Адам Робъртс
Камъкът (14)

1-ви ден

Скъпи камъко,

Намирах се на борда на най-особената конструкция, най-странния космически кораб, който бях виждал някога. Изминаха няколко часа, докато се възстановя дотолкова, че да отбележа този факт. След половин ден обаче, аз бях в състояние, облягайки се на ръката на моя избавител, да се разходя из въпросното нещо. Начупени коридори, криви пътеки с остри завои, кънтящи като подземни кухини стаи, низходяща поредица от мънички, свързани помежду си камери. Огромният тромав космически кораб на Агиф.

 

 

Бях убеден, че ме преследват. Непрекъснато прехвърлях в ума си вероятната последователност на събитията в затвора. Кога щяха да забележат липсата ми — след няколко часа, след дни или след седмици? Седмици не изглеждаше вероятно, а часове си беше лош късмет, но според мен и това бе напълно възможно. Докато бях в затвора, тъмничарката никога не ми обръщаше много внимание, но сега несъмнено щеше да забележи, че липсвам. Тя се държеше така, сякаш се интересуваше само от себе си, сякаш бе единственото същество във Вселената, но в действителност непрекъснато ме наблюдаваше.

Нека предположим най-лошото — часове. Те трябваше да изчакат отварянето на вратите, за да могат да се свържат с останалия свят от т’Т. Вероятно първо щяха да алармират всички местни власти и после да тръгнат след мен. По какъв начин щяха да ме проследят?

Най-разумното нещо, което можех да направя, бе да се сдобия с променяща външността дотТек. За целта трябваше да намеря доставчик на нанотехнологията от свят, където не бяха чували за чудатата възбрана, наложена ми в звездата-затвор. Моите преследвачи със сигурност очакваха да сторя точно това. Следователно те имаха предвид, че след няколко дни външният ми вид можеше да е различен. Ето защо трябваше или много бързо да претърсят значителен брой светове със софтуер за разпознаване на лицето или да измислят по-изкусни начини за проследяване. Съществува например следният начин: във въздуха се пуска специален вид дотТек, който проверява всеки човек за определена ДНК. Когато го намери, дотТек съобщава за него чрез радиосигнал. Това, обаче, можеше да свърши работа в относително малък обхват, тъй като разпръскването на дотТек във въздуха е ненадеждно, а самите наномашини са толкова малки, че разпространяват сигнала едва на няколко метра. С други думи, те трябваше да дойдат и да ме намерят лично.

Това, прецених аз, беше най-вероятно. Щяха да предположат, че съм отишъл на някоя съседна планета — Дъжд, Монт Л’Ор или Кантал. Щяха да предположат също, че съм си осигурил дотТек и съм я използвал, за да се преобразя. Следователно Дъжд беше подходящ свят, в който да се скрия, тъй като водата в атмосферата щеше значително да затрудни разпространението на дотТек по въздуха.

Исках да тръгна незабавно.

— Ти си болен — каза моят спасител. — Прекалено рано е да тръгваш.

— Ти не разбираш, трябва да тръгна — ломотех аз, залитайки леко поради трескавата си напрегнатост и той трябваше да ме подкрепи, — те ще дойдат и ще ме намерят, ще ме отведат.

— Те не знаят, че си тук — утеши ме той с дълбок, отекващ глас. — По всяка вероятност още не знаят, че си избягал. Трябва първо да си починеш. Тръгни утре. Тръгни, когато си отпочинал.

 

 

Моят спасител беше самотен космически странник, един чудак, който ме беше взел на борда на своя кораб — шантав, назъбен космически кораб, пълен с лъкатушещи тръби. Името на този индивид беше Агифо-3-акка, странно име с цифра по средата, според модата в неговата култура. Той беше дошъл тук преди много години, придружен само от един самосглобяващ се робот, обвит в шушулка от пяна. Този робот построил устойчив на вакуум хангар, една проста конструкция, която била херметизирана и в която Агиф (той ме помоли да го наричам Агиф) отмивал пяната от себе си и се връщал в реалния свят. По-късно той сам конструирал серия паралелни субсветлинни двигатели, с помощта на които се придвижвал из близкия Космос и събирал суровините, необходими за малкия му кораб. В продължение на много години той беше построил най-кандилкащото се и раздрънкано космическо съоръжение, което някога бях виждал. Тъй като то се движеше с част от скоростта на светлината, за него бяха минали години, а за другите — цели десетилетия.

Естествено аз му зададох много въпроси през единия или двата дни, в които се възстановявах от почти фаталния опит за бягство и се готвех за ново пътуване до някой съседен свят.

— Къде ще отидеш? — попита ме той.

— Не знам — казах аз. — Може би ти ще ми кажеш?

— Откъде накъде? — отвърна язвително той, сякаш играехме онази детска игра, в която можеш да говориш само с въпроси.

— Хората — казах бавно аз, понеже исках да засегна този въпрос, но не знаех как, — онези хора, които ме наеха и които осъществиха бягството ми от звездата-затвор. Сещаш ли се?

Той се втренчи в мен.

— Те са се свързали с теб. Нали те са ти казали да ме прибереш?

— И какво за това? — попита той.

— Може би са ти казали къде искат да отида след това?

Бях питал моето ИИ, но то не знаеше нищо за възможните дестинации. Обикновено отговаряше: Просто върви, продължавай да се движиш, недей да стоиш тук, понеже те ще те последват. Няма значение къде ще отидеш в началото.

— Не — каза Агифо-3-акка замислено, като клатеше глава и подръпваше продълговатата си заострена брада. — Не.

— Какво ти казаха?

— Предложиха ми определени… ценни неща — каза той със своя ехтящ глас. — Ако те прибера и ти помогна да се придвижиш по-нататък.

— Ценни неща?

— Софтуер, информация, такива работи.

— И?

— Само това.

Изглежда те не му бяха казали, че искат да унищожа населението на цял свят. По-добре да запазя тази информация за себе си, помислих си аз.

— Знаеш ли кои са те? — настоях аз.

Той поклати бавно глава.

— Само това, че са доставили възнагражденията, както обещаха. Обещаха и други, ако продължа да ти помагам.

Може би трябваше да спра дотам, но бях любопитен.

— Ти разбираш ли, че аз съм беглец от звездата-затвор?

Всъщност му казвах: „Ти, естествено, разбираш, че аз съм престъпник.“

Намирахме в някаква стая, изградена от отделни сегменти и със странно оформен свод. Стаята беше дълга няколко десетки метра и само три или четири широка. Стените представляваха съшит прозрачен полимер, който предоставяше леко разкривена и замъглена гледка на космическото пространство навън. Агифо-3-акка се втренчи в този размазан изглед. Звездата-затвор се отдалечаваше със съвсем слабо субсветлинно ускорение и сега представляваше едно проблясващо червено-оранжево петно, голямо колкото нокът на палец. В обсега на екрана не се виждаше нищо друго, освен осеяния със звезди фон.

Агифо-3-акка погледна назад към мен.

— Няма — каза той с характерния си бавен маниер на говорене — откъде другаде да си дошъл.

— Наистина бях в затвора — потвърдих аз. — Може би съм опасен индивид.

— Може би.

— Може да те нараня — казах аз. — Да те убия.

Той ме погледна.

— Не си ли любопитен защо бях там? — настоях аз. — Не си ли любопитен кой съм и какво съм направил?

— Любопитен съм само за едно нещо — отвърна той печално.

 

 

Единственото нещо, към което Агифо-3-акка изпитваше любопитство, нещото, което беше погълнало живота му и беше изличило интереса му към всяка друга тема, беше Просеката. Гравитационната просека. Той ми сподели това, но дори през двата дни, прекарани с него, то ставаше явно по хиляди начини и без да го казва. Той беше изоставил с голяма неохота изучаването на Просеката, за да ме прибере и го бе направил само защото моите работодатели (които и да бяха те) му бяха обещали жизненоважни според него неща за изучаването на Просеката. В продължение на месеци, които за нас бяха много години, той беше пътувал с голямо ускорение, за да се приближи достатъчно близо до звездата-затвор и да ме прибере. Сега той пътуваше обратно толкова бързо, колкото му позволяваха неговите паралелни субсветлинни двигатели. Той живееше, за да изучава Просеката.

Той имаше цел в живота си.

Агиф не беше от световете на т’Т и това можеше да е причината, поради която беше предпочетен от моите работодатели. В края на краищата, те (независимо кои бяха те) планираха масово убийство на т’Т граждани — възможно най-лошото нещо в историята на човешката цивилизация от хилядолетия насам. Очевидно не бяха добре разположени към т’Т. Разбира се, обстоятелството, че Агиф се беше случил относително близо до звездата-затвор, също бе взето под внимание.

Той ми каза, че е от Уиа. Тази група светове се намира отвъд Езика, в покрайнините на нискоскоростното пространство. Според мен никой в т’Т не знае докъде се простират световете на Уиа. Може би до самия край на галактическия ръкав, а може би и по-нататък, защото, ако има други участъци високоскоростно пространство, те със сигурност ще се намират отвъд пълните с материя мъртви зони на Галактиката. Но т’Т имат много малко общо с Уиа. Разбира се, съществуват някакви контакти, но всъщност главно индивиди от Уиа прекосяват субсветлинния Език в най-тясната му част в продължение на много десетилетия и пристигат при нас. Исторически погледнато, ние от т’Т изглежда нямаме желание да изминем обратния път. И защо да се интересуваме от нискоскоростното пространство, след като имаме своята огромна звездна кухина от високоскоростно пространство, която да изследваме?

Възможно е да има и нещо друго, може би на нас от т’Т просто ни липсва любознателност. Навярно това е цената, че живеем в утопия.

Уиа е една хлабаво организирана конфедерация от светове, свързани с търговски отношения. Дори при скоростите от (вероятно) три с, които са възможни в тяхното пространство, по тези пътища се пътува в продължение на десетилетия. Въпреки бавния си транспорт или точно поради него, Уиа са известни като традиционно войнствени народи, религиозни и суеверни, бързи, когато си въобразяват обида и бавни, когато прощават сторена неправда. Толкова различни от безгрижните и райски светове на т’Т!

Между двете пространства има също така и много по-фундаментално различие. Поради религиозни и суеверни причини Уиа презират дотТек. Някои от тях допускат приемането само на най-основна медицинска нанотехнология в телата си (главно за удължаване на живота — една необходимост, като се има предвид продължителността на техните пътувания). Но те не използват нито една от по-усъвършенстваните функции на истинската дотТек — способността за разрешаване на проблеми, тоест „интелигентността“ поради липса на по-подходяща дума. Изглежда, че в много от техните култури т’Т се смята за обида срещу Бога, Боговете или срещу Посечения Бог, който е най-широко почитан сред тях. Мисля че името на този бог е Верандер, но може да съм го запомнил погрешно. Агифо-3-акка имаше негово светилище на кораба си, но на мен ми беше специално забранено да го виждам, една от много малкото възбрани, които Агиф ми наложи. Възбраната, естествено, представляваше за мен един специфичен стимул и аз се опитах няколко пъти да се промъкна край вратата-пазач или просто да нахлуя с взлом. Но всеки път Агифо-3-акка ме спираше, без да се ядосва или разярява, но непреклонен и невъзможен за заобикаляне.

— По какъв начин ще навредя на светилището като го видя? — попитах аз.

— Посеченият Бог не е за очите на нечистите, на заразените — каза напевно той.

Заразени означаваше дотТек. Агифо-3-акка беше едър мъж и аз не можех да го победя. Откакто бях загубил собствената си дотТек, бях станал слаб и хилав и едва ли щях да го надвия със сила, дори да беше някой по-деликатен индивид.

— Но аз нямам дотТек в тялото си — обясних му. — Можеш да ме пуснеш вътре.

Но той не се остави да го убеждават.

— Ти не си чист — каза ми той. Беше странен образ, този Агифо-3-акка.

Той никога не ми каза кога точно беше напуснал пространствата на Уиа, но хиляди от неговата раса правят това всяка година. Вероятно в някакъв момент от живота си той се е носел със субсветлинна скорост през Езика, с цел или напосоки, в търсене на т’Т или бягайки от някой враг. Допускам, че накрая той се беше озовал — като чужденец и вече на години — в системата Ну Хирш. Вероятно оттам бе започнал да пътува надлъж и нашир и да събира интересуващата го информация, докато накрая вече бил в състояние да се отправи към Дъжд и пространството, близо до Просеката.

Просеката беше негова отдавнашна мания. Това бе ясно. Той беше завладян от нея. Може би беше чул да я споменават в пространството на Уиа и беше пристигнал тук нарочно. Може би беше пристигнал в т’Т поради други причини и тук бе попаднал в плен на нейната магия. Както и да беше станало това, сега той бе тук, в своя странен готически кораб, летеше толкова близо до Просеката, колкото се осмеляваше, пращаше сонди и събираше данни.

 

 

И така, скъпи камъко, нека ти разкажа за Просеката.

Просеката е огромно естествено образувание в космическото пространство. Тя се простира под формата на огромна дъга, дълга хиляди светлинни години, като тръгва от Купа и струпването на материя, което представлява той, и стига чак до центъра на високоскоростното пространство. Там Просеката прекъсва за около стотина светлинни години, но след това започва отново и очертава една извивка до Гьола, където свършва. В действителност крайната й точка се намира на няколко светлинни години от моята звезда-затвор.

Просеката е един гравитационен феномен, със сигурност най-странният в Галактиката. Във всеки друг случай гравитацията оформя всичко в сфера и поради това големите тела във Вселената са сферични, от звездите до планетите и черните дупки. Но Просеката е нещо, никой в действителност не знае какво точно, един огромен линеен феномен. Може да е свръхплътна лента от някаква материя, която се простира през пространството или остро пречупване на самото пространство-време. В действителност никой не знае.

Като говорим за гравитацията на една звезда, планета, черна дупка или галактика — всички тези неща упражняват нарастващо гравитационно притегляне. На голямо разстояние притеглянето е малко, но с приближаването към обекта, то постепенно се увеличава и достига най-високата си точка на повърхността на небесното тяло. Пространство-времето е вдлъбнато, изкривено или изгърбено от многобройните тела, които се намират в него. Но Просеката е различна. Вместо дъгите и извивките на обикновената гравитация, това природно явление прилича на дълбока рана, на разкъсано място. На разстояние от десет светлинни години тя не упражнява абсолютно никакъв гравитационен ефект. На десет километра от нея ефектът е минимален, колкото притеглянето на един астероиден пояс. Но само на няколко метра от нея гравитационният градиент се изстрелва рязко нагоре и силите на притегляне стават толкова жестоки, че смазват всякакъв живот и материя, подобно на черна дупка. Ако пространство-времето може да бъде притеглено и изкривено от гравитацията, то вероятно може също да бъде разкъсано и да образува просто една дупка. Това е Просеката. Никой не я е обяснил правдоподобно.

Хората са пътували през пространството на високите скорости в продължение на хиляди години. Несъмнено в началото е съществувал голям интерес по отношение на това необикновено природно явление, на тази огромна пукнатина във Вселената, най-важната физическа особеност на т’Т пространството. Много учени са го изучавали и много мислители са съчинили теории за него. Но количеството данни е оскъдно. Ние не можем да пътуваме в Просеката, защото нейният гравитационен градиент е твърде висок — защото е феномен, подобен на черна дупка или просто защото притежава подобни характеристики. Всяко нещо, намиращо се на малко разстояние от ръба й е смазвано. Тъй като човечеството не успяло да проумее явлението, в крайна сметка то загубило интерес към него. Сега Просеката е една природна особеност подобно на звездите или облаците, на планините или долините на повърхността на някоя планета. Ние пътуваме край нея. Ние повече не мислим за нея.

Но Агифо-3-акка мислеше. Той я обикаляше възможно най-близо с подобния си на съборетина космически кораб и се опитваше — въпреки че задачата беше непосилна — да я разбере. Ти може да изпитваш съжаление към него, камъко, обаче изучаването на Просеката даваше цел на живота му.

 

 

Въпреки че се намираше във високоскоростното пространство, Агифо-3-акка летеше със субсветлинна скорост. Раздрънканият му космически кораб беше толкова голям и тромав, че не беше възможно да се координира прехода му към свръхсветлинни скорости. Моите преследвачи, които можеха просто да се обвият в пяна, нямаха подобни затруднения и можеха да ме хванат по всяко време. Започвах да ставам нервен.

Още не се бях възстановил напълно от опасното бягство от затвора, но трябваше да тръгвам. Не можех да чакам повече. Агифо-3-акка насочваше кораба си към заострения връх на Гьола, където свръхсветлинните пътувания не бяха възможни и ниската скорост нямаше да го поставя повече в неблагоприятно положение. За около година (за нас, за него — около месец) той щеше да прекоси този малък участък от нискоскоростно пространство и щеше да премине от другата страна на Просеката спрямо звездата-затвор, както и спрямо всички последици от това, че ми беше помогнал: преследвачите нямаше да го настигнат там. Аз, обаче, трябваше да летя със свръхсветлинна скорост, за да се отдалеча от мястото, трябваше да отида на Дъжд и оттам на други светове.

Трябваше да напусна огромния кораб на Агифо-3-акка, преди той да навлезе в Гьола.

Нямаше време за губене. Слязох заедно с Агиф до един от многобройните хангари в кораба му и се приготвих за тръгване. Той ми помогна да пристегна с ремък една Жип-раница. Само едно натискане с пръст и пяната започна да излиза от нейните ребра. Тя се плъзна нагоре и ме обгърна.

Докато пяната се завърташе около мен, обгръщайки краката и тялото ми, ИИ-то ми каза, че аз отново ще видя Агиф.

— За мен беше удоволствие — казах му аз със заучена т’Т-любезност. — И моето ИИ ми съобщава, че ние ще се срещнем пак.

Ще трябва да заобиколиш Просеката, обади се ИИ-то в главата ми. Върни се в Ну Фалоу, който е до отсрещната й страна. Близо до Ну Фалоу е светът, който ти ще обезлюдиш, но не казвай това.

— Изглежда — казах аз на Агиф, накланяйки глава, — че трябва да пътувам за Ну Фалоу.

Той кимна.

— Предполагам, че там ще се срещнем отново.

— Ако това стане — каза той, докато пяната продължаваше да бълбука нагоре, — аз ще получа допълнително възнаграждение от твоите работодатели. Така че ще бъда щастлив да те срещна отново.

Преди да мога да отговоря, пяната погълна главата ми. Тя ме обгърна като с одеяло и бързо очерта лицето ми, лишавайки ме от зрение и говор.

Готов ли си?, достигна до мен свръхестественият глас на ИИ-то. Към Дъжд!

Към Дъжд, помислих си аз. Почувствувах накланянето, когато бях преместен с ръце до една от вдлъбнатините в пода на хангара и плъзнат надолу в сфинктера, който щеше да ме пропусне в Космоса. Докато чаках там, аз си представях как Агифо-3-акка напуска хангара и се връща към своите наблюдения. Представях си ежедневното събиране на информация, странните му лични навици, почитането на Посечения Бог и чудноватата му храна. Чудех се също дали наистина щях да го видя отново, независимо от това, че ИИ-то беше обещало.

Последва ново накланяне и корабът явно ме изхлузи от хангара в черния космос. След това остана единствено усещането, че се рея в безтегловното пространство, усещане, което е толкова мирно и успокояващо, че забравяш, че си жив. Аз профучавах през пространството при невъзможни скорости, по-бързо от всеки природен обект. Обаче всичко, което усещах, беше едно меко, изолирано, плаващо небитие.