Адам Робъртс
Камъкът (17)

3-ти ден

Камъко,

Както вече казах, на този свят валеше през цялото време. Планетата се намираше близо до слънцето и дъждът беше топъл, но този неспирен валеж започваше да ме подтиска.

Понякога дъждът се изсипваше внезапно и тежко, подобно на камъни, като произвеждаше, скъпи камъко, такъв силен и плющящ звук, какъвто би произвел ти, ако те пуснат отвисоко — един насечен трясък, но увеличен милион пъти. На откритите места дъждът чертаеше остри линии, докъдето стигаше погледът и се разбиваше с грохот върху бетонните улици и площади, замитайки върху земята килим от струи, подобни на пискюли. Встрани от пътищата, в горите, той люлееше балдахина на дърветата, трополеше между листата и ги караше да треперят и играят непрекъснато. Там шумът приличаше повече на пляскане с ръце. Любимото ми място за наблюдение на по-тежкия дъжд беше край реката, с пресекливата симфония от бял шум зад мен и ширналата се отпред плоска водна равнина, осеяна с хиляди разширяващи се концентрични кръгове. Вълнички, които се издуваха и се пръсваха подобно на светлинните сфери, които напускат експлодиращите звезди. Бегли очертания на пръстени, които растяха като живи и изчезваха, но биваха заменяни, преди да се стопят напълно, от нови пръстени. Един модел на преходността.

После за кратко (никога за много дълго), небето се изпразваше от водата, дъждът отминаваше, а последните капчици се стичаха от навесите и клоните подобно на миниатюрни течни плодове. Въздухът се изпълваше с най-изтънчения мирис на чиста пръст и озон.

После отново заваляваше. В този свят имаше много разновидности дъжд. Понякога той беше лек, падаше деликатно като цветен прашец и изглеждаше почти сух. Този вид дъжд оставяше върху дрехите на хората съвършени капки, като миниатюрни скъпоценни камъни. Понякога дъждът се извиваше като внезапна вихрушка в облаци от малки капчици, които се носеха на талази и описваха кръгове, подобно на дим. Цветовете наоколо обагряха дъжда. Във въздуха всяка капка бе слънчева светлина, но на пътя, върху земята, водата течеше като тъмнина.

Понякога дъждът падаше право надолу, вертикално. Понякога падаше под наклон. От време на време два буреносни фронта се сблъскваха и ветровете се смесваха и ожесточаваха. Тогава духаше толкова силно, че дъждът се лееше хоризонтално. Помня, че един път, докато жваках просмукана от влага гулия за обяд, вятърът беше толкова своенравен, че издухваше дъжда под лек ъгъл нагоре.

Новопристигналите на планетата първоначално се опитват да тичат през дъжда и да спринтират от заслон до заслон. Но след няколко дни на Дъжд разбираш, че това е безплодно усилие, не може да се избяга от водата. Водата, в известен смисъл, е същността на Дъжд. Ти я приемаш, дори й се наслаждаваш. Никога досега не бях срещал толкова течна култура, при това примесена с всякакви течности — дъждове отгоре, река и морета долу, човешка пот и плюнка, пикоч и сополи, сълзи и сперма, всеки в този свят течеше и капеше. Леещата се вода беше нещо като културна емблема: тя беше свързана с преходността на живота — пък бил той и нашият живот в т’Т с всичките подобрения, които прави дотТек. Всичко тече, говореше начинът, по който живееха обитателите на Дъжд. Течи с него. Всичко се изтича, наслаждавай му се сега.

Повечето материални творения на тази култура са временни. Леглата, например, представляваха дюшеци от листа (не листата-пари, а друга разновидност, наричана пъджис), които издържаха няколко нощи, бързо се разваляха и биваха подменяни. Пътуването, както казах, ставаше на дървени салове. След няколко седмици във водата талпите и стволовете започваха да се трошат, повредени от влагата и проядени от насекомите.

Насекомите! Уф! Нямаше летящи видове, понеже (предполагам) дъждовете бяха прекалено обилни и чести, за да могат малки същества да летят из въздуха. Но имаше всякакви други насекоми — пълзящи, плуващи, заравящи се в пръстта.

Имаше един вид, който снасяше ларви в кожата ми. Тръпки ме побиват, като си спомня, скъпи камъко. Как ми се искаше да имам кожа, твърда и непроницаема като твоята, а плътта под нея да е също толкова неподатлива. Естествено за повечето обитатели на Дъжд тези личинки не бяха проблем — дотТек осуетяваше всяко попълзновение върху тях и възстановяваше наранената кожа. Но аз нямах дотТек в тялото си. По краката ми се бяха образували възпалени места, особено по прасците, които ме сърбяха (мисля че ти обясних какво означава тази дума). Аз чешех тези подутини, те се разкървавяваха и инфектираха. Понякога изскубвах личинките от раните, като естествено трябваше да правя това в уединение, за да не привличам допълнително внимание върху себе си. Въпреки горещината, започнах да нося дълги панталони^[1]. Когато хората — тук хората ходеха предимно голи — коментираха странното ми облекло, аз им разказвах сложни лъжи за семейни традиции и малко известни моди, изобщо каквото ми дойдеше наум.

Личинките принадлежаха на едно водно насекомо и започнаха да ме мъчат веднага, щом се качих на сала. Когато разбрах, че идват от водата, аз се стараех да стоя далече от нея. С малкото останали листа-пари си купих нож, с който ги изчоплях от кожата си. Но въпреки болката и загубата на кръв, които си причинявах, не успях да се отърва от паразитите.

 

 

Икономическите отношения на лодката, както стана ясно, докато плавахме надолу по течението, се различаваха от общата икономика на планетата. Тъй като салът не се отбиваше на никакви крайречни спирки, нямаше как да се накъсат листа-пари от дърветата и да се попълнят запасите. Това добавяше към финансовите сделки едно пикантно допълнение — недостига. Установих, че за повечето пасажери това беше още едно от силните усещания, които предлагаше пътуването — да изследват този странен, архаичен вид икономическо поведение. Пазарлъци, натурална размяна, купуване, продаване. Аз стоях настрани от тези неща, но тъй като не си бях направил труда да се запася с листа преди да се кача на борда, бях „беден“.

Хранехме се с риба, която изобилстваше в реката и която ловяхме с няколко гриба, хвърлени зад сала. Те имаха допълнителното преимущество да забавят придвижването ни през по-бързите участъци. Три пъти на ден издърпвахме грибовете от водата и ядяхме рибата сурова. Мисля че при тези хранения се заразих с тения. За да разнообразим диетата си, ние вадехме и няколко вида плаващи гъби, които растяха по речната повърхност. Това сивожълто растение достигаше до много квадратни метри големина, но най-вкусното месо беше от екземпляри, не по-големи от един метър в диаметър. Когато салът минаваше покрай тях, ние се пресягахме във водата и ги изскубвахме. Тъй като рибата се купуваше и тъй като не ми бяха останали никакви листа-пари, сега аз се хранех главно с тези гъби, в дните, когато имах достатъчно късмет да си отскубна някоя от реката.

И така, ден след ден ние пътувахме надолу по реката.

 

 

Пейзажът започна да се променя. От двете ни страни речните брегове ставаха все по-високи, докато накрая реката потече през тясно дефиле, изсечено във варовик. По-нататък тя се разшири, бреговете се отдръпнаха към хоризонта и ние се приближихме към морето.

Тук вече салджията трябваше да си заслужи листата. Той спусна отстрани на сала мрежести сакове, пълни с някаква тор, която си взаимодействаше химически с водата или с нещо в нея (не внимавах много, прекалено погълнат от страданието в инфектираните си крака), получената топлина бълбукаше във водата и оттласкваше сала. С помощта на това недодялано средство за задвижване и управление той се приближи към единия от стръмните брегове на урвата и го следваше до самото море. След това ние заплавахме покрай морския бряг.

Накрая салът пристигна до едно оживено южно пристанище, построено в стръмни полегати скали, увенчани на върха с джунгла. В един немногословен разговор с другите пасажери на сала — опитвах се да не общувам прекалено много с нито един от тях — аз установих, че в гората на върха имаше религиозни убежища за аскети.

— Как да се кача дотам? — попитах аз, понеже краката ми бяха слаби и немощни.

— В скалите има издялани стълби — отговориха те.

Чух това със свито сърце. В този миг прочутото „примитивно“ оформление на Дъжд представляваше за мен само едно противно затруднение. Бях болен и инфектиран, краката ми бяха нападнати от личинки, бях замаян и удивително изтощен. Сънят като че ли не премахваше умората. Започнах да се страхувам съвсем истински, че щях да умра като някой древен човек — от болест. Освен това бях толкова гладен, че стомахът ми изпращаше остри електрически пробождания нагоре по цялото тяло. През последния ден и половина от пътуването нямаше друга храна освен риба, (водните гъби не растяха в солена вода), а аз нямах листа, с които да си я купя. Бях отмъкнал една изглозгана рибя кост с влакънца месо по нея, но това беше всичко.

Слязох от сала и нещата продължиха да се влошават. Кеят беше претъпкан с хора, които печаха на скара и продаваха всякакви видове риба и главоноги. Опитните пътешественици, които се бяха запасили с прилични количества листа-пари, побързаха да опитат тази храна и нейната миризма беше рафинирано изтезание за изгладнелите ми сетива. Убеден бях, че нищо друго в живота ми не е миришело толкова обещаващо. Но когато се опитах да получа от храната, всички пекари ме отпратиха.

— Няма пари — обясниха те, наслаждавайки се на абсурдния архаизъм на своето поведение, — няма храна.

— Дърветата с парите на върха на хълма ли растат? — попитах аз.

Те кимнаха утвърдително.

— Значи трябва да се кача до върха, да събера листа и да сляза долу, за да ви платя? — попитах аз невярващо.

— Няма пари, няма храна — настояваха те.

— Но това е абсурдно! Аз се нуждая от храната сега. Дайте ми храната и после аз ще събера листа. Гладен съм!

Пак мантрата: „Няма пари, няма храна“.

— Но аз не мога да се изкача на хълма — заридах аз. — Аз съм…

Но се въздържах от признанието, че съм напълно омаломощен. Несъмнено изнуреният ми вид, незарастващите рани по ръцете, кашлицата, изтощената залитаща походка, всички тези неща вече привличаха внимание. Скоро въпросите щяха да бъдат последвани от нови въпроси, след което щеше да се разпространи новината, че в Градът край морето има човек без дотТек в тялото си. Без дотТек ли? Колко странно! Какъв е той? Да не би да е Уиа? Не? Чакай, чух за един избягал от звездата-затвор, да не би да е той? Скоро след това щеше да дойде и „полицията“.

Така че аз прехапах устни, за да не говоря повече и започнах дългото изкачване по дяланите каменни стъпала нагоре от пристанището. Беше истинска агония, един ужасен тест за издръжливост. Цялото ми тяло ме молеше да спра, да легна, но колкото по-нависоко се изкачвах, толкова повече се убеждавах, че ако спра и заспя, просто ще умра. Така че, клатушкайки се, аз продължавах да се катеря нагоре. Дъждът ме биеше по главата като трескав пулс. Топлата вода обливаше лицето ми и пълнеше очите и устата ми.

На половината път нагоре имаше един открит площад, където дъждовната вода се събираше в широк плитък басейн. Неколцина веселяци се цамбуркаха тук, танцуваха и шляпаха във водата, вдигайки стълбове от водни пръски. Аз се прилепих към ниската стена и се опитах да мина покрай тях, но допълнителното усложнение от придвижването през водата ми дойде в повече и паднах.

— Привет отново — каза един глас. — Колко очарователно, че те срещам пак.

Беше Енкида, жената, която прояви такава настойчивост спрямо мен в орбиталния асансьор. Тя беше вир вода, перата и другите й украшения ги нямаше, а също и косата й — сега тя имаше само едва набол тъмен мъх на темето си. Но кожата й блестеше от здраве и очите й бяха пълни с живот. Аз, от своя страна, трябва наистина да съм имал мъртвешки вид.

— Привет — изграчих аз.

— Твоето модно състояние май се е задълбочило — каза Енкида като кимна към мен.

Беше ми трудно да се концентрирам, но изглежда, че тя беше впечатлена. Вероятно нейната родна култура ценеше изключително високо придържането към определено модно поведение, дори с цената на собственото благосъстояние. Аз се опитах да се изправя, подхлъзнах се и паднах болезнено върху дясното си коляно. Ръцете ми трепереха от изтощение или от болест.

— Гладен съм — изпъшках аз. — Нямам листа. Нямам храна.

— Миличкият ми — каза Енкида, като се усмихваше. — Аз имам много листа. Нека да ти купя нещо готвено.

Тя ми помогна да стана и ме поведе навън от този обществен басейн, покрай въртящите се и плискащи се хора. Лицата им преминаха през трескавото ми съзнание като някакъв фантасмагоричен сън, всичките сияещи и щастливи, много от тях с огромни ноздри и безобразно широки или дълги носове. Аз се препънах, но Енкида ме вдигна.

Заедно ние стигнахме до отсрещната страна на басейна. Енкида взе своя изплетен от тръстика портфейл, който беше оставила върху стълбите (тогава си помислих колко съм глупав и колко лесно можех просто да открадна нечии листа на пристанището). После тя ми помогна да изляза от басейна и по едно късо стълбище ние се изкачихме до дълга алея, която обикаляше хълма. Там имаше магазини, сергии, хора, които се разхождаха нагоре-надолу. На най-близката количка, покрита с платно заради дъжда, една жена печеше на грил ивици шарено, сивобяло месо. Енкида „купи“ няколко панделки от това апетитно нещо, като ги взе с малки дървени пръчици и ми помогна да ги изям.

Това ми подейства толкова добре, че ме е страх да кажа, но почти припаднах и определено загубих контрол над пикочния си мехур. Не че последното можеше да направи впечатление в тази култура, където всичко беше мокро през цялото време. Дъждовната вода съвсем скоро ме изми.

— Благодаря ти — изпъшках аз. — Ти ми спаси живота.

Това не беше просто любезност от моя страна.

— Колко си глупав! — изкикоти се тя. След това се приведе по-близо до покритото ми с петна лице и прошепна:

— Сега възбуден ли си?

Почти бях забравил лъжата си отпреди, но се сетих тъкмо навреме.

— Да — отвърнах аз. — Искам да кажа не, не в момента.

— Но скоро, надявам се?

— Да — изломотих аз, умирайки за сън. — Скоро. Сега трябва да спя, наистина трябва.

Усмихвайки се, тя ме поведе през един портал от дялан камък в обширна обществена спалня. Там бяха наредени дюшеци от листа, някои от които бяха заети от спящи индивиди. Но цялото място беше прекрасно и чудесно сухо. Аз залитнах напред и мисля че заспах преди да стигна до пода.

* * *

Сигурно съм спал дълго време. Събуждах се само, за да се обърна и да заспя отново. От време на време се будех от жажда, но бях прекалено изтощен и единственото, което можех да направя, беше да си представям, че ставам и излизам на улицата, за да пия от каменните корита с дъждовна вода. След което отново заспивах, жаден и неудовлетворен. По-късно се събуждах с изтръпнала и схваната от неудобното положение ръка. Без дотТек е много лесно да я притиснеш под себе си в съня и тя започва да се оплаква. Аз се обърнах и я размахах като крило, опитвайки се да се отърся от особената боцкаща скованост. После заспах на другата страна, само за да се събудя отново с лявата ръка, изтръпнала по същия начин.

Най-накрая се събудих нормално и наистина се заклатушках навън, за да пия вода. После се изпиках дълго и миризливо на земята, както беше обичайно в този свят. Дъждът падаше лек и благоуханен, като че ли се стичаше надолу. Върнах се обратно, отново легнах и като вперих поглед в тавана, започнах бавно да идвам на себе си. Изглеждаше прекалено добре, за да е истина, но аз се чувствах значително възстановен.

Енкида отново се появи.

— Ето те и теб! Чудех се дали си променил модното си поведение да спиш — ти не беше в съзнание толкова дълго.

— Искам още храна — казах аз.

Тя ми донесе малко и аз плахо я изядох. Енкида седна на края на дюшека и ми се усмихна. Не можех да разбера защо толкова ме харесваше.

— Ходих да танцувам — каза тя. — После тръгнах с една група хора. Забелязал ли си широките ноздри, които имат много от хората тук?

Тя посочи с ръка наоколо. Аз се огледах и видях, че наистина мнозина в общата спалня имаха увеличени ноздри и удивително големи носове. Явно това беше широко разпространена мода. ДотТек преоформяше лицето и увеличаваше ноздрите и носа.

— Да — казах аз.

— Знаеш ли защо правят това?

Аз поклатих глава, довършвайки храната си.

Енкида се усмихна и ми кимна.

— Ходих да видя. Свързано е със секса, нали разбираш?

Тя посочи собствения си чип нос.

— Това създава две нови отвърстия за секс. ДотТек преструктурира синусите, както и ноздрите и в нужния момент предизвиква потичането на слуз като овлажнител.

Аз размишлявах върху информацията, докато пак се оглеждах наоколо.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Наистина — отвърна Енкида пламенно. — Това е очарователно. Тукашните хора се кълнат, че не приличало на нито един от другите видове секс. Възможностите са изключителни и аз ги обмислих.

— Ти възнамеряваш — казах аз, като я гледах — да накараш твоята дотТек да преустрои собствените ти ноздри?

— Точно така! Толкова е хубаво да си със смесен пол. Според мен смяната на пола е отегчително нещо, веднъж жена, веднъж мъж. Ще бъде хубаво да имаш нещо, което е мъжко и женско по равно. Ти също трябва да го направиш. Или ще упорстваш с тази твоя… болест.

Повдигнах се на лакти.

— Така мисля — казах аз възможно най-сухо. — Така мисля да постъпя.

— Днес носиш по-малко от твоята болест — каза тя, отправяйки ми проницателен поглед^[2].

— Беше прекалено много — съгласих се аз, вътрешно благодарен, че симптомите ми бяха намалели. — Едва изкачих стъпалата.

— Да, изглеждаше много дискомфортно — потвърди тя. — Ще се качиш ли на върха?

Вече бях решил това. Щях да се кача на върха на скалите и да се скрия в джунглата там горе.

— Възнамерявам — излъгах я аз, — да изследвам някои от убежищата, онези убежища за аскети.

Тя се усмихна глуповато и се приведе по-близо.

— Харесвам те, когато носиш по-малко твоята болест — каза тя. — Повече ти отива. Ти каза, че скоро ще се възбудиш, нали?

Не успях да измисля начин да отрека това, без да си противореча с казаното от мен преди. Така че отговорих утвърдително.

— Ако отложиш твоето посещение на аскетичните убежища при върха — каза тя, привеждайки се още по-близо, — ще дадеш време на моята дотТек да ме промени. Аз ще развия по-широки ноздри и двамата заедно ще изследваме какво са измислили тези южняци. Какво ще кажеш?

Но аз нямах желание за това.

— Наистина — отбелязах аз, като се изправих, — това звучи твърде интересно.

Излязох от заслона и все още неукрепнал, тръгнах по улицата да търся стълбите за нагоре.

— Сега ли тръгваш? — догони ме разочарованият глас на Енкида. — Но аз исках да отида на едно парти, на което съм поканена?

— Може би ще те видя отново — отвърнах аз, поставяйки крак върху стъпалото.