Адам Робъртс
Камъкът (24)

5-ти ден

Скъпи камъко,

Мисля, че на този етап моето тяло започваше да привиква към съществуването без дотТек. Със сигурност сега то беше малко по-силно отпреди.

Носът ми течеше непрекъснато и съответно дишането ми бе съпроводено от клокочещи и хъркащи звуци, но кожата ми беше почти излекувана. Плътните бразди от белези ми придаваха стряскащ и дори екзотичен вид. Всъщност след като дотТек напусна тялото ми, аз се бях върнал към естествения природен статус и сега като цяло изглеждах твърде обикновен. Не се откроявах сред тълпата, което на свой ред ефективно компенсираше особените ми белези. По-скоро приличах на обикновен метал, който иска да мине за рядка скъпоценност. Имах малка брада, точно под брадичката — около десетина хвърчащи косъма. По време на болестта бях свалил килограми, след което ги бях възстановил на особени места. Пътуването от Дъжд до Нарцисус ми беше подействало като почивка. За времето, за което пристигнах, по-голямата част от инфекцията беше изчистена от моя метаболизъм.

С други думи, аз нямах истинска нужда да си почивам в бар „Алес“. Но умът ми още беше прекалено тромав, за да мога да върша нещо друго. Ето защо за времето, необходимо за пълното му възстановяване от дезориентацията, аз бях открил в този бар едно приятно, миниатюрно общество.

— Повечето пътници — каза един блед мъж, като се приближи към мен, — отсядат тук за ден или два, след което продължават нататък. Отиват в други градове или пък се изкатерват в града-паяжина, понеже са хипнотизирани от него.

— Понякога — каза един друг, много нисък индивид, — те падат. Това си заслужава да се види.

— Но ти си тук повече от седмица — каза бледият мъж. — Планираш ли да останеш?

— Засега — кимнах му аз.

— Тогава предполагам — отговори той, — че би трябвало да ти кажа „добре дошъл“, както е редно.

Той кимна към мен. Името му, каза той, било Дитл. Беше направил много и твърде изобретателни адаптации на тялото си, имащи отношение главно към дъвченето. Първото нещо, което забелязах в него беше, че зъбите му бяха преоформени от дотТек във вид на гребен от фини игли. Когато дойде по-близо и седна до мен на дивана, аз видях, че ноздрите му, по-широки и по-плоски от нормалното, също имаха отвътре две редици малки кучешки зъби. Тези ноздри можеха да се отварят и затварят подобно на мънички усти и понякога той ядеше с тях, като завираше носа си в храната и отхапваше миниатюрни хапчици от сладки картофи и питки. Клепачите му също бяха снабдени с деликатни зъби, които бяха извити навън, за да не драскат роговиците и се зацепваха едни в други, когато мигаше. Не го опознах достатъчно отблизо, за да установя дали всичките му отвори бяха обзъбени по същия начин.

— Привет, Дитл — отвърнах аз. — Моето име е Джазба. — Реших да не използвам измисленото име, с което си бях послужил на Дъжд, в случай че подробности около убийството на Енкида излязат наяве.

— Джазба — повтори той. — Странно име. Това е Клабиер.

Той махна по посока на другия индивид, една миньонка с блестяща синьо-кафява кожа.

— Вие сигурно сте редовни посетители тук? — попитах аз.

— От години вече. Има и други. Дойдохме на Нарцисус като пътешественици от къде ли не.

— Аз съм от Йерусалим — каза Клабиер. Гласът й, въпреки дребното й тяло, беше изненадващо дълбок и плътен.

— Известно време правехме като другите туристи. Катерехме се по върховете, скачахме от кабел на кабел в обществата-паяжини, всички тези работи.

— О, да — кимна Клабиер.

— После се отегчихме. Но не продължихме по-нататък, а се окопахме тук с още десетина единомишленици. Сега се занимаваме с политика.

— Политика — каза Клабиер.

— Къде са останалите? — попитах аз.

Истината беше, че през първата седмица от престоя си аз дотолкова се бях удавил в голдуош, че едва забелязвах храната, камо ли хората около мен.

— Те все още обичат да се катерят — отговори Дитл. — От време на време отиват и овършават по някой връх-игла. Но след седмица или две ще бъдат тук. Политика! Това е най-последната мода, не само тук, но нагоре по цялата граница между т’Т и Езика. Чак до Ну Хирш в Асклерот всеки говори само за това.

Настъпи пауза, обвита с аурата на значимостта. Накрая Дитл проговори:

— Ти искаш ли да се включиш?

— Окей — отвърнах аз, а в същото време моето ИИ казваше: Не, не, какво правиш? Трябва да се измъкнеш оттук, ние трябва да вземем това, за което сме дошли! Но аз пренебрегнах гласа му.

— Окей — потвърди Дитл.

— Харесват ми белезите ти — каза Клабиер, когато си тръгваха. — Много са шик.

 

 

Здрачи се. Залезът над стената на каньона боядиса отсрещния връх с цвета на лунички, отрязана дървесина, ембър^[1] и минзухарено жълто. Аз наблюдавах как неколцина души се засилваха по тераските и се втурваха по най-близките кабели. Те се хвърляха един към друг, финтираха и скачаха, ловяха се с ръце за кабелите и се изтегляха нагоре. Всички обикаляха наоколо без да си поемат дъх. Аз ги наблюдавах омаян, предполагайки, че това е някакъв вид игра на гоненица.

Мракът стана плътен и гъст. Светлини, някои в стените на каньона, други — закрепени върху кабелите или провесени надолу, светваха една след друга. Отначало те приличаха на свити юмруци, които после се разтваряха и се превръщаха в длани или в морски звезди. Скоро целият каньон беше осеян с блещукащи светлинки. Самите кабели също проблясваха и разсичаха пространството от връх до връх с плетеница от греещи линии.

 

 

В следващите дни аз се сприятелих с около десетина души от „политическата“ група, но останах най-близък с Клабиер и Дитл. Установих, че това беше само една от стотиците „политически“ групи, пръснати из южното полукълбо на планетата, групи, с които ние (както свикнах да мисля) бяхме в постоянна връзка. Такива имало още много хиляди, увериха ме другите. Те изниквали непрекъснато и навсякъде по протежение на граничните участъци на т’Т.

Политиката е новата мода, казаха те.

Дискусията обикновено започваше към края на деня. Сутрин аз се наливах с алкохол или голдуош, докато се гипсирах. Следобед спях и когато се събуждах, пиех стимулант със захар. Това ме разсънваше достатъчно, за да присъствам на дискусиите, но не чак толкова, че да вземам участие.

Политиката, скъпи камъко, е древно изкуство, подобно на някои спортове или на градинарството. Преди утопичните дни на т’Т, човешкото общуване е представлявало една игра на надмощие и подчинение. Индивиди, които не били в състояние да съществуват сами, жертвали определени аспекти от живота си, за да се присъединят към някоя по-голяма група. Характерната и сложна динамика на тези жертви, както и стратегиите за контрол били наричани „политика“. Те почти не намират съответствие в световете на т’Т, освен в онези от тях, които поддържат архаични „политически“ структури, поради свои собствени причини. За редовните посетители на бар „Алес“, политиката означаваше детайлизиран процес на дискусия и общуване, моделиран отчасти въз основа на книги и романи от далечното минало.

Обикновено Дитл откриваше дискусията с едно „трака-трак“ на изкуствените си зъби. После някой изказваше някакво твърдение, обикновено научено по време на събирането на информация през деня. Тогава дискусията започваше да прехвръква напред-назад, от човек на човек. Ето това е истинското състояние на нещата. Ние трябва да направим това. Те трябва да направят онова. Ясно е, че това е, което ще се случи.

Глупости! Какви глупости!, стенеше ИИ-то в главата ми. Толкова са невежи. Изобщо нищо не знаят.

Аз участвах малко, като от време на време вмъквах по някоя съвсем очевидна истина. Например, колкото повече участници се надпреварваха да изказват прогнози за бъдещото масово поведение на хората в т’Т, толкова повече на мен ми се искаше да вметна: „Всъщност, философията на хаоса показва, че нито една от вашите прогнози не струва пукната пара.“ Понякога аз се намесвах с това твърдение или с нещо подобно и тогава ме обгръщаше ледена тишина или ме удостояваха с вял коментар. Но понякога все пак някой казваше нещо в отговор.

Едно нещо в техните дискусии обаче, привлече трайно моето внимание. Те говореха за предстоящата война.

За първи път някои аспекти на моята собствена специфична задача намериха контекст, в който придобиха смисъл.

— Струва ми се — каза веднъж Дитл, — че приближаващата война е по-близо, от когато и да било. Един посетител от Ну Хирш твърди, че според тамошните слухове племената Палметто били изстреляли запалителни кораби през субсветлинното пространство по посока на т’Т. — Последните думи той изрече така, сякаш бяха нещо особено ценно и трябваше да бъдат вкусени една по една. Той ги произнесе бавно, като ги отделяше с паузи. Това донесе желания ефект.

Отне ми няколко дни да открия какво представляваха „запалителните кораби“. Въпреки че никой в т’Т пространството не ги беше виждал, мълвата говореше, че племената Палметто били конструирали големи кораби без екипаж. Въпросните кораби развивали скорост, малко по-малка от скоростта на светлината — поради което мълвата ги беше поуголемила доста — и били изпращани към граничните системи на т’Т. Те не представлявали нищо друго освен бомби, тъй като били насочени към определени цели. Те (мненията тук варираха) трябвало да предизвикат експлозия в звездата на системата — според една от теориите, или да замърсят атмосферата на обитаемата планета в системата — според втора, или да предизвикат бързо обгаряне на повърхността (оттам и запалителни кораби) — според трета. Пряко доказателство за съществуването на тези огромни оръжия нямаше, но това не разколебаваше „политиката“ да вярва в тях.

— Защо Палметто ще прави това? — попитах аз скептично, въпреки че целият сценарий ме наведе на някакви предположения.

— Война — каза един глас.

— Война — съгласи се друг.

— Палметто ги следват в своите собствени кораби — обясни търпеливо Дитл, като на дете. — Те ще окупират системите, които са най-близо до тяхното пространство. Това ще ги снабди с предмостик^[2].

Палметто, трябва да добавя, скъпи камъко, са почти напълно непознати в т’Т. В това отношение те не приличат на Уиа. Рядко можеш да срещнеш някой варварин от Уиа, но те наистина понякога прекосяват далечните простори на Езика, за да опознаят живота в т’Т. Агифо-3-акка беше такъв пример, а имаше и други. Но Палметто бяха нещо различно, понеже техните светове бяха изцяло субсветлинни. Обикновено те се нуждаеха от стотици, а понякога и от хиляди години, за да се придвижат от система до система със своите разнообразни субсветлинни космически кораби. Те не посещаваха високоскоростното пространство на т’Т и малкото, което ни беше известно, идваше от случайни радиотрансмисии, стари хиляди години. Те, изглежда, бяха култура, организирана по родове и състояща се от дванадесет или тринадесет огромни фамилии, чиито отличителни генетични характеристики бяха ревниво пазени. Палметто употребяваха дотТек, но с по-фокусирано приложение, главно за увеличаване продължителността на живота. Освен това, те прекарваха голяма част от живота си в сън, подобен на кома. Индивидите можеха да живеят няколко хиляди години, като прекарваха повечето от тях в сън. Раздорите между отделните фамилии подклаждаха отношенията помежду им с кървави вражди. Смяташе се, че членовете на едно племе Палметто могат да поддържат раздори в продължение на векове. Те бяха пословични в това отношение.

— След десет години те ще са тук! — потвърди натъртено Дитл. — А може би по-рано! Световете на т’Т трябва да се подготвят!

Това, че Палмето искали да „завладеят“ пространството на т’Т ми изглеждаше фантастично и неправдоподобно, така че аз отхвърлих тази мисъл.

— Каква полза биха имали те от такава „война“? — настоях аз.

Дитл изсумтя и тракна със своите ненормално умножени зъби.

— Историята ни учи — каза той, имайки предвид древната история, — че една война може да бъде водена поради ред причини: богатство, пространство за живеене.

— Може би — намеси се някой, — те са уморени да пълзят из Космоса със субсветлинна скорост. Може би искат да се преместят в пространство като нашето, където е възможно да се пътува със скорост, по-голяма от тази на светлината?

— Не съм съгласна — намеси се Клабиер. — Войната приближава, така е. Това трудно може да се отрече. Но тя не идва откъм Палметто. Те са твърде привикнали към характерния си ритъм на живот и този ритъм е наложен от трафика на субсветлинното пътуване.

Тя няма никакво доказателство, каза ИИ-то в главата ми. Просто екстраполира и си измисля! И въпреки това звучи толкова убедено, като че ли има достъп до някаква истина!

— Не — продължи Клабиер. — Проблемът не са Палметто, а Уиа. От много години насам те изпращат сред нас отделни индивиди и ние всички знаем това. Но никой не се запитва защо. Е добре, аз знам защо. Уиа наистина пътуват по-бързо от светлината, но тъй като живеят в участък от нискоскоростно пространство, дори не могат да я превишат три пъти. Естествено е да искат да притежават пространството на т’Т. Те могат да пренесат директно своите култури в нашето пространство, да почитат боговете си и да увеличават своето богатство и собственост. Могат да ни завладеят! Те планират това!

В първия момент аз бях объркан от тази реч, отчасти защото в нея присъстваха архаични термини като „собственост“ и „завладяване“. Всъщност канех се да се намеся, за да оспоря тези неща, когато ме връхлетя следната мисъл. Ами ако всички тези приказки за война съдържаха някаква истина?

Щеше ли избиването на населението на един свят да бъде сметнато за акт на война? Това ли беше основанието за престъплението, което трябваше да извърша? Затова ли бях нает? И дали от Уиа? Или от Палметто?

— Всеки знае — казваше друг (въпреки факта, че определено никой не знаеше много за Уиа), — че тяхната варварска култура се основава на религията и собствеността, на Бога и търговията. Техният Посечен Бог би могъл да им заповяда да завладеят пространството ни. Следователно не е изключено те да гледат на нашето пространство — което по своята природа е по-висше от тяхното — като на собственост, която трябва да притежават?

Чу се всеобщ ропот и мърморене в знак на съгласие.

— Вие срещали ли сте някога Уиа? — намесих се аз. Всички погледнаха към мен. — Аз съм срещал.

— И?

Тъкмо щях да кажа: Той никога не спомена нищо за завладяване, когато осъзнах, че това е глупаво. Естествено, че нямаше да спомене за завладяване. Така че аз не казах нищо и дебатът отново бе подхванат. Какво трябваше да направят т’Т? Съществуваха две гледни точки — на оптимистите и на милитаристите. Милитаристите искаха световете на т’Т да възприемат ново модно поведение (те използваха тъкмо този израз, понеже хора като нас можеха да мислят само с термини като модно поведение, мода и стилове) — военно модно поведение. По този начин ние щяхме да бъдем подготвени, когато брандерите на Палметто или флотилията на Уиа нахлуеха в т’Т пространството. Други се подиграваха с това („Подготвени? Какво означава тази дума?“). Повечето в групата бяха „оптимисти“, които вярваха толкова дълбоко в способността на т’Т да се адаптира и да устоява, че идеята за „подготовка“ изглеждаше като ексцентричен архаизъм.

— Ако те дойдат — каза един човек, като се облегна назад и отпи от чаша с ероин^[3], — ако те дойдат, ние ще се справим с тях. В края на краищата сме по-силни. Ние ще адаптираме каквото трябва, ще възприемем подходящото модно поведение.

Относно тази позиция имаше общо съгласие. Като единствения човек сред тях, лишен от дотТек, аз вероятно се чувствах по-малко неуязвим от останалите.

— Сигурен ли си? — попитах аз.

Лицата се обърнаха към мен.

— Какво?

— Как можем да бъдем сигурни в това? — попитах аз.

— Какво — попита Дитл и в гласа му прозвуча лек присмех, понеже споходилата го мисъл се отнасяше до най-абсурдната особеност на един отдавна изчезнал начин на живот, — да не мислиш, че те ще ни убият?

Настъпи тишина, докато останалите асимилират странната идея. Тогава една жена, която клечеше край стената, започна да се смее с бавен и ритмичен смях. Скоро всички се присъединиха към нея.

Аз също се засмях, осъзнавайки нелепостта на казаното. Какво като ни „нападнеха“ Уиа? В основата на всичко стоеше простият факт, че хората от т’Т бяха по-силни. Просто бяха и това беше достатъчно. Ако забиех нож в гърдите на Агифо-3-акка, той щеше да умре бързо. Но аз бях забил ножа в самото сърце на Енкида, бях рязал хрущяла и другите неща във врата й и бях отнесъл надалеч главата й и все пак тя не умираше. Както си седях в бара, аз получих внезапно ясно видение — Енкида, все още с глава на раменете си, се смееше, танцуваше и краката й разпръскваха капчици вода. Спомних си усещанията в стомаха, които бях изпитал по време на убийството и почувствах, че ми се повръща. Поставих ръка на устата си (другите предположиха, че искам да спра да се смея) и накарах стомаха си да се успокои.

Тази група и нейната политика. Понякога седях и ги наблюдавах като че ли от милион мили разстояние, толкова далечни ми изглеждаха те. Или аз на тях. Все пак накрая се оказа, че дори и аз можех да бъда въвлечен в мрежата на човешките взаимоотношения, колкото и неподатлив да бях. (Неподатлив като теб, о камъко.).