Адам Робъртс
Камъкът (43)

5-ти ден

Камъко,

С инфочипа в джоба си аз слязох долу при Агифо-3-акка. Той ме погледна, но изражението му остана невъзмутимо. Аз не успях да прикрия съвсем чувството на превъзходство, което ме бе обзело — в края на краищата, разполагах с данни, които можеха да дадат отговор на много въпроси за Просеката, обсебила по-голямата част от съзнателния му живот. (Освен ако, чудех се в себе си, освен ако Агифо-3-акка не знаеше повече, отколкото даваше да се разбере).

— Плодотворно ли беше твоето занимание? — попита той.

— Много — отвърнах аз. — Сега ще тръгвам. Ще ми помогнеш ли? Имам нужда от стандартен инфочип. Трябва да пътувам и да си построя кораб за крайната дестинация.

Агифо-3-акка кимна.

И така, скъпи камъко, и така. Ето че стигаме до решителния момент. Да, високият Уиа ме последва долу в хангара. Да, той ми даде нужния инфочип и ми помогна да приготвя една Жип-раница. Неговото лице беше последното нещо, което видях, преди пяната да ме покрие и ето че бях отново в мрака, усещайки накланянето, когато той ме тласна към сфинктера-изход. Аз се понесох в Космоса. Носех се и след това скоростта нарасна — отначало бавно, поради близостта на Гьола, после по-бързо. Отлетях за Колар.

Тежи ми. Тежи ми това нещо — също както тежиш ти, скъпи камъко. Игра на думи с теглото. Сега стигаме до истински лошите неща, които направих.