Адам Робъртс
Камъкът (26)

7-ми ден

Скъпи камъко,

Прекарах няколко дни с Клабиер в първото опиянение на „любовта“. Мисля че липсата на дотТек означаваше, че в сравнение с обикновените хора, аз бях по-податлив на капризите на тази „любов“ — странните комбинации от хормони, които припкат из метаболизма. Това е атавистично нещо и повечето хора карат своята дотТек да го коригира или изобщо да го потисне. Но без наномашините в кръвта си, аз бях напълно пометен от целия този неконтролируем порой.

Един ден тя ме хвана за ръката и ме отведе при мрежата на процепа.

— Малко съм напрегнат — казах аз. — Разстоянието до долу е много голямо.

Всъщност аз си мислех, че без дотТек едно такова падане вероятно щеше да ме убие. Но Клабиер притежаваше веселата безгрижност на защитените от нанотехнологията.

— Ще бъде хубаво — каза тя и скочи върху най-близкия кабел. Беше прекрасна. Облеклото й се състоеше от два стегнати пояса около бедрата и раменете. Крайниците й — тънки и пълни с живот — приличаха на стройни стъбла, поникнали от пръстта, ставите й бяха гъвкави, а вратът й бе обсипан с мънички кафяви косици, наредени като железни стърготини в магнитно поле. Вълнообразният й череп беше покрит с набол мъх, който улавяше светлината по хиляда различни начини, в зависимост от това накъде обръщаше главата си. Тялото й беше много природно, въпреки че беше накарала дотТек да й създаде зърна, които достигали почти метър дължина, но можели да се прибират напълно в гърдите й. Тя каза, че тези зърна били богати на чувствителни нервни клетки.

Сега, разбира се, те бяха прибрани и аз я последвах по кабела. Протегнах непохватно ръка, за да се закрепя и улових една опъната по-горе жица. Клабиер изтича по кабела и се прехвърли върху друг, който го пресичаше под ъгъл. Аз тръгнах след нея и напуснах тераската, така че под себе си виждах само черна глъбина, празно пространство над обърканата плетеница на по-долните кабели.

Започнах да хриптя.

Ами ако паднеш, обади се високо ИИ-то в главата ми.

— Знам — казах аз.

Тогава какво правиш тук?

— Любопитно ми е.

Заслепен си от любов.

— Ти си говориш сам — забеляза Клабиер. — Имах сестра, която правеше същото. На мен ми харесваше… Беше много мило.

— Страхотно — казах аз и се изчервих, развълнуван от комплимента.

— Виж ти — ти караш твоята дотТек да те изчервява.

— Само за теб.

Докато вървях по главния кабел, дебел колкото торса ми, аз се държах за едно тънко въже, опънато по-високо и без да го пускам, местех ръцете си една над друга.

— За баланс — казах аз на Клабиер, която ме наблюдаваше. Тя стоеше с прибрани крака и учуден поглед.

После се обърна и хукна по главния кабел, като скачаше и се катереше по стена от преплетени въжета. В опит да се освободя от страха, аз ускорих моето тътрене. После изпълзях нагоре, където преплетените въжета образуваха повърхност, по която можех да се изкатеря. Но Клабиер беше далеч, провирайки се през друга гъста плетеница от въжета.

— Клабиер — повиках я аз.

Тя е далеч, каза ИИ-то. Сега можеш да се върнеш на тераската.

Но аз не му обърнах внимание. Преминах през група от десетина души, насядали като птици върху клон, като всеки беше кацнал на отделен кабел. Те си подхвърляха топка с опашка от пера. Топката се въртеше из въздуха и пърполеше.

— Няма да ви преча на играта — казах аз, като дишах тежко и продължавах да се катеря. — Не ми обръщайте внимание. Само минавам.

По-нагоре видях дъски, поставени между кабелите, покриви-чадъри, някакви машинарии, окачени на въжета, веещи се парчета плат, подобни на знамена. Това беше по-гъсто населена част от града в процепа.

— Добър ден — каза някой.

— Може да не е толкова добър — отбеляза друг.

Точно тогава аз се потях обилно от физическото усилие, потта се стичаше в очите ми и не можех да видя кой ме беше заговорил.

— Лош ден — обади се пак първият глас, като че ли говореше на враг. После чух двамата да се смеят.

Аз примигнах и за кратко зърнах двама високи индивиди с някакви израстъци от кост и коса във формата на букви по целите им тела — ОМО на лицата им, Es като фронтално и огледално изображение върху гърдите им, Ts, As и Ws по ръцете и краката им.

— Добър ден — отговорих натъртено аз. Те не ми бяха врагове. — Само минавам.

— Ти не живееш тук — каза първият.

Но аз бях зърнал Клабиер, която се люлееше, обхванала кабел с едната си ръка. Вместо да се катеря направо покрай двамата неприятелски настроени типове, аз се отклоних, затичах се и прекосих диагонално нагоре. Достигнах един кабел, който водеше право към нея и тръгнах по него. Той се поклащаше и вибрираше под краката ми като струна на китара — изглежда други хора се движеха по него в някаква друга точка.

— Чудех се дали ще го направиш — каза Клабиер, като се усмихна и ме целуна. — Виж.

Почти случайната подредба на кабелите я беше отвела над някаква шахта в мрежата, водеща право към тъмнината в дъното на процепа.

— Ти май се чувстваш доста удобно на тези височини — казах аз, веднага щом успях да си поема дъх.

— Израсла съм в птичи свят — отвърна тя.

— Птичи свят?

— Има пет-шест такива в т’Т, към Спорадите. На континентите в моя свят имаше предимно хиляди километри равнини и степи, и огромни пилони, които стигаха до небето. Ние адаптирахме ръцете си, като ги удължихме и карахме да ни порастат пера. Летенето — или за да бъдем точни, плъзгането — беше важна част от нашето порастване.

— Значи не се боиш от височини — казах аз.

— Виж — каза тя, сочейки. — Понякога хората идват тук, за да се гмуркат.

Аз се огледах и осъзнах, че хората около нас всъщност се подреждаха около тази шахта или дупка в кабелите. Те прииждаха поотделно или на двойки, прегърнали се един друг, или на групи, които се смееха и разговаряха.

— Да се гмуркат ли? — попитах аз. — Защо?

— Разстоянието до водата е по-малко от километър — каза Клабиер, като не отговори директно на въпроса ми. Тя се пресегна и обви ръка около мен, притискайки лице в моето. — Това е спорт — каза тя. — Гмуркат се долу. Засичат им времето от минутата, в която тръгват и те трябва да се изкачат обратно без никаква помощ.

Изтръпнах от ужас при мисълта да падна от такова разстояние в черните, студени води, в които се плъзгаха разни безименни неща. Но кикотът на Клабиер издаваше, че според нея треперех от желание.

— Ела, любовнико — каза тя. — Ще погледаме и после можем да отидем да правим любов.

Гмуркачът — един гол мъж — стоеше върху единичен кабел, балансирайки с разкрачени крака. Той протегна ръце пред тялото си и аз забелязах, че от краищата на пръстите и от лактите му стърчаха дебели черни птичи нокти.

— Има ли ограничения за промените, които хората могат да правят с телата си? — попитах аз. — Имам предвид, ако искат да участват в този спорт?

— О, да — отвърна Клабиер, потърквайки нос под брадичката ми^[1]. — Така мисля. Има цял чип с правила. Защо, да не искаш да се погмуркаш?

— Не — отговорих твърдо аз, потръпвайки отново от ужас. Клабиер пак се изкикоти и ме прегърна по-здраво.

Хората, накацали по кабелите, дюдюкаха и окуражаваха гмуркача. Той вдигна ръце над главата си и изведнъж всички млъкнаха. Човекът стоя така около миг, след което се приведе напред с абсолютно изпънато и вдървено тяло. После се изправи и бързо скочи. Чух само лекия, свистящ звук, когато той процепи въздуха и след миг вече беше изчезнал в тъмнината. Одобрителните възгласи отново изригнаха, диви и необуздани.

Клабиер ме целуна и ние си проправихме път заедно през опънатите отвсякъде въжета. Намерихме едно място, където три връзки кабели се събираха под ъгъл и образуваха нещо като люлка. Аз легнах по гръб, като се държах здраво, а Клабиер се покачи върху мен. Но тъй като вниманието ми до голяма степен беше завладяно от мисълта за падане, аз не се насладих на секса така, както бих могъл. Тя обаче го направи, като цвъртеше и въздишаше от удоволствие. Аз гледах право нагоре, през кръстосващите се кабели, които вървяха от стена до стена. На места те приличаха на холографска диаграма на триизмерно пространство, при която линиите изчезват в безкрайността. Само че тези линии тук бяха наклонени, заплетени и се разпиляваха в различни посоки.

След като Клабиер свърши, аз я прегърнах с едната си ръка, а с другата стисках здраво един кабел.

— Обичам те — казах й аз. — Обичам те.

Тя се изкикоти на думите ми и в отговор ме прегърна.

— Глупчо — каза тя.

 

 

Ние тръгнахме обратно развеселени и прекарахме остатъка от деня, пиейки в бара.

Тази нощ Клабиер извади своите зърна, докато те достигнаха около двадесет сантиметра дължина^[2]. Бяха твърди и дебели колкото палец. Тя постави първо едното, а после и другото вътре в мен, като целуваше и хапеше подутините и белезите по корема ми. Аз не харесах много това проникване, но докосването на езика й беше прекрасно. Той също беше приспособен от нейната дотТек и бе покрит с малки стърчащи брадавички. Те извършваха леки електрически убождания или по-вероятно (аз никога не попитах) представляваха просто миниатюрни бодлички, които се изстрелваха навън, за да боцкат и да стимулират.

На сутринта, когато тя отново отиде на мрежата, аз се поддадох на опяването на моето ИИ и останах настрана от жиците. Вместо това закрачих по терасата, взех си от една сергия няколко сладки картофа, топли и тежки от аромат и ги изядох, докато вървях.

— Ще направя каквото искаш, — казах аз наум.

Най-после, каза моето ИИ, почти въздъхвайки в главата ми.

— Къде трябва да отида? — попитах аз.

Има един мъж, който живее сам на скален връх недалеч от Мант-аспиир^[3]. Това беше географското название на една прочута, невероятно висока и тънка скална колона.

Аз се изкачих до върха на каньона и почаках около час. Най-после една кола-птица беше готова да тръгне, натоварена с пътници до планинската верига, в която беше разположена Мант-аспиир. Седнах на една седалка в края, заедно с група от десетина индивида. Колата се оттласна във въздуха и закръжи, след което разпери подобните си на лопати „криле“ и като загреба с тях, заплава в небето. Долу се виждаше каньонът, оплетен в ластуните от кабели, свързващи скалните стени. Слънцето беше високо в небето и източните планини хвърляха върху пейзажа сенки, подобни на тънки остриета. Бавно и ритмично ние се придвижвахме на изток. Под нас се отваряше процеп след процеп. Някои бяха гъсто населени, други имаха само по няколко кабела, сякаш между стените бяха опънати въжета за простиране. Багрите на скалите се меняха от тъмночервено към кестеняво и после в някакво синьо, изпъстрено с още по-бледо синьо, което почти блестеше на светлината.

— Казват, че е възможно да се изкачиш на самия връх на Мант-аспиир — обади се човекът, който седеше от лявата ми страна. Той беше грамаден индивид с неопределен пол, с рунтави мустаци, които растяха там, където обикновено са веждите и с месести пипала като на морска котка, които висяха от брадичката му.

— Наистина ли? — казах аз.

— Не казвам, че ще опитам — отвърна индивидът.

Мант-аспиир беше толкова висок, че горната му част, така или иначе, излизаше извън атмосферата.

Той/Тя каза още нещо, но сега вниманието ми беше погълнато от божественото чувство за извисеност^[4], което се появява при полет. Това е едно от най-първичните и най-атавистични усещания — чистото въодушевление от това, че се рееш високо над себеподобните си. Много хора в т’Т са го забравили или вече не са в състояние да го изпитат. Но аз, който бях едно статистическо изключение, един индивид с атавистични прояви, гледах надолу към малките точици, които се движеха по земята или си играеха по паяжината и чувствах в сърцето си лекота. Хората бяха смалени до размерите на буболечки и почти се бяха превърнали в наносъщества. Играчите на топка в паяжината на един процеп приличаха на насекоми, гърчещи се в мрежата на паяк. Малкото сгради, басейни или други постройки, издигнати върху скалните повърхности между процепите (които обикновено са твърде тесни и ниски, за да се наричат плата) притежаваха миниатюрната чистота на макети.

 

 

Колата-птица паркира на Мант-аспиир и пасажерите й се изсипаха навън, като се смееха, а някои се прегръщаха помежду си като нови приятели. Една двойка, която през цялото време не спря да бърбори, сега се отправи директно към една долчинка със зелени храсти, очевидно, за да прави любов. Аз слязох от колата и когато се огледах наоколо, останах поразен от чистотата на утопията на т’Т, от удивителната простота и красота на тази култура. Може би наистина ключът към индивидуалното щастие беше нещо съвсем банално: едно тяло, освободено от болестите, страховете и несгодите, понасяни от нашите предци, един ум — отдаден единствено на насладата от срещи с различни хора и в крайна сметка — един човек, който сам решава колко богат или беден да бъде, дали ще е пътешественик или домошар, колко въодушевен или равнодушен ще е. Това беше повече от достатъчно. Всички тези хора ми изглеждаха вълшебни.

Ще се спра за малко на това, камъко и ще се опитам да ти го изясня, понеже не съм сигурен дали е напълно ясно и на мен. Тези хора, които слизаха през онзи ден от колата в слънчевата светлина, ми изглеждаха като хора от вълшебен сън. И друг път след бягството от затвора аз бях изпитвал същото чувство: един болен човек, изгубен сред тълпата от свръхчовеци — свръхсилни и свръхустойчиви на болести. Бях се чувствал малък и несъответствуващ, и следователно противопоставен на света, готов да извърша престъплението, за което бях нает. Готов да избия всичките онези хора, за да се приближа малко повече до тях. Но сега, докато се оглеждах около себе си в слънчевата светлина, те ми се сториха по-малко хора и повече произведения на изкуството.

Хайде, обади се нетърпеливо моето ИИ. Загубихме много време.

— И защо — попитах аз на глас — си се разбързало така?

Една жена се обърна да ме погледне, мислейки че говоря на нея. Но после извърна глава, като разбра, че е сгрешила.

След като свършиш онова, което се съгласи да свършиш, ще разполагаш с всичкото време в живота си, за да го пропиляваш на Нарцисус.

Аз поех по една утъпкана пътека. Когато тя се разклони, тръгнах в посоката, указана ми от моето ИИ, прекосих няколко заравнени и разположени един над друг участъци и се изкачих по някакви стъпала. После тръгнах по гръбнака на тесен хребет. Пътеката беше осеяна с камъни, далечни твои роднини, в цялата им прелест, скупчени като яйца в люпило и изпъкнали като стави. Оттук нататък вече бях сам, с изключение на обичайното безмилостно дуднене на ИИ-то в главата ми.

Онзи там, каза то, насочвайки очите ми към един силно изострен скален връх. Той беше щръкнал направо от гърба на скалното образувание, подобно на огромен изшилен пръст, една назъбена гръбна перка, източила се от гърба на самия свят. Хайде бързай, изкачи го, иди на върха.

Аз се огледах. Местността навсякъде около мен беше осеяна със същите тесни ножоподобни скални върхове, които бяха наклонени под различни ъгли, с различни височини и дебелини. Бледосините скали бяха осеяни с миниатюрни пръски бяло. Слънцето беше високо в небето. Зад мен огромната свръхкула на Мант-аспиир хвърляше сенчесто петно в основата си. Като си помагах с другия крак, аз се завъртях бавно на пета, за да обхвана великолепието на изгледа.

Хайде, нямаме време за гледане на пейзажи, каза ИИ-то.

— Вече не ти вярвам — отговорих му аз. — Ти си измислица на моето въображение, ти изобщо не си истинско ИИ.

Измислица! — реагира то, с нотка на отвращение.

— Ти си резултат от психологическа травма, вследствие на дългите години лишаване от дотТек и затворничеството. Ти се намираш в моето въображение, една халюцинация. Ти си една част от моя мозък, която си говори с друга част.

Вероятно не трябва да си правя труда да вярвам на теб, каза ИИ-то.

— Нали точно това ти казвам — отговорих аз. — ИИ-тата не говорят по този начин. Аз те сънувам. Точно така, аз те сънувам.

Не аз убих онази жена на Дъжд, каза лукаво ИИ-то. Ти го направи. Тогава в главата ти нямаше гласове.

— Онова беше различно — започнах да отговарям аз. Но думите пресъхнаха в устата ми. Различно как? Сетих си за Енкида, когато се смееше и танцуваше, както и за лишеното от израз лице на откъснатата й глава. Нейната плът, лишена от съзнание, като скалите, камъните и дърветата.

Освен това, продължи да ме убеждава моето ИИ, ако съм плод на твоето въображение, откъде ще знам, че трябва да тръгнем към този връх? То завъртя очите ми като с магнит, така че аз отново вперих поглед във върха. С увеличаване на височината синият цвят на камъка ставаше все по-тъмен.

— Бих искал да не го правиш — казах аз. — Моля те, прекрати контрола върху двигателния ми кортекс.

Страхувам се, че това не може да стане, отговори то. Пътечките сега функционират като постоянна електронна мрежа в твоята мозъчна тъкан. Изработени от металопластмаса и свръх-проводници.

— Ами не ги използвай — отбелязах аз.

Трябва. Така съм програмирано.

— Да ме превърнеш в автомат!

Това не мога да направя. Контролът ми е ограничен и аз често се боря както с твоите съзнателни импулси, така и с автономната ти нервна система. По-добре направи онова, на което се съгласи и после ще бъдеш свободен.

— Когато извърша убийството — попитах аз, — ще се махнеш ли от главата ми?

Бях обезпокоен от онази постоянна електронна мрежа в главата ми, за която беше споменало.

Според теб, отговори то язвително, аз така или иначе не съществувам. Как може да се махне нещо, което преди това не е съществувало? Ако то не съществува, следователно не е там, за да се махне.

Аз реших да не се оставям да бъда въвлечен в обсъждането на такива метафизични неща и започнах да си подсвирквам с всичка сила една мелодия от детството.

 

 

Започнах да изкачвам каменното стълбище, вдълбано в гърба на наклонения под четиридесет и пет градуса скален нос. То нямаше перила и колкото по-нависоко се изкачвах, толкова повече ме тревожеше перспективата от падане (без дотТек, която да ме възстанови след удара). Колкото по-нагоре се изкачвах, толкова повече се разреждаше въздухът и толкова по-студен ставаше. Земята се отдалечи под мен, а небето дойде някак по-близо. Най-после аз стигнах до един широк отвор, нещо като вход, обрамчен със старателно подредени червени плочи.

— Добър ден — извиках аз.

Влизай, подкани ме ИИ-то. Продължавай.

— Мъжът, с когото искаш да се срещна, вътре ли е?

Той не е точно мъж.

Поради някаква причина аз се колебаех на прага, обзет от нежелание да вляза.

— Значи е жена — казах, като сграбчих страничната каса на вратата и погледнах надолу към тясната като нишка пътека от стълби, която току-що бях изкачил и която сега изглеждаше още по-тънка. За времето, за което бях стигнал догоре, слънцето се беше поместило малко в небето и сенките в основата на скалните върхове бяха добили по-определени форми.

— Жена значи.

Не точно.

— Андрогин.

И това не.

— Гатанки.

Влизай, влизай.

Аз отметнах назад глава и огледах оставащата част от скалния връх. Той продължаваше в небето още цели мили, като ефектът на перспективата се усилваше от изострената форма на самото образувание. Бледосинята, осеяна с бели пръски скала се открояваше на тъмносиния фон на небето.

Прекрачих прага. Вътре беше сумрачно и краката ми потънаха в някакъв скриптящ и потракващ килим от отломки. Пред мен от тавана се спускаха парчета плат, подобни на знамена, които бяха подредени плътно едно до друго.

— Този индивид — изшептях аз на моето ИИ. — Той или тя има нещо, което ще ми е от помощ, така ли? Нещо от което се нуждая?

Там, каза ИИ-то, насочвайки очите ми към една фигура, седнала в сгъваем диван с висока облегалка.

Аз пристъпих към него, но до височината на глезените ми подът беше покрит с шумолящ слой от сухи раковини, пластмасови фрагменти, стари платки или нещо такова. Ходенето произвеждаше шум, който приличаше на ромолене и потракване и беше повече газене, отколкото вървене.

— Какво е това? — попитах раздразнено аз, като гледах в краката си и същевременно отмятах настрани провесените от тавана знамена. Тук беше твърде тъмно.

Името на индивида е Таг-маттео. Ти вървиш по под, покрит с черупки на насекоми.

— Какво?

Това е една известна колекция. Таг събра раковините и черупките от един милион насекоми. Някога, когато започна неговата история, той ги каталогизираше като един вид изкуство, но към края просто започна да осейва пода с тях. Не зная дали това също е изкуство или е нещо друго.

Аз стигнах до стола-диван, в който седеше въпросният Таг-маттео.

— Не съм чувал за него — казах на глас.

Аз пък съм. Ако не съм нищо повече от един глас в твоята глава, тогава ти трябва да си чувал за него или и аз нямаше да съм чувало. Разбираш ли?

— Няма да играя тези игрички с теб, ИИ. Кой е този Таг-маттео?

Някой, който беше мъж, беше и жена, а за известно време и андрогин, но не сега, защото сега, какъв ужас, той е мъртъв.

Мъртъв. Щях да го замеря обратно с думата, но установих, че не мога да я изрека. Но явно достатъчна част от моето намерение беше регистрирана в речевия ми кортекс, понеже ИИ-то се обади, почти подигравателно.

Да не си шокиран? Ти?

— Как е умрял?

Остаря и умря. Дори чудодейните дотТек не могат да запазят някой вечно жив.

— И защо седи тук? Не трябва ли тялото да бъде преместено някъде? — Не знаех какво правеха с мъртвите в този свят.

Понякога с тях правят това, което са направили тук. Той помоли да бъде оставен тук сам, за да се мумифицира. Въздухът горе е сух и студен и мумификацията вече се осъществява.

— И?

Той ще седи тук много години. Може би векове. На този свят има много подобни места. Те са създадени от индивиди, които са помолили след смъртта им да бъдат оставени в тях. Ако те интересува, мога да ти кажа на колко години умря той.

Аз се наведох напред и се взрях в плътта. Не знам какво очаквах да видя, скъпи камъко. Нещо, което само да напомня за кожа, сбръчкано и изкуствено на вид. Но кожата му, макар и малко изпита, беше идеално гладка. Очите му бяха затворени, устата също, а носът му — се бе свил към костта. Навсякъде по кожата с цвят на охра растяха снопчета сини косми. Ръцете му бяха отпуснати върху облегалките, като дланите бяха прилепени над краищата им, а пръстите (забелязах, че той имаше по девет пръста на всяка ръка) висяха надолу. Платът на дрехата му се беше отпуснал малко и разхлабеното деколте разкриваше ключицата, по която нямаше косми, но беше със също толкова гладка и опъната кожа. Тогава ми хрумна, че вероятно дотТек бяха останали достатъчно дълго в тялото му, за да му помогнат да се мумифицира бързо и чисто, преди да се отцедят през порите или да изтекат през носа му и да бъдат отвяни от вятъра. Но нямаше как да знам.

— На колко години? — попитах аз.

Деветстотин и деветдесет. И мога да ти кажа колко време е седял необезпокояван тук в този стол, ако те интересува.

— ДотТек помогна ли му да се мумифицира?

Защо питаш?

— От любопитство, предполагам. Нали са програмирани да пазят нашето здраве. Да опазват човешките същества колкото се може по-дълго време живи, а също и здрави. Или отговорността им свършва с нашата смърт? Да помогнат на някого да се мумифицира сигурно надхвърля тяхната програма.

Знаеш, че е трудно да се разберат наномашините, отвърна ИИ-то със загадъчен тон. Не е съвсем точно да се говори за тях като за „програмирани“. Все едно да кажеш, че те са бинарни процесори, малки компютри, а те не са. Истината е, че ние не ги разбираме напълно. Те са си те. Живеят своя собствен живот, решават проблеми, възпроизвеждат се.

Нещо в това ме засегна.

— Ние ги направихме — изтъкнах аз. — Искам да кажа ние, хората. Не забравяй, че ние ви направихме — проектирахме ви и ви създадохме, теб и всичките ИИ-та. Ние направихме същото и с дотТек — създадохме наномашините, за да плуват в кръвта ни и да ни пазят.

Така е.

— Тогава защо говориш по този начин?

По кой начин?

— Отново играеш игрички — казах аз и се изправих. — Щеше да ми казваш колко дълго е седял тук мъртъв?

Около шестдесет и девет години.

— Хей! Това е много време.

Знам за него още много неща. Мога да ти разкажа за първия му любовен роман, за времето, прекарано с Бранда. Той пътуваше из световете на Уиа — колко хора от т’Т могат да се похвалят с това? Имаше един неутолим стремеж към откривателство, нещо необичайно в т’Т, извинявай, че го казвам. Живя като експериментиращ художник в продължение на четиридесет години в една общност на Вариационен. Беше се усъвършенствал в подреждането на хиляди малки частици в пространството с помощта на тънък като карфица лазер, правеше сложни модели, които приличаха на холограми, но бяха истински, материални неща. Беше много усърден. Отгледа четири деца. Всичките още са живи, макар че първият е вече на около деветстотин години. Или първата, не съм сигурен за това.

— Значи не знаеш всичко за него.

О, но знам толкова много. Имаше един странен сексуален навик, караше партньорите си да хапят стъпалата и пръстите му по време на секс. Винаги започваше деня с бучка захар. И знаеш ли, той обичаше да киха. Всеки ден караше своята дотТек да напуска за половин час назалната му лигавица, смъркаше прахообразни дразнители и кихаше ли, кихаше. Обичаше това усещане.

Кихане! Скъпи камъко, след като дотТек ме напусна, съм кихал хиляди пъти. Лично аз мразя усещането, потръпващата загуба на контрол.

Прекара много години в изучаване на Гравитационната Просека. Много години. Беше омагьосан от този феномен.

— Като Агифо-3-акка — казах аз.

Да.

— Откъде знаеш тези неща? — попитах аз. — Как е възможно да знаеш всичките тези работи — да знаеш как да ме насочиш към това място, да…

Ще ти кажа още нещо, прекъсна ме ИИ-то. Нещо, за което никой не знае, освен — е, добре, освен теб, когато ти кажа. Една тайна.

— Каква тайна?

Една програма. Много специално нещо. Той мислеше, че когато умре, тайната ще си отиде с него. Но тя е ей там. В своето нетърпение ИИ-то насочваше очите ми и изпъваше ръката ми. Вече се навеждах напред.

— Спри! — казах аз и замръзнах.

Мина един миг.

Извинявай, каза ИИ-то. Май се поувлякох. Но ако се отпуснеш, аз ще насоча ръката ти към точното място. Иначе никога няма да я откриеш.

Аз си поех дъх.

— Добре.

Ръката ми се задвижи и затършува в килима отломки от мъртви насекоми. Раковини, черупки, проблясващи тъмносини фрагменти, прашни черни полусфери, дъги от хитин. Крехки, те се ронеха с пукот между пръстите ми. ИИ-то издърпа ръката ми от купчината и аз се изправих.

— Какво е това?

Занеси го на светло. Разгледай го.

Аз отидох до входа и пристъпих навън в слънчевата светлина. В ръката си държах мъничък гръден кош от насекомо, оцветен в преливащо се зелено и посипан с прах.

Как, попитах аз наум, как знаеше — от всички тези милиони останки от насекоми — че това е нещото, което трябваше да взема?

Просто знаех.

Какво е това?

Информация. Голямо богатство. Вземи го със себе си. Скрий го в джоба си, отнеси го на Ну Фалоу.

Каква информация?

Не мога да ти кажа.

— Това е глупаво! — избухнах аз. — Доведе ме на тази планета и на това място, разказа ми живота на този човек, извади този пакет информация измежду милиони черупки от насекоми. Всичко това можеш да направиш, а не можеш да ми кажеш едно просто нещо — каква точно е тази информация?

Тя ще ти построи нещо.

— Конструираща програма ли е?

Сложна и блестяща.

— Като онези, които хората използват, за да строят космически кораби и платформи в Космоса, когато пътуват в ненаселена система?

Нещо подобно.

— И какво ще ми построи тя? Космически кораб?

Не мога да ти кажа.

Това е нелепо. Направо е нелепо.

Чуй ме, Ае. Така трябва. Не мога да ти кажа нищо повече за нея, освен че е изключително важна. Но мога да ти обещая следното: в момента, в който ти завършиш работата, за която си нает, ще ти кажа. Тогава ще ти обясня всичко, включително и тайнствената причина, поради която не мога да ти го обясня предварително. Става ли?

 

 

Аз седнах на стълбите пред обиталището на Таг-маттео или за да бъдем по-точни, пред неговия мавзолей. Усещах върху лицето си разредения въздух, свеж и ведър. Пред мен се разкриваше един великолепен изглед към назъбения пейзаж от скални масиви и пътеки, осеяни с десетки остри върхове.

— Виж какво, ИИ — казах аз. — Не съм склонен да позволя да управляваш двигателните ми рефлекси. Разбираш ли?

Трябва да тръгваме. Вземи една кола-птица обратно до Ру-денеттер и оттам право в орбита.

— За какво е цялото това нещо?

В смисъл?

— Това престъпление. Трябва да знам нещо повече, ИИ. Ти знаеш какво искам да знам. Тук има нещо повече, нали? Нещо повече, което ти знаеш и не ми казваш.

Този разговор няма да ни отведе до никъде.

— Искам да знам кой ме нае. Разбираш ли? Искам да знам защо те искат да убия населението на цяла планета.

Архаичната дума убия беше подхваната от един ненадеен полъх на вятъра, който ми я прошепна обратно.

Може би е по-добре да не мислиш за това по този начин, каза ИИ-то. Така ще ти бъде по-трудно да свършиш работата.

— Искам да знам защо точно тази планета. Какво му е особеното на това място? Искам да знам за нейната култура, за хората, които ще унищожа.

Това също ще го направи по-трудно. По-добре не мисли за тях като за хора. Мисли като за работа, която трябва да свършиш.

— Кажи ми.

Не мога.

— Или не искаш?

Чуй ме, Ае. Трябва да ми вярваш, трябва да ми имаш доверие. Ако имаше някакъв начин да ти кажа всички неща, които искаш да знаеш, щях да го направя. Но има една съдбоносна причина, поради която не мога. Разбира се, сега ще поискаш да узнаеш и тази причина и… не се опитвам да те ядосвам, обаче… аз просто не мога да ти кажа. Но накрая ще ти кажа всичко. Първо трябва да изпълниш задължението си. Тогава ще ти кажа всичко.

Останах дълго седнал на стъпалата и наблюдавах как един едва загатнат облак хвърля колеблива полусянка върху скалите под мен, как сенките на скалните върхове бавно се издигат подобно на стрелки на огромни слънчеви часовници. Опитвах се да разбера каква част от ума ми беше свободна от ИИ-то. Ако наистина беше ИИ, тогава щеше да има достъп само до определен участък в мозъчната кора — двигателно-речевия център. Следователно, ако не говорех наум, щях да мога да мисля, без да бъда подслушван (всъщност „подмислян“). Но ако беше нещо друго? Просто плод на моето въображение? Вътрешният глас на един луд, въображаемият приятел на един шизофренен параноик. Накрая проговорих.

— Уиа ли са?

Уиа ли, повтори ИИ-то.

— Те ли стоят зад това? Или отделна секта от Уиа? Все още не мога да се сетя защо биха го направили, освен ако онези политически запалянковци не са прави, като приказват за война. Война ли, ИИ? За това ли е всичко?

Ти какво знаеш за Уиа?

— А ти какво знаеш?

Аз те попитах.

— Знам, че са варвари. Нямат дотТек, която да ги цивилизова и пазят редица древни културни навици. Все още тачат своите богове. Все още продават стоки за пари. Все още воюват и се избиват помежду си.

И откъде знаеш всички тези неща?

— Всеки ги знае.

От слухове?

Изправих се и започнах да слизам предпазливо по дългото стълбище.

— Просто ми кажи защо искат да убият онзи свят. Да не е нещо като суха тренировка? Като видят, че се получава, ще посеят смърт и разрушение из цялото т’Т?

Не съм казало, че са Уиа.

— Тогава Палметто? Не ми изглежда много смислено. А и ти не отрече, че са Уиа.

Сложи инфочипа в джоба си.

— Какво?

Инфочипа. Той е програмиран в хитина на черупката. Повярвай ми, ще имаш нужда от него. Той ще ти помогне.

Натиснах леко копчето под колана си и извадих един къс джоб. Пуснах инфочипа вътре и това освободи ръцете ми.

— Ще отида до Ну Фалоу — казах аз.

Добре.

— Но искам да знам повече.

Аз не мога да ти кажа повече.

— Тогава ще разбера сам. Ще отида на Ну Хирш и ще разбера сам.

Ну Хирш е в погрешна посока.

Но аз повече не го слушах.