути.

От орбита, където чаках Клабиер в залата за пристигащи, не беше възможно да се види въжето, свързващо световете. В сравнение с масата на двете планети кабелът е безкрайно тънък. Прозорецът, през който наблюдавах сребристобелите глобуси на Ну Хирш и Ну Хирш (местните обикновено не правят разлика между имената на двата свята, въпреки че пътешествениците понякога наричат единия А, а другия Е) — прозорецът, през който гледах, беше много услужлив. Аз помолих за по-висока разделителна способност. Той изолира един участък и го увеличи, така че успях да видя една кабина, която премина за миг, проблясвайки на слънчевата светлина.

— Там минава един от тях — каза прозорецът. Той имаше чист и равен глас.

— Всички ли услуги тук са автоматизирани? — попитах аз. Под автоматизирани имах предвид снабдени с полу-съзнателни чипове, за да общуват с обикновените хора.

— Ну Хирш е център за приятелска технология — каза прозорецът. — Ще откриете, че тук повечето архитектурни детайли, както и превозните средства са щастливи да разговарят с вас.

Една Хауд-машина се плъзна край мен и аз скочих да я попитам за Клабиер. Но тя не знаеше нищо.

— Извинете ме, но аз не работя в залата за пристигащи.

Направих усилие да се успокоя.

Ну Хирш — казах си аз, опитвайки се да се концентрирам върху предстоящата задача. Трябваше да открия колко „политически“ групи, подобни на онези на Нарцисус, съществуваха на планетата. Щях да се присъединя към тях и да разбера какво беше известно за Уиа. Дали те планираха война? Защо биха искали да унищожат населението на една планета — планета, която, тогава ми хрумна за пръв път, се намираше твърде далече от техните територии?

— ИИ — казах аз. — Тук ли си? Оцеля ли след поредното свръх-светлинно пътуване?

Бих искал, отвърна сръдливо моето ИИ, да говориш наум вместо на висок глас през цялото време.

— Извинявай, — заговорих безмълвно аз. — Продължавам да се учудвам на твоята способност да оцеляваш след пътувания, които биха убили повечето ИИ-та.

Това вече го обсъдихме, каза отегчено ИИ-то.

— Да, — отвърнах наум аз. — Ти ми даде едно обяснение. Но аз обмислих и други — че ти си един нов вид ИИ, вероятно създаден от Уиа, който е способен да издържа на квантовите сътресения.

Доста фантастична идея, отбеляза сухо ИИ-то. Ти също така се чудеше дали наистина съществувам или съм плод на въображението ти. Нали?

Оставих това без отговор.

— Ти знаеш защо дойдох на Ну Хирш, — казах аз.

За да ме вбесиш. Трябва да отпътуваме за Ну Фалоу възможно най-бързо.

— Аз съм убиецът, — заявих наум. Самата дума ме накара да изпитам неприятно потръпване в стомаха, но продължих да говоря. — Аз извършвам убийството. Но аз съм също така и „полицията“, която се опитва да открие кой е действителният извършител. Разбираш ли?

Семантика, отвърна пренебрежително ИИ-то.

— Лесно ти е да го кажеш, — отвърнах аз. — Ти знаеш кой стои зад престъплението, но не и аз. Ако просто ми кажеш, тогава ще мога да отлетя право към Ну Фалоу и да го извърша.

Отговорът на ИИ-то прозвуча меко и уморено: Не мога, обясних ти, че не мога.

— Защо да не можеш?

Не мога да ти кажа защо не мога.

— Игра на думи.

Истина е. Има реална причина, поради която не мога. Но аз ти обещах, че веднъж щом като работата е свършена…

— Веднъж щом като престъплението е извършено — прекъснах го на глас, уморен от евфемизми.

Както и да е… Когато свърши, тогава ще ти кажа всичко. Съгласен ли си? Това не е ли достатъчно?

— Тъй като няма да ми кажеш, — заявих аз, връщайки се отново към говоренето наум, — ще трябва сам да разбера. Имам една теория. Мисля че зад това стоят Уиа. Така че можеш да ми отговориш поне на един въпрос.

Само на един?

— Тези хора, които трябва да избия, техният свят е близо до Ну Фалоу, нали?

Да. Това ли е въпросът?

— Не, не, искам да знам защо именно този свят? Между него и Уиа стои цялото пространство на т’Т. Това е от значение, нали? Дали не е нещо като отвличане на вниманието?

Моля?

— Ами ако е отвличане на вниманието? — казах аз, като от вълнение се забравих и заговорих високо. — Ако има за цел да отвлече вниманието на всички в т’Т далеч от Езика и от границата с Уиа? Тогава?

Тихо, сгълча ме ИИ-то.

— Някой иска цялото население на един свят да бъде избито, — настоявах аз наум. — Кой е той? Защо ще иска такова нещо? Това може да бъде само война — едно военно действие.

Война, каза ИИ-то, като че ли беше чуло най-нелепото нещо на света. В т’Т не е имало война в продължение на хиляда години, всъщност на две хиляди. Война! Това е абсурдно! Тук сме отвъд всякаква война.

— Но ти не го отричаш, — казах аз. И тогава бях прекъснат.

— Добър ден!

Беше Клабиер. Аз подскочих развълнуван, втурнах се да я прегърна и в огромното щастие, че я виждам отново, забравих за Уиа и за заговора, както и за големината на престъплението, което ми предстоеше да извърша.