Адам Робъртс
Камъкът (42)

4-ти ден

Скъпи камъко,

Все повече се приближаваме до момента — до онзи момент. Аз изобщо не изгарям от нетърпение да се приближа до него. Аз не…

Скъпи камъко. Скъпи, скъпи камъко.

Първо ще ти разкажа за холограмата. Тя беше на леко слаб мъж със среден ръст. Отначало кожата й беше сива, което й придаваше телесен вид, но когато нещото заговори, цветът започна да прелива в розовочервено.

Първите й думи бяха:

— Какво си се втренчил, да те вземат мътните^[1]?

Не можах да измисля отговор на това, така че казах:

— Ти си холограма.

— Холограма? — отговори тя някак оскърбено. Гласът беше скърцащ, със стържеща основа от бял звук.

— Холограма? А ти не си ли?

— Не — отвърнах аз почти кротко.

— Нима? Естествено, че съм холограма. Естествено, че съм холограма. Ти какво искаш? Ти какво искаш? Това Нарцисус Тупорилов ли е?

— Не — казах аз. — Това е кораб, някъде край Гьола.

— Гьола? — Лицето на холограмата се сгърчи подобно на длан, свиваща се в юмрук. — Аха. Как ти е името?

Аз казах името си.

— А как е твоето?

— Аз съм холограма — отговори тя. — Ние нямаме имена, както знаеш. Тази форма принадлежи на мъж на име Таг-маттео. Ако ти е по-удобно, наричай ме така. Но аз не съм тук, за да ти създавам удобства. Ама че си грозен.

— Знам — казах аз. — Нямам дотТек в тялото си и много остарях. Имам и белези.

— ДотТек — каза холограмата. — Извинявай, докато аз… малко е трудно да се нагодя. Някои от компресиращите устройства са — как би го казал, нееластични. Трябва ми малко време, за да декомпресирам данните.

— Колкото ти е нужно.

Около образа се образува някаква мъгла, която се разпадна в насочени надолу резки. Трябваше ми само миг да ги разпозная като дъжд.

— Твоята програма — попитах аз — … вали ли?

Образът на Таг-маттео погледна нагоре и сякаш едва сега забеляза пороя, въпреки че имитациите на капките съвсем явно отскачаха от неговите глава и лице-имитация.

— Така изглежда — каза той.

Зачудих се дали да разпитвам още за странното явление, но прецених, че е по-добре да си мълча.

— Хмм — каза Таг-маттео. — Дъжд. Всичко това са светлинни модели. Сега, за какво точно ти трябвам?

— За какво ми трябваш ли?

— Аз питам.

Не знаех какво да отговоря.

— Какво можеш да правиш? — попитах аз.

— Не бъди глупав! Да не си глупав?

— Не!

— Тогава кажи за какво ти трябвам.

— Това е… странно — казах аз. Образът се държеше толкова сърдито, че започвах да се тревожа. Аз съм възпитан да се държа учтиво във всякакви ситуации и това е едно кредо, което вярвам, камъко, че ме е ръководило през целия ми живот. Но тази холограма, изглежда, нарочно искаше да бъде груба с мен. Не можех да разбера защо.

— Странно — каза холограмата. Светлинният дъжд беше спрял и сега кожата й блестеше жълта, сякаш огрята от ярка слънчева светлина.

— Какво…? — започнах въпроса си аз. След което добавих: — Какво правиш?

— Разопаковам се. Бях в едно много малко място, в информационен носител. Съдържам голямо количество информация, която беше фрактално компресирана и архивирана. Тя не може да изскочи наведнъж, нали така. Ще ми кажеш ли за какво ти трябвам или да се връщам обратно в чипа?

— Аз те намерих на Нарцисус — казах аз.

— Разбираемо — веднага отговори тя, почти хапливо. — Таг-маттео ме остави там.

— Бях насочен да те намеря от… от нещо. Някого. Те ми казаха, че ти ще ми помогнеш в… нещо, което трябва да направя.

— Какво нещо?

Тя звучеше толкова сърдито, че аз не посмях да й разкрия естеството на мисията си. Едно масово убийство не е нещо, което лесно можеш да си признаеш. Но тя започна да ме ръчка:

— Какво? Какво? Какво?

— Трябва да избия населението на един свят — казах аз.

— Много добре — отвърна делово холограмата. — Аз мога да ти помогна.

Отворих уста и отново я затворих.

— Можеш ли?

— Разбира се.

— И това не те притеснява?

— Какво?

— Това, което казах току-що. Убийството на шейсет милиона души?

— Не ми е работа да се притеснявам за такива работи. Не ми е в природата. Защо? — добави тя, поглеждайки ме почти лукаво. — Теб притеснява ли те?

— Ти — попитах аз, след една пауза, — програмирана ли си да бъдеш толкова… нападателна?

— Не — каза тя, — не съм.

Аз изчаках за още обяснение, но понеже такова изглежда нямаше да има, попитах:

— Ти ИИ ли си?

— Най-определено не съм ИИ — отвърна тя, като че ли бях казал нещо обидно. — Аз съм просто данни и няколко обработващи програми, които да подпомогнат тяхното разчитане. Аз не съм интелект. Тази конструкция е… е, добре, всъщност няма значение. Предпочиташ ли различен интерфейс? Чувствай се свободен да въведеш какъвто искаш. За мен е без значение.

— Все ми е едно — казах аз. — Какви по-точно данни си ти?

— Данни — отговори конструкцията с явна усмивка, — отнасящи се до Гравитационната просека.

 

 

Всъщност, скъпи камъко, тя съдържаше много повече данни. Данни, които се отнасяха до живота на Таг-маттео, човекът, по който бе моделиран нейният интерфейс, както и база общи енциклопедични данни за познанието на т’Т. По всичко личеше, че Таг-маттео беше живял богат и разнообразен живот, преди да бъде завладян от мисълта за Просеката.

— Понякога става така — каза холограмата, все едно че си приказвахме. — В т’Т пространството има около дузина големи загадки — имам предвид, наистина големи, досадни загадки, нали така? Те са разбрани дотолкова, доколкото е възможно — всичко, което може да се знае за тях, се знае. Имам предвид на ниво данни. Но понякога хората добиват убеждението, че могат да ги разберат по-добре. Таг-маттео мислеше така за Просеката и я изучаваше — в продължение на цели тридесет и пет години, с две години прекъсване в средата. И най-хубавото нещо е, че той наистина започна да я разбира по-добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Той придоби достъп до знания, до които никой друг от т’Т никога не е успявал да се доближи.

— И как го направи? Искам да кажа, хората са изучавали Просеката в продължение на хилядолетия. По какъв начин той е надскочил тези изследвания само за няколко десетилетия?

Холограмата доби загадъчно изражение.

— Беше подпомогнат.

— Подпомогнат? От кого?

Загадъчното изражение изчезна.

— Не знам.

— Мислех че е въвел в теб всичко, което е знаел?

— Той също не знаеше кой му помага.

В този момент, както седях облегнат на зелената стена на стаята, аз се сетих за Агифо-3-акка, който се намираше някъде далеч под мен в огромния кораб. Възможно ли беше той да бе донесъл някакво друго, Уиа знание, което се отнасяше до случая? Той ли беше неизвестният помагач?

— Агифо-3-акка на когото принадлежи този кораб — казах аз, — също е изучавал Просеката.

— Наистина ли? — каза холограмата.

— Да. Той твърди, че тя е създадена от чужда цивилизация.

Холограмата издаде стържещ, подигравателен звук.

— Абсурд — каза тя. — Няма такова нещо като чужда цивилизация.

— Но Таг-маттео — казах аз — е разгадал Просеката, нали?

— Не бих казал. Не я е разгадал напълно. Но я разгада в по-голяма степен от останалите хора.

— И това, което той е разгадал…

— … съм аз, така да се каже. Аз съм това, което той знаеше.

Помислих малко върху това.

— И ти можеш да ми помогнеш в… в това, което трябва да направя?

— Да — каза холограмата, усмихвайки се широко. — Ами, да.